Мари Лу
Warcross (7)

6

Признавам: на самолет съм се качвала общо един брой пъти. Беше след като мама ни напусна и татко реши да ни премести от Сан Франциско в Ню Йорк. От този полет помня следното: един миниатюрен монитор, на който да гледам анимационни филмчета, прозорче, през което виждах облаците, подобен на тетрис поднос с храна и в него — нещо със съмнителното наименование „пиле“, както и модификация на оригиналната видеоигра „Таралежчето Соник 2“, качена в телефона ми — моята игра за из път винаги когато се чувствах под стрес.

Някак си мисля, че вторият ми полет ще е много различен от първия.

След като разговорът с Хидео приключи, първото нещо, което направих, беше да се втурна по коридора и да почукам на вратата на господин Алсол. Само един поглед към лицето му ми трябваше, за да разбера, че всичко това не е било халюцинация.

Наемът ни е платен чак до края на следващата година.

Стягам си багажа като насън. Куфар нямам и затова натиквам в раницата си дрехи колкото поеме. Мислите ми се блъскат и прескачат, и всичките са за Хидео. За какво съм му аз? Сигурно е нещо страшно важно, щом трябва така скорострелно да ме закара със самолет до Токио. Наистина в миналото Хидео бе наемал някой и друг хакер, за да му помага да се справя с бъговете в Warcross — но те до един бяха зрели хора и вероятно без криминални досиета. Ами ако в действителност ми е ядосан и чака с охота да ме накаже, след като пристигна в Япония? Да, несъмнено това е нелепа идея… но пък не по-малко нелепа е и да ми се каже да си стягам багажа и да заминавам за Токио. И то да ми го каже Хидео Танака! Мисълта отново ме стопля цялата отвътре и цялата тръпна пред загадката какво ли ще е това предложение за работа.

Очите на Кийра ме следят, докато се стрелкам из апартамента.

— Кога се връщаш? — пита ме тя, макар да е чула съвсем същия разговор като мен.

Набутвам в раницата поредната фланелка.

— Не знам — отвръщам. — Но се надявам да не се бавя много. Ако нещо възникне, ще ти се обадя.

— Откъде знаеш, че просто не са ти скроили грамаден номер? — пита тя изведнъж. В гласа й се промъква нотка на завист. — Тоест… онова се излъчи из целия интернет.

Спирам се да я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се навежда напред и насмешлива усмивчица повдига ъгълчетата на устата й.

— Искам да кажа, какво пречи някой да набере номера ти един милион пъти, а после да ти извърти най-големия номер на всички времена?

При мисълта, че разговорът ми с Хидео Танака е бил номер, болка пронизва гърдите ми. Просто седя и я гледам втренчено. Това трябва да е. Няма начин да не е. Някой хакер някъде там е решил, че ще е смешно. Пробил е слабата защита на телефона ми, изимитирал е гласа на Хидео и ме е изиграл — в момента сигурно се залива от смях. Още по-зле, по лицето на Кийра зървам намек за надежда, сякаш тя се надява да е права и този внезапен късмет да не е истина. Макар и никога да не сме били близки, все пак усещам как потръпвам от думите й.

Наемът ни е платен. Кой майтапчия ще си пилее така парите?

Откъсвам се от погледа й.

— Е, ще видя докъде ще го докарам. Не е като да имам какво да губя.

Щом го казвам, Кийра се отпуска на дивана, доволна, че ме е стреснала.

Щом приключвам с последния багаж, притичвам до малката изложба от предмети до леглото ми. Коледното ми украшение. Картината на татко. Вземам и двете, като с картината внимавам изключително много. Тя е вихрушка от сини, зелени и златни ивици и като отстъпвам назад, върху платното някак си се появява образът как той ме държи за ръка и ме разхожда в топла вечер по обградена от дървета алея из Сентръл Парк. Гледам я още малко, после внимателно я пъхам в багажа си. Малко късмет няма да ми е излишен.

Час по-късно съм напълно готова. Мятам раницата на гръб и излизам от апартамента, но на входа поглеждам назад и очите ми се вглеждат в Кийра. Изведнъж ме обзема странното чувство, че се взирам в живот, към който няма да се върна. Че това е последният път, в който я виждам. И усещам как омеквам към нея, как мълчаливо й пожелавам късмет. Ще живее в апартамент без наем до края на следващата година — може би това ще й помогне отново да си стъпи на краката.

— Хей — казвам, не знам как да се сбогувам. — Сега от закусвалнята на ъгъла ще си търсят сервитьорка. Ако искаш.

— Да — усмихва се тя. — Благодаря.

— Късмет.

Кийра ме удостоява с едно последно тържествено кимване. Сякаш и тя знае, че може да не се видим повече.

— На теб също — отвръща.

После затварям вратата зад мен и не поглеждам повече назад.

В мига, в който бутвам входната врата на блока и тя се отваря, ме заслепява цял взрив от светкавици. Присвивам очи и инстинктивно затулвам лицето си с ръка. Надига се рев. „Госпожице Чен, госпожице Чен!“ За миг се чудя как, по дяволите, всички тези хора ме разпознават, а после се сещам, че с тази моя коса във всички цветове на дъгата им е пределно ясно, че съм същото онова момиче от публикуваните скрийншотове.

Грамадна фигура скача нагоре по стълбите, разблъсква журналистите и стига до мен.

— Позволете, мадам — казва мъжът приятелски, изпъва ръка пред мен и започва да ни пробива път надолу по стълбището. Когато един журналист тръгва да му се навира, той изръмжава и го избутва назад. Прилежно следвам новия си бодигард и пропускам покрай ушите си въпросите, които ме атакуват от всички страни.

Най-накрая си пробиваме път до една кола — най-красивата и лъскава кола с автопилот, която съм виждала. Бас държа, че такава виждат за пръв път на нашата улица. Вратата се отваря пред мен автоматично, изчаква да се набутам вътре и после ме затваря там. Внезапната тишина и откъсването от шумотевицата навън ми носи искрено облекчение. Всичко изглежда страшно луксозно и ми се струва, че го съсипвам само с присъствието си. Във въздуха се носи чистият мирис на нова кола. В калъп от лед са поставени бутилки шампанско. През предното стъкло виждам наложена върху улиците и сградите мрежа от виртуални маркери. Източна 40-а улица — гласи наниз от бели букви върху улицата, на която се намираме. Над всяка сграда изскачат шарени балончета с текст. Жилищен комплекс „Грийн хилс“. Лондр-о-Матик. Китайска храна. Тази кола разполага с напълно интегриран НевроЛинк.

Вътрешността на колата се осветява и се чува глас.

— Здравейте, госпожице Чен — произнася той.

Сепвам се.

— Здрасти — решавам да отговоря, не зная накъде да гледам.

— Някакви предпочитания за настроението в колата? — продължава гласът. — Нещо ведро може би?

Поглеждам тайфата журналисти, които не спират да крещят към затъмнените стъкла на автомобила.

— Ведро би било добре, господин… Кола.

— Фред — поправя ме колата.

— Фред — повтарям и се мъча да не се чувствам шантаво заради това, че разговарям с облегалката на кола. — Здрасти.

Всички прозорци внезапно се изменят и зашеметяващ пейзажен изглед изниква на мястото на журналистите навън — високи разлюлени от вятъра треви, бели канари, обграждащи хоризонта, прозрачен океан с бяла пяна и залез, багрещ облаците в оранжево и розово. Дори хаосът навън сега звучи някак далечен, заглушен от крясъците на чайките и рева на виртуалния океан.

— Аз съм Джордж — представя се бодигардът, щом колата потегля. — Сигурно сте имали доста изтощителна сутрин.

— Ами да — отвръщам. — Значи… знаете защо отиваме на летището?

— Получих инструкции от господин Танака само да ви придружа благополучно до самолета.

Пак се взирам във виртуалния морски пейзаж, нижещ се край нас. Инструкции от Хидео. Може би в края на краищата това не е някакъв сложно изработен номер.

Половин час по-късно ведрите изгледи по стъклата избледняват и пред очите ми пак изниква реалността. Пристигнали сме на летището. Обаче вместо да влезем в обичайното кръгово движение, откъдето минават всички други коли, нашата свива в малка примкообразна отбивка, която ни отвежда към ширналата се зад летището писта. Тук колата ни вкарва в частен гараж, разположен до къса редица от самолети.

Изскачам от тъмната вътрешност на колата и примижавам срещу светлината. Различавам самолета с надпис „Хенка Геймс“ отстрани. Грамаден е — почти колкото пътнически лайнер, с елегантен дизайн със закривен надолу нос, отличаващ го от останалите самолети. Обшивката от двете му страни изглежда странно, почти полупрозрачна. Главната врата е отворена и стълба слиза към пистата, където е постлан луксозен червен килим. Това е самолетът, който самият Хидео ползва за пътуванията си.

Поглеждам си телефона за часа. В момента щях да разнасям чинии в местната закусвалня.

— Насам, госпожице Чен — казва ми Джордж и свежда леко глава. Понечвам да мина отзад, за да си взема раницата, но той ме спира. — При това пътуване няма да ви се налага да носите сама нищо — додава с усмивка. Стърча там неловко с празни ръце, а Джордж награбва багажа ми и ме повежда към самолета.

Изкачвам се по стълбите. Най-горе двама стюарди, облечени в безукорни униформи, ми се усмихват ослепително и се покланят.

— Господин Танака ви приветства с добре дошли на борда — заявява единият.

Кимвам в отговор и не знам какво да кажа. Дали са държали Хидео в течение къде се намирам в момента? Дали знае, че точно сега се качвам в самолета му? Мислите ми се въртят около думите на стюарда, докато се обръщам да погледна вътрешността на самолета.

Сега разбирам защо отвън изглеждаше така странно прозирен. Вътрешната му обшивка се оказва стъклена и през нея виждам летището, пистата и небето. На втори поглед забелязвам, че в стъклото тънко е врязано логото на „Хенка Геймс“. Лъскави светлинни линии го обрамчват. Виждала съм единствено салони на самолети, натъпкани със седалки — но в дъното на този и по цялата му ширина се разполага кожен диван, от двете страни има вградени истински легла, има си и баня с душ и два меки фотьойла в предната част. Чаша шампанско и блюдо с пресни плодове са поставени на масата, която разделя фотьойлите. За миг се вцепенявам и изведнъж ме обхваща смут от цялото това разточителство.

Джордж прибира раницата ми в един заден шкаф в самолета. После докосва шапката си и ми се усмихва.

— Чудесно пътуване ви желая — казва той. — Приятен полет. — И преди да успея да го попитам защо ми казва това, той се обръща и тръгва надолу по стълбата към колата си.

Щом стюардите херметизират вратата, единият ме приканва да се чувствам като у дома си. Отивам до единия фотьойл, отпускам се предпазливо върху меката кожа и оглеждам подлакътниците. Дали тази стъклена обшивка се изменя като прозорците на колата, с която пътувах току-що? Понечвам да попитам приближаващия се стюард, но думите ми секват, когато той ми подава чифт очила. Мигновено ги разпознавам — сегашното поколение очила за Warcross, което се продава по магазините, много по-мощни от старите очила под наем, които ползвах досега.

— За ваше развлечение — казва ми стюардът и ми се усмихва. — И за пълноценно изживяване по време на полета.

— Благодаря. — Въртя очилата в ръце и се възхищавам на чистото злато на рамката. Пръстите ми се спират над елегантното лого: Александър Маккуин за „Хенка Геймс“. Това е моделът на очилата от луксозната лимитирана серия. Татко щеше да хлъцне от възхита.

Тъкмо се готвя да ги сложа, когато самолетът потегля напред. Погледът ми се отмества към стъклената обшивка отстрани и отгоре. Виждам през нея пистата, виждам дори и колесника отпред. Ако се взра достатъчно упорито, сякаш всички седалки просто се носят над земята и нищо не ни отделя от въздуха навън. Земята се носи край нас все по-бързо. Инстинктивно се вкопчвам в седалката. Над мен се простира ясно синьо небе. Мозъкът ми подсказва, че ще ни катапултират към сигурна смърт.

После самолетът се отделя от пистата и тялото ми леко хлътва в седалката. Зад стъклената обшивка земята долу пропада и хоп — политаме. Поемам си рязко дъх. И излитането с обикновен самолет си е преживяване, но там виждаш какво става само през мъничкия илюминатор. Сега все едно седя сред нищото.

Не съзнавам колко здраво съм се вкопчила в седалката чак докато стюардът не ме потупва по рамото. Поглеждам нагоре и съзирам спокойната му усмивка.

— Няма нужда да се тревожите, госпожице — надвиква гласът му грохота на моторите. — Това е един от най-съвременните самолети в света. — Той кимва надолу към подлакътника ми и щом проследявам погледа му, забелязвам как съм го стиснала така, че кокалчетата на ръцете ми са съвсем побелели. Внимателно издишвам и отпускам пръсти.

— Да — отвръщам.

Когато започваме да изравняваме височина, светът изцяло се скрива под облачно покривало. Сега обшивката става матова и остават само две хоризонтални ивици от прозрачно стъкло.

Стюардът ми казва да си сложа очилата. Слагам ги. Незабавно забелязвам няколко разлики между тях и стария ми чифт под наем. Новите очила, първо, са по-леки и по-удобно се напасват към лицето. Щом ги слагам, светът около мен става с един нюанс по-тъмен. Пъхам слушалките в ушите си и веднага се чува женски глас.

— Добре дошли — изрича гласът. Очилата почерняват напълно и скриват обкръжаващата ме обстановка. — Моля, погледнете наляво.

Щом изпълнявам, виждам как в лявата част на зрителното ми поле се материализира червена сфера, увиснала сред черното пространство. Чува се приятен звън.

— Потвърдено. Моля, погледнете надясно.

Червената сфера изчезва. Подчинявам се и когато поглеждам вляво от мен, там се рее синя сфера. Нов звън.

— Потвърдено. Моля, погледнете нагоре.

И синята сфера изчезва. Поглеждам нагоре и виждам във въздуха жълта сфера. Зън.

— Потвърдено. Моля, погледнете напред.

В мрака изплува сива сфера, а след нея и куб, пирамида и цилиндър. Звънтенето отново се разнася, а след него усещам кратко изтръпване в слепоочията.

— Моля, съберете палеца и показалеца и на двете ръце.

Подчинявам се и програмата провежда бърза серия тестове на движенията ми.

— Благодаря — изрича гласът. — Вече сте калибрирана.

Новите очила са оборудвани с толкова по-добра система от старите! С това просто калибриране те вече би трябвало да разпознават предпочитанията и вариациите на мозъка ми достатъчно, за да синхронизират с мен всичко в Warcross. Чудя се дали хаковете ми ще проработят тук.

Очилата изсветляват до прозрачност и пак виждам вътрешността на самолета. Този път върху изгледа пред очите ми е наложен пласт виртуална реалност и имената на стюардите са изписани над главите им. Докато се оглеждам, в центъра на зрението ми изниква полубял текст:

Добре дошли на борда на частния джет „Хенка Геймс“

+ 1000 точки. Резултат за деня: + 1000 точки

Ниво 24 | Б- 1580

Докато надписът избледнява, получавам известие за виртуална видеовръзка и пред очите ми се появява млад мъж, седнал на дълга маса.

Той се обръща към мен и се усмихва. Виждала съм лицето му достатъчно пъти в интервюта и го разпознавам почти мигновено — Кен Едън, творчески директор на Warcross и най-близък довереник на Хидео. Той е член на официалния Warcross комитет — хората, които всяка година избират отборите и нивата за участие в турнира. Сега той се обляга назад, прокарва пръсти през златистата си коса и ми се усмихва.

— Госпожице Чен! — възкликва той.

Махвам му колебливо с ръка.

Той поглежда някъде зад гърба си.

— Тя е на линия. Искаш ли да й кажеш нещо?

Той говори на Хидео, разбирам аз и паникьосаното ми сърце подскача чак в гърлото при мисълта, че той може да ме види още сега.

Гласът на Хидео — не можеш да го сбъркаш с никой друг! — се обажда зад гърба на Кен от някакво невидимо за мен място:

— Не сега. Ще разговарям с нея, когато пристигне — отвръща той. — Предай й най-сърдечните ми благопожелания.

Мигът на паника преминава в пробождащо разочарование. Не бива да се изненадвам — сигурно е зает. Кен се обръща и ми кимва извинително.

— Ще трябва да го извините — казва той. — Ако ви се струва малко сдържан, уверявам ви, че това няма нищо общо с вашето пристигане. Нищо не е в състояние да го откъсне, когато се е заловил да работи по нещо. Но иска да ви благодари, че идвате тук толкова бързо.

Кен звучи, сякаш често му се налага да се извинява от името на шефа си. По какво ли работи Хидео? Вече се мъча да си представя що за нова виртуална реалност са инсталирали в седалището на фирмата. Първо на първо, Кен не носи очила. Това, че чувам как Хидео отговаря, макар да не е логнат и да не носи очила, или че виждам Кен да ми говори така на живо, със сигурност предполага нови технологии.

— О, повярвайте — казвам и се оглеждам многозначително из самолета, — ни най-малко не възразявам.

При моите думи доволната усмивка на Кен става още по-широка.

— Все още не мога да ви съобщя много подробности за причината, поради която идвате тук. Това си е работа на Хидео. Той очаква с нетърпение да се запознае с вас.

При тези думи отвътре пак ме облива топлина.

— Но ме помоли да ви кажа някои неща, за да ви подготвя.

Както седя на фотьойла, автоматично се навеждам напред.

— Да?

— Щом пристигнете, сме подготвили екип, който ще ви заведе в хотела — той вдига ръце във въздуха. — Неколцина от новите ви фенове може да са се събрали на летището да ви посрещнат. Но не се безпокойте. Вашата безопасност е наш приоритет.

Примигвам. Бях видяла списъка със статиите, цъфнали тази сутрин, а пред апартамента ни се бяха насъбрали журналисти. Ама… и в Токио ли?!

— Благодаря — решавам да кажа.

Кен отново започва да барабани по масата. Чувам го.

— След като пристигнете, нощта е на ваше разположение, за да си починете. На следващата сутрин ще дойдете тук, в седалището на „Хенка Геймс“, и ще имате възможност да се срещнете с Хидео. Той ще ви каже всичко, което трябва да знаете за набора.

Последните думи на Кен ме карат да замръзна на място. Това е толкова безумна мисъл, че отначало не знам как да реагирам.

— Чакайте — казвам. — Я чакайте малко. Вие… „набора“ ли казахте?

— Наборът на тазгодишните участници в официалния турнир по Warcross — казва и ми намига, сякаш е чакал да схвана намека му. — Ами да, сигурно съм го казал. Честито!