Рик Риърдън
Чукът на Тор (30)

Тридесета глава
Нейде отвъд дъгата става нещо странно

Търкулнахме се надолу по стъпалата, за да се приземим в бетона. Тримата останахме на купчина, стенещи и замаяни. Бяхме се появили в аварийно стълбище, с голи тухлени стени, индустриални зелени перила, пожарогасители и светещи знаци „Изход“. Точно над нас върху най-близката метална врата бе изписано „6-и етаж“.

Потупах трескаво кръста си, но камъкът Скофнунг си седеше невредим там. Джак се бе върнал във формата си на медальон и почиваше удобно на верижката, докато цялата енергия, която бе изхабил по време на битката с никсите, не изцеди душата ми. Усетих костите си като оловни. Погледът ми се замъгли. Кой да знае, че рязането на цигулки и полицейски панталони отнема толкова усилия?

Хартстоун не беше в много по-добра форма. Той се опита да се изправи, опирайки се на перилата, но краката му сякаш не работеха. Щях да го помисля за пиян, но знаех, че не съм го виждал да пие нещо по-силно от диетична кола в Нидавелир.

Блицен свали бурката от кърпи.

— В Мидгард сме — обяви той, — бих познал тази миризма навсякъде.

На мен стълбището ми миришеше само на влажни елф, джудже и Магнус, но реших да се доверя на Блицен.

Харт се олюля, а по ризата му изби червено петно.

— Братле! — изтича до него Блиц. — Какво стана?

— Спокойно, Харт — накарах го да седне и разгледах раната. — Застрелян е. Бдителните елфически полицаи са му оставили подарък за спомен.

Блиц свали шапката на Франк Синатра и я проби с юмрук.

— Не може ли да изкараме по едно денонощие, без някой от нас да бъде ранен смъртоносно!

— Споко — казах, — само е одраскало ребрата му. Дръж го здраво.

Не е опасно. Ще те изцеря — направих знак към Харт.

Опрях ръка в раната му. Топлината проникна в тялото на Хартстоун, който си пое рязко въздух, а след това започна да диша по-леко. Раната върху кожата му се затвори.

Чак когато свалих ръката си, осъзнах колко притеснен съм бил. Цялото ми тяло трепереше. Не бях опитвал да лекувам никого, откакто намушкаха Блиц. Предполагам, че ме беше страх, че няма да проработи.

— Виждаш ли? — постарах се да се усмихна уверено, макар сигурно да изглеждах така, сякаш съм прекарал инфаркт. — Всичко е наред.

Благодаря — направи знак Харт.

— Но още си по-слаб, отколкото ми харесва — добавих аз. — Ще си починем тук за минутка. Довечера трябва да се нахраниш добре, да приемаш много течности и да се наспиш.

— Чу какво каза д-р Чейс — намръщи се Блиц на елфа. — И повече няма да тичаш по куршумите, ясно ли е?

Устата на Харт се изкриви в усмивка. Не те чувам, глух съм.

— Добър знак е, че се шегува.

Поседяхме тримата, наслаждавайки се на мига, в който не сме ранени, преследвани или ужасени.

Е, аз бях още доста ужасѐн, но един от трима не е лошо.

Потресът от последните трийсет часа в Алфхейм започна да се просмуква в мен. Искаше ми се да вярвам, че съм напуснал това безумно място завинаги, че повече няма да попадам на полицаи, които ги сърби спусъкът, на скъпи имоти и пронизваща очите слънчева светлина. Че няма да се срещам с господин Алдерман. Не можех обаче да забравя какво ни беше казал Андвари: че скоро ще науча каква е цената на откраднатите дарове, както и че на Хартстоун му било писано да се върне отново у дома.

Само отложи далеч по-опасна среща.

Руническият камък отала все още стоеше на върха на купчината камъни, където бе умрял Андирон. Имах чувството, че някой ден Хартстоун ще трябва да си върне липсващата буква от космическата азбука, все едно дали го искаше, или не.

Загледах се към Харт, докато той тупаше ризата си в опит да махне кръвта от нея. Щом накрая срещна погледа ми, изписах: Съжалявам за баща ти.

Той наполовина кимна, наполовина сви рамене.

— Проклятието на Фафнир — казах аз. — Може ли да попитам…?

— Вероятно трябва да изчакаме първо да си върне силите — покашля се Блицен.

Всичко е наред — направи знак Харт. Той се облегна срещу стената и се намести така, че да може да използва и двете си ръце, за да изписва знаци. — Фафнир е бил джудже. Пръстенът на Андвари го накарал да полудее. Убил баща си и взел златото му, след което пазел съкровището му в една пещера. Накрая се превърнал в дракон.

— Пръстенът може да прави това? — преглътнах аз.

— Пръстенът изважда наяве най-лошото у хората — подръпна брадата си Блицен. — Може би господин Алдерман не е чак толкова зъл. Може би ще остане просто… да кажем неприятен елф и ще спечели от тотото.

Спомних си как бащата на Харт се смееше като луд, докато риташе гостите си и танцуваше, когато никсите му нападнаха тълпата. Каквото и да носеше Алдерман в себе си, съмнявах се да е мило котенце.

Надзърнах към върха на стълбите, където имаше надпис, гласящ „Достъп до покрива“.

— Трябва да намерим Сам — рекох. — Налага се да говорим с бога Хеймдал и да получим напътствия за някакво място в Йотунхейм…

— Хлапе — потрепери окото на Блицен, — мисля, че Харт има нужда от малко повече почивка, преди да се видим със Самира и да тръгнем на битка с великаните. И на мен почивката не би ми навредила.

— Ясно.

Почувствах се зле, задето съм извадил списъка със задачи. Ала имах много хора да виждам и опасни светове да посещавам. До три дни трябваше да съм открил чука на Тор. Досега бяхме намерили красив женски меч и син камък, едва не изгубихме живота си и подлудихме бащата на Хартстоун. И това — само на път.

— Искате ли да се отбиете във Валхала за през нощта? — попитах.

— Тановете не обичат смъртни да ходят на гости на великите покойници — изсумтя Блицен. — Ти върви. Аз ще отведа Харт до Нидавелир и ще го оставя да си почива там. Креватът солариум е готов.

— Но как ще стигнеш дотам?

— Както съм ти казвал и преди — сви рамене Блиц, — под Мидгард има много входове към света на джуджетата. Вероятно един е в мазето на тази сграда. Ако ли не, просто ще намерим най-близкия канал.

Да — направи знак Харт. — Обожаваме каналите.

— Не почвай със сарказма — рече Блиц. — Хлапе, какво ще кажеш да се видим утре сутрин на старото ни място за срещи?

Не можех да не се усмихна при спомена за добрите стари времена, когато седях с Харт и Блиц, чудех се откъде ще намерим храна и дали на следващия ден няма да ни ограбят. Добрите стари времена бяха ужасни, но и много по-простички от ужасните нови времена.

— Нека да е на старото място за срещи — прегърнах и двамата.

Не желаех нито Харт, нито Блиц да си тръгват, но никой от двамата нямаше сили за повече опасности и не бях сигурен какво ще намеря на покрива. Разхлабих камъка Скофнунг от колана си и го подадох на Блиц.

— Дръж се за това и се пази.

— Ще се пазим — обеща Блиц. — И, хлапе? Благодаря.

Олюляха се надолу по стълбите, кръстосвайки ръце и подпирайки се един друг да не паднат.

— Спри да ме настъпваш — изсумтя Блиц, — да не си надебелял? Стъпвай първо с левия крак, глупави елфе. Ето.

Покатерих се до върха на стълбите. Почудих се къде ли в Мидгард се бях озовал.

Неприятният факт, свързан с пътуването през световете, е, че винаги се появяваш, където трябва, все едно дали искаш да си там, или не.

Четирима души, които вече познавах, стояха на покрива, без да имам представа защо. Сам и Амир спореха тихо в основата на огромен осветен билборд. И то не кой да е билборд, осъзнах аз. Над нас се извисяваше прочутият знак на „Китго“, осемнайсетметров LED екран, който осветяваше покрива в бяло, оранжево и синьо.

В края на покрива бяха Полуродения Гундерсон и Алекс Фиеро. И двамата изглеждаха много отегчени.

Сам и Амир бяха твърде заети да спорят, за да ме забележат, но Полуродения кимна за поздрав. Нямаше вид на особено изненадан.

— Какво става? — отидох аз до познатите си айнхеряр.

Алекс изрита парче чакъл по покрива.

— Всичко е просто супер. Самира искаше да доведе Амир, за да види знака на „Китго“. Нещо, свързано с дъгите… Трябваше й мъж роднина за придружител.

— И ти… — премигнах аз.

— Аз съм нейният роднина от мъжки пол — поклони ми се пресилено Алекс.

След миг на главозамайване от променената реалност осъзнах, че в момента Алекс Фиеро бе мъж. Нямах представа откъде знам, освен че той ми го беше казал. Облеклото му не бе специфично за даден пол. Носеше обичайните си розови маратонки, тесни зелени дънки и розова риза с дълги ръкави. Косата му, освен всичко друго, бе станала малко по-дълга, зелена, с израснали черни корени, преметната на една страна във формата на вълна.

— Местоименията, с които можеш да ме наричаш, са той и него — потвърди Алекс. — А сега, стига си зяпал.

— Не зя… — улових се да го правя и установих, че спорът би бил безсмислен. — Полуродени, а ти какво правиш тук?

Берзеркерът се ухили. Беше си облякъл тениска на „Бруинс“^[1] и носеше дънки, може би за да се слее с останалите смъртни, макар бойната брадва на гърба му да го издаваше.

— Аз придружавам придружителя, но скоро не съм си сменял пола, благодаря, че попита.

Алекс го перна, нещо, с което Малъри Кийн щеше да се гордее.

— Ох — оплака се Полуродения, — удряш силно за аргър.

— Какво съм ти казвал за този термин? — рече Алекс. — Аз решавам кое е мъжествено или женствено за мен. Не ме карай да те убивам отново.

— Уби ме веднъж — завъртя очи Полуродения — и дори не беше в честна битка. На обед ти го върнах.

— Все тая.

Загледах се и в двамата. Хрумна ми, че последния ден са станали приятели… ама от онзи тип приятели, които се обиждат и убиват взаимно. Типично за деветнайсетия етаж.

Алекс прокара гаротата през дупките на колана си.

— Та, Магнус, успя ли да изцериш джуджето си?

— Ами да. Ти си чул за това?

— Сам ни информира — той оформи примка с жицата и някак си успя да не си отреже пръстите.

Запитах се дали е добър знак, че Самира е споделила информацията с Алекс. Може би вече си имаха доверие. А може би Сам толкова отчаяно желаеше да спре Локи, че вече не й пукаше. Исках да попитам Алекс за съня му с Локи, когато бе поискал съвсем проста услуга в апартамента му, а Алекс го бе целил с грънци. Реших, че може би сега не е моментът, особено с гаротата на Фиеро толкова близо до гърлото ми.

— Трябва да идеш при тях — Алекс посочи с брадичка към Сам и Амир. — Чакат те.

Щастливата двойка все още спореше — Сам правеше умолителни жестове с вдигнати длани, а Амир скубеше косата си, като че искаше да си изтръгне мозъка.

— Как могат да знаят, че ще съм тук — намръщих се аз на Полуродения. — Дори аз не знаех.

— Заради гарваните на Один — рече Полуродения, сякаш това бе напълно логично обяснение, — но давай, иди и ги прекъсни. И без това не стигат доникъде, а и на мен ми е скучно.

Дефиницията на Полуродения за скучно бе „в момента не убивам никого, нито гледам как убиват някого“. Следователно не изгарях от желание да го забавлявам. Въпреки това се приближих до Сам и Амир.

За радост, Самира не ме удари с брадвата си. Дори изглеждаше облекчена да ме види.

— Здравей, Магнус — знакът на „Китго“ я осветяваше и караше забрадката й да изглежда като с цвят на дървесна кора. — Блицен добре ли е?

— По-добре е.

Разказах й какво се бе случило, макар да ми се струваше разсеяна. Погледът й се връщаше към Амир, който все още се опитваше да издърпа мозъка си.

— Та — обобщих нещата аз, — какво сте намислили?

— Сещаш се — изсмя се Амир. — Обичайното.

Горкият… звучеше така, все едно беше гадал на цяла торба с руни. Погледнах към ръцете му, за да съм сигурен, че не носи друг прокълнат пръстен.

Сам преплете пръсти пред устата си. Надявах се да не възнамерява да пилотира самолети днес, тъй като изглеждаше много изтощена.

— Магнус… Амир и аз говорим, откакто ти напусна. Доведох го тук с надеждата да му покажа доказателство.

— Доказателство за какво? — попитах аз.

— За боговете, разбира се! — разпери ръце Амир. — За Деветте свята! За това, че нашият живот е лъжа!

— Нашият живот не е лъжа, Амир — потрепна гласът на Сам. — Просто е по-сложен, отколкото си мислиш.

Той поклати глава. Косата му стърчеше като гребена на настръхнал петел.

— Сам, да ръководиш верига ресторанти е сложно. Да накараш татко, моите баба и дядо, както и твоите баба и дядо да се почувстват горди, е трудно. Да чакам две години да се оженя за теб, когато това е всичко, което искам — да, трудно е. Но това? Валкирии? Богове? Айнхер… дори не мога да произнеса думата!

Самира може би се бе изчервила. Не можех да преценя заради светлината.

— И аз искам да се омъжа за теб — гласът й бе тих, но пълен с увереност. — И се опитвам да ти го покажа.

По средата на този разговор се почувствах неловко, като елф по бански. Освен това се почувствах и гузен, тъй като аз накарах Сам да бъде откровена с Амир. Бях й казал, че той е достатъчно силен, за да понесе истината. Не исках да ми докажат, че греша.

Инстинктите ме караха да отстъпя и да ги оставя сами, но имах усещането, че Сам и Амир са толкова искрени един с друг само защото имат трима придружители. Никога няма да разбера днешните сгодени тийнейджъри.

— Сам — казах аз, — ако просто искаш да извадиш доказателство за нашия безумен свят, вдигни бляскавото копие. Прелети около покрива. Можеш да свършиш милион неща…

— Нито едно от които не е предвидено да бъде виждано от смъртни — каза с горчивина тя. — Това е парадокс, Магнус. Не бива да разкривам силите си пред смъртен, а ако пробвам да го направя нарочно, силите ми не идват. Казвам: „Виж, мога да летя“ — и внезапно не мога.

— В това няма никакъв смисъл — отвърнах.

— Благодаря ти — съгласи се Амир.

— Опитай ти, Магнус — тропна с крак Самира. — Покажи на Амир, че си айнхери. Скочи до върха на знака „Китго“.

Погледнах нагоре. Осемнайсет метра. Трудно, но постижимо. Ала само когато го помислих, мускулите ми омекнаха. Силите ме напуснаха. Подозирах, че ако опитам, ще се издигна едва на няколко сантиметра и ще се изложа, което несъмнено щеше да бъде изключително забавно за Полуродения и Алекс.

— Разбирам какво имаш предвид — осъзнах аз и се обърнах към Амир. — Добре, а изчезването ми с Хартстоун от самолета. Нали го видя?

— Мисля, че да — Амир изглеждаше изключително объркан. — Сам не спира да ми го повтаря, но споменът става все по-неясен. Нали бяхте на полета?

— Умът му се опитва да компенсира случилото се — въздъхна Сам. — Този на Амир е по-гъвкав от този на Бари, който ви забрави веднага щом кацнахме. И все пак…

Срещнах погледа на Сам и разбрах защо е толкова притеснена. Обяснявайки живота си на Амир, тя не просто бе честна. Тя се опитваше да промени начина, по който работеше мозъкът на гаджето й. Ако успееше, можеше да промени перспективата му. Щеше да види Деветте свята като нас. Ако не успееше… в най-добрия случай Амир щеше да го забрави. Умът му щеше да мине покрай станалото, все едно никога не е било. В най-лошия случай преживяването щеше да му остави трайни белези. Можеше и никога да не се възстанови. Ала и в двата случая щеше ли да може да погледне на Самира със същите очи? Може би винаги щеше да има съмнението, че нещо не е съвсем наред.

— Добре — казах аз, — защо го доведе тук тогава?

— Защото — започна Сам, сякаш вече го бе обяснявала двайсет пъти, — най-лесното свръхестествено нещо за виждане от смъртни е мостът Биврьост. Така и така трябва да намерим Хеймдал, нали? Мислех, че ако успея да накарам Амир да види Биврьост, може да разширя перспективата му.

— Биврьост — казах аз. — Мостът дъга към Асгард.

— Да.

Погледнах към знака на „Китго“, най-големия осветен билборд в Нова Англия, който рекламираше бензин над площад „Кенмор“ вече повече от век.

— Искаш да ми кажеш…

— Това е най-светлата неподвижна точка в Бостън — каза Сам. — Мостът на дъгата невинаги е тук, но през по-голямата част от времето…

— Хора — прекъсна ни Амир, — нищо не трябва да ми доказвате. Просто ще… го приема на честна дума — той се изсмя нервно. — Обичам те, Сам. И ти вярвам. Може да получа нервна криза, но няма проблем. Никакъв! Хайде да идем някъде другаде!

Разбирах защо Амир иска да се махне. Бях виждал някои безумни неща — говорещи мечове, плетящи зомбита, най-богатия лаврак на света. Но дори на мен ми беше трудно да повярвам, че знакът на „Китго“ е вход към Асгард.

— Слушай сега, човек — хванах го за раменете аз.

Предположих, че най-голямото ми предимство е физическият контакт. На Самира бе забранено да го пипа, докато не се оженят, но няма нищо по-убедително от това някой приятел да те разтърси.

— Трябва да пробваш, става ли? Знам, че си мюсюлманин и не вярваш в това, че има много богове.

— Те не са богове — намеси се Сам, — а само могъщи създания.

— Все тая — отвърнах аз. — Пич, аз съм атеист. В нищо не вярвам. Но това чудо… то е истинско. Шантаво, но истинско.

— Не знам, Магнус — прехапа устни Амир. — Много неприятно ми става от цялата история.

— Знам, човек — виждах, че се опитва да ме чуе, но се чувствах така, все едно виках срещу него, докато той носи слушалки. — И на мен не ми е приятно. Някои от нещата, които научих…

Спрях се. Реших, че сега не е моментът, в който да му съобщя за братовчедка си Анабет и гръцките богове. Не ми се щеше Амир да получи аневризъм.

— Съсредоточи се върху мен — наредих аз. — Погледни ме в очите. Можеш ли да направиш това?

По лицето му потече струйка пот. С усилието на някого, вдигнал сто килограма, той смогна да срещне погледа ми.

— Добре, сега ме чуй — казах аз. — Повтаряй след мен: ще погледнем нагоре заедно.

— Ще погледнем нагоре заедно.

— Ще видим Моста на дъгата — казах.

— Ще видим — гласът му потрепери — Моста на дъгата.

— Мозъците ни няма да избухнат.

— Няма да избухнат.

— Едно, две, три!

Погледнахме нагоре.

И… беше там.

Перспективата на света се промени. Гледахме към знака на „Китго“ под ъгъл от четирийсет и пет градуса вместо перпендикулярно. От върха на знака към небето се издигаха пламтящи светове.

— Амир — казах аз, — виждаш ли това?

— Не вярвам на очите си — промърмори той с тон, който даваше да се разбере, че го е зърнал.

— Слава на Аллах! — каза Сам и се усмихна по-широко, отколкото бях забелязвал да го прави досега. — Всевишният и всемилостив…

Тогава от небесата проехтя писклив глас, който не прозвуча никак божествено.

— ХАЙДЕ, ЮНАЦИ! КАЧВАЙТЕ СЕ!