Рик Риърдън
Чукът на Тор (33)

Тридесет и трета глава
Почивка за фалафел? Да, благодаря!

Още един професионален съвет от викинг — ако Хеймдал предложи да ви остави някъде, откажете!

Идеята на Хеймдал беше да ни върне на Мидгард, като накара Биврьост да се разпадне под краката ни и да ни спусне в безкрая.

Веднага щом спряхме да пищим (а може би съм пищял само аз, моля, не ме съдете), се намерихме на ъгъла на улиците „Чарлз“ и „Бойлстън“, пред статуята на Едгар Алън По. По това време сърцето ми определено биеше издайнически. Пулсът ми беше толкова забързан, че щяхте да го чуете и зад тухлена стена.^[1]

Всички бяхме изтощени, но също така гладни и изпълнени с адреналин от дъгата. Най-важното обаче беше, че се намирахме едва на блок разстояние от столовата на „Транспортейшън Билдинг“, където семейство Фадлан имаха ресторант.

— Знаеш ли — размърда пръсти Амир, за да провери дали всичките са на мястото си, — мога да ви направя вечеря.

— Няма нужда, човек — казах аз, което бе благородно, като се имаше предвид фактът колко обичах семейната им рецепта за фалафели. (Знам, че ме бе помолил да му напомням да не ми дава повече фалафели, но реших да интерпретирам това му желание като временен пристъп.)

— Не — поклати глава Амир, — искам да ви почерпя.

Разбирах какво се опитваше да каже. Светът му се бе разпаднал. Имаше нужда да направи нещо познато, за да успокои нервите си. Щом копнееше за спокойствието на мазната пържена леблебия, кой бях аз, че да споря?

„Транспортейшън Билдинг“ бе затворена за тази вечер, но Амир имаше ключове. Пусна ни вътре, отвори „Фалафелите на Фадлан“ и подготви кухнята, за да ни направи късна вечеря/ранна закуска на мечтите.

В същото време с Алекс и Сам седяхме на маса в потъмнялата столова и слушахме как дрънченето на съдове отеква в обширното пространство като писъците на металически птици.

Сам изглеждаше замаяна. Събори една солница и изписа букви в белите зрънца. Не можах да различа дали са нордически, или арабски.

Алекс изрита розовите си маратонки към съседния стол и размърда палци. Пъстрите му очи огледаха стаята.

— Та този великан магьосник…

— Утгард-Локи — казах аз.

Много хора в нордическия космос ме бяха предупреждавали, че имената имат сила. Не трябваше да ги произнасяш, освен в случай на крайна необходимост. Но аз обичах да ги нося и използвам като евтина конфекция. Така намалявах силата им.

— Не ми е любимият великан — огледах пода, за да съм сигурен, че наблизо няма говорещи гълъби. — Преди няколко месеца той се показа право пред мен и ме принуди да му дам фалафелите си. След това се превърна в орел и ме пренесе през покривите на Бостън.

— И сега иска да отидеш при игрището му за боулинг — потропа с пръсти Амир върху масата.

— Знаеш ли кое е шантавото? Това е най-малко безумното нещо, случило ми се през последната седмица.

— Защо му викат Локи? — изсумтя Алекс и погледна към Сам. — Да не ни е някакъв роднина?

— Името му означава Локи от Външните земи — поклати глава Сам. — Няма връзка с… татко.

От следобеда на Алдермановата катастрофа насам думата „татко“ не бе предизвиквала такива негативни чувства в разговор. Когато погледнах Алекс и Сам, не можех да си представя по-различни хора. Но и двамата носеха едно и също изражение — горчиво примирение, че имат един и същи баща, бога на измамата.

— От друга страна — казах аз, — Утгард-Локи не ми се видя голям фен на другия Локи. Трудно ми е да си представя как двамата работят заедно.

— И двамата са великани — напомни ми Алекс.

— Великаните се карат помежду си точно като хората — каза Сам, — а и ако съдя по наученото от Хеймдал, няма да е лесно да си върнем чука от Трим. Трябва ни всичката информация, която можем да намерим. Утгард-Локи е коварен. Може би точно той ни трябва, за да развалим плановете на баща ни.

— Борим един Локи с друг — казах аз.

Алекс прокара ръка през яркозелената си коса.

— Не ми пука колко хитър и умен е твоят приятел великан. Накрая ще трябва да идем на сватбата и да вземем чука. Това означава, че ще се наложи лично да се изправим срещу Локи.

— Ние ли? — попитах аз.

— Очевидно е, че идвам с вас — отвърна Алекс.

Спомних си съня ми за Локи, който се бе явил в стаята на Алекс.

Това е съвсем проста молба…

Две деца на Локи на сватбата, всяко от които можеше да бъде контролирано от прищевките му… това не влизаше в определението ми за щастлива среща.

Самира изписа нещо в солта.

— Алекс, не мога да те моля да идваш.

— Ти не ме молиш, аз ти казвам — отвърна Алекс. — Ти ме отведе в задгробния живот. Това е шансът ми да направя така, че това да си струва. Знаеш какво трябва да сторим.

— Все още не мисля, че идеята е добра — поклати глава Сам.

— Наистина ли сме роднини? — вдигна ръце във въздуха Алекс. — Къде е приключенският ти дух? Разбира се, че идеята не е добра, но това е единственият начин.

— Каква идея? — попитах. — Какъв начин?

Очевидно бях пропуснал някакъв разговор между тях, но никой от двамата не изглеждаше нетърпелив да запълни празнините в съзнанието ми.

Точно тогава Амир се появи с храната. Донесе чиния с топъл агнешки кебап, долма, фалафели, кибе и други райски наслади. Така си спомних за приоритетите си.

— Ти си могъщ човек, сър — казах аз.

Той почти се усмихна и понечи да седне до Сам, но Алекс щракна с пръсти.

— Не става, любовнико. Придружителят казва „не“.

Амир изглеждаше покрусен и се настани между Алекс и мен.

Събрахме се, за да му направим място. (Всъщност главно аз се сбутах.)

Амир отхапа от края на триъгълната си питка.

— Звучи невъзможно, но храната има същия вкус. Картофките стават при същата температура. Ключовете ми отварят същите ключалки. Но въпреки това цялата вселена се е променила.

— Не всичко се е променило — обеща Сам.

Изражението на Амир беше замечтано, все едно си спомняше нещо от детството, което никога нямаше да се върне.

— Оценявам това, което каза, Сам — рече той, — и разбирам какво искаше да намекнеш за нордическите божества. Те не са истински богове. Всеки, който може да си прави толкова селфита с меч и овчи рог… — той поклати глава. — Аллах може да има деветдесет и девет имена, но Хеймдал не е сред тях.

— Този тип ми харесва — ухили се Алекс.

Амир премигна, очевидно несигурен дали трябва да приеме това като комплимент.

— Какво сега? Какво по-шантаво може да има от пътуване през Биврьост?

— Довечера трябва да обясня на Джид и Биби защо закъснях толкова — усмихна се едва-едва Сам.

— Ще им покажеш ли Деветте свята както на мен? — попита Амир.

— Не може — отвърна Алекс, — твърде възрастни са. Умовете им не са толкова гъвкави.

— Хей — казах аз, — няма нужда да бъдеш груб.

— Просто съм прям — отхапа парче агнешко Алекс. — Колкото си по-възрастен, толкова по-трудно е да приемеш факта, че светът около теб не е онова, за което си го мислил. Цяло чудо е, че Амир успя да види през мъглата и измамата, без да полудее.

Той остана загледан в мен миг по-дълго от необходимото.

— Да — промърмори Амир. — Какъв късмет, че не полудях.

— Алекс е прав — додаде Сам. — Когато говорих с баба и дядо тази сутрин, разговорът, който бяха водили с Локи, вече избледняваше от спомените им. Знаеха, че трябва да са ми ядосани. Помнеха как сме спорили с теб… Но детайлите…

Тя направи знак пуф с върха на пръстите си.

— Татко е същият — потърка брадичка Амир. — Само попита дали двамата с теб сме се разбрали. Подозирам… може ли да им кажем нещо за това къде сме били тази нощ? Някакво обикновено извинение. Ще го приемат по-добре от истината.

— Да не ти хрумна нещо мръсно, любовнико?! — сръчка го Алекс. — Аз все още съм придружител.

— Не! Исках да кажа… аз никога…

— Спокойно, бе — каза Алекс. — Закачам се.

— Ах! — Амир не изглеждаше спокоен. — А след тази нощ? После какво?

— После отиваме в Йотунхейм — каза Сам. — Имаме великан, когото да разпитаме.

— Ще пътувате до друг свят? — Амир поклати смаяно глава. — Знаеш ли, когато уредих тези уроци по летене с Бари, помислих, че разширявам хоризонта ти — той се изсмя безрадостно. — Колко глупаво от моя страна.

— Амир, най-прекрасният подарък…

— Всичко е наред, не се оплаквам. Просто… — въздъхна той. — Какво мога да сторя, за да ти помогна?

Сам постави ръката си върху масата, а пръстите й бяха протегнати към Амир, като че се опитваше да хване неговите във въздуха.

— Просто ми имай доверие. Вярвай в това, което обещах.

— Вярвам — рече той, — но трябва да има още нещо. Сега, когато видях всичко…

Той размаха пластмасова виличка към тавана.

— Искам да те подкрепя.

— Подкрепяш ме — каза Сам. — Зърна ме като валкирия и не избяга с писъци. Сам не знаеш колко ми помогна с това. Моля те, просто се пази, докато се върнем. Бъди моята котва.

— С удоволствие. Макар да…

Той се ухили толкова широко, че заприлича на Хеймдал.

— Всъщност не съм те виждал като валкирия. Мислиш ли, че…

Сам се изправи на крака.

— Алекс, Магнус, ще се видим на сутринта.

— Статуята в парка — казах аз. — Среща там.

Тя кимна.

— Амир, след два дни всичко това ще е приключило, обещавам.

Тя се издигна във въздуха и изчезна в златист отблясък.

Пластмасовата виличка падна от ръката на Амир.

— Вярно е — каза той, — не мога да повярвам.

— Стана късно — ухили се Алекс. — Но, Амир, приятелю, има още нещо, с което можеш да ни помогнеш.

— Разбира се, каквото поискате.

— Може ли пликче за останалите фалафели?