Мари Лу
Warcross (8)

7

Всяка година, месец преди начало на официалните игри, се провежда Военен набор — събитие, проследявано що-годе от всеки интересуващ се от Warcross. Точно тогава официалните отбори по Warcross избират играчите, които ще играят за техния тим в тазгодишните мачове.

Разбира се, всеки знае, че опитните играчи пак ще ги изберат. Играчи като Ашър и Джена например. Но в набора винаги се включват и шепа специално поканени играчи — аматьори, номинирани заради това, че са страшно добри в играта. По-нататък някои от получилите уайлдкард се издигат до редовни играчи.

Тази година с уайлдкард ще бъда аз.

Това е безумие. Добра съм на Warcross, но никога не съм имала нито времето, нито парите да натрупам достатъчно опит или нива, та да изляза в челото на световните класации. Всъщност ще съм единствената с уайлдкард в тазгодишния набор, която не присъства в международната ранглиста. И с криминално досие.

В самолета се опитвам да поспя. Но макар и луксозното голямо легло да е по-удобно от всеки матрак, на който някога съм спала, аз само се въртя в него. Най-накрая се отказвам и вадя телефона, пускам си модификацията на „Таралежчето Соник 2“ и започвам нова игра. Засвирва познатата дрънчаща музика на Емералд Хил Зоун. Докато тичам по пътека, която отдавна знам наизуст, усещам как нервите ми се успокояват и пулсът ми става малко по-ритмичен, как забравям за деня и започвам да се напрягам единствено за това кога трябва да атакувам със скок 16-битов робот.

„Имам за вас предложение за работа.“ Така каза Хидео — предложение, за което щял да ми разкаже повече лично. Не ми изглежда да го прави за всеки втори играч с уайлдкард в игрите.

Цифрите върху тавана над леглото ми съобщават, че часът е 4 след полунощ и сме посред Тихия океан. Може би никога повече няма да успея да заспя. Мислите ми кръжат във вихрушка. След няколко часа ще кацнем в Токио и после ще разговарям с Хидео. Може и да играя в официалните Warcross игри. Тази мисъл не спира да се върти из главата ми. Как въобще е възможно това? Снощи хакнах церемонията по откриването на Warcross турнирите в отчаян опит да спечеля бързо пари. Днес летя за Токио с частен самолет и това пътуване може да промени живота ми завинаги. Какво ли щеше да си помисли татко?

Татко. Най-сетне въздъхвам, а после влизам в профила си и изкарвам пред очите си превъртащо се меню, чиито думи са изписани в прозирно бяло. Посягам да чукна по една от реещите се във въздуха точки от менюто.

Светове на паметта

Когато я избирам, менюто изкарва скролиращ подсписък. Всяка негова точка, в която се взирам за повече от секунда, пуска предварителен преглед на съхранен от мен спомен. Има спомени как с Кийра празнуваме първата си вечер в наетата от нас малка гарсониера и как държа първия си чек след първия ми успешен лов на глави. После има и споделени любими спомени, добили вирусно разпространение след споделянето им от други, например мога да застана на мястото на Франки Дина, докато пее на първенството за Суперкупата или на момченце, накачулено от куп кученца — спомен, споделен над един милиард пъти.

Най-сетне влизам в най-ценния си подсписък — моите най-стари спомени, съхранявани в отделна категория „Любими“. Винаги накрая влизам тук. Това са спомените за баща ми. Превъртам ги, докато се спирам на един от тях. Това е десетият ми рожден ден и татковите ръце са ми затулили очите. През очилата ми се струва, че изживявам отново всеки миг. Усещам същото онова очакване, което усещах и тогава, и същия изблик на радост, когато татковите ръце се разтварят и разкриват картина, на която ни е нарисувал как вървим на фона на свят от пъстри мазки, изобразяващи Сентръл Парк по здрач. Аз подскачам нагоре-надолу, завъртам картината във въздуха и се покатервам на един стол, за да я вдигна по-нависоко. Баща ми ми се усмихва, а после протяга ръце да ми помогне да скокна на пода. Усещам как несъзнателно посягам надолу и повтарям същите жестове като в спомена ми. Споменът се извърта докрай и преминава автоматично към следващия запис на спомен. Татко, с късо черно двуредно палто и яркочервен шал, ме води по коридорите на Музея за модерно изкуство. Татко ме учи да рисувам. С татко берем божури в цветната градина, докато навън се лее дъжд. Татко крещи заедно с мен „Честита Нова година!“ върху покрив с изглед към Таймс Скуеър.

Спомените се въртят ли въртят, докато вече не мога да кажа дали се извъртат повторно, и постепенно се унасям в сън, обкръжена от призраци.

 

 

Насън пак съм ученичка в гимназията и преживявам отново събитията, заради които се сдобих с криминално досие.

Ани Партридж беше мило, непохватно, срамежливо момиче от моята гимназия, затворено хлапе, което обядваше в ъгъла на малката училищна библиотека. Понякога я засичах там. Не бяхме точно приятелки, но си бяхме дружки — бяхме си бъбрили два-три пъти за общата ни любов към „Хари Потър“, Warcross, League of Legends и компютрите. Друг път я бях виждала да вдига книги от пода, след като някой й ги е избил от ръцете, или я заварвах приклещена до шкафчетата, където тайфа хлапета й лепяха дъвка по косата, или да излиза с препъване от женската тоалетна със спукани очила.

Но един ден някакво момче, което работеше по групов проект с Ани, успяло да я щракне под душа в уединението на собствения й дом. На другата сутрин голата снимка на Ани бе разпратена до всички ученици в училище, споделена из всички училищни форуми за домашна работа и качена онлайн. И се почнаха гаврите. Разпечатки на снимката, всичките изподраскани с жестоки рисунки. Смъртни заплахи.

Ани напусна училище седмица по-късно.

В деня, в който тя напусна, аз се сдобих с айпи адресите на всички ученици (и няколко учители), споделили снимката. Училищните административни системи ли? Да проникнеш в тях, си беше майтап работа, все едно да проникнеш в персонален компютър с парола parola. Оттам хакнах телефоните им, всичките до един. Свалих цялото им лично инфо — сведения за кредитните карти на родителите им, номерата на социалните им осигуровки, телефонни номера, пароли, всички изпълнени с омраза имейли и съобщения, пратени от тях анонимно на Ани… И то е ясно, всичките им лични снимки. Положих изключителни старания да се сдобия с информацията на момчето, направило първоначалната снимка. А после качих всичко това онлайн под заглавие „Тролове в тъмницата“.

Представете си каква олелия се вдигна на другия ден. Разплакани ученици, бесни родители, събрание на цялото училище, писания в местните вестници. После и полицията. И след това — изключването ми. А сетне — аз на съд.

Неоторизиран достъп до компютърни системи. Умишлено публикуване на данни с деликатно съдържание. Безразсъдно поведение. Четири месеца поправителен дом за непълнолетни. Двегодишна забрана да докосвам компютър. Неизличим червен печат в досието ми — възрастта ми кучета я яли — поради естеството на престъплението.

Може би съм сгрешила, може би някой ден ще се огледам назад и ще съжаля, задето избухнах така и сама превърнах живота си в ад. Ала понякога хората те поглеждат, виждат физиономия на слабак и си мислят, че няма да отвърнеш на удара, че само ще сведеш очи и ще се скриеш. И понякога, за да се защитиш, за да може всичко това да се махне, правиш точно така.

Но друг път се оказваш в най-точната позиция, със съвсем точното оръжие в ръце, за да нанесеш ответния удар вместо някой друг. И аз го нанесох. Бърз, мощен и яростен удар. И го нанесох точно на езика, на който си шушукат електрическите вериги и жиците, на езика, който може да поваля хората на колене.

И въпреки всичко, което последва, пак бих постъпила така.

 

 

Когато най-сетне кацаме, съм капнала от изтощение. Придърпвам омачканата си фланелка, после награбвам раницата с малкото ми багаж и тръгвам след стюарда надолу по стълбата. Погледът ми е привлечен от японския текст, отпечатан над входа към летищните терминали. Нищо не разбирам от него — но няма и нужда, защото във виртуалното ми полезрение английският превод е надвиснал точно над японските символи. „Добре дошли в Токио!“ — пише там. „Получаване на багаж“. „Международни полети с прекачване“.

Най-долу на стълбата ме чака мъж в черен костюм. За разлика от Ню Йорк, тук виждам името над главата му — надписът ми съобщава, че то е Джиро Ямада. Той ми се усмихва през тъмните си очила, покланя ми се, а после поглежда зад мен, все едно очаква да имам и още куфари. Не вижда никакви куфари, затова поема раницата ми, а после ме приветства.

Зяпвам от почуда. Джиро ми говори на японски, ала виждам как полубял текст се появява точно под лицето му — английски субтитри с превод на казаното от него.

„Добре дошли, госпожице Чен — гласи текстът. — Вие сте предварително освободена от митническа проверка. Елате.“

Докато го следвам към чакащата ни кола, хвърлям едно око на пистата. Тук не ме причакват никакви журналисти. Щом забелязвам това, се поотпускам. Качвам се в колата — съвсем същата като онази, която ме откара на летището в Ню Йорк, и тя ме изкарва до изхода. Досущ като преди тя пуска спокойна гледка (този път на хладна притихнала гора) върху страничните стъкла.

Ето къде е навалицата. Докато приближаваме към изхода, край будката за таксуване тумба хора се юрва напред, заслепяват ни светкавици. Виждам ги само през предното стъкло. Но дори и така усещам как се свивам и потъвам в седалката.

Джиро сваля стъклото си съвсем мъничко и изкрещява на журналистите да дадат път. Когато те най-сетне отстъпват, колата се втурва напред и гумите изскърцват, щом завиваме по отбивката за магистралата.

— Може ли да махнем пейзажа от прозорците? — питам Джиро. — Никога досега не съм виждала Токио.

Вместо Джиро ми отвръща колата:

— Разбира се, госпожице Чен.

„Разбира се, госпожице Чен“. Надали някога ще свикна с това. Горският пейзаж избледнява и оставя стъклата прозрачни. Взирам се със страхопочитание в града, който наближаваме.

Виждала съм Токио по телевизията, онлайн и в нивото на Warcross „Токийска нощ“. Фантазирала съм си как идвам тук, виждала съм го насън.

Но сега наистина съм тук= И е дори по-хубаво!

Небостъргачи, чиито върхове се губят сред вечерните облаци. Магистрали на етажи, една над друга, облени от червените и златистите светлини на коли. Високоскоростни релси в небето, които рязко хлътват под земята. Реклами, излъчвани по екрани, високи осемдесет етажа. Калейдоскоп от цветове и звуци накъдето и да погледна. Отначало не знам какво да зяпам по-напред. Щом наближаваме сърцето на Токио, улиците се оживяват и морето от хора така задръства тротоарите, че в сравнение с него Таймс Скуеър изглежда празен. Усещам как ченето ми е увиснало чак когато Джиро ме поглежда през рамо и се подсмива.

— Много често виждам това изражение — казва той (или по-скоро английските субтитри ми превеждат, че казва). Преглъщам, засрамена, че ме е изловил как зяпам, и затварям уста. — А сега пробвайте и с очилата.

Слагам очилата, чуквам ги отстрани, за да ги наглася на режим „Прозрачност“, и… ахвам.

За разлика от Ню Йорк и останалата Америка, Токио изглежда напълно приспособен към виртуалната реалност. Имена на сгради сияят в неонови цветове над всеки небостъргач, а по цели стени вървят ярки анимирани реклами. Пред магазините за дрехи стоят виртуални манекени и всеки от тях се върти и показва най-разнообразни тоалети. Разпознавам един от виртуалните модели като герой от последната игра Final Fantasy, момиче с яркосиня коса, което сега ме поздравява по име и ми показва чантата си „Луи Вюитон“. Бутон „Купете сега“ се носи над нея и само чака да бъде натиснат.

Небето е изпълнено с виртуални летящи кораби и пъстроцветни кълба — някои излъчват новини, други — реклами, а трети явно си стоят там само за красота. Докато пътуваме, виждам как блед полупрозрачен текст в единия ъгъл на полезрението ми съобщава на колко километра се намираме от центъра на Токио, както и температурата в момента и прогнозата за времето.

Улиците преливат от млади хора в щуро облекло — грамадански дантелени поли, натруфени чадъри, кубинки с трийсетсантиметрови подметки, километрични мигли. Над главите на някои е изписано нивото им в Warcross заедно със сърца, звезди и трофеи. Покрай други подтичват виртуалните им домашни любимци — ярколилави кучета или бляскави сребърни тигри. Други пък са накичени с всевъзможни атрибути за аватари — виртуални лисичи уши или еленови рога по главите, ангелски крила на гърба.

— Тъй като сега сме официално в сезона на игрите — обяснява Джиро, — доста често ще виждате това. — Той кимва към една жена на улицата с надпис Ниво 80 и ♥ 3 410 383 над главата. Тя се усмихва, когато неколцина й дават пет и я поздравяват за високия рейтинг. Виртуален питомен сокол кръжи около главата й, опашката му пламти. — Тук почти всичко, което вършиш, ти печели точки за нивото в линка. Ходенето на училище. Ходенето на работа. Сготвянето на вечеря и т. н. Твоето ниво може да ти спечели награди в реалността — от популярност сред съучениците, през по-добро обслужване в ресторантите, до предимство пред другите при интервю за работа.

Кимвам и продължавам да съзерцавам с благоговение. Чувала бях, че някои места по света са така уредени. И сякаш по сигнал в центъра на полезрението ми, съпроводено от приятен звън, изниква прозрачно поле.

За пръв път в Токио!

+ 350 точки. Резултат за деня: + 350 точки

Минахте в следващото ниво!

Нивото ми скача от 24-то на 25-о.

Минаваме през сърцето на Токио, а после влизаме в уединена улица, изкачваща се по склона на хълм. Колата най-сетне спира пред един хотел на върха му. Поглеждам нагоре и виждам адресът на хотела да плава над покрива. Може никога преди да не съм била в Токио, но дори и аз разпознавам, че това е квартал на висшите класи с идеално чисти тротоари и редици от изящни цъфтящи вишни. Самият хотел е поне двайсететажен, с лъскав дизайн, а по цялата му стена трепка виртуално изображение на плаващи брокатени шарани кои.

Джиро ми взема раницата, а аз изскачам от колата. Когато приближаваме плъзгащата се стъклена врата, краищата й грейват, а щом влизаме вътре, от двете страни на входа ни се покланят двама портиери. Непохватно им се покланям в отговор.

— Добре дошли в Токио, госпожице Чен — поздравява ме администраторката на хотела, щом стигаме до рецепцията. Над главата й е изписано името й — Сакура Моримото, а след него — Рецепция и Ниво 39. Тя леко ми се покланя.

— Здравейте — отговарям. — Благодаря.

— Господин Танака помоли да ви дадем най-хубавия ни апартамент. Заповядайте — казва тя и посочва с подканващ жест асансьорите. — Насам.

Качваме се след нея в асансьор и тя натиска копчето за най-горния етаж. Сърцето ми отново започва да думка. Хидео лично е поръчал стаята ми. Дори не помня кога за последно съм отсядала в истински хотел — сигурно е било, когато татко успя да си издейства покана за Седмицата на модата в Ню Йорк и ни настаниха в един миниатюрен бутиков хотел, защото бях хванала окото на някакъв агент, издирващ модели. Ала онова хотелче ни най-малко не може да се сравнява с това място.

Щом пристигаме на горния етаж, служителката ни повежда към врата в дъното на коридора. Най-близката врата е чак на другия край на етажа. Тя ми подава карта ключ.

— Желая ви приятно прекарване — казва тя с усмивка, а после отваря вратата със замах и ме въвежда вътре.

Това е пентхаус апартамент. Влизаме в пространство, няколко пъти по-широко от всяко място, на което съм живяла. Кошница с пресни плодове и сладкиши е поставена на стъклената масичка за кафе. Има спалня и всекидневна с извит стъклен прозорец от пода до тавана, с изглед към блесналия център на Токио. С новите си очила виждам как виртуалните имена на улиците и сградите светват и угасват, докато се движа из стаята. Иконки — сърца, звезди, вдигнати палци — се струпват над различни части на града и подчертават зоните, в които повечето хора са отбелязали любимите си местенца, магазини или точки за срещи с приятели. Тръгвам към прозореца, докато обувките ми се блъсват в стъклото, и се взирам в града с почуда.

Виртуалното Токио в Warcross е поразителна гледка — но това тук е истинско и от знанието, че е истинско, ми се завива свят.

Отново изскача прозрачно поле:

Регистрация в пентхаус апартамент

на хотел „Кристалната кула“

+ 150 т. Резултат за деня: + 500

Ниво 25 | Б- 1580

— Още по-голям е, отколкото си представях — казвам.

Служителката се усмихва на думите ми, макар че сигурно й звучат глуповато.

— Благодаря ви, госпожице Чен — казва тя и пак се покланя. — Ако имате нужда от нещо по време на престоя си, само ме уведомете и аз ще се погрижа.

Щом затваря вратата след себе си, правя още една пълна обиколка на стаята.

— Рай! — прошепвам шумно.

Сякаш в отговор на това стомахът ми изкъркорва и ми напомня, че няма да е зле да се нахраня както трябва. Отивам до масичката за кафе, над която плува опция „Вечеря в стаята“. Чуквам по виртуалните думи и мигновено бивам обкръжена от виртуални блюда, реещи се из въздуха. Менюто сигурно включва стотици ястия: грамадни бургери с разтекло се разтопено сирене, чинии със спагети, щедро залети със сос и обсипани с кюфтенца от кайма, най-различни блюда със суши, димящи купи супа с фиде и гъст бульон, хрупкаво пържено пиле с ориз, пухкави хлебчета със свинско и пържени кнедли, гъсти яхнии от месо и зеленчуци… и още, и още.

Чак свят ми се завива и най-накрая се спирам на пържено пиле с кнедли. И когато поръчката ми пристига, всичко е даже още по-вкусно, отколкото изглежда. Не помня кога за последно съм яла такова разкошно ястие — не помня дори и кога за последно съм яла нещо непакетирано.

Когато вече не мога да погълна и хапка повече, се замъквам до леглото и се пльосвам върху него с доволна въздишка. Леглото е чак неприлично удобно и достатъчно стабилно — потъвам бавно в него, докато добивам усещането, че лежа върху облак. Матрака в мъничката ни гарсониера си го прибрах безплатно от тротоара — разбрицан стар пружинен матрак, който скърцаше адски всеки път, щом шавнех върху него. А сега ей ме на, отседнала съм в пентхаус апартамент, резервиран за мен от самия Хидео Танака. Вдигам кичур коса срещу идващото отвън неоново сияние. Косите ми са лилави, сини, златни и зелени и това като че идеално пасва на тукашната обстановка.

Утре сутринта в десет часа. Внезапно се сещам, че дори нямам подходящи дрехи — нито костюми за интервюта, нито подходящи панталони или блузи. Утре ще вляза в „Хенка Геймс“ с вида на хлапе, буквално подбрано от улиците на Бронкс. Така ще се срещна с най-прочутия младеж на света.

Ами ако Хидео осъзнае, че е направил огромна грешка?