Рик Риърдън
Чукът на Тор (44)

Четиридесет и четвърта глава
Почитат ни с руни и купони

Преследвали са ме валкирии, елфи с пистолети, джуджета с танкове. А сега, за мой късмет — и великани с гигантски топки за боулинг. Някой ден ще се радвам да напусна даден свят, без по петите ми да търчи гневна тълпа.

— Бягайте! — извика Блиц, все едно идеята не ни беше хрумнала.

Петимата хукнахме през гората, прескачахме паднали дървета и преплетени корени. Великаните зад нас се множаха с всяка стъпка. В един миг бяха четири метра, в следващия — шест. Имах чувството, че ме преследва приливна вълна. Сенките им ни изпревариха и осъзнах, че няма надежда.

Блицен ни спечели няколко секунди. Той изруга, хвърли чантата Празнамиторбата зад нас и извика:

— Парола!

Тълпата великани видя, че пътят й е внезапно блокиран от планината Торба за боулинг, но бързо пораснаха достатъчно, че да я прескочат. Скоро щяхме да бъдем смачкани и дори Джак нямаше да може да ни помогне срещу такова множество.

Хартстоун изтича напред и отчаяно махаше: Давайте! Посочи към дърво с тънки клони и купчини червени боровинки, които тъкмо бяха узрели сред зелените листа. Земята под нас беше покрита с бели цветчета. Дървото определено се открояваше сред огромните борове на Йотунхейм, но не разбирах защо Харт държеше да умре точно на това място.

Тогава стволът на дървото се отвори като врата, от него излезе една дама и каза:

— Бързо, герои!

Имаше чертите на елф и дълга, красива, лъскава златисточервена коса. Оранжево-червеникавата й рокля бе прихваната на рамото със зелено-сребърна брошка.

Първата ми мисъл бе, че това е капан. Опитът ми с Игдразил ме бе подучил да нямам вяра на разломи в дърветата. От друга страна, жената приличаше на онези дървесни духове, за които разправяше братовчедка ми Анабет, макар да нямах представа какво би търсила някоя от тях в Йотунхейм.

Сам не се поколеба и хукна подир Хартстоун, докато жената в златисточервено не протегна ръка и не извика:

— Побързайте, герои!

Това ми се стори ненужен съвет.

Небето над нас причерня като в полунощ. Вдигнах очи и видях петата на великан с размера на яхта да приближава, за да ни стъпче. Дамата в червено и златно издърпа Харт в дървото. Сам скочи след мен, следвана от Алекс. На Блиц му бе трудно заради по-ситните крачки, затова го сграбчих и скочих. Точно когато ботушът на великана стъпи на земята, светът изчезна в пълен мрак.

Премигнах. Изглежда, не бях мъртъв. Блицен се мъчеше да се измъкне изпод ръката ми, затова прецених, че и той не е мъртъв.

Внезапно бях заслепен. Блиц простена изненадан. Изправих го на крака и понечих да му поставя тропическата каска. Чак след като го покрих, успешно огледах какво има наоколо.

Стояхме в пищна стая, която съвсем определено не бе игрище за боулинг. Над нас имаше стъклена пирамида с девет стени, от която идваше светлината. Прозорци от пода до тавана обграждаха залата и предлагаха панорамен изглед над покривите на Асгард. В далечината зърнах главния купол на Валхала. Изкован от сто хиляди златни щита, той приличаше на черупката на най-тузарския броненосец в света.

Помещението, в което се намирахме, изглеждаше като атриум. Около него се извисяваха девет дървета, всяко от които напомняше на това, през което бяхме минали в Йотунхейм. В центъра, пред поставен нависоко подиум, весело пукаше огън, от който обаче не се издигаше пушек. На самия подиум имаше стол, изкусно изработен от бяло дърво.

Жената със златисточервена коса изкатери стъпалата и седна на трона. Подобно на косата й, всичко в нея бе изящно, гладко и ярко. Движенията на роклята й ми напомниха на поле с червени макове, полюшващи се от топлия летен бриз.

— Добре дошли, герои — каза богинята. (Ами да, по това време вече бях убеден, че е богиня.)

Хартстоун изтича напред и коленичи пред трона. Не го бях виждал изпълнен с такова страхопочитание от… всъщност никога, нито дори когато се изправи пред самия Один.

С-И-Ф, изписаха пръстите му.

— Да, скъпи ми Хартстоун — рече богинята. — Аз съм Сиф.

Блиц изтича до Харт и също коленичи. Аз не си падах по колениченето, но се поклоних на дамата и успях да не падна, докато го вършех. Алекс и Сам просто си стояха и изглеждаха леко недоволни.

— Господарке — каза с видима неприязън Сам, — защо сте ни довели в Асгард?

— Самира ал-Абас — сбърчи изящен нос Сиф, — валкирията. А това е Алекс Фиеро… новият айнхери.

Дори полицаите Сънспот и Уайлдфлауър щяха да одобрят този поглед, изпълнен с ненавист.

— Спасих живота ви. Мигар това не е причина, за да сте ми благодарни?

— Господарке — покашля се Блиц, — Сам имаше предвид…

— Мога сама да говоря за себе си — каза Сам. — Оценявам, че ни спасихте, но в много удобен момент. Да не сте ни наблюдавали?

Очите на богинята проблеснаха като монети под водата.

— Разбира се, че съм ви наблюдавала, Самира. Но ясно е, че нямаше как да ви измъкна, докато не научите нещо, с което да помогнете на съпруга ми.

— Съпругът ви — огледах се аз. — Тор?

Не можех да си представя как богът на гръмотевиците живее на толкова чисто и подредено място с непокътнати стъклени тавани и прозорци. Сиф изглеждаше така елегантна и изящна. Надали пърдеше или се оригваше пред публика.

— Да, Магнус Чейс — разпери ръце Сиф, — добре дошъл в дома ни Билскирнер, прословутия дворец Ярък пукот.

Над нас райски хор запя: Ахххх! След това внезапно замлъкна така, както бе и започнал.

Блицен помогна на Хартстоун да се изправи на крака. Не познавах божествения етикет, но предполагах, че след небесния хор бе разрешено да се изправиш.

— Най-голямото имение на Асгард — възхити се Блицен. — Слушал съм истории за това място! И името Билскирнер е великолепно!

Отново се разнесе райски хор. Ахххх!!!

— Ярък пукот — Алекс дори не изчака ангелите да завършат, преди да попита. — Да не живеете в съседство с Водопроводния пукот?

— Този не ми харесва — намръщи се Сиф, — мога да го пратя обратно в Йотунхейм.

— Наречи ме този отново — изръмжа Алекс. — Само опитай.

Поставих ръка пред нея като предпазна ограда, макар да съзнавах, че рискувам да ми я ампутират с грънчарската жица.

— Хм, Сиф, може би ще ни кажеш защо сме тук?

Очите на Сиф се спряха върху мен.

— Да, разбира се, сине на Фрей. Винаги съм харесвала баща ти. Много е красив.

Тя прокара ръка през косата си. Някак имах чувството, че под красив Сиф имаше предвид кара мъжа ми да ревнува.

— Както казах — продължи тя, — аз съм съпругата на Тор. Това е, което повечето хора знаят за мен, за съжаление. Но аз съм и богиня на земята. За мен не бе трудно да проследя движенията ви през Деветте свята всеки път, когато преминехте през гора или стъпехте на жива трева или мъх.

— Мъх? — попитах аз.

— Да, миличък. Дори има мъх, кръстен на косата на Сиф, на прекрасните ми златни къдри.

Изглеждаше самодоволна, макар да не схващах кое му е голямата работа да кръстят мъх на теб.

Харт посочи към дърветата на двора и изписа със знаци: О-Ф-И-К-А.

— Знаеш толкова много, Хартстоун! — светна Сиф. — Офиката наистина е свещеното ми дърво. Мога да минавам от едно в друго през Деветте свята. Точно така ви доведох в двореца си. Офиката е източник на толкова много блага. Знаете ли, че синът ми Улер направи първия си лък и първите си ски от офика? Толкова горда бях!

— Ами да — спомних си разговора, който водих с един козел в Йотунхейм (депресиращо е, че дори мога да използвам това изречение). — Отис спомена нещо за Улер. Не знаех, че е син на Тор.

Сиф вдигна пръст до устните си.

— Всъщност Улер е син от първия ми брак и Тор е докачлив на тази тема.

Този факт, изглежда, я накара да се почувства доволна.

— Но като говорим за офики, ето един подарък за елфическия ни магьосник!

Тя извади кожена кесийка от ръкавите на елегантната си рокля.

Харт едва не падна и направи няколко жеста с ръце, които не означаваха нищо, но пресъздадоха идеята за ЛЕЛЕ! Блицен го хвана за ръката, за да не се строполи.

— Това торба с руни ли е, милейди?

— Правилно, добре облечени приятелю джудже — усмихна се Сиф. — Руните, изписани върху дърво, носят много различна сила от тези върху камък. Те са живи, гъвкави, магията им е по-мека, по-лесна за направляване. А офиката е най-хубавото дърво за руни.

Тя подкани Харт да отиде при нея. След това постави кожената торбичка в треперещите му ръце.

— Ще ти трябват в предстоящия сблъсък — каза му тя, — но внимавай, както и в другата ти колекция, едната руна липсва. Когато една буква я няма, целият език на магията е отслабен. Някой ден ще трябва да си върнеш изгубения символ, за да достигнеш истинските си възможности. Когато го сториш, ела отново при мен.

Спомних си руната за наследство, която Хартстоун бе оставил върху надгробната могила на брат си. Ако Сиф можеше да скача между дърветата и да общува телепатично с мъх, не разбирах защо не може да даде на Хартстоун нова отала. От друга страна, аз не бях учил руническа магия при Бащата на боговете.

Хартстоун сведе благодарно глава. Отстъпи от подиума и стисна новата си торбичка, сякаш тя беше бебе в пелени.

Сам се размърда и впи пръсти в брадвата. Погледна Сиф, като че богинята беше маскираният Малък Били.

— Много мило, лейди Сиф. Но щяхте да ни казвате защо сте ни довели тук…

— За да помогнете на съпруга ми! — каза Сиф. — Предполагам, че вече имате информацията, необходима да намерите и върнете чука.

Погледнах приятелите си, чудейки се дали има дипломатичен начин да кажеш: нещо такова, ами да, ама не съвсем.

Сиф въздъхна с леко презрение.

— Ясно. Първо искате да обсъдим наградата.

— Не — казах аз, — всъщност…

— Момент.

Сиф прокара пръсти през дългата си коса, като че работеше на тъкачен стан. Червено-жълти нишки паднаха в скута й, а тя започна да ги преде в някаква форма, като триизмерен принтер, който пуска чисто злато.

— Тя да не е като Рапунцел? — обърнах се аз към Сам.

— Откъде мислиш, че идва тази приказка? — повдигна вежда тя.

След няколко мига, в които не забелязах промени в прическата на Сиф, богинята вдигна гордо малък златен трофей.

— Всеки от вас ще получи едно от тези!

На върха на трофея имаше мъничка златна реплика на чука Мьолнир. А в основата му най-отдолу бе изписано: награда за храброст на онези, върнали чука на тор. А с по-малки букви, които се напрегнах, за да прочета: носителят има право на едно безплатно предястие с покупката на предястие на подобна цена в ресторантите на асгард.

— Това е невероятно! — изквича Блицен. — Такава изработка! Как…

Тя се усмихна видимо доволна.

— Е, откакто истинската ми коса бе заменена с вълшебна от чисто злато, след ужасния трик, който Локи ми погоди… — усмивката й замръзна, щом погледна към Алекс и Сам. — Едно от предимствата й е, че мога да изработвам предмети от злато с косата си. Плащам на слугите у дома, включително на герои като вас, с трофеи като този. Тор е много сладък. Цени уменията ми толкова много, че ме нарича своята жена трофей.

— Не думай — премигнах аз.

— Знам! — Сиф се изчерви. — Така или иначе, когато свършите работа, всички ще получите трофей.

— И безплатно предястие в ресторант? — Блицен погледна с копнеж към мострата.

Страх ме беше да не се разплаче от щастие.

— Да, миличък — каза богинята. — А сега кажете как смятате да върнете чука.

— Ами всъщност… — покашля се Алекс.

— Не, не ми казвайте! — вдигна ръка тя, сякаш искаше да блокира лицето на Алекс. — Предпочитам да оставям подробностите на помощниците.

— На помощниците?! — повтори Алекс.

— Да. Първата ви задача ще е трудна. Каквито и новини да носите, трябва да ги съобщите на мъжа ми. Асансьорът е хей там. Ще го намерите в това, което той нарича мъжка бърлога. Но имайте едно наум, че е в ужасно настроение.

Сам потропа с пръсти по върха на брадвата си.

— Не вярвам, че може да му предадете съобщението вместо нас.

— Не, разбира се — изстина усмивката на Сиф. — А сега бягайте! И се опитайте да не гневите Тор твърде много. Нямам време да наемам друга група герои.