Метаданни
Данни
- Серия
- Магнус Чейс и боговете на Асгард (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hammer of Thor, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Драганов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Детско и младежко фентъзи
- Митологично фентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 3,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2022)
Издание:
Автор: Рик Риърдън
Заглавие: Чукът на Тор
Преводач: Александър Драганов
Година на превод: 2016 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 15.10.2016 г.
Редактор: Ваня Петкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-954-27-1860-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17655
История
- —Добавяне
Тридесет и осма глава
Никога, ама никога няма да отгатнете паролата на Блицен
Джак започна гордо да кръжи около свършеното от него. Така, сякаш го бе направил с двете си ръце, а той дори нямаше ръце.
Отстрани на торбата бяха зашити няколко нови реда блестящ рунически текст.
— Какво пише? — попита Алекс.
— Няколко технически руни — светнаха доволно очите на Блиц. — Магическите условия за ползване, документът за съгласие на крайния потребител. Но на дъното пише „ПРАЗНАМИТОРБАТА, чанта, направена от Блицен, син на Фрея. С помощта на Джак“.
— Аз изписах това! — каза гордо Джак. — Това бе помощта ми!
— Браво, приятелю! — отвърнах аз. — И работи ли?
— Сега ще проверим! — потърка с нетърпение ръцете си Блицен. — Ще изрека тайната заповедна дума. После торбата или ще се свие така, че да я нося лесно, или… но не, сигурен съм, че ще се свие.
— Да се върнем на или — каза Алекс. — Какво друго може да стане?
— Е — сви рамене Блицен — има малък риск торбата да се разшири и да покрие по-голямата част от континента. Но не, сигурен съм, че съм се справил. Джак много внимателно уши руните точно където му казах да го стори.
— Че аз да ги зашивам ли трябваше? — присветна в жълто Джак. — Майтап, спокойно! Заших ги.
Ала аз не се чувствах спокоен. От друга страна обаче, ако торбата се разширеше до размерите на континент, нямаше да живея достатъчно дълго, че да ми пука.
— Добре — казах. — Каква е паролата?
— Недей! — извика Блицен.
Чантата за боулинг се разклати и цялата гора потрепери. Торбата се сви толкова бързо, че ми се догади от смяната в перспективата. Планината от кожа я нямаше. В краката на Блицен имаше нормална чанта за боулинг.
— ДА! — Блицен я вдигна и надникна вътре. — В нея има топка за боулинг, но иначе торбичката се усеща съвсем празна. Справихме се, Джак!
Двамата се опитаха да се плеснат по ръцете, но Джак имаше само острие.
— Чакайте малко — каза Алекс. — Наистина добра работа. Но сериозно ли паролата е парола?
— НЕДЕЙ! — Блиц хвърли торбата като граната в гората.
Тя веднага отново стана с размерите на планина и предизвика цунами от смачкани дървета и ужасени животни. Почти съжалих сърдитите катерици.
— Бързах! — изсумтя Блицен — мога да поставя нова па… заповедна дума по-късно, но за това ще ми трябват повече нишки и повече време. Засега може ли просто да избягвате да казвате… онази дума?
Сетне той назова думата и торбата се сви обратно до нормални размери.
— Браво, човек — казах аз. — Добро шиене, Джак.
— Благодаря, сеньор! И честита нова прическа! Вече не приличаш на онзи тип от Nirvana! Повече на Джони Ротън или на руса Джоан Джет!
— Откъде си чувал за тези хора? — разсмя се Алекс. — Ти Джей ми каза, че си прекарал хиляда години на дъното на реката.
— Така е, но се учих!
— Джоан Джет — продължи да се смее Алекс.
— Просто млъкнете и двамата — изсумтях аз. — Кой от вас е готов за игра на боулинг?
Оказа се, че никой не бе готов за игра на боулинг.
Блицен изпълзя в една палатка и падна от изтощение. После направих грешката да позволя на Джак да се върне във формата на медальон, и се сринах от изтощение. Чувствах се така, като че ли цял ден съм се катерил по планината.
Алекс обеща да остане на пост. Поне си мисля, че каза така. Ала можеше и да е заявила: Ще поканя Локи в лагера да ви избие, докато спите! Ха-ха-ха-ха! — и пак щях да припадна.
Не сънувах нищо, освен делфини, скачащи щастливо в море от кожа.
Събудих се, когато небето от черно преваляше в кафеникаво. Настоях Алекс да затвори очи за няколко часа. Когато вече и тримата станахме, за да закусим и да развалим бивака, небето представляваше дебела завеса, изтъкана от сивота.
Бяхме изгубили почти двайсет и четири часа. Самира и Хартстоун ги нямаше никакви. Опитах да си представя, че са добре в дома на Утгард-Локи, разказват си приказки и си прекарват приятно. Вместо това си представих как великани седят край огъня и обсъждат вкусните смъртни, с които са вечеряли предния ден.
Спри — казах аз на мозъка си.
Освен това сватбата е утре — отвърна мозъкът ми.
Излез от главата ми.
Но мозъкът ми отказа да излезе от главата ми. Много неучтиво от негова страна.
Минахме през клисурата, като се мъчехме да вървим в посоката, която бе задал Малчо. Бихте помислили, че можеше просто да последваме стъпките му, но бе трудно да ги различиш от естествените долини и каньони.
След около час забелязахме нашата крайна цел. Върху огромната скала в далечината се издигаше постройка, наподобяваща квадратен склад. Надуваемата Годзила липсваше (явно дневният наем за такова нещо бе много висок), но неоновият знак все още блестеше — утгард лейнс. Буквите мигаха една по една, после заедно, а след това с искри по ръба — само и само да не пропуснеш единствения неонов знак на най-високата скала на Йотунхейм.
Изкачихме криволичеща пътека, която бе съвършена за гигантски магарета, но не и за мънички смъртни. Студеният вятър ни блъскаше. Краката ме боляха. Слава богу, че Блицен бе направил магия на торбата. Да мъкнем голямата й версия по тази скала щеше да е не само невъзможно, но и мъчително.
Веднъж щом стигнахме върха, осъзнах колко огромна в действителност бе сградата на Утгард Лейнс. Вероятно можеше да побере основната част от центъра на Бостън. Кафявите тапицирани двойни врати бяха обковани с медни гвоздеи. Всеки от тях бе с размерите на тристайна къща. По мръсните прозорци блестяха неонови реклами на сокове „Йотун“, „Малка голяма бира“ и „Мегамедовина“. Вързани за колове отстрани се подвизаваха животни с небивали размери — коне, овни, якове и да, магарета. Всяко от тях беше с размера на Килиманджаро.
— Не бой се — промърмори Блицен. — Това е като джуджешки бар. Само дето е по-голям.
— И как ще действаме оттук насетне? — попита Алекс. — Фронтална атака?
— Ха-ха! — отговорих. — Сам и Харт може да са вътре, затова ще играем по правилата. Промъкни се. Помоли за правата на гостенин. Опитай да преговаряш.
— И като не стане — каза Блицен, — ще импровизираме.
— Мразя тази идея — отвърна Алекс, защитницата на промените и адаптивността. После ми се намръщи. — Дължиш ми и едно питие, задето си ме сънувал.
Тя пое с маршова стъпка към входа.
— Да питам ли? — повдигна вежди Блицен.
— Не — отвърнах, — недей.
Да минем през входните врати, това бе нищо работа. Просто преминахме под тях, и то без дори да се навеждаме.
Вътре намерихме най-грамадната и претъпкана зала за боулинг, която някога бях виждал. Вляво от мен двайсет или трийсет великани с размерите на Статуята на свободата бяха седнали на бара върху столове, от които биха излезли чудесни многоетажни кооперации. Великаните бяха облечени в ризи за боулинг с неонови цветове, които явно бяха откраднали от диско ерата. По кръстовете им висяха ножове, брадви и боздугани. Смееха се и се обиждаха, като се целеха с кани медовина, които можеха да напоят посевите в Калифорния за цяла година.
Струваше ми се малко раничко за медовина, но тези хора може би празнуваха от 1999 година насам. Поне оттогава бе песента, която ехтеше от колоните над нас.
Вдясно имаше грамадна аркада, на която великани играеха пинбол и „Много големият Пак Мен“. В задната част на стаята, на разстояние като от Бостън до Ню Хемпшър, имаше още великани, събрали се по пистите за боулинг в групички от четирима и петима, с еднакви облекла и велурени обувки. На задната стена имаше надпис: утгардски шампионат по боулинг. добре дошли, участници в ушб!
Един от великаните хвърли топка. Чу се тътен като гръмотевица, когато тя се търкулна по пистата. Подът потрепери и ме разтърси така, като че бях навит на пружина.
Огледах помещението за Малчо и неговата сива риза „Пуешки боулинг“. Не можах да го забележа. Той трябваше да е лесно откриваем, но нашата стратегическа позиция на пода ни предлагаше други огромни препятствия по пътя.
После тълпата се размърда. От другия край на стаята право към мен гледаше великан, когото исках да видя дори по-малко от Малчо. Той седеше на висок кожен стол върху подиум и наблюдаваше пистите като рефер или церемониалмайстор. Ризата му за боулинг бе направена от орлови пера. Панталоните му бяха от кафяв полиестер. Обкованите му с желязо ботуши изглеждаха като произведени от рециклирани танкове. Върху ръката му се мъдреше златният пръстен на тан, обкован с хелиотропи[1].
Лицето му беше скулесто и красиво по жесток начин. Черна като въглен коса падаше по раменете му. Очите му блещукаха със злорадство и задоволство. Определено можеше да влезе в класацията „Топ 10 на най-красивите убийци в Йотунхейм“. Беше само около двайсет и седем метра по-висок от последния път, когато го бях зървал, но го запознах.
— Големи шефе — рекох.
Не знам как чу пискливия ми глас в целия този хаос, но кимна в знак, че ме е забелязал.
— Магнус Чейс! — извика той. — Радвам се, че успя да дойдеш.
Музиката замлъкна. Великаните от бара се обърнаха към нас. Големият шеф вдигна юмрук, все едно искаше да ми подаде микрофон. Стиснати между пръстите му като детски играчки бяха Самира и Хартстоун.