Метаданни
Данни
- Серия
- Магнус Чейс и боговете на Асгард (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hammer of Thor, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Драганов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Детско и младежко фентъзи
- Митологично фентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 3,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2022)
Издание:
Автор: Рик Риърдън
Заглавие: Чукът на Тор
Преводач: Александър Драганов
Година на превод: 2016 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Егмонт България“ ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 15.10.2016 г.
Редактор: Ваня Петкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-954-27-1860-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17655
История
- —Добавяне
Двадесета глава
В случай на обсебване от демон, моля, последвайте знаците, водещи към най-близкия изход
Бари застана на пътечката, за да се обърне към нас, опрял лакти в седалките от двете си страни. Парфюмът му караше самолета да ухае като бостънския пазар за цветя.
— Скъпи мои, летели ли сте досега в Citation XLS?
— Не — казах, — щях да си спомня.
Пилотската кабина не беше голяма, но цялата бе в бяла кожа с позлатени кантове, нещо като беемве с врати в стил „крила на пеперуда“. Четири пътнически седалки гледаха една към друга и образуваха някакъв вид конферентна зала. Хартстоун и аз гледахме напред. Амир седеше срещу мен, а вкамененият Блицен — срещу Харт.
Сам бе на пилотското място, проверяваше показателите и преместваше разни ръчки. Мислех, че всички самолети имат врати, които разделят кокпита от местата на пътниците, но при Citation XLS не беше така. Виждах всичко през предното стъкло от моята седалка, ето защо се изкуших да помоля Амир да си разменим местата. Поглед към тоалетната щеше да е по-успокояващ.
— Е — каза Бари, — като ваш втори пилот по време на този полет, моята работа е да ви снабдя с кратка информация, засягаща безопасността. Главният изход е там. — Той почука с кокалчетата на ръката си към вратата на кабината, през която бяхме влезли. — При спешни случаи, ако Сам и аз не можем да я отворим… ТРЯБВАШЕ ДА МЕ ПОСЛУШАШ, МАГНУС ЧЕЙС!
Гласът на Бари се удебели и стана три пъти по-силен. Амир, който седеше вдясно от лакътя му, едва не скочи в скута ми.
— Бари! — Сам се завъртя бавно в кабината.
— ПРЕДУПРЕДИХ ТЕ — новият глас на Бари трепереше от изкривяването и ту притихваше, ту отново ставаше оглушителен. — ПАДНА В КАПАНА НА ЛОКИ.
— Какво му е? — попита Амир. — Това не е Бари.
— Не е — съгласих се аз. Гърлото ми бе пресъхнало като на зомби берзеркер. — Това е любимият ми асасин.
Хартстоун изглеждаше дори по-объркан от Амир. Той не можеше да чуе промяната в гласа на Бари, но определено усещаше, че разборът относно безопасността е излязъл извън контрол.
— СЕГА ВЕЧЕ НЯМАШ ИЗБОР — каза Бари, който не беше Бари. — ВЕДНЪЖ ЩОМ ИЗЦЕРИШ ПРИЯТЕЛЯ СИ, ЩЕ МЕ НАМЕРИШ В ЙОТУНХЕЙМ. ТАМ ЩЕ ТИ ДАМ ИНФОРМАЦИЯТА, КОЯТО ТИ Е НЕОБХОДИМА, ЗА ДА СРАЗИШ ПЛАНА НА ЛОКИ.
Взрях се в лицето на втория пилот. Златистите му очи изглеждаха замъглени, но иначе не виждах нищо различно в него.
— Ти си убиецът на козли — казах. — Човекът, който ме наблюдаваше от клона на дървото по време на пира.
— Убиец на козли? — не можеше да спре да мига Амир. — Клон на дърво?
— ПОТЪРСИ ХЕЙМДАЛ — проехтя удебеленият глас. — ТОЙ ЩЕ ТЕ УПЪТИ КЪМ МЕН. ДОВЕДИ И АЛЕКС ФИЕРО. СЕГА ТЯ Е ЕДНИЧКАТА ВИ НАДЕЖДА ЗА УСПЕХ. Това е всичко. Имате ли някакви въпроси?
Гласът на Бари отново бе станал нормален. Той се усмихна доволно, все едно не можеше да измисли по-добър начин да прекара деня си от този да лети напред-назад от Кейп Код, да помага на приятелите си и да приказва с гласовете на нинджи от други светове.
С Амир и Харт вкупом поклатихме глави.
— Никакви въпроси — казах аз. — Нито един.
После погледът ми срещна този на Сам. Тя сви рамене и килна глава, сякаш искаше да каже: Да, чух. Вторият пилот бе обсебен[1] за малко. Какво искаш да сторя?
— Добре тогава — Бари потупа гранитната глава на Блицен. — Слушалките са в отделенията до вас, в случай че искате да ни заговорите в кокпита. Полетът до „Норуд Мемориал“ е съвсем кратък. Отпуснете се и се забавлявайте!
Какво забавление само!
Трябва да ви призная нещо. Не само че никога не бях летял в Citation XLS, но и никога не бях се качвал в самолет. Първият ми път вероятно не трябваше да бъде на осемместна „Чесна“, управлявана от моя връстничка, която взима уроци от няколко месеца.
Но вината не беше на Сам. Нямах с какво да го сравня, но излитането ми се видя гладко. Поне полетяхме, без никой да се гътне. Въпреки това ноктите ми оставиха трайни вдлъбнатини в облегалките. Всеки удар на турбуленцията ме караше да се клатя така силно, че ми домъчня за нашия стар приятел Стенли, осмокракия кон, спускащ се в пропасти. (Е, почти ми домъчня.)
Амир отказа да използва слушалки, вероятно защото мозъкът му вече бе претоварен от безумна нордическа информация. Седеше със скръстени ръце и гледаше тъжно през прозореца, сякаш се питаше дали някога отново ще се озове в истинския свят.
— Стигнахме височината за полет — изпращя гласът на Сам в слушалките. — Остават ни трийсет и две минути.
— Всичко наред ли е при вас? — попитах.
— Аха — връзката изпука. — Ето. Сега вече няма никой друг по линията. Приятелят ни изглежда добре в момента. Но няма от какво да се притеснявате. Управлението е в мои ръце.
— Кой? Аз да се притеснявам?
От това, което виждах, Бари се държеше нормално в момента. Подритваше леко седалката си и гледаше айпада си. Искаше ми се да вярвам, че държи под око важни данни за полета, но бях почти сигурен, че играе „Кенди Кръш“.
— Какво мислиш за съвета на убиеца? — попитах аз Сам.
Статичен шум. И после…
— Каза да го търсим в Йотунхейм. Това означава, че е великан. Не значи обаче, че непременно е зъл. Баща ми… — тя внезапно се поколеба… сигурно за да преглътне противния вкус от думата. — Той има много врагове. Който и да е убиецът на козли, владее могъща магия. И беше прав за Провинстаун. Трябваше да го послушаме. По-скоро аз трябваше да го послушам.
— Не прави така — казах аз. — Не се обвинявай.
— Какво? — опита да се съсредоточи върху мен Амир.
— Не говоря на теб, братле — почуках по микрофона. — Говоря на Сам.
Амир оформи с уста едно тихо „Ах“. Сетне продължи да се цупи към прозореца.
— Амир не е ли на тази линия? — попита Сам.
— Не.
— Момчета, след като ви пусна, ще отнеса Скофнунг до Валхала, за да го опазим. Не мога да отведа Амир в хотела, но… ще се опитам да му покажа на какво съм способна. Да му покажа живота си.
— Добра идея. Той е силен, Сам. Ще се справи.
Статичен шум за три секунди.
— Дано си прав. Ще кажа какво става и на компанията от деветнайсетия етаж.
— А какво ще правим с Алекс Фиеро?
Сам надзърна назад към мен. Странно ми беше да я гледам на няколко метра от мен, а да чувам гласа й в ушите си.
— Лоша идея е да я взимаме с нас, Магнус. Видя какво стори Локи с мен. Представи си какво би извършил с нея.
Представях си. Но имах чувството, че убиецът на козли е прав. Имахме нужда от Алекс Фиеро. Тя не бе пристигнала във Валхала случайно. Норните или някои други богове на пророчеството бяха преплели съдбата й с нашата.
— Не смятам, че трябва да я подценяваме — казах аз, като си спомних как се бе борила с онези вълци и как бе яхнала линдуорма. — Освен това й имам доверие. Как може да не вярваш на някого, който те е обезглавил? Имаш ли идея как да намеря бога Хеймдал?
Статичният шум натежа, сякаш от гняв.
— Да, за съжаление — отговори Сам. — Подготви се. Почти стигнахме.
— До летището в Норууд? Мислех, че ще ходим в Алфхейм.
— Ти ще ходиш, аз не. Полетът до Норууд ни води над оптималната зона за спускане.
— За спускане! — искрено се надявах да не съм чул правилно.
— Виж сега, трябва да се съсредоточа върху управлението на самолета. Питай Хартстоун.
Слушалките ми замлъкнаха.
Хартстоун си играеше на размяна на вълчи погледи с Блицен. Гранитното лице на джуджето надничаше от мехурестата опаковка. Изражението му бе замръзнало в агония. Хартстоун не изглеждаше много по-щастлив. Покрусата около него бе почти толкова видима, колкото окървавеният шал на точици.
Алфхейм — направих знак аз. — Как се стига дотам?
Със скок, отвърна ми Харт.
Стомахът ми се сви.
— Със скок? От самолета?
Харт се загледа отвъд мен, както правеше, когато се чудеше как да обясни нещо сложно с езика на знаците… обикновено нещо сложно, което няма да ми хареса.
Алфхейм е кралство на въздуха и светлината — направи знак той. — Може да се влезе само… — той описа с ръце свободно падане.
— Но това е самолет — казах аз. — Не можем да скочим. Ще погинем!
Няма да погинем — обеща Харт. — Няма и да скочим точно. Само…
Той показа знака пуф, който не ме облекчи. Не можем да умрем, докато не спасим Блицен.
За човек, който почти не издаваше звук, Хартстоун можеше да вика, стига да поиска. Даде ми заповеди: излез от самолета, скочи в Алфхейм, спаси Блицен. Само след това ми бе разрешено да умра.
— Магнус — размърда се Амир в седалката си. — Изглеждаш изнервен?
— Аха.
Изкуших се да измисля някакво просто обяснение, което не би напукало още повече щедрия смъртен разум на Амир. Но вече бяхме минали отвъд това. За добро или зло, Амир бе влязъл в живота на Сам. Трябваше да приеме нормалното и ненормалното. Винаги се бе държал добре с мен. Беше ме хранил, когато бях бездомен. Отнасяше се с мен като с човек, когато повечето хора се правеха, че съм невидим. Беше дошъл да ни спаси, без да иска подробности, и то просто защото Сам бе в беда. Не можех да го излъжа.
— Очевидно с Харт ще правим пуф — обясних му аз заповедите, които бях получил.
Амир изглеждаше толкова объркан, че ми идеше да го прегърна.
— До миналата седмица — каза ми той — най-голямата ми грижа беше къде да отворя нов магазин за фалафели. Сега дори не знам през кой свят минаваме.
Проверих дали микрофонът наистина е изключен.
— Амир, Сам е такава, каквато е била винаги. Смела и силна.
— Знам това.
— Освен това е влюбена до ушите в теб — казах аз. — Не е искала животът й да е толкова странен. Най-много се боеше да не провали бъдещето си с теб. Повярвай ми.
Той поклати глава като кученце на входа на колибка.
— Опитвам се, Магнус. Но е много странно.
— Да — казах аз, — но горе главата. И по-странно ще става.
Включих микрофона.
— Сам?
— Чух целия този разговор — обяви тя.
— Ах! — очевидно не бях разбрал как работи управлението на слушалките. — Ъъъ…
— Ще те убия по-късно — каза тя, — но в момента е време да излизаш.
— Чакай малко. Бари няма ли да забележи, че просто сме изчезнали?
— Той е смъртен. Мозъкът му ще се нагласи. Все пак хората не изчезват по средата на полетите. Когато кацнем в Норууд, вероятно дори няма да си спомня, че сте били тук.
Щеше ми се да вярвам, че съм по-запомнящ се, но ми беше твърде нервно, за да мисля затова.
Хартстоун свали колана си до мен. Махна шала си и го върза около Блицен, като изработи саморъчен хамут.
— Късмет! — каза ми Сам. — Ще се видим в Мидгард, ако… сещаш се.
Ако оцелея — помислих си аз. Ако успеем да излекуваме Блицен. Ако късметът ни не ни подведе като последните два дни. Както през целия ни живот.
Самолетът изчезна между два удара на сърцето ми. Намерих се във въздуха. Слушалките ми бяха свързани с нищото.
А после паднах.