Рик Риърдън
Чукът на Тор (24)

Двадесет и четвърта глава
О, искаше да дишаш? Ще ти струва още три жълтици

Стаята на Хартстоун? По-скоро изолаторът на Хартстоун.

След като почистихме разлятото (настояхме да помогнем), Инге ни изведе по широко стълбище до втория етаж и надолу по коридор, окичен с богати драперии и още витрини за талисмани, докато накрая не стигнахме до проста метална врата. Тя я отвори с голям старомоден ключ, макар да изкриви лице в гримаса, когато го стори, все едно вратата бе нажежена.

— Извинете — каза ни тя, — ключалките на къщата са направени от желязо и са неудобни за феи като мен.

От болнавия вид на лицето й ми се струваше, че иска да каже мъчителни. Предположих, че господин Алдерман не желаеше Инге да отключва много врати. А може би просто не го интересуваше, че тя страда.

Отвътре стаята ми изглеждаше почти толкова голяма, колкото онази във Валхала, но докато там помещението бе направено така, че в него да има всичко, което искам, това място бе построено, за да няма в него нищо от онова, което Хартстоун иска. За разлика от другите места в къщата, които бях виждал, тук нямаше прозорци. Редици флуоресцентни лампи блестяха с груба светлина над нас и създаваха атмосфера на магазин за мебели втора употреба. На пода имаше матрак за двама, покрит с бели чаршафи. Нямаше завивка, нито възглавници.

Вляво от нас прагът водеше към това, което подозирах, че е баня. Вдясно имаше отворен шкаф, в който се мъдреше чифт дрехи — бял костюм, който бе горе-долу с размерите на Харт, но иначе копие на костюма, който Андирон носеше на портрета, окачен долу.

Върху белите дъски, закачени по стените, с грижливо изписани печатни букви бяха изброени списъци с онова, което трябваше да се свърши.

Някои от списъците бяха в черно:

— изпери си бельото, два пъти седмично = +2 жълтици

— измий пода на двата етажа = +2 жълтици

— извърши достойно дело = +5 жълтици

Но други бяха в червено:

— всяко хранене = –3 жълтици

— всеки час свободно време = –3 жълтици

— унизителни провали = –10 жълтици

Преброих може би дузина подобни списъци, заедно със стотици мотивиращи послания като: никога не забравяй своята отговорност. стреми се да бъдеш достоен. нормалността е ключът към успеха.

Почувствах се като обкръжен от извисяващи се над мен възрастни, които ми размахват пръст, опитват се да ме посрамят и да ме накарат да се усетя все по-малък и по-малък. А бях тук само от една минута. Не можех да си представя какво е да живееш на подобно място.

Дори списъкът с елфическите заповеди не бе най-странното нещо. Върху пода бе просната синята козина от огромно животно. Главата му я нямаше, но върху четирите лапи бяха оставени ноктите — извити бели куки, които щяха да са идеални за риболов на големи бели акули. По козината бяха нахвърляни златни монети — може би двеста или триста. Блещукаха като острови върху гъстата синя козина.

Хартстоун постави внимателно Блицен в средата на матрака. Огледа дъските. На лицето му бе изписана тревога, сякаш търсеше името си сред резултатите от изпит.

— Харт? — бях толкова шокиран от стаята, че не можех да оформя смислен въпрос като Защо? или Може ли да избия зъбите на баща ти?

Той направи един от първите знаци, на които ме бе научил по улиците, когато ме обучаваше как да избягвам полицията. Събра два пръста и ги прокара върху дланта на другата си ръка, все едно издаваше глоба. Правила.

Отне ми известно време, докато накарам ръцете си да изпишат отговора. Родителите ти са написали тези неща за теб?

Правила — повтори той. Лицето му не издаде почти нищо. Започнах да се питам дали някога по-рано в живота си Хартстоун не се бе усмихвал и не бе плакал повече, дали не е бил по-склонен да разкрива емоция — някаква, каквато и да е. Може би се беше научил да е внимателен с израженията си, за да се защити.

— Но защо с цени? — попитах аз. — Като меню е…

Загледах се в златните монети по килима от козина.

— Чакай… това са ти били джобните? Или… заплатата? Защо тогава ги хвърляш на килима.

Свела поглед, Инге остана притихнала на прага.

— Това е козината на звяра — въздъхна тя. — Съществото, което уби брат му.

— Андирон? — усетих вкус на ръжда в устата си.

Инге кимна и погледна зад себе си, може би уплашена, че господарят й ще изникне отнякъде.

— Случи се, когато Андирон беше на седем, а Хартстоун на осем — докато говореше, правеше знаците тъй изкусно, като че се бе упражнявала с години. — Играели си в горите зад къщата. Там има стар кладенец…

Тя се поколеба и погледна към Хартстоун, за да потърси разрешение дали може да продължи.

Той потрепери.

Андирон обожаваше кладенеца — направи знак той. — Смяташе, че изпълнява желания. Но в него имаше зъл дух.

Хартстоун пресъздаде странна комбинация от знаци — три пръста на устата, VV за водата; след това посочи надолу — символът на кладенеца; а после V над окото — знак, че ще ходиш по малка нужда. (Често използвахме именно него по улиците.) Съвкупно изглеждаше, че дава име на злия дух. Пикаещия в кладенеца.

— Наистина ли каза… — намръщих се аз на Инге.

— Да — потвърди тя. — Това е името на духа. На стария език го наричахме брунмиги. Измъкна се от кладенеца и нападна Андирон в тази си… форма. Грамадно синьо създание, смесица между мечка и вълк.

Пак сини вълци. Мразех ги.

— И е убило Андирон — обобщих аз.

На флуоресцентната светлина лицето на Хартстоун изглеждаше вкаменено, като това на Блицен.

Играех си с едни камъчета — направи знак той. — С гръб към него. Не чух… не можех…

Замахна към празния въздух.

— Вината за станалото не е твоя, Харт — каза Инге.

Изглеждаше толкова млада с пронизителните си сини очи, леко пухкави розови бузи, руса коса, подаваща се от бонето. Ала говореше така, все едно беше видяла атаката от първа ръка.

— Ти там ли си била? — попитах аз.

— Не точно — изчерви се тя още повече. — Бях малко момиче, но майка ми работеше като слугиня при господин Алдерман. Помня как Хартстоун дойде вкъщи разплакан и правеше знаци за помощ. Той и господин Алдерман излязоха отново. А после… Алдерман се върна с тялото на господаря Андирон на ръце.

Кравешката й опашка потръпна и тя докосна рамката на вратата.

— Господин Алдерман уби брунмиги, но накара Хартстоун… сам да одере създанието. Не го пуснаха у дома, докато не свърши тази работа. Щом почистиха козината и я направиха на килим, я поставиха тук.

— Богове! — започнах да обикалям стаята.

Опитах да изтрия някои от думите върху бяла дъска, но те бяха изписани с перманентен маркер. Естествено.

— А монетите? — попитах аз. — Цялото това меню?

Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах, и Инге потрепери.

— Виргилдът на Хартстоун — каза тя. — Кръвният дълг за смъртта на брат му.

Да покрия килима — Хартстоун направи механично знак, сякаш цитираше нещо, което бе чувал милион пъти. — Да спечеля толкова златни монети, че нито косъм да не се вижда.

Погледнах списъка с цените. Плюсовете и минусите в счетоводната книга на Хартстоун. Взрях се в монетите, пръснати по синята козина. Представих си как осемгодишният Хартстоун се опитва да спечели достатъчно пари, за да покрие дори най-малката част от този огромен килим.

Потръпнах, но не можах да сподавя гнева си.

— Харт, мислех, че родителите ти те бият или нещо такова, но това е много по-лошо.

— О, не, господине — започна да кърши ръце Инге. — Бият само слугите! Но сте прав. Наказанието на господин Хартстоун е много по-тежко.

Бият само слугите. Инге го изрече така, сякаш това бяха някои от неприятните битови несполуки, като изгорели сладки или запушени мивки.

— Ще срина това място — реших аз. — Ще хвърля баща ти…

Хартстоун кръстоса поглед с моя и гневът ми заседна в гърлото. Решението не беше мое. Това не ме засягаше пряко. И все пак…

— Харт, не можем да играем тази извратена игра — казах аз. — Иска да изпълниш виргилда си, преди да ни помогне? Това е невъзможно! Сам трябва да се омъжи за великан след четири дни? Не можем ли да вземем камъка? Да отпътуваме до друг свят, преди Алдерман да разбере какво става?

Харт поклати глава. Камъкът трябва да се получи даром. Само тогава би проработил.

— А има и пазачи — добави Инге. — Охраняващи духове, които… не бихте искали да срещнете.

Очаквах нещо подобно, но въпреки това не спрях да псувам, докато ушите на Инге не поруменяха.

— Ами руническата магия? — попитах аз. — Може ли да призовеш достатъчно злато, че да покриеш килима?

Не можеш да измамиш виргилда — направи знак Харт. — Златото трябва да бъде заслужено или спечелено с огромно усилие.

— Но това ще ни отнеме години!

— А може би не — промърмори Инге, все едно нареждаше на синия килим. — Има начин.

Какъв? — обърна се към нея Харт.

Инге стисна ръце напрегнато. Не бях сигурен дали си даваше сметка, че прави знака за сватба.

— Не исках да говоря, преди да ми е дошъл редът. Но съществува вариантът с Бдителния.

Харт вдигна ръце в универсалния знак на Шегуваш ли се?, а после изписа:

Бдителния е легенда.

— Не — каза Инге, — знам къде е.

Харт я загледа смаяно. Дори да е така, не. Твърде е опасно. Всички, опитали се да го оберат, загиват.

— Не всички — рече Инге. — Ще е опасно, но ти ще се справиш, Харт. Знам, че можеш.

— Задръжте малко — додадох. — Кой е Бдителния? За какво говорите?

— Има едно джудже — отвърна Инге, — единственото в Алфхейм, освен… — тя кимна към вкаменения ни приятел. — Бдителния притежава имане, достатъчно голямо да покрие този килим. Мога да ви кажа къде да го намерите, ако сте склонни да изложите живота си на значителен риск.