Метаданни
Данни
- Серия
- Магнус Чейс и боговете на Асгард (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hammer of Thor, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Драганов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Детско и младежко фентъзи
- Митологично фентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 3,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2022)
Издание:
Автор: Рик Риърдън
Заглавие: Чукът на Тор
Преводач: Александър Драганов
Година на превод: 2016 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 15.10.2016 г.
Редактор: Ваня Петкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-954-27-1860-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17655
История
- —Добавяне
Двадесет и седма глава
Пусни ме веднага — или ще станеш богат
О, Трагична погибел!
Обикновено не ме заплашват с погибел. Повечето хора из Деветте свята не използват толкова сложни думи. Просто казват „ще те пречукам“ или оставят обкованите си с вериги крошета да приказват вместо тях.
Така бях впечатлен от речника на Андвари, че го стиснах още по-силно за гушата.
— Ах! — джуджето започна да се гърчи и мята.
Беше хлъзгаво, ала не и тежко. Твърде дребно дори за джудже. Носеше туника от рибешка кожа и бельо, което на практика представляваше пелени от мъх. Слуз покриваше крайниците му. Късите му ръчички ме заудряха, но това бе като да ме бият с дунапрен. А лицето му… нали знаете как изглежда палецът ви, като е стоял твърде дълго време под мокра лепенка — набръчкан, безцветен и гнусен? Представете си го като лице, добавете бели мустаци и мътнозелени очи и… ето ви го Андвари.
— Къде е златото? — настоях аз. — Не ме карай да пускам музикалната програма на меча си!
— Глупци! — започна да се гърчи Андвари още по-силно. — Не ви трябва златото ми! Нима не знаете какво се случва с хората, като го отмъкнат?
— Забогатяват? — предположих аз.
— Не! Да! Но после умират! Или поне им се иска да умрат. Винаги страдат, и то заедно с всички около тях! — с тези думи той размърда мазните си пръстчета, сякаш за да покаже каква трагична гибел ме заплашва.
Хартстоун леко се олюляваше наляво, но успя да остане на крака.
Един човек открадна златото без последици — каза той, след което направи най-омразния ми знак — показалец и палец, събрани до главата, комбинация от знака за буквата L и знака на дявола. Това описваше нашия приятел Локи прекрасно.
— Локи веднъж ти задигна златото — преведох. — Не е умрял и не е страдал.
— Защото е Локи — отвърна ми Андвари. — Другите полудяха! Имаха ужасен живот! Оставиха следа от трупове подире си! Това ли искаш! Да си като Фафнир[1]? Като Сигурд[2]? Като победителите от лотарията?
— Като кого?
— Не се прави! Знаеш за какво говоря. Всеки път, когато изгубя пръстена си, той отскача нейде из Деветте свята. Някой глупак го намира, печели лотарията и взима милиони. Но накрая свършва разорен, разведен, болен, нещастен или мъртъв! Това ли искаш?
Магически пръстен — направи знак Харт. — Това е тайната на богатството му. Той ни трябва.
— Спомена пръстен — казах аз.
— Тъй ли? — замръзна Андвари. — Грешка на езика. Няма никакъв пръстен.
— Джак — рекох аз, — как ти изглежда този крак?
— Зле, сеньор. Като да има нужда от педикюр.
— Давай.
Джак полетя. Рядко се намират мечове, които могат да почистят речна кал, да махнат мазоли, да изрежат ноктите на краката и да оставят джуджешките нозе така чисти, и то без:
1) да убият въпросното джудже;
2) да отрежат треперещите крака на споменатото джудже.
3) да отрежат краката на айнхери, който държи споменатото джудже.
И през цялото време да пеят Can’t Feel My Face[3]. Но Джак бе наистина специален.
— Добре де, добре — изпищя Андвари. — Стига мъчения! Ще ви покажа къде е съкровището! Точно под онази скала!
Посочи паникьосан почти всичко, докато пръстът му не се спря на една скала до ръба на водопада.
Капани — изписа Хартстоун.
— Андвари — рекох аз, — какви капани ще задействам, ако бутна онази скала?
— Никакви!
— А ако използвам главата ти за лост?
— Добре де, добре! Има избухващи проклятия! Жици за катапулти!
— Както си знаех — рекох аз. — Как се обезвреждат? Всичките.
Джуджето присви очи замислено. Поне така се надявах, защото другият вариант бе да пълни мъхестите пелени.
— Готово е — въздъхна нещастно той. — Обезопасих всички капани.
Погледнах с безпокойство към Хартстоун. Елфът протегна ръце, като вероятно преглеждаше околностите за магии така, както аз чувствах присъствието на змиорки и малки рибки. (И хей, всички имаме различни таланти все пак!)
Безопасно е — кимна Харт.
Докато Андвари висеше от ръката ми, аз отидох до скалата и я изритах с крак. (Силата на айнхери също е полезен талант.)
Под скалата имаше платно, върху което… леле майчице! Обикновено не се впечатлявам от парите, не съм такъв човек. Но въпреки това започнах да слюноотделям, когато зърнах огромното количество злато — гривни, гердани, монети, кинжали, пръстени, чаши, жетони за монополи. Не знаех каква е цената на грам злато в последно време, но прецених, че мога да спечеля я милиард, я трилион долара.
— Виж тези малки кинжали! — изписука Джак. — Очарователни са.
Очите на Хартстоун възвърнаха остротата си. Цялото това злато имаше същия ефект върху него, каквото и чаша кафе под носа му.
Прекалено лесно е — направи знак той. — Трябва да е капан.
— Андвари — рекох аз, — ако името ти означава Бдителния, защо е толкова лесно да те оберем?
— Защото не съм бдителен! — разрида се той. — Непрекъснато ме обират! Мисля, че името ми е подигравателно. Майка ми беше жестока жена.
— Значи, това злато го крадат отново и отново, но ти все пак си го връщаш. Заради пръстена, който спомена.
— Какъв пръстен? Тук има много пръстени! Взимай ги всичките!
— Не, говоря за супервълшебния. Къде е той?
— Нейде из купчината. Провери де!
Андвари бързо свали един пръстен от ръката си и го пъхна в пелените си. Ръцете му бяха толкова мръсни, че никога нямаше да го забележа, ако не бе опитал да го скрие.
— Току-що го прибра в гащите си — казах аз.
— Не е вярно!
— Джак, мисля, че джуджето има нужда от епилация.
— Не! — заплака Андвари. — Добре де, вълшебният пръстен е в гащите ми. Но ви моля да не го взимате. Винаги е мъчна работа да си го прибера обратно, а и ви казах, че е прокълнат. Не искате да свършите като онзи победител от лотарията, нали?
— Какво смяташ? — обърнах се аз към Харт.
— Кажете му, господин Елф! — рече Андвари. — Вие очевидно сте учен елф. Познавате руните. Сигурно знаете историята на Фафнир, нали? Разкажете на приятеля си, че този пръстен ще ви донесе само беди.
Харт се загледа в далечината, сякаш четеше менюто, изписано на някоя небесна дъска.
–10 жълтици, ако внесеш прокълнат пръстен в къщата.
+ 10 милиарда жълтици, ако откраднеш 10 милиарда жълтици.
Пръстенът е прокълнат — направи знак той. — Но в него е ключът към съкровището. Без пръстена съкровището никога няма да е достатъчно. Никога няма да стигне.
Погледнах към купчината злато с размера на джакузи.
— Знам ли, човек. Изглежда ми достатъчно, за да покрие виргилдовия килим.
Няма да е — поклати глава Харт. — Пръстенът е опасен. Но трябва да го вземем за всеки случай. Ако не ни е необходим, може да го върнем.
— Съжалявам, Андвари — казах аз и завъртях лицето на джуджето към моето.
— Това е като заглавие на песен! — засмя се Джак.
— Какво рече елфът? — настоя Андвари. — Не чета езика на глухонемите!
И размаха мръсните си кунки, като, без да иска, изписа магаре, келнер и палачинка.
Губех търпение с дъртия мазник, но си направих труда да му преведа съобщението на Харт. Мътнозелените очи на Андвари потъмняха и той оголи зъбите си, които изглеждаха немити от времената, когато зомбита бяха вдъхновили Спогодбата Мейфлауър.
— В такъв случай си глупак, господин Елф — изръмжа той. — Пръстенът рано или късно ще се върне при мен, както прави винаги. Междувременно ще донесе смърт и страдания на онзи, който го носи. И не си мислй, че си решил проблемите си. Това не е последният път, когато се налага да се върнеш у дома. Само отложи далеч по-опасна среща.
Промяната в гласа на Андвари ме притесни дори повече от преобразяването му от лаврак в джудже. Вече не виеше и не плачеше. Говореше с хладна увереност, като палач, обясняващ как работи бесилото.
Но Хартстоун не изглеждаше притеснен. Имаше същото изражение, което се бе изписало на лицето му, когато бяхме при купчината камъни на гроба на брат му. Все едно наново изживяваше трагедията, която се бе случила отдавна и която не можеше да се промени…
Пръстенът — направи знак той.
Жестът бе така очевиден, че дори Андвари го схвана.
— Хубаво — изгледа ме джуджето, — ала и ти няма да избегнеш проклятието, човеко. Скоро ще узнаеш какво следва, когато откраднеш нечия зестра!
— Какво имаш предвид? — косъмчетата по ръцете ми щръкнаха.
— Нищо — ухили се злобно той, — съвсем нищичко.
Андвари се разлюля и пръстенът падна от дупката на пелената до крака му.
— Ето ви го вълшебния пръстен — обяви той. — В комплект с проклятието!
— Няма начин… — рекох — … да вдигна това.
— Няма проблем — Джак се гмурна и измъкна като с шпатула пръстена от калта, загребвайки с плоската част на острието си.
Андвари загледа алчно как мечът ми си играе на нещо като пинг-понг, подхвърляйки пръстена от единия край на острието си до другия.
— Обичайната сделка? — попита джуджето. — Оставяте ме жив и ми взимате всичко?
— Звучи чудесно — казах аз. — Ами златото от ямата? Как да го пренесем?
— Аматьори! — изсумтя Андвари. — Платното от ямата е голяма вълшебна торба. Дръпнете шнура — и готово! Винаги съм пазил торбата си готова, за да се измъкна в редките случаи, когато не успяват да ме оберат.
Хартстоун коленичи до ямата. И наистина, от дупка в подгъва на плата се подаваше шнурче. Харт го дръпна и торбата се затвори, свивайки се до размерите на раница. Харт я вдигна, за да я видя — милиарди долари в злато, и то събрани в удобен за нас размер.
— А сега изпълнете вашата част от сделката! — настоя Андвари.
Пуснах го.
— Хм — потърка врата си старото джудже, — насладете се на погибелта си, аматьори. Надявам се да пукнете в мъката на две спечелени лотарии!
С това злостно проклятие той скочи във въздуха и изчезна.
— Хей, сеньор! — викна Джак. — Горе главата!
— Не смей…
Той ми подхвърли пръстена и аз го хванах.
— Гнусно!
Предвид това, че беше вълшебен пръстен, очаквах да ми се случи нещо като от „Властелинът на пръстените“ — да чуя тежък шепот, да видя сива мъгла, да се появи колона от танцуващи Назгули[4]. Но не се разигра нищо подобно. Пръстенът си остана на място и продължаваше да бъде златен, макар и такъв, изпаднал от хилядолетните пелени на старо джудже.
Пъхнах го в джоба на панталона си, а после огледах кръга от слуз, останал по дланта ми.
— Никога повече няма да усетя ръката си чиста.
Хартстоун нарами новата си раница като Дядо Коледа Милиардера, а после се загледа към слънцето, което вече преваляше. Не бях осъзнал колко време сме изгубили в задния двор на господин Алдерман.
Трябва да вървим — направи знак Харт. — Татко ще ни очаква.