Рик Риърдън
Чукът на Тор (28)

Двадесет и осма глава
Ако поръчате веднага, ще получите прокълнат пръстен като подарък

Таткото наистина ни очакваше. Обикаляше хола и отпиваше златен сок от сребърния си бокал, докато Инге стоеше наблизо и от своя страна го чакаше да разлее пивото.

Щом влязохме, господин Алдерман се обърна към нас. На лицето му бе изписана хладна ярост.

— Къде бяхте?

А после триъгълната му челюст увисна.

Предполагам, че не допускаше да ни види плувнали в пот, покрити с трева и клонки, със слузести обуща, които оставяха следи като от плужеци по белия му мраморен под. Изражението на Алдерман бе една от най-големите награди, които бях получавал, почти същото ниво като възнасянето във Валхала след смъртта ми.

Хартстоун пльосна платнената торба на пода и тя тихо издрънча. После направи знак: отплата — като вдигна длан и махна с пръст към баща си, все едно му подхвърляше монета. Харт го стори така, че да изглежда като обида. Това ми хареса.

Господин Алдерман забрави, че не разпознава езика на знаците.

— Отплата? — попита той. — Но как…

— Качи се горе и ще ти покажем — погледнах към Инге, която стоеше зад Алдерман. На лицето й бавно разцъфваше широка усмивка. — Имаме да покриваме демонското чердже.

Звукът от златни жетони за монополи по килим от козина… няма по-сладък звук, гарантирам ви. Хартстоун наклони торбата и обиколи килима, като го заля с поток от богатства. Лицето на господин Алдерман пребледня. Инге заподскача на прага и заръкопляска развълнувана, без да отчита факта, че не е заплатила на господаря си за тази привилегия.

Когато и последното късче злато падна, Хартстоун отстъпи назад и хвърли празната торба.

Виргилдът е платен — направи знак той.

Господин Алдерман изглеждаше смаян. Ала не каза: Добра работа, синко! Нито: Не е истина колко по-богат станах! Или: Елфическата банка ли ограбихте?

Приведе се и разгледа купчината монета по монета, кинжал по кинжал.

— Има миниатюрни кученца и локомотиви — отбеляза той. — Защо?

— Мисля, че предишният собственик е обичал настолни игри — покашлях се аз. — От чисто злато.

— Хммм — продължи инспекцията си Алдерман, проверявайки дали целият килим е покрит. Изражението му ставаше все по-кисело. — Напускали ли сте дома ми, за да придобиете всичко това? Понеже не помня да съм давал разрешение…

— Мне — отвърнах, — вие притежавате дивите земи в задния двор, нали?

— Да! — отвърна Инге. Господарят й я стрелна кръвнишки и тя бързо добави: — Господин Алдерман е много важна личност!

— Вижте, сър — рекох. — Ясно е, че Хартстоун е успял. Килимът е покрит. Признайте го.

— Преценката е моя! — излая той. — Става дума за отговорности, нещо, което вие, младите, съвсем не разбирате!

— Вие искахте Хартстоун да се провали, нали?

— Очаквах да се провали — намръщи се Алдерман, — има разлика. Момчето си е заслужило наказанието. Не съм убеден, че има потенциала да ми се отплати.

Почти изкрещях, че Хартстоун му се е отплащал през целия си живот. Исках да изсипя съкровището на Андвари в гърлото на Алдерман и да видя дали това ще го убеди в потенциала на сина му.

Хартстоун докосна ръката ми с пръсти. Спокойно — направи знак той. — Подготви пръстена.

Помъчих се да успокоя дишането си. Не разбирах как Харт издържа обидите на баща си. Наистина бе имал възможност да тренира, но старият елф беше непоносим. Бях радостен, че Джак е медальон, иначе щях да го накарам да запее на господин Алдерман балканска чалга.

Пръстенът на Андвари в джоба на дънките ми беше така лек, че почти не го усетих. Трябваше да сподавя подтика да го проверявам на всеки няколко секунди. Осъзнах, че той е една от причините да се дразня толкова на господин Алдерман. Исках да каже, че дългът е платен. Не исках Хартстоун да е прав за това, че ще се наложи да му дадем и пръстена.

Щеше ми се да го задържа. Не, чакайте малко. Не е така. Исках да го върна на Андвари, така че да не се разправям с проклятието. Мислите ми по този въпрос започваха да се оплитат, сякаш главата ми се пълнеше с тиня.

— Аха! — извика триумфално господин Алдерман и посочи към върха на килима, там, където бе тилът на животното и където козината беше най-плътна.

Едно-единствено синьо косъмче се подаваше от съкровището като упорит плевел.

— Хайде, де! — казах аз. — Това ще се оправи съвсем лесно.

Разместих съкровището така, че косъмът да бъде покрит. Но веднага щом го сторих, друго косъмче изскочи от мястото, откъдето бях взел златото. Сякаш някой от глупавите сини косми ме следваше, за да провали опитите ми.

— Няма проблем — настоях. — Нека пробвам с меча си. Или ако имате ножици…

— Дългът не е платен — не се предаваше господин Алдерман. — Освен ако не покриете това косъмче с още злато веднага, иначе ще ви таксувам, задето сте ме разочаровали и сте ми изгубили времето. С половината от това съкровище например.

Хартстоун се обърна към мен. На лицето му не бе изписана изненада, а само мрачно примирение. Пръстенът.

Заля ме вълна от убийствена ярост. Не исках да се отказвам от пръстена. После обаче зърнах белите дъски из стаята, всички правила в менюто, всички очаквания, на които господин Алдерман смяташе, че синът му не може да отговори. Проклятието на пръстена на Андвари беше много силно. То ми шептеше да го запазя и да стана много богат. Но поривът да освободя Хартстоун от баща му, да го събера отново с Блицен и да излезем от тази покварена къща… беше по-силен.

Извадих последното скрито съкровище.

Глад озари извънземните очи на господин Алдерман.

— Отлично. Поставете го върху купчината.

Татко — направи знак Хартстоун. — Предупреждавам те, пръстенът е прокълнат.

— Няма да слушам глупавите ти жестове!

— Знаете ли какво ви казва? — вдигнах аз пръстена. — Това нещо покварява всеки, който го докосне. Ще съсипе и вас. Богове, притежавам го от няколко минути и то вече пренарежда мислите ми. Вземете златото, което е на килима. Изчистете дълга. Простете и ще върна пръстена на предишния му собственик!

— Да простя? — изсмя се с горчивина господин Алдерман. — Какво мога да купя с тази прошка? Ще си върна ли Андирон?

Лично аз бих фраснал стареца във физиономията, но Хартстоун пристъпи към баща си. Изглеждаше искрено притеснен. Проклятието на Ф-А-Ф-Н-И-Р — направи знак той. — Недей.

Андвари бе споменал това име. Звучеше ми смътно познато, но не можех да си го спомня. Може би този Фафнир беше спечелил от лотарията?

Хартстоун подчерта знака моля — опря длан в гърдите си, описа кръг. Направи ми впечатление, че моля е по-спокойна и по-малко гневна версия на извинявай.

Двамата елфи се втренчиха един в друг над купчината злато. Почти долових как Алфхейм се разлюлява върху клоните на Световното дърво. Въпреки всичко, което Алдерман му бе сторил, Хартстоун все още искаше да помогне на баща си… Правеше последен опит да го измъкне от дупка, по-дълбока от тази на Андвари.

— Не — отсече господин Алдерман. — Плати виргилда или оставате мои длъжници. И двамата.

Хартстоун сведе глава победен и ми даде знак да предам пръстена.

— Първо камъка Скофнунг — казах. — Нека видя дали ще спазите вашата част от уговорката.

— Инге — изсумтя Алдерман. — Донеси камъка Скофнунг от витрината му. Кодът за сигурност е Грета.

Хартстоун потрепери. Предположих, че Грета се е казвала майка му.

Хулдерката се отдалечи.

След няколко напрегнати мига с Хартстоун и Алдерман застанахме около килима и се втренчихме един в друг. Никой не предложи да играем на „Монополи“. Никой не извика „ура“, нито скочи в купчината злато (както се изкушавах).

Накрая Инге се върна стиснала синьо-сивото точило в ръка. Предложи го на Алдерман с реверанс.

Той го взе и го подаде на сина си.

— Давам ти това доброволно, Хартстоун. Прави с него каквото искаш. Нека силите му ти се покорят. — След това се взря в мен. — Пръстенът, ако обичаш.

Нямаше какво повече да отлагам, но беше трудно. Поех си дълбоко въздух, коленичих и поставих пръстена на Андвари върху съкровището, като покрих и последното парче козина.

— Сделката е сключена — рекох.

— Нима? — погледът на Алдерман остана съсредоточен върху съкровищата. — Да, само дето забрави едно нещо. Обеща ми медийно представяне, Магнус Чейс. Организирал съм тържество за довечера. Инге!

Хулдерката подскочи.

— Да, сър! Всичко върви по план! Всички четиристотин гости със специални покани!

— Четиристотин! — попитах аз. — Кога смогнахте да организирате всичко това? Откъде разбрахте, че ще успеем?

— Ха! — лудешкият блясък в погледа на господин Алдерман не успокои нервите ми. — Нямах представа дали ще успеете, и не ме интересуваше! Смятах да организирам тържества всяка нощ, в която спиш у нас, Магнус, за предпочитане завинаги. Но след като платихте виргилда толкова бързо, ще трябва да направим тази вечер незабравима. А за това как точно се случи — та аз съм Алдерман от Дома Алдерман! Никой не би дръзнал да не отвърне на поканата ми!

Инге кимна трескаво зад гърба му и прокара пръст през гърлото си.

— А сега… — господин Алдерман сграбчи прокълнатия пръстен от купчината, постави го на пръста си и го вдигна, за да му се наслади така, сякаш наскоро се бе сгодил. — Да, това ще отива на официалното ми облекло. Хартстоун, очаквах с госта ти… Къде отиваш, Хартстоун!?

Явно на Харт му бе омръзнало от баща му. С камъка Скофнунг той изправи Блицен и го откара до банята.

След миг чух как душът тече.

— Трябва да ида да им помогна — казах.

— Какво? — сопна се Алдерман. — Ами да, добре. Какъв хубав пръстен! Инге, погрижи се младите негодяи да са облечени както трябва за тържеството, и изпрати слуги да ми помогнат със златото. Трябва ми да претегля и преброя всяко късче от съкровището. И да го полирам! Ще изглежда великолепно полирано… и като съм почнал…

Не исках да оставям Инге сама с господин Луд-съм-по-Пръстена, но ми се догади, като гледах как Алдерман флиртува със съкровището си. Изтичах да се присъединя към приятелите си в банята.

Кое е единственото по-смущаващо нещо от това да намериш отсечената глава на бог в банята си? Ами да се натъкнеш на кървящо гранитно джудже под душа.

Хартстоун подпря Блицен под душа. Веднага щом течащата вода падна по главата на Блиц, формата му се размекна. Студеното му сиво лице потъмня до тъмнокафява плът. Кръв прокапа от ранения му стомах и се завъртя във водната струя към канала. Коленете му се подгънаха. Стрелнах се към душа, за да го задържа.

Хартстоун взе камъка Скофнунг и го опря в отворената рана. Блиц простена. Кръвта веднага спря да тече.

— Отивам си! — изграчи Блиц. — Не ме мисли, луд елф такъв… само… — той изплю вода. — Защо вали?

Хартстоун го прегърна силно, като притисна лицето му до гърдите си.

— Не мога да дишам — оплака се Блиц.

Харт, разбира се, не можеше да го чуе и не се интересуваше. Той залюля джуджето в ръцете си.

— Добре, приятелче — потупа го нежно Блиц. — Всичко е наред.

Той погледна към мен и като че тихо ми зададе няколко хиляди въпроса с очите си, като те включваха: Защо тримата се къпем заедно под душа? Защо не съм умрял? Защо миришеш на тиня? Какво му е на елфа ми?

Веднъж щом се увери, че джуджето е разкамънено, Харт спря водата. Блицен беше твърде немощен, за да мръдне, затова го оставихме в седнала поза под душа.

Инге дотича в банята с купчина кърпи и нови дрехи. От спалнята на Харт се долавяше звукът от разпръснати монети, сякаш дузина ротативки плащаха едновременно. От време на време лудешки смях го нарушаваше.

— Може би ще искате да останете известно време тук — предупреди ни Инге и погледна нервно зад себе си. — Там е малко безумно…

После излезе и затвори вратата зад гърба си.

Направихме каквото можем, за да се изчистим. Използвах допълнителен колан, за да увия камъка Скофнунг около кръста си, като пуснах ризата си върху него, за да не бъде много очевидно, ако господин Алдерман дръзнеше да си го вземе обратно.

Раната на Блицен се беше затворила хубаво и остави само малък бял белег. Той обаче се оплака от щетите по костюма си — срязаното от меч по сакото му, кървавите петна.

— Няма достатъчно лимонов сок, за да ги изпера — рече той. — Щом като платът стане на гранит и отново се омекоти, загубата на цвета е за постоянно.

Не си направих труда да му напомня, че поне е жив. Знаех, че е в шок и се справя със стреса, като мисли за нещата, които разбира и може да поправи, като гардероба си например.

Седнахме заедно на пода в банята. Блицен използва шевния си комплект, за да зашие няколко кърпи за допълнителна защита срещу слънцето на Алфхейм, докато с Хартстоун му разправяхме какво е станало.

— Направили сте всичко това за мен? — поклати невярващо глава Блицен. — Глупави, страхотни идиоти. Можеше да загинете! И Харт, ти отново си се изправил срещу баща си. Никога не бих те помолил да сториш нещо подобно. Закле се, че повече няма да се върнеш тук, и имаше страхотна причина.

Заклех се още да те защитавам — направи знак Харт. — Моя бе вината, че те намушкаха. Моя и на Самира.

— Стига глупости — каза Блиц. — Нито е твоя, нито пък нейна. Не можеш да измамиш пророчеството. Писано ми е било да ме ранят така, но ти си го оправил, така че вече можем да спрем да се тюхкаме. Освен това, ако искаш да обвиниш някого, нека бъде онзи глупак Рандолф.

Той погледна към мен.

— Не се обиждай, хлапе, но изпитвам силното желание да удуша вуйчо ти.

— Може ли и аз да помагам? — попитах аз.

Но въпреки шегата си не съумявах да забравя ужасения писък на Рандолф, когато намушка Блицен, и начина, по който бе последвал Локи като бито куче. Колкото и да мразех вуйчо си, не можех да не го съжалявам. Сега, след като се бях запознал с господин Алдерман, започнах да осъзнавам, че колкото и лошо да е семейството ти, винаги може да бъде и по-лошо.

Харт довърши разказа си със знаци, като обясни как сме обрали Андвари и са ни заплашили с няколко джакпота от лотарията.

— Не сте били на себе си, за да се изправите срещу онова джудже — каза Блицен. — Той е добре известен в Нидавелир, дори по-умел и по-алчен от Ейтри-младши!

— Може ли да не го споменаваме? — помолих аз.

Още имах кошмари относно старото джудже, което призова Блиц на ковашка битка миналия януари. Никога повече не исках да виждам проходилка с ракети.

— Казваш, че сега пръстенът е у баща ти? — намръщи се Блицен на Харт.

Опитах да го предупредя — кимна Хартстоун.

— Да, но… това чудо може да изврати ума на притежателя си по невъобразим начин. След станалото с Хрейдмар, Фафнир, Регин и всички победители от лотарията… нека кажем, че има безкраен списък с хора, които искат да видят пръстена унищожен.

— Кои са те? — попитах. — Имам предвид хората, които спомена?

Блицен вдигна творението си от кърпи — нещо, приличащо на хавлиена бурка с тъмни очила.

— Дълга и тъжна история, хлапе, пълна с много смърт. Важното е да убедим господин Алдерман да се откаже от пръстена, преди да стане твърде късно. Нали ще останем за тържеството тази нощ? Това ще ни даде известна възможност. Може да е в добро настроение и да го убедим в правотата си.

Татко — изсумтя Хартстоун. — Едва ли.

— Аха — казах аз. — А и какво ще се случи, ако не го убедим?

— Ще бягаме — отвърна Блиц. — Надявайки се Алдерман да не…

— Господин Хартстоун? — извика Инге от съседната стая.

Усетих паника в гласа й.

Излязохме от банята и заварихме стаята на Харт напълно разграбена. Матрака го нямаше. Дъските бяха изтръгнати, оставяйки снежнобели очертания върху по-малко белите стени. Купчината със съкровища и синята козина бяха изчезнали, все едно никога не бе имало виргилд, който е трябвало да бъде плащан.

Инге стоеше на прага, а бонето висеше накриво на главата й. Беше се изчервила и тревожно скубеше туфи от края на опашката си.

— Господарю Харт… гостите пристигнаха. Тържеството започна. Баща ви иска да дойдете, но…

Какво не е наред? — попита Хартстоун.

Инге се опита да отговори, но от устата й не излезе нито звук. Тя сви безпомощно рамене, сякаш не можеше да опише какви ужасии е видяла на сбирката на господин Алдерман.

— По-добре вижте сам!