Рик Риърдън
Чукът на Тор (26)

Двадесет и шеста глава
Пускаме атомна бомба върху рибите

Минавал бях през дивите земи на Йотунхейм. Живял бях и по улиците на Бостън. Но някак необработената земя зад имението на Алдерман ми се видя още по-страшна.

Надзърнах назад и забелязах как кулите на къщата гледат към гората. Чувах трафика от пътя. Слънцето грееше над нас ослепително весело… както винаги. Ала под разкривените клони на дърветата сумракът отказваше да си тръгне. Камъни и коренища изглеждаха решени да ме спънат. Птици и катерици ме наблюдаваха злобно иззад листата^[1]. Като че това малко късче от природата се инатеше да остане два пъти по-диво, за да не го превърнат в градина за чай.

Ако някога се опиташ да играеш крокет тук — сякаш казваха дърветата, — ще те накараме да изядеш чуковете.

Такова поведение ми допадаше, но направи пътуването ни твърде напрегнато.

Хартстоун сякаш знаеше накъде отива. Мисълта за това как двамата с Андирон като деца са играли тук, сред тези дървета, ме изпълни с уважение към храбростта им. След като прекосихме около километър трънаци и други подобни, излязохме на малко сечище с купчина камъни в центъра.

— Какво е това? — попитах аз.

Изражението на Хартстоун беше болезнено изопнато, като че ли още стъпваше в тръните.

Кладенецът — направи знак той.

Меланхолията на това място сякаш се просмука в порите ми. Тук бе загинал брат му. Господин Алдерман явно бе запълнил кладенеца или бе принудил Хартстоун да го направи, след като бе одрал злото същество. Сигурно с това дело Харт беше спечелил две златни монети.

Свих юмрук над гърдите си — знакът, че съжалявам.

Харт ме погледна, все едно чувството ми е неуместно, и коленичи до купчината, след което взе някакъв малък камък от върха й. Върху него с тъмночервено бе изписана руна:

Отала. Наследството. Същият символ, който Ема, малката дъщеря на Рандолф, бе стискала в съня ми. Като я зърнах на живо, ме заля вълна от морска болест. Лицето ми пламна от спомена за белега на Рандолф.

Спомних си какво ни бе казал Локи в гроба на могилната твар. Кръвта не е шега работа. Винаги мога да те намеря.

За миг се запитах дали Локи някак не бе оставил руната като съобщение към мен, ала Хартстоун не изглеждаше изненадан да я види.

Коленичих до него и изписах със знаци: Какво търси това тук?

Хартстоун посочи към себе си и остави внимателно камъка обратно върху купчината.

Означава дом — направи знак той. — Или нещо, което е важно.

— Наследство?

Той се замисли за миг, след което кимна. Поставих го тук, когато напуснах преди много години. Не използвам тази руна. Тя принадлежи на него.

Загледах се в купчината камъни. Дали осемгодишният Хартстоун не си бе играл с тях, когато чудовището бе нападнало брат му? Това място беше повече от гробница на Андирон. Част от Хартстоун също бе загинала тук.

Не бях магьосник, ала ми се стори нередно в един чифт руни да липсва даден символ. Как би могъл да овладееш определен език, особено този, на който говори вселената, без да имаш всички букви?

Исках да окуража Харт да вземе руната обратно. Бях сигурен, че Андирон би желал това. Сега Харт имаше ново семейство. Той бе велик магьосник. Чашата на живота му отново бе пълна.

Ала Хартстоун избегна погледа ми. Лесно е да не обръщаш внимание някому, когато си глух. Просто не го поглеждаш. Той се изправи и се отдалечи, като ми даде знак да го последвам.

След няколко минути се натъкнахме на реката. Не беше особено впечатляваща — просто един заблатен приток, като онзи, който се извиваше в парка „Фенуей“. Облаци комари кръжаха над тресавищната трева. Земята бе като топло тесто. Последвахме потока през гъсталаците от къпини и блатните ями, стигащи до коленете ни. Старият Андвари си бе намерил хубаво местенце, в което да си почива.

След сънищата от последната нощ нервите ми бяха изопнати. Не можех да спра да мисля за това как Локи бе окован в пещерата си. Нито за появата му в стаята на Алекс. Това е съвсем проста молба. Дали това се бе случило наистина? Какво искаше Локи?

Спомних си асасина, убиеца на козли, който обсебваше инструкторите по летене. Беше ми заръчал да отведа Алекс в Йотунхейм. Беше ми казал, че тя е единствената ни надежда да успеем.

Това не беше на хубаво.

Великанът Трим очакваше сватбата само след три дни. Щеше да поиска булката си заедно със зестра — Скофнунг, както меча, така и камъка. В замяна можеше и да ни върне чука на Тор, за да спасим Бостън от ордите нашественици, готвещи се да нахлуят от Йотунхейм.

Замислих се за онези хиляда великани, които бях видял насън да маршируват, за да се бият с Тор. Не изгарях от желание да се изправя срещу подобна сила, не и без да имам голям чук, който може да взривява планини и да прави армиите нашественици на пръжки.

Предположих, че в това, което вършим с Харт, има някакъв смисъл — обикаляме Алфхейм, мъчейки се да открием златото на някакво старо джудже, така че да получим камъка Скофнунг и да излекуваме Блиц. И все пак имах чувството, че Локи нарочно ни мотае, за да нямаме време да се замислим. Планът му не беше просто да ни върне чука на Тор. Кроежите му винаги бяха заплетени и криеха други подмолни намерения. Наел беше вуйчо Рандолф не току-така. Как ми се щеше да имам време да събера мислите си, без да скачам от един животозастрашаващ проблем на друг.

Мда, току-що описа целия си живот, Магнус — земен и задгробен.

Опитах да си кажа, че всичко ще е наред. Но за нещастие, стомахът не ми вярваше и имах киселини, стигащи от гърдите чак до зъбите.

Първият водопад, който намерихме, падаше нежно над една обрасла с мъхове скала. От двете му страни се простираха тучни ливади. Водата не бе достатъчно дълбока, че да се скрие в нея риба. Самите ливади бяха твърде равни, за да прикрият ефективни капани, като отровни копия, противопехотни мини, бодлива тел, която задейства динамит, или побеснели гризачи, изстреляни от катапулт. Нямаше уважаващо себе си джудже, което да покрие имането си на подобно място. Ето защо продължихме напред.

Вторият водопад имаше по-голям потенциал. Теренът беше по-каменист, покрит с хлъзгав мъх и насечен от опасни цепнатини между скалите на двата бряга. Дърветата над водата хвърляха сенки отгоре й, като осигуряваха идеалното място за скрити арбалети или гилотини. Самата река се спускаше надолу по естествени стъпала от скали, преди да се излее на три метра в езеро с диаметъра на батут. С всичката тази пяна и мехурчета наоколо не можех да видя под повърхността, но предвид тъмносинята вода, се очакваше да е доста дълбоко.

— Може да е някъде тук — казах аз на Харт. — Как да го направим?

Хартстоун посочи към медальона ми. Бъди готов.

— Добре — свалих руническия камък и призовах Джак.

— Здравейте, момчета! — каза той. — Леле! Ама ние сме били в Алфхейм! Донесохте ли ми слънчеви очила?

— Джак, ти нямаш очи — напомних му аз.

— Да, но изглеждам готино с тъмни очила! Накъде отиваме?

Разказах му какво бе станало, в най-общи линии, докато Хартстоун ровеше в торбата с руни и се мъчеше да реши каква магия да направи на джуджето риба.

— Андвари? — попита Джак. — Знам го. Може да откраднете златото му, но не го убивайте. Това ще ви донесе наистина лош късмет.

— Какво искаш да кажеш?

Мечовете нямат рамене, които да свиват, ала Джак се залюля леко, което бе най-близкият еквивалент.

— Не знам какво може да стане. Наясно съм само, че е в списъка с неща, които не правиш, ако ти е мил животът. Заедно с чупенето на огледала, минаването през път, който е пресечен от котка на Фрея, или целуването на Фриг под имел. Да знаеш, че сторих тази грешка веднъж…

Изпитах ужасното чувство, че Джак се кани да ми разкаже историята. После обаче Хартстоун вдигна рунически камък над главата си и имах време да разпозная символа:

Туризаз, руната на Тор.

Хартстоун я заби в езерото.

БАМ!

Водните изпарения замъглиха тъмните ми очила. Въздухът се изпълни с пара и озон толкова бързо, че синусите ми се издуха като надуваеми възглавници.

Избърсах стъклата на очилата. Там, където се бе намирало езерцето, имаше огромна кална яма, която се спускаше десет метра надолу. На дъното й се мяркаха дузина изненадани риби, които мятаха опашки и пляскаха с хриле.

— Леле! — казах аз. — Къде отиде водопадчето…?

Вдигнах поглед. Реката се извиваше над главите ни като втечнена дъга, като преминаваше над езерцето и падаше директно в коритото си отдолу.

— Харт, как успя да…

Той се обърна към мен и аз направих нервно крачка назад. Очите му блестяха от гняв. Изражението му бе по-страшно и по-несвойствено за него дори от онзи случай, когато бе събудил вола в себе си с уруз.

— Само питах, човек — разперих ръце аз. — Взриви около петдесет невинни риби.

Една от тях е джудже — направи знак той.

Харт скочи в дупката и ботушите му цопнаха в калта. Завъртя се наоколо, като измъкна краката си с шумно джвакане, и разгледа всяка от рибите. Реката над мен продължи да бушува с рев във въздуха, отразявайки слънчевата светлина.

— Джак — казах аз. — Какво прави руната туризаз?

— Това е руната на Тор, сеньор. Хей, Тор, сеньор, има рима!

— Това е чудесно. Но защо езерото се взриви? Защо Хартстоун се държи толкова странно?

— О! Защото туризаз е руна на разрушението, точно като Тор. Взривява разни неща. А и когато я призовеш… заприличваш малко на Тор.

Заприличваш на Тор. Само това ми трябваше. Вече не исках да скачам в тази дупка. Ако Хартстоун се разпърдеше като бога на гръмотевиците, въздухът долу щеше да стане отровен.

От друга страна, не можех да оставя тези риби на мисълта на гневния елф. Наистина бяха само риби, ала не ми се нравеше да умрат толкова много само за да разкрием едно маскирано джудже. Животът си беше живот и предполагах, че тези мои помисли идваха от кръвната връзка с Фрей. Предполагах още, че Хартстоун ще се почувства зле, щом влиянието на туризаз намалее.

— Стой тук, Джак — казах аз. — На пост.

— Това би било по-лесно и много по-готино, ако съм с тъмни очила — оплака се Джак.

Не му обърнах внимание и скочих долу.

За щастие, Харт не се пробва да ме убие, когато се приземих до него. Огледах се наоколо, но не съзрях и следа от съкровище. Нямаше знак Х по земята, нито тайни врати. Само ято зяпнали риби.

Как да намерим Андвари? — попитах аз със знак. — На другите риби също им трябва вода, за да дишат.

Ще чакаме — отвърна Харт. — Джуджето също ще се задуши, ако не си смени формата.

Този отговор не ми хареса. Коленичих и поставих ръце в калта, като изпратих силата на Фрей през слузта и тинята. Знам, че ви звучи странно, но прецених, че ако можех да лекувам с докосване и да разбирам какво не е наред в нечие тяло, вероятно така щях да съумея да разширя възприятията си още малко. Например както вие се взирате, за да видите по-надалеч, ами по същия начин и аз очаквах да усетя какви разнообразни форми на живот има около мен.

Малко или много това проработи. Умът ми докосна студеното паникьосано съзнание на пъстърва, намираща се на няколко сантиметра от мен. Забелязах змиорка, която се бе заровила в калта и мислеше да ухапе Хартстоун по крака. (Убедих я да не го прави.) Докоснах мъничките умове на малките рибки, чийто мисловен процес се състоеше в „Ам! Ам! Ам!“. После долових нещо различно — лаврак, чиито мисли протичаха прекалено бързо, все едно се чудеше как да избяга.

Сграбчих го с рефлексите си на айнхери.

— АХ! — извика лавракът.

— Андвари, предполагам. Радвам се да се запознаем.

— ПУСНЕТЕ МЕ! — зави рибата. — Съкровището ми не е в това езеро! Всъщност аз нямам съкровище! Забравете, че казах това!

— Харт, нека го изведем оттук и да оставим езерцето отново да се напълни — предложих аз.

Изведнъж погледът на Харт се проясни и той се олюля.

— Магнус? — викна Джак отгоре ми. — Може би ще е по-добре да побързаш!

Руническата магия се изхабяваше. Водната арка започна да се разпада на капки. Стиснал пленения лаврак в една ръка, прегърнах Харт през кръста с другата и скочих с всичка сила.

Деца, не правете това у дома. Аз съм обучен айнхери, умрял от мъчителна смърт и отишъл във Валхала, за да прекарва по-голямата част от времето си потънал в спорове с меча си. Имам квалификацията да скачам от десетметрови кални ями. Вие, надявам се, я нямате.

Приземих се на речния бряг точно когато водопадът се стовари обратно върху езерцето, дарявайки всичките риби с мокро чудо и приказка, която да разказват на внуците си.

— Пусни ме, мръснико! — опита да се измъкне лавракът.

— Имам контрапредложение — казах аз. — Андвари, запознай се с приятеля ми Джак, Меча на лятото. Той може да реже почти всичко, пее поп песни като изкуфял ангел и прави рибно филе по-бързо, отколкото би повярвал. Ще накарам Джак да стори всичко това едновременно, освен ако не върнеш нормалната си фигура бавно, така че да си поговорим.

След две мигвания на окото, вместо стиснала риба, ръката ми се оказа вкопчена в гърлото на най-старото и най-мазно джудже, което бях виждал някога. Беше толкова отвратително, че фактът, че не го пуснах, демонстрира смелостта ми и потвърди, че наистина е трябвало да ида във Валхала.

— Поздравления — изграчи джуджето. — Хвана ме. Сега ти предстои трагична погибел!