Мари Лу
Warcross (4)

3

Още помня точния миг, в който Хидео Танака промени живота ми.

Бях на единайсет години, баща ми бе мъртъв само от няколко месеца. Дъждът плющеше по прозореца на спалнята, която делях с още четирима в груповия дом за сираци. Лежах в леглото и за кой ли път не можех да се накарам да стана и да отида на училище. Недовършени листове с упражнения за домашно бяха пръснати по одеялата ми още от снощи — бях заспала, втренчена в непопълнените страници. Сънувах дома ни и как татко ни пържи яйца и удавени в сироп палачинки, как познатият му мощен смях изпълва кухнята и се носи навън през отворения прозорец. Купчина сметки, отпечатани с червени букви, лежаха недокоснати на края на масата и чакаха да му напомня за тях. „Влюбен съм!“ — щеше да възкликне той със своето лице на мечтател. А аз щях да завъртя очи насреща му и да се усмихна, щом подхванеше разказ за последната дама, откраднала сърцето му.

А после се събудих и тази сцена изчезна и ме остави тук, в чуждата, тъмна и притихнала къща.

Не помръднах в леглото. Не се разплаках. Нито веднъж не бях плакала след смъртта на татко, дори и на погребението. Всички сълзи, които бих могла да пролея, бързо бяха заменени от шок, когато научих какъв дълг е натрупал татко. Когато открих, че тайно е влизал в комарджийски сайтове години наред. Че не се е лекувал, защото се е опитвал да изплати дълговете си.

Сутринта прекарах така, както прекарвах всеки ден от няколко месеца насам — изгубена сред неясна смълчаност и мъртвило. Емоциите отдавна бяха изчезнали вдън зейналата кухина в гърдите ми, изпълнена с мъгла. Във всеки миг на будуване аз се взирах в пространството — в стената на спалнята, в дъската в клас, във вътрешността на шкафчето ми, в чиниите с безвкусна храна. Бележникът ми бе море от червено мастило. Постоянно гадене бушуваше в стомаха ми и ми отнемаше апетита. Костите на китките и лактите ми стърчаха остро. Тъмни кръгове обграждаха очите ми — нещо, което забелязваше всеки освен мен.

Но какво ли ми пукаше? Баща ми вече го нямаше и бях толкова уморена. Може би мъглата в гърдите ми щеше да се разраства, все по-гъста и по-гъста, докато някой ден погълнеше и мен, и мен също вече нямаше да ме има. И тъй лежах, свита на клъбце, и гледах как дъждът плющи по прозорците, а вятърът клати силуетите на дървесните клони и се питах колко ли време ще им отнеме в училище да забележат, че пак ме няма.

Радиото в стаята работеше — единственото друго нещо в стаята освен леглата ни. Едно от момичетата не си беше дало труда да го спре, след като се включи алармата й. Слушах с половин ухо брътвежа по новините за икономическото състояние, протестите в големите градове и в провинцията, неспособността на полицията да се справи с престъпността, началото на евакуациите в Маями и Ню Орлиънс.

А после програмата се смени. Започна едночасово специално предаване за някакво момче на име Хидео Танака. Тогава той беше четиринайсетгодишен и все още новак под прожекторите. В течение на радиопредаването се заслушах.

— Помните ли света преди смартфоните? — питаше радиоводещият. — Когато всички се олюлявахме на прага на огромна промяна, когато технологията почти се бе появила, но не окончателно, и бе нужно едно революционно устройство, за да ни бутне оттатък границата? Е, миналата година едно тринайсетгодишно момче на име Хидео Танака ни бутна оттатък една съвсем нова граница.

Направи го с изобретяването на тънки безжични очила с метални дръжки и прибиращи се слушалки. Не се бъркайте! Те нямат нищо общо с очилата за виртуална реалност, които сте виждали преди — онези, дето приличат на грамадни тухли, прикрепени към лицето ви. Не, тези ултратънки очила се наричат „НевроЛинк“ и се носят също толкова лесно, колкото и чифт обикновени очила. Тук, в студиото, разполагаме с последния модел… — той млъкна по радиото, сякаш си слагаше очилата — … и ви уверяваме, че това е най-сензационното нещо, което съм изпробвал някога!

НевроЛинк. Бях чувала преди да го споменават по новините. Сега се заслушах и радиопредаването ми обясни подробно всичко.

Открай време, за да създадеш реалистична виртуална среда, трябваше да предоставиш възможно най-подробно разработен свят. Това изискваше много пари и усилия. Но без значение колко добре се получаваха ефектите, все още загледаш ли се, се разпознаваше как всичко това не е истинско. Във всяка една секунда човешкото лице извършва хиляда дребни движения, дървесният лист трепва по хиляда различни начина, в истинския свят се случват милион дреболии, които ги няма във виртуалния. Разумът ви несъзнателно го знае — и затова нещо ви изглежда не както трябва, макар и да не сте в състояние да посочите какво точно.

Хидео Танака измислил по-лесно решение. За да създадеш един безукорно реален свят, не е нужно да нарисуваш най-подробната и най-реалистична 3D сцена.

Трябва само да подлъжеш публиката да я помисли за истинска.

И познайте кой може най-добре да свърши тази работа? Собственият ви мозък.

Замислете се. Когато сънувате, колкото и смахнат да е сънят, вие вярвате, че той е истина. Все едно имате пълноценна звукова среда, висока разделителна способност, специални ефекти с обхват 360 градуса. И нищо от това всъщност не го виждате с очите си. Суперотраканият ви мозък създава за вас цяла една реалност, без да му е нужно и едно-единствено техническо устройство.

И така, Хидео създал най-добрия конструиран някога мозъчно-компютърен интерфейс. Чифт лъскави очила. НевроЛинк.

Сложиш ли ги, влизаш във виртуални светове, които по изглед и звук са неотличими от реалността. Представете си как се разхождате из този свят — взаимодействате, играете, разговаряте. Представете си как се скитате из най-реалистичния възможен виртуален Париж или се излежавате сред пълна симулация на хавайските плажове. Представете си как летите из фантастичен свят, населен с дракони и елфи. Представете си каквото и да е.

С натискането на едно копченце отстрани очилата можеха и да превключват между виртуалния и реалния свят като поляризирани лещи. И когато погледнеш реалността през тях, виждаш виртуални обекти, витаещи над реалните предмети и места. Дракони, летящи над твоята улица. Имената на магазини, ресторанти и хора.

И за да демонстрира колко страхотни са тези очила, Хидео създал видеоигра — тя вървеше в комплект с всеки чифт. Тази игра се наричаше Warcross.

Warcross беше доста елементарна: два отбора се бият един срещу друг и всеки се опитва да отнеме артефакта на другия — лъскав скъпоценен камък, без да изгуби своя собствен. Зрелищна я правеха виртуалните светове, в които се развиваха битките — всеки от тях бе толкова реалистичен, че да сложиш очилата, бе все едно да те спуснат право в него.

Докато траеше радиопредаването, научих, че Хидео, роден в Лондон и отраснал в Токио, се научил сам да пише код на единайсет години. На моята възраст. Не след дълго той конструирал първия си чифт очила НевроЛинк в бащината си работилница за поправка на компютри, с входни данни от майка му, невролог. Родителите му помогнали да финансира производството на партида от хиляда чифта очила и той започнал да ги доставя на разни хора. За една нощ поръчките от хиляда прераснали в сто хиляди. После — в един милион, десет милиона, сто милиона. Инвеститори предлагали рекордни оферти. Развихрили се съдебни процеси за патентите. Критици спорели как устройството НевроЛинк ще промени ежедневието, пътуването, медицината, военното дело, образованието. „Линквай се“ — така се казваше популярно поп парче на Франки Дина, големият хит на миналото лято.

И всички — всички! — играеха Warcross. Някои играеха интензивно, сформираха отбори и водеха битки с часове. Други просто се излежаваха на виртуален плаж или се наслаждаваха на виртуално сафари. Трети пък се включваха в играта, като си носеха очилата, докато се разхождаха из реалността, фукаха се с виртуалните си домашни любимци тигри или населваха улиците с любимите си знаменитости.

Както и да играеха хората, това се превърна в начин на живот.

Погледът ми се измести от радиото към листовете с домашни, пръснати по завивките ми. Историята на Хидео бе накарала нещо в гърдите ми да затрепти, да разкъса мъглата. Как така едно момче, само три години по-голямо от мен, превземаше с щурм света? Не помръднах от мястото си чак докато предаването не свърши и отново засвири музика. И лежах там още цял един дълъг час. А после постепенно разгънах тялото си в леглото и посегнах към един от листовете.

Беше за часа ми по въведение в компютърните науки. Първата задача в него беше да се открие грешката в три реда елементарен код. Проучих го, като си представях единайсетгодишния Хидео в моето положение. Той нямаше да се въргаля там, забил поглед в нищото. Щеше да е решил тази задача, и следващата, и по-следващата.

Мисълта пробуди стар спомен за баща ми — как седи до леглото ми и ми показва загадка, отпечатана на гърба на някакво списание. Загадката се състоеше от две рисунки, които изглеждаха еднакви, и ние трябваше да открием разликата между тях.

— Това е въпрос уловка — помня, че заявих аз със скръстени ръце. Очите ми примижаха и огледаха внимателно всяко кътче на изображението. — Двете рисунки са напълно еднакви.

Татко само ми пусна крива усмивчица и нагласи очилата си. По косата му все още бяха полепнали боя и лепило след експериментите му с платове по-рано през деня. После щеше да ми се наложи да му помагам да отреже слепналите кичури.

— Вгледай се по-внимателно — отвърна той. Сграбчи молива, затъкнат зад ухото му, и го прекара със замах над изображението. — Представи си картина на стената. Без да използваш никакви инструменти, ти пак можеш да кажеш дали е окачена накриво, па макар и мъничко накриво. Просто се усеща, че нещо не е наред. Нали?

Намръщих се и тръснах глава.

— Да, сигурно.

— Човеците сме изненадващо чувствителни в това отношение. — Татко пак посочи двете рисунки с изцапаните си с боя пръсти. — Трябва да се научиш да гледаш цялото, когато гледаш нещо, а не само частите му. — Той се облегна назад. — Не си напрягай очите. Възприемай едновременно цялото изображение.

Слушах го, докато се облягах назад, следвайки съвета му. И точно тогава най-сетне забелязах разликата, миниатюрния белег върху едната рисунка.

— Ето го! — възкликнах, посочвайки право в него.

Татко ми се усмихна.

— Виждаш ли? — каза той. — За всяка заключена врата си има ключ, Еми.

Взирах се в листа със задачи, а бащините ми думи се въртяха пак и пак в ума ми. А после направих така, както той казваше — отпуснах се назад и възприех кода цялостно, наведнъж. Все едно е картина. Все едно търсех точката, която ме интересуваше.

И почти незабавно забелязах каква е грешката в кода. Посегнах към училищния си лаптоп, отворих го и въведох коригирания код.

Сработи.

— Здравей, свят! — произнесе програмата на лаптопа ми.

И до днес не мога да опиша точно какво почувствах в този миг. Да видя на екрана как моето решение сработва, функционира… Да осъзная как с три кратки реда текст имам власт да заповядвам на една машина да прави точно каквото пожелая аз…

Зъбчатите колела в главата ми, скръбно скриптящи, изведнъж отново се завъртяха. Молеха за още една задача. Приключих и с втората. После и с третата. Продължавах, все по-бързо и по-бързо, докато овършах не само този лист домашно, а и всичките задачи от учебника до последната. Мъглата в гръдта ми изтъня и под нея се разкри топло биещо сърце.

Щом можех да реша тези задачи, значи можех да контролирам нещо. А щом можех да контролирам нещо, то можех да си простя за единствената задача, която никога не бих могла да реша, за единствения човек, когото нямаше как да спася. Сигурно не можех да поправя всичко на света, но все нещо умеех! Всеки бяга от тъмното мъртвило в душата си по различен начин. И това бе моят начин.

Онзи ден си изядох вечерята за пръв път от месеци. На следващия ден, и на по-следващия, и всеки ден от тогава нататък влагах цялата си енергия в учене на всичко за писането на код, за Warcross и НевроЛинк, до което мозъкът ми успяваше да се докопа.

А що се отнася до Хидео Танака… От онзи ден нататък бях обсебена. Заедно с останалия свят го гледах и се страхувах да мигна, сякаш той бе създаден от вълшебство, сякаш можеше всеки миг да започне нова революция.