Мари Лу
Warcross (9)

8

Чифт скъсани дънки, от които коленете ми буквално стърчат. Любимата ми стара фланелка с винтидж принт на SEGA^[1]. Същият одрипавял чифт кецове, който нося всеки ден. Червена карирана памучна риза, избеляла от многото пране.

Татко би изпаднал в ужас.

Въпреки удобното легло цяла нощ се въртях. Събудих се призори със замъглен поглед, неориентирана, а главата ми се пръскаше от мисли. Сега имам торбички под очите, а кожата ми е виждала и по-добри времена. Изгладих си клетата карирана риза доколкото можах, два пъти, но яката пак си изглежда омачкана и протрита. Запрятам старателно ръкави чак до лактите, после си изпъвам ризата доколкото успявам. В огледалото се мъча да се престоря, че е елегантен блейзър. Единственото, което си харесвам тази сутрин, е косата, която като че е решила да ми съдейства. Стои гъста и права, а цветната дъга в нея блести на утринните лъчи. Но нямам никакви гримове да замажа тъмните кръгове под очите — а с цифром и словом тринайсет долара на мое име в момента няма да тръгна да ги прахосвам за крем за лице и коректор. И фланелката, и ризата ми изглеждат безнадеждно стари и избелели в сравнение с всичко ярко и ново в този пентхаус апартамент. Подметката на левия ми кец забележимо е тръгнала да се отлепя. Дупките по джинсите ми изглеждат още по-големи, отколкото ги помня. Студиата за игри не са известни точно със строгия си дрескод, но дори и в тях сигурно съществува някакъв етикет за срещите с големите шефове.

За среща с най-големия шеф в цялата индустрия.

Телефонът звъни. Явно сред всичките нови технологии на Токио все още присъства и някаква стара техника.

— Добро утро, госпожице Чен — изрича Сакура Моримото, щом вдигам слушалката. По телефона, при липсата на виртуални наслагвания, тя минава на английски. — Колата ви очаква отвън, когато сте готова.

— Готова съм — отговарям и сама не си вярвам какво съм казала.

— До скоро — отвръща тя и затваря.

Джиро ме чака отвън със същата кола от снощи. Донякъде очаквам той да пусне някоя забележка за дрехите ми или поне да вдигне вежда. Обаче щом се приближавам, той ме поздравява сърдечно, а после ми помага да се кача. Потегляме и от вътрешната страна на прозорците се включва пейзаж със слънчогледи и изгрев. Облеклото на Джиро е безупречно елегантно — идеален черен костюм и лъхаща на свежест бяла риза, явно от някаква скъпарска марка. Щом бодигардовете на Хидео изглеждат така, то как ли трябва да съм облечена аз? Постоянно си подръпвам ръкавите и се опитвам магически да преобразя дрехите си в нещо хубаво, като постоянно ги изпъвам.

Представям си каква физиономия щеше да направи татко, ако ме видеше сега. Щеше да хлъцне и да потръпне. „Не, не и не!“ — щеше да заяви, да ме сграбчи за ръка и незабавно да ме помъкне към най-близкия бутик, а пък дългът по кредитната карта да върви по дяволите.

Тази мисъл ме накарва да придърпам още по-силно ръкавите си. Прогонвам спомена.

Колата най-сетне спира пред бял портал. Вслушвам се любопитно, докато бодигардът казва нещо на портиер автомат, както се вижда. С ъгълчето на окото си забелязвам ситно лого отстрани на портала. „Хенка Геймс“. После колата потегля, влизаме вътре и паркираме на място, близо до тротоара. Джиро заобикаля и ми отваря да сляза.

— Пристигнахме — казва той с усмивка и поклон.

Въвежда ме през големи плъзгащи се врати от стъкло. Влизаме в най-грамадното фоайе на света.

Ярка светлина се лее от атриум със стъклен таван и озарява откритото пространство, украсено с извисяващи се стайни лозници, където сме застанали ние. От няколко фонтана край стените блика вода. Редове от чисто бели балкони опасват вътрешната страна на сградата. Лого на „Хенка Геймс“ е тънко изрязано в една от белите стени, покрива я цялата. В чест на новия сезон на турнира от небето се диплят разноцветните знамена на състезателните отбори по Warcross, всяко със символа на отбора. Поспирам се за миг да се възхитя на гледката. Ако в момента носех НевроЛинк очила, бас държа, че знамената щяха да са анимирани.

Добре дошли в „Хенка Геймс“!

+ 2500 точки. Резултат за деня: + 2500

Минахте в следващото ниво!

Ниво 26 | Б- 3180

— Насам — казва бодигардът ми и ме насочва напред.

Вървим към редица прозрачни стъклени цилиндри, където ни чака една усмихната жена. Тя носи златна значка на ревера на идеално изгладения си блейзър — отново в чест на турнира — и стиска папка под мишница. Щом ме зърва, усмивката й става още по-широка, макар да забелязвам как погледът й бегло трепва при вида на облеклото ми. Нищо не казва за него, но аз се изчервявам.

— Добре дошли, госпожице Чен — казва тя и спокойно се покланя. Щом тя ме поема, бодигардът ми се сбогува с мен. — Господин Танака чака с нетърпение да се срещне с вас.

Преглъщам тежко и се покланям в отговор. Само като ме види каква съм смачкана, и нетърпението ще му мине, мисля си.

— И аз — смънквам вместо това.

— Има няколко правила, които трябва да спазвате — продължава тя. — Първо, не е позволено да се правят никакви снимки по време на тази среща. Второ, ще трябва да подпишете договор, че няма да обсъждате публично онова, което ви се говори тук. — Тя ми подава формуляра, прикрепен върху папката.

Никакви снимки. Никакво публично обсъждане. Не е изненадващо.

— Добре — отвръщам, докато изчитам старателно документа и после се подписвам най-отдолу.

— И трето, господин Танака никога не отговаря на въпроси за личните работи на семейството си. Длъжна съм да ви помоля да не му задавате никакви въпроси по темата. Тази политика важи за цялата компания и господин Танака много държи на строгото й прилагане.

Поглеждам я. Тази молба е по-шантава от първите две, но все пак решавам да кимна.

— Никакви въпроси за семейството. Ясно.

Вратите на асансьора се разтварят пред нас. Дамата ми махва да се качим и щом потегляме нагоре, скръства ръце на гърдите си. Поглеждам навън към ширналото се под нас фоайе и докато се издигаме успоредно с тях, окото ми се задържа върху гигантските знамена на официалните отбори. Тази сграда е изключителна архитектурна творба. Татко щеше да се впечатли.

Продължаваме да се изкачваме и накрая стигаме до последния етаж. Няколко служители ни подминават — до един облечени с тениски на Warcross и небрежни джинси. При тази гледка малко се поотпускам. Един от служителите ме поглежда и очите му издават, че ме е разпознал. Като че му се приисква да ме спре, но после се изчервява и се отказва. Осъзнавам, че сигурно всички работещи тук са гледали церемонията по откриването и са ме видели как я хаквам. Докато си го мисля, мярвам една двойка служители долу във фоайето, любопитно изпружили вратове към нас.

Дамата ме повежда по един просторен коридор и стигаме до по-малко фоайе, където пак има портал със стъклени плъзгащи се врати. Стъклото е напълно прозрачно и оттатък тях виждам част от стая, из която се разхождат хора, големи картини по стените, изобразяващи световете на Warcross, както и дълга маса за съвещания. Краката ми започват да изтръпват, страх полазва по гръбнака ми. Сега, когато от срещата ме делят само мигове, внезапно ме връхлита чувството, че май в края на краищата не ми се иска да съм тук.

— Изчакайте, моля — казва ми, щом стигаме до вратата. Тя леко притиска пръст върху пластина отстрани на портала, той се разтваря и тя влиза вътре. От мястото, където съм, я виждам как се покланя ниско и произнася:

— Господин Танака, госпожица Чен е тук, за да ви види.

Тих глас й отговаря някъде от дъното на стаята.

Дамата се връща при мен и отваря плъзгащите се врати.

— Заповядайте.

Щом я подминавам, тя ми кимва.

— Приятна среща! — а после се запътва обратно по коридора, откъдето дойдохме.

Намирам се насред стая с поразителен изглед към Токио. В единия й край около маса за съвещания са се разположили на фотьойли няколко души: две жени, едната облечена с пола и блуза, а другата — с фланелка на Warcross, блейзър и джинси. Млад златокос мъж е седнал между тях и прави някакви жестове с ръце във въздуха. Имената им не са изписани над тях, вероятно защото са ги изключили, но разпознавам мъжа — това е Кен, който разговаря с мен в частния самолет. Двете жени му възразяват и навлизат в подробности за някакво ниво на шампионата по Warcross.

Погледът ми се измества от тях към последния човек в стаята.

Той седи на лъскав сив диван точно до масата за съвещания, подпрял лакти на коленете си. Останалите трима несъзнателно са се извърнали към него, явно заинтересовани от мнението му. Облечен е с лъхаща на свежест бяла риза с яка — двете най-горни копчета са небрежно разкопчани, а ръкавите са запретнати до лактите, с чифт прибрани тъмни панталони и тъмноалени обувки с връзки, оксфордски модел. Единственият свързан с играта аксесоар, който носи, са чифт семпли сребърни копчета за ръкавели, блещукащи на слънцето — и двете с формата на логото на Warcross. Очите му са много тъмни, обрамчени от дълги мигли. Косата му е разрошена, гъста и гарвановочерна, с интересен тънък сребрист кичур от едната страна.

Хидео Танака от плът и кръв.

Той поглежда към мен.

— Госпожице Чен — казва и се надига с грациозно движение от дивана. После идва при мен, отмерва лек поклон и ми протяга ръка. Висок е, жестовете му излъчват лекота и непринуденост, лицето му е сериозно. Единственото му несъвършенство са кокалчетата на ръцете — ожулени и покрити с пресни белези, стряскащи върху иначе фините му длани, сякаш се е бил. Улавям се, че зяпам с любопитство, но успявам да се възпра точно навреме и също протягам ръка. Усещам движенията си тромави като на слон. Макар и по облекло да не се различавам чак толкова от останалите, неговият непринуден стил ме кара да се чувствам мръсна и зле облечена.

— Здравейте, господин Танака — отговарям и не знам какво още да кажа.

— Наричай ме Хидео, моля. За мен е удоволствие. — Ето го онзи негов гладък и фин британски акцент. Той обгръща с дланта си моята и я стисва, а после поглежда към другите. — Нашият главен продуцент на турнира, госпожица Лиана Самюълс. — Той пуска ръката ми, за да посочи с ръка жената с полата и блузата.

Тя ми се усмихва сърдечно и си нагласява очилата.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Чен.

Чак сега я разпознавам — това е младата жена, вървяща под ръка с Хидео на благотворителния бал във видеоклипа, който пуснаха точно преди мача на церемонията по откриването.

Хидео кимва към втората жена, с фланелката и блейзъра.

— Моята заместничка госпожица Мари Накамура, главният ни оперативен директор.

Разпознавам и нея — виждала съм я да изчита множество съобщения, свързани с Warcross. Тя ме поздравява с леко свеждане на глава.

— Приятно ми е, госпожице Чен — усмихва ми се.

Връщам й поклона както мога.

— А с нашия творчески директор вече се запознахте — завършва Хидео и посочва с глава Кен. — Той е мой бивш състудент от Оксфорд.

— Но не са ни запознали лично! — Кен скача от стола си и с две крачки се оказва пред мен. Стисва ми ръката ентусиазирано. За разлика от Хидео, топлината в погледа му може да стопи и сняг през зимата. — Добре дошла в Токио. Успя да ни впечатлиш всички! — Той хвърля поглед към Хидео и единият ъгъл на усмивката му се вдига още по-нагоре. — Той не всеки ден докарва със самолет някого от другия край на света за лично интервю.

Хидео поглежда приятеля си и вдига вежда.

— Теб те докарах със самолет от другия край на света, за да постъпиш в компанията.

Кен се разсмива и махва безгрижно.

— То това беше преди години! Както казах, такива работи не се случват всеки ден. — Усмивката му се завръща към мен.

— Благодаря — решавам да кажа. Зашеметена съм от запознанството с четирима легендарни създатели в рамките на десет секунди.

Главният оперативен директор, Мари, се обръща към Хидео и го пита нещо на японски.

— Продължете без мен — отвръща Хидео също на японски, а после плавно минава пак на английски. Погледът му отново се спира върху мен. — Ние с госпожица Чен ще си поговорим.

Ще си поговорим. На четири очи. Слисана, усещам как горещина облива бузите ми. Ала Хидео като че не забелязва и ми кимва да го последвам извън стаята. Зад гърба ни останалите подновяват разговора си. Само Кен среща погледа ми, когато им хвърлям последен поглед през рамо.

— Не цели да те сплаши — подвиква весело, докато вратите се затварят зад нас.

— Така… — заговаря Хидео, докато вървим надолу по коридора, излизащ в главния атриум. — За пръв път си в Япония, нали?

Кимвам.

— Хубаво е тук. — Защо всичко, което кажа, изведнъж зазвучава тъпо?

Сега започвам да забелязвам как все повече и повече служители забавят крачка, за да ни обърнат внимание. Когато се разминава с тях, Хидео неизменно им кима с глава за поздрав.

— Благодаря ти, че дойде толкова отдалече.

— Аз благодаря — отговарям. — Следя кариерата ти от самото начало, когато за пръв път попадна под светлините на прожекторите. За мен е огромна чест.

Хидео ми кимва вежливо и се питам дали не му е омръзнало да слуша това от всеки, с когото се среща.

— Съжалявам, че ти прекъснах седмицата, надявам се пътуването да е минало достатъчно добре.

Той сериозно ли говори?

— „Добре“ е твърде слабо казано — отговарям. — Господин Танака… Хидео… Благодаря, че изплати дълговете ни. Не трябваше.

Хидео махва безгрижно.

— Не ми благодари. Брой го за авансово плащане. Откровено казано, учуден съм, че човек с твоята дарба изобщо има дългове. Несъмнено някоя технологична компания вече е забелязала уменията ти.

— Аз… — прехапвам устни, срам ме е да кажа истината толкова скоро. — В досието ми фигурират някои неща… Говоря за криминалното си досие. Нищо чак толкова сериозно… Но две години ми беше забранено да докосвам компютър. — Решавам да не споменавам смъртта на баща ми и пребиваването в детския дом.

Хидео свива рамене и за моя изненада не настоява да продължа.

— Достатъчно хакери съм наемал и умея да различа добрия хакер от пръв поглед. Рано или късно щяха да те открият. — Той ми намига. — И ето че си тук.

Хидео ни повежда зад един завой и към още една плъзгаща се врата. Влизаме в празен офис. Прозорците са от пода до тавана. В единия ъгъл е изрисуван яркоцветен стенопис — пъстра вихрушка от стилизирани нива на играта. В другия ъгъл има лъскави дивани. Вратите се затварят зад гърба ни и оставаме насаме.

Хидео се обръща към мен.

— Знам, че си се видяла пръсната навсякъде из интернет през последните два дни — казва той. — Но досещаш ли се защо си тук?

Защото нещо си се объркал. Вместо това обаче казвам:

— По време на полета господин Едън каза, че ще ме включите във Военния набор.

Хидео кимва.

— Ще те включим, освен ако ти не желаеш.

— Означава ли това, че желаеш тази година да се състезавам в турнира по Warcross?

— Да.

Вдишвам рязко. Щом чувам потвърждението от създателя на Warcross, всичко става твърде истинско.

— Защо? — питам, поклащам глава и вдигам безсилно ръце във въздуха. — Е, да де, като играч си ме бива, но нито съм включена в международни ранглисти, нито нищо! Заради рейтинга ли ме вкарвате? Като някакъв маркетингов ход?

— Ти имаш ли изобщо представа какво направи, като скочи в играта по време на откриването?

— Осуетих най-важния мач за годината? — осмелявам се да предположа.

— Успя да проникнеш през защита, която почти никога не е била пробивана.

— Съжалявам. Този хак не бях го пробвала никога досега.

— Аз си мислех, че е станало случайно.

Поглеждам го. Думите му са тихи и сериозни, ала в очите му трепка весело пламъче. Поднася ме заради изпелтечените извинения при първия ми телефонен разговор.

— Този хак не бях го пробвала случайно никога преди — преобразувам аз изказването си.

— Не ти го казвам, защото ти се сърдя за нахлуването. — Вдига вежда насреща ми. — Макар и да предпочитам да не се повтаря. Казвам ти го, защото имам нужда от твоята помощ.

Нещо в предишното му изказване разпалва интереса ми.

— Каза, че тази защита почти никога не е била пробивана. Кой друг е успял да влезе?

Хидео отива при диваните, сяда и се обляга назад. Приканва ме с жест да седна срещу него.

— Точно затова ми е нужна твоята помощ.

Разбирам светкавично.

— Опитваш се да заловиш някого. А най-добрият начин за това е да ме включиш в тазгодишните игри.

Хидео накланя глава към мен.

— Чувам, че си ловец на глави.

— Да — отвръщам. — Излавям играчи на Warcross с огромни хазартни дългове и всеки друг, когото полицията няма време да спипа.

— Значи би трябвало да си запозната с подземния свят, зародил се след излизането на моите първи очила на пазара.

Кимвам.

— Разбира се.

Под нормалния интернет винаги е съществувал процъфтяващ подземен свят. Това е онази част от онлайн пространството, която не виждате, която никоя търсачка никога няма да ви покаже. Там, където никога не можете да влезете, освен ако не сте наясно какво правите. Тъмната мрежа е мястото, където се осъществяват хакерските сборища, наркотрафикът, продажбата на секс и наемането на убийци. Избухналата популярност на Warcross и очилата НевроЛинк не са променили това. Същият подземен свят съществува и сега във виртуалната реалност, само че се нарича Тъмните светове — криптирани, опасни виртуални пространства, из които често бродя и издирвам престъпниците, които обичат да се навъртат там.

— Удобно ли се чувстваш там? — пита сега Хидео.

— Ако не се чувствах удобно, нямаше да ме бива много в залавянето на хакери, нали така?

Хидео не реагира на саркастичния ми отговор.

— Ти ще си единият от няколкото ловци на глави, които наемам за тази задача. — Той се пресяга към масичката за кафе между нас и взема черна кутийка, поставена върху куп списания за игри. Подава ми я. — Това е за теб. Останалите също ще имат такива.

Други ловци на глави. Както и при всеки мой лов, ще се съревновавам с други. Двоумя се, но после поемам кутийката от него. Тя е въздушно лека. Хвърлям един поглед на Хидео, преди да я отворя. Вътре има малък пластмасов контейнер с две кръгли отделения. Отвинтвам капачето на едното.

— Контактни лещи — казвам, втренчена в прозрачния диск, плаващ в течност.

— Бета-версии. Разпространението им започва по-късно тази седмица.

Поглеждам към отново Хидео.

— Следващото поколение очила НевроЛинк?

Устните му се извиват в лек намек за усмивка, първата, която виждам, откакто съм пристигнала.

— Да.

Пак свеждам поглед към тях. Контактни лещи като контактни лещи, само че по краищата, изписан с мънички полупрозрачни букви, се повтаря надписът „Хенка Геймс“. Това е единственото нужно, за да ги идентифицира като различни от обикновен чифт лещи. Когато се поизмествам, лещите проблясват на светлината, сякаш повърхността им е покрита с фина мрежа от микроскопични електрически вериги. За момент забравям раздразнението си от отговорите на Хидео. Все едно се връщам в дома за сираци и слушам за пръв път по радиото за земетръсното изобретение на Хидео.

— Как… — заговарям. Толкова съм запленена, че гласът ми се е превърнал в пресипнал грак. — Как го постигна? Как изобщо се зареждат? Няма как да се включат в стенен контакт.

— Човешкото тяло произвежда най-малко сто вата електричество на ден — отвръща Хидео. — На един обикновен смартфон са му нужни от два до седем вата, за да се зареди напълно. На тези лещи им е необходим по-малко от един ват.

Пронизвам го с поглед.

— Да не би да ми казваш, че могат да се зареждат само от електричеството в тялото ми?

Той кимва.

— Лещите оставят безвреден слой с дебелината на не повече от атом върху повърхността на окото. Той играе ролята на проводник между лещите и тялото.

— Да използвам тялото си като зареждащо устройство — казвам. Много филми и книги са се заигравали с тази тема. А ето ги сега, реални, държа ги в ръцете си. — Мислех, че това е само мит от научната фантастика.

— Всичко е научна фантастика, докато някой не го превърне в научен факт. — Сега погледът му е наситен с някакво особено напрежение, със сияние, озаряващо цялото му лице. Помня как видях това сияние, когато за пръв път го хванах по телевизията, разпознавам го и сега. Това е погледът на човека, който ме вдъхнови да живея.

Той посочва врата в далечния край на офиса.

— Пробвай ги.

Вземам контейнерчето и се отправям към вратата, която води до частна баня. Измивам ръцете си и изваждам лещите. Отнема ми поне десет опита, но най-сетне успявам да си ги сложа. Леденостудени са. Примигвам, за да пропъдя няколко избили ми сълзи. Докато се връщам към дивана, се оглеждам из стаята. На пръв поглед всичко като че си е същото. Но после забелязвам, че яркоцветният стенопис зад Хидео се движи, сякаш е жив, цветовете се вихрят и преливат в разкошно зрелище.

Погледът ми продължава да броди из стаята. Забелязвам все повече и повече неща. Пластове виртуална реалност, освободени от ограниченията на очилата. Стар Warcross мач върви на друга бяла стена в стаята и я покрива от горе до долу. Таванът вече не е таван. Вместо него виждам тъмносиньо небе и сияйната диря на Млечния път. Останалите планети — Марс, Юпитер и Сатурн, в огромно увеличение, са надвиснали отгоре — сфери в небето. Из цялата стая над предметите се реят надписи. Фикус в саксия е изписано над едно зелено растение заедно с думите Вода: + 1 — намек, че печеля точка, ако го полея. Диван — пише над меката мебел, а над самия Хидео — Хидео Танака: ниво ∞. Над моята глава сигурно виси надпис Емика Чен: ниво 26.

Полупрозрачни думи се появяват в центъра на полезрението ми: Играй Warcross.

Хидео става, идва и сяда до мен. Сега забелязвам, че и той е с контактни лещи — с моите виждам блестящо цветно сияние да покрива зениците му.

— Ела в Warcross с мен — казва той. Във въздуха между нас се появява бутон. — И ще ти покажа кого преследвам.

Вдишвам дълбоко и се втренчвам за няколко секунди в увисналия пред мен бутон. Реалността около нас — офисът, диваните, стените — потъмнява и изчезва.

Когато светът възниква отново, и двамата стоим сред стерилно бяло пространство с бели стени, които се простират до безкрайност. Разпознавам го — един от Warcross световете за начинаещи: ниво Пейнтбръш. Ако протегнеш ръце и ги прокараш по белите стени, по повърхностите се проточват ивици боя в цветовете на дъгата. Свивам леко пръстите на краката си и си представям, че вървя — и при този двоен сигнал аватарът ми се придвижва напред. Докато вървим, разсеяно прокарвам ръка по една от стените и гледам как цветовете се леят между пръстите ми.

Хидео ни отвежда в едно невзрачно кътче на света, където най-сетне се спира. Поглежда ме.

— Това е първият свят, в който забелязахме нещо нередно — казва той и плъзга ръка по стената. По нея се появяват ярки зелени и златни ивици. После забива пръсти в повърхността и натиска.

Стената се разтваря, подчинявайки се на докосването му.

Зад нея се простира свят от тъмни линии и ивици светлина, всички подредени в изкусни орнаменти. Кодът, който управлява този свят. Това е надзъртане в действащия приложно-програмен интерфейс на играта. Хидео пристъпва вътре в стената и прави жест да го последвам. Колебая се само секунда, а после напускам изпъстрения с бои свят на белите стени и навлизам сред тъмната плетеница от линии.

Тук вътре светлинните линии хвърлят по кожата ни бледосини отблясъци. При тази гледка вълнение изпълва всяка клетка от тялото ми и аз оглеждам колоните, като анализирам и попивам колкото се може повече. Хидео повървява, после се спира пред един сегмент от кода.

Инстинктите ми се задействат, а очите ми се успокояват и попиват цялостната картина на кода пред мен. Незабавно съзирам какъв е проблемът. Тънка работа — някой, който няма опит със структурния анализ на НевроЛинк, лесно може да пропусне да го забележи, ала тук има един участък, който изглежда намачкан, линиите са се оплели по начин, който не съответства на шифъра около тях; участък, който не е на място сред останалия обкръжаващ ни организиран хаос.

Хидео кимва одобрително, щом забелязва, че съм го видяла. После пристъпва по-близо до обезобразения участък.

— Виждаш ли го какво е направил?

Той не само ми показва какво е станало. Проверява уменията ми.

— Преправен е — отвръщам автоматично, а погледът ми се стрелка из кода. — За да докладва данни.

Хидео кимва, после посяга към оплетената част и чуква веднъж по нея. Тя трепва, а после се връща на мястото си чиста и подредена, точно каквато трябва да е.

— Закърпихме го отдавна. Показвам ти само запаметено изображение — как изглеждаше, когато първоначално го открихме. Но човекът не е оставил никаква следа след себе си. И оттогава е задобрял в прикриването на следите си. Започнахме да го наричаме Нула, тъй като това е всичката информация, която се съдържа в записа му за достъп. Единственият маркер, който оставя след себе си. — Поглежда ме: — Впечатлен съм, че го видя.

Да не би да си мисли, че аз съм Нула? Поглеждам го остро. Домъкна ме от другия край на света, зададе ми куп въпроси — „За пръв път ли си в Япония?“, „Имаш ли изобщо представа какво направи?“ — само за да види дали аз съм хакерът, който издирва?

Намръщвам се.

— Ако целта ти е да разбереш дали аз съм Нула, можеш просто да ме попиташ.

Хидео поглежда скептично.

— А ти би ли си признала?

— Бих оценила прямотата ти много повече от тази глупава игричка, която си играеш с мен.

Погледът на Хидео ми се струва напълно способен да проникне в душата ми.

— Ти използва хак, за да се бутнеш в мача за откриването на турнира. Трябва ли да се извинявам за това, че те подозирам?

Отварям уста, после я затварям безсилно.

— Прав си — признавам накрая. — Но не съм направила това.

— Знам, че не си. Не съм те довел тук, за да изтръгна самопризнания.

Замлъквам.

Светът край нас изведнъж се раздвижва. Изхвърчаваме рязко и извън кода, и извън Пейнтбръш. Сега стоим на едно носещо се из въздуха островче, обкръжени от още стотина подобни, реещи се над прекрасна лагуна. Това е светът от церемонията по откриването, в който проникнах аз.

Хидео придърпва света, сякаш го завърта с пръсти, и той се понася под краката ни. Преглъщам тежко. Версията, към която е вързан неговият профил, явно е по-различна от моята и му предоставя способности в играта, които аз не притежавам. Странно е да се намираш в тази игра със самия й създател и да го гледаш как си играе с нея като неин бог. Хидео най-сетне ни спира сред един скален участък. Посяга и натиска. Отново влизаме в пространство, съставено от линии и светлина.

Този път повреденото място е много по-трудно откриваемо. Оставям зрението ми да се разфокусира и подсъзнанието ми да изплува, да търси нарушението в структурата. За да си вкарам всичко това в главата, са ми нужни няколко минути, но най-сетне спипвам сбърканата част от кода.

— Тук — посочвам аз и се намръщвам. — Същата работа. Който и да е тази Нула, той е впрегнал нивото да му докладва данни за всеки един участник и зрител на играта. — После се вглеждам. — Чакай… Тук има още нещо. Той почти е извадил от строя нивото, нали?

Хидео не ми отговаря веднага, а когато отмествам очи от кода, виждам, че ме изучава с поглед.

— Какво? — питам.

— Как го откри? — пита той.

— Какво да съм открила? Сбъркания код ли? — свивам рамене. — Ами просто го… забелязах.

— Струва ми се, че не разбираш. — Той пъха ръце в джобовете си. — На най-добрите ми инженери им отне цяла седмица да го открият, а ти го направи за няколко минути.

— Значи, може би са ти нужни по-добри инженери.

Като че ли покрай Хидео никак, ама никак не мога да си сдържам езика. Явно хладното му държание ме предизвиква по някакъв начин. Но той просто ме гледа замислено.

— И как би го поправила?

Вниманието ми се връща към компрометирания код.

— Преди време баща ми ме научи да възприемам всичко наведнъж — промърморвам и плъзгам ръка по виртуалния текст. — Не е нужно да разглеждаш всеки детайл поотделно, а само да обхванеш цялостната картина и да откриеш слабото й място. Както отстъпваш назад и забелязваш, че картината на стената е окачена накриво, ако ще и да е с милиметри.

Протягам ръка и хващам кода, издърпвам един огромен отсек от него и го отделям настрана. После го заменям с един-единствен, ефикасен ред.

— Готово — казвам, облегнала ръце на хълбоците си. — Така е много по-добре.

Когато се обръщам очаквателно към Хидео, виждам, че той анализира промяната ми. Не коментира. Може би съм издържала изпита му.

— Става — казва след минута.

Става. Става? Свъсвам вежди.

— Защо някой ще има интерес да събира всички тези данни и да осуетява игрите?

— Колкото са достоверни твоите догадки, толкова са и моите.

— Безпокоиш се, че той пак ще саботира игрите.

— Безпокоя се, че прави нещо много по-лошо. Отказвам да спра игрите, да отстъпя пред заплахите на един хакер — но безопасността на публиката е нещо, което не желая да излагам на риск.

Хидео поглежда настрана. Светът отново се завърта шеметно и изведнъж отново седим в офиса му. Внезапната промяна ме стряска. Ще ми отнеме време да свикна с тези контактни лещи.

— С настоящия ти статут на знаменитост реших, че ще е най-добре да те скрием пред очите на всички. Това ще ти позволи да си по-близо физически до другите играчи.

— А защо искаш да съм близо?

— Характерът на атаката ме навява на подозрението, че Нула е един от тях.

Един от професионалните играчи. Имената им претичват през ума ми.

— А за какво ще се съревновавам с останалите ловци? Каква ще е наградата за главата му?

— Всеки от вас ще може да вижда сумата на възнаграждението като чакаща за прехвърляне в банковата си сметка. — Хидео се навежда напред и подпира лакти на коленете си. Поглежда ме многозначително. — Ако решиш да се откажеш, ако прецениш, че не ти се поема такава задача и такава отговорност, ще те откарам с частен самолет обратно в Ню Йорк. Можеш да приемеш всичко това като една малка ваканция и да продължиш живота си постарому. Независимо от отказа ти, ще ти изплатя щедра сума за участието и като благодарност за улавянето на важна слабост в защитата ни. Обмисли го, не бързай.

Сума за участието. Чувствам се, сякаш Хидео ми предлага пари от съжаление, лесен изход, в случай че предизвикателството надхвърля възможностите ми. Представям си как се качвам на самолета обратно за Ню Йорк и се завръщам към стария си живот, докато някой друг ловец залавя Нула. Възможността да разреша тази задача — може би най-голямата загадка, която съм получавала шанса да разгадая — буди пареща тръпка у мен. Този път ще победя.

— Вече съм го обмислила — казвам. — Ще участвам.

Хидео се усмихва и се изправя.

— Инструкциите за Военния набор скоро ще ти бъдат предоставени, а също и покана за партито по случай един от откриващите сезона мачове. Междувременно направи списък на всичко, което смяташ, че ще ти е нужно от мен. Кодове за достъп, профили и т.н. — Изправя се. — Подай ми ръката си.

Поглеждам го предпазливо, после изпъвам ръката си напред. Той я хваща и я обръща с дланта нагоре. После задържа собствената си ръка на сантиметър над моята, докато върху кожата ми не се появява черен правоъгълник, наподобяващ кредитна карта. След това притиска леко пръст към дланта ми и изписва името си. Усещането за кожата му, движеща се върху моята, спира дъха ми. Виртуалната кредитна карта примигва в синьо за момент, оторизирайки подписа му, после изчезва.

— За да си купуваш каквото ти е нужно по време на престоя ти — обяснява той. — Без ограничения, без въпроси. Просто използвай дланта си всеки път, когато купуваш нещо, и плащането ще мине директно през това. Изключи го, като подпишеш собственото си име върху дланта си. — После ме поглежда косо. — И моля те, бъди дискретна. Предпочитам да не информирам обществеността за нашето разследване.

Какво ли не бих дала през най-трудните си седмици, за да имам карта като тази. Прибирам ръката до тялото си, а усещането от подписа му все още прогаря дланта ми.

— Разбира се.

Хидео ми подава ръка. Изражението му отново е самата сериозност.

— В такъв случай очаквам с нетърпение следващата ни среща — казва без абсолютно никаква индикация в тона, че наистина го мисли.

Погледът ми отново се стрелва към ожулените кокалчета на ръцете му, а после му стисвам дланта.

Последните мигове са ми като в мъгла. Хидео се връща в залата си за съвещания, без да ме погледне повече. Мен ме придружават отново до фоайето на студиото, подписвам още някакви документи, а после ме изпровождат до колата ми. Щом се качвам и се настанявам, въздъхвам тежко и продължително — не съм и усетила от колко време съм притаила дъх. Сърцето ми все така блъска в гърдите, ръцете ми треперят при спомена от срещата. Най-накрая, след като отдавна сме оставили студиото зад гърба си, бъркам в джоба си, вадя телефона и колебливо влизам в банковата си сметка. Тази сутрин имах тринайсет долара. С каква сума ме изкушава Хидео?

Най-накрая страницата със сметката ми се зарежда на екрана. Втренчвам се в нея, загубила ума и дума.

Предстоящ депозит: 10 000 000 щатски долара