Мари Лу
Warcross (29)

28

Здравият разум би ми подсказал, че сегашният момент е възможно най-неподходящият да влизам пак в Тъмния свят. Едва не умрях при експлозия. Вече не работя по задачата, хакер и екипът му ме преследват, превръщат ме от ловец в плячка и са готови да ме ликвидират в мига, в който покажа признаци, че все така съм по дирята им. Може дори да ме преследват наемни убийци — сигурно вече са ме включили в лотарията на убийствата в Пиратското свърталище.

Ала нямам време.

Сега виртуалните ми кубинки газят из локвите в дупките по Копринения път, докато подминавам улица след улица, грейнали в червени неонови светлини, излъчващи имена и инфо на хора, разкрити в Тъмния свят. В тази част на Копринения път трафикът е по-голям — навалица от анонимни потребители се тълпи в улички и пред входове и създава усещането за нощен пазар. Горе са окачени своенравни нанизи от лампички и зад тях виждам отразената, обърната с главата надолу версия на града, увиснала над нас от небето. На минаване поглеждам сергиите. Една продава незаконни оръжия. Друга предлага дрога — подредена е като професионален онлайн магазин, където можеш да добавиш стоки в количката си, да получиш пратката след два дни и да оставиш ревю под описанието на продукта. Само дето през цялото време ще останеш анонимен. Трета сергия продава диетични хапчета, неодобрени от здравните служби, а друга до нея предлага оферти за гледане на живо на някое от по-известните разсъбличащи се момичета на Тъмния свят. Правя гримаса и отклонявам поглед. Един търговец е наредил в стройни редове на масата си виртуални стоки — всичко от златни пръстени до лъскави наметала, кожени ботуши с максимална здравина, платинени брони, церове и сандъци със съкровища. Има сергии за крадени творби на изкуството, бракониерска слонова кост, обмяна на виртуални банкноти и биткойни срещу японски йени и то е ясно, залагания и на Warcross, и на игри от Черния кръст.

Виждам как и в момента вървят залагания за финалния турнир — сумите са астрономически. Над всяка сергия е изписано число, което ми съобщава колко души в момента обмислят да направят покупка от този търговец. Над сергията за залагания е изписано 10 254. Десет хиляди души само на тази сергийка за комар. Само мога да си представя колко души залагат в момента в по-големите комарджийници като Пиратското свърталище. Поредното напомняне за това колко много хора ще са вързани към играта по време на финалния мач. Мисълта за това ме кара да ускоря ход.

Спирам до една сергия, за да обменя солидна сума от парите си срещу банкноти. Дори и сега обръщането на тези пари предизвиква болка в гърдите ми — какво ли не бих дала само преди няколко месеца, за да докопам толкова пари и да живея с тях до края на живота си. Но все пак ги обменям и гледам как цифрите пред очите ми се менят — от единия вид в другия. После продължавам. Най-накрая стигам до кръстовището на Копринения път и Алеята на шатрите. Поглеждам надолу по алеята и виждам търговеца, когото търся — Изумрудения базар, където се предлагат скъпи, ценни и много, много редки пауъръпи.

Отвън базарът прилича на грамадна циркова шатра, нашарена с широки черни и златни ивици, блестящи под гирляндите от крушки. Платнищата на входа й се извиват на две страни и разкриват зейнала катраненочерна дупка, към чиято вътрешност се простира кадифен килим. При тази гледка инстинктивен страх незабавно свива стомаха ми. С татко веднъж бяхме ходили на среднощен излет сред гората и когато трябваше да минем през черния отвор в един разкривен дънер, едва не получих паникатака. Всичко в катранения мрак изглежда като части от чудовища. Входът на този цирк предизвиква точно същия страх — страх от влизането в черната неизвестност, отвъд която се таи някаква опасност. Всъщност този страшен вход е част от защитната обвивка на търговеца с цел възпиране на зяпачите. Ако те е страх да влезеш, значи сигурно ще те е страх и да купуваш.

От двете страни на входа стоят двойка близнаци на кокили. Щом се приближавам, те се навеждат към мен — лицата им са боядисани в бяло, а очите им са съвсем черни.

— Парола! — казват те в един глас с еднакви навъсени лица. Същевременно в центъра на полезрението ми се появява прозрачно поле. Въвеждам паролата за днес — поредица от трийсет и пет букви, цифри и символи. Близнаците се замислят, а после се дръпват настрана и мълчаливо ме подканят с дългите си ръце да вляза в базара. Вдишвам дълбоко и правя крачка напред.

Вътре цари пълен мрак. Продължавам да вървя, броя внимателно крачките си. Когато отброявам десет крачки, се спирам и завивам надясно. Правя още осем. Спирам, завивам наляво. Петнайсет крачки. Продължавам да вървя с такива дълги и сложни комбинации, докато най-сетне правя двайсет крачки напред и спирам на място. Потребителите, които не знаят как да минат през тази втора защита, ще попаднат безвъзвратно в клопката на мрака. После ще им трябват седмици, докато си върнат загубения аватар и профил.

Посягам и почуквам. За мое облекчение се разнася „чук-чук-чук“, все едно чукам на дърво. Разтваря се портал и влизам в грамадния търбух на цирк — цялото пространство е осветено от стотици висящи лампички.

Навсякъде има рафтове и поставки и по тях са изложени стъкленици, в които плават всевъзможни пауъръпи — алени скъпоценни камъни и бели мраморни топчета, космати кълба в цветовете на дъгата и кубове на сини райета, сфери на черно-бели квадрати и прозрачни мехури, подобни на сапунени. Някои от тези пауъръпи са използвани само веднъж в игри и никога повече не са били предлагани, други са прототипи — все още в процес на разработка в „Хенка Геймс“, но при все това вече попаднали по някакъв начин в ръцете на хакери, които ги продават тук. Над всеки е изписано със златни букви името му заедно със стряскащо високата му цена.

Внезапна смърт:

Б- 46 550. Атака на извънземни: Б- 150 000.

Тълпи от анонимни аватари се трупат пред редките екземпляри и бърборят превъзбудено. Охранителни ботове плавно обикалят пространството — изглеждат като дами с механични челюсти, дългоноси маски и черни чадърчета в ръце. Изучавам движенията им — винаги има някакъв шаблон в техния ход, колкото и безразборно да се движат. Сега пред очите ми възниква иконка с количка за пазаруване, а също и поле, в което мога да въведа сума. Оглеждам се и се възхищавам на всички изложени стъкленици, а после най-сетне намирам една, сложена върху пиедестал — в нея има замръзнала кристална сфера, повърхността й е украсена с красиви пера от скреж.

Замразяване на отбор: Б- 201 000.

Според съпътстващото описание ще обездвижи целия противников отбор за цели десет секунди.

Всички, събрани около тази стъкленица, държат табелки за търг и разбирам, че той тече в момента. Включвам се и вземам подадената ми табелка от една дама — охранителен бот, наблизо. В момента тук патрулират пет бота — два се прехвърлят насам от търг, приключил преди малко. До стъкленицата стои момиченце — аукционерът, на главата с цилиндър, висок почти колкото самата нея.

— Двеста петдесет и една хиляди банкноти! — бърбори тя на висок глас като картечница. — Двеста петдесет и две ли чувам? — Някой вдига табелката си. — Двеста петдесет и две! Двеста петдесет и три ли чувам?

Наддаванията вървят ли вървят и накрая се свеждат до битка между двама потребители. Наблюдавам ги. Сега най-високата предложена сума е 295 000 банкноти и вторият потребител се колебае дали да вдигне до 300 000. Момиченцето продължава да крещи числата и чака някой да потвърди цената. Никой не потвърждава. Предложилият най-висока цена аватар изпъва гръб и се пъчи възбудено.

— Никой ли не казва триста хиляди? — пита момиченцето и се оглежда. — Двеста деветдесет и пет първи път, двеста деветдесет и пет втори път…

Вдигам табелката си и се провиквам:

— Четиристотин!

Всички очи се извръщат към мен в шок. Мърморене плъзва из тълпата. Момиченцето ме посочва и се усмихва.

— Четиристотин! — възкликва то. — Политаме! Четиристотин и една ли чувам? — То се оглежда из шатрата, но никой не помръдва. Другият аватар ми хвърля убийствен поглед, но аз внимавам и не го поглеждам.

— Продадено! — Момиченцето плясва с ръце в моя посока. Иконката ми с пазарската количка изведнъж се обновява, над нея сега е изписана цифрата 1, а количеството ми банкноти намалява с 400 000. Същевременно пауъръпът „Замразяване на отбор“ изчезва от стъкленицата на поставката и другите аватари тръгват да се разотиват с мърморене. Изгубилият участник в търга обаче се позадържа, все тъй вторачен в мен, също както и охранителните ботове.

Благодаря на аукционера, а после отивам да разгледам останалите стъкленици. Мога да си позволя да пръсна още един милион банкноти и трябва да се сдобия с възможно най-много спомагателни средства.

Присъединявам се към втори търг за пауъръп, който прилича на кръгло метално създание с две грамадни лапи. Кралят на артефактите. Ако противниковият артефакт се намира на зрителната ти линия, то прилагането на този пауъръп автоматично го телепортира право в ръцете ти и мигновено носи победа на твоя отбор.

Този път началната цена е 500 000 банкноти.

Аукционерът пак се провиква и съобщава стремглаво покачващите се суми на наддаванията. И пак след бурята остават няколко активни наддаващи. Аз съм сред тях. Сумата нараства до 720 000 и оставам в двубой с един от противниците, ала той не желае да отстъпва. Най-накрая, ядосана, обявявам сума, която знам, че е много по-висока, отколкото този пауъръп заслужава.

— Продадено… за осемстотин и осемдесет! — възкликва аукционерът. 880 000 банкноти.

Потръпвам при мисълта какви поражения нанася това на финансите ми, а после надниквам в раницата си да се уверя, че и двата артикула са надлежно постъпили в инвентара. В реалността пускам проверка да видя дали някой не се опитва да проникне в склада ми. Нагли и богати потребители понякога влизат тук и купуват по няколко големи артикула. В това време други потребители залягат в засада, докато видят гърба на богаташа, а после му хакват склада и задигат пауъръпите. Двойка аватари вече ме бройкат след двете ми покупки и от техния интерес ми настръхва тилът.

Останали са ми по-малко от 200 000 банкноти, с които тук не мога да купя нищо достатъчно голямо, та да си струва да го използваме във финалния мач. И затова се оглеждам наоколо и се чудя кого ли бих могла да нацеля, за да си открадна още един ценен пауъръп. Най-сетне се спирам на един търг за артикул, при вида на който грейвам. Този никога досега не съм го чувала и това ме кара да вярвам, че е прототип или дори незаконен образец, създаден от потребител.

Направи се на Бог: Б- 751 000. 14 наддавания

Този пауъръп ти дава временната способност да манипулираш всичко и всички на дадено ниво на Warcross. Идеално.

Търгът почти е приключил, останали са двама потребители, но този път само стоя и зяпам иззад охранителните ботове как цената расте ли, расте. Най-накрая тя се заковава на почти един милион банкноти, когато единият от потребителите се разколебава.

— Един милион ли чувам? — провиква се аукционерът. — Кръгъл милион? Не? — Той започва да брои… и когато явно повече никой няма да наддаде, посочва победителя. — Продадено за деветстотин и деветдесет!

Победителят в търга е висок мъж в усмирителна риза. Щом той прибира пауъръпа и се обръща да си тръгне, аз запристъпвам по-наблизо, като гледам да не привличам вниманието на охранителните ботове. В реалността пръстите ми чукат като бесни и се опитвам да издебна момент, когато мъжът е сам и уязвим. Охранителните ботове продължават да се въртят на случаен принцип — сега някои активни ботове, използвани за охрана на този търг, се оттеглят да патрулират друг, току-що започнал.

Най-накрая виждам как за съвсем кратко ми се отваря пролука, когато два от охранителните ботове са се извърнали и са оставили тесен проход към мъжа. Тръгвам към него и колкото повече се приближавам, толкова повече ускорявам ход. И точно когато той се готви да се обърне, аз се хвърлям напред и му грабвам куфарчето.

Обикновен аватар далеч не би притежавал силата да извърши подобно нещо. Аз обаче съм надграждала с код аватара си години наред и съм се програмирала точно за такива заграбвания. И когато дланта ми се сключва около дръжката на куфарчето, дръпвам здраво с въртеливо движение и куфарът се откъсва и попада в ръцете ми.

Обаче мъжът не е глупак. Няма как някой, пръснал един милион банкноти за пауъръп, да е глупак. Двама други аватари до нас мигновено ме нападат. Той си има собствена скрита охрана тук. Едва успявам да избегна хватката им и започвам да се изнасям по най-краткия път към изхода. Ако успея да хлътна обратно в черния тунел, където охранителните ботове не могат да влязат, мога да се измъкна оттук и придобивките ми да останат недокоснати. Тоест… ако успея.

Един от аватарите вади кама и се мята към мен, готов да ме прободе. Отстъпвам настрана, но вторият аватар ме хваща за крака и ме събаря. Светът край мен пропада и изведнъж гледам тавана на помещението. Кракът ми се изстрелва в ритник — в същото време пръстите ми набират трескаво. Но нищо от онова, което е по силите ми, няма да качи сигурността ми над сегашната — просто няма време. Около нас охранителните ботове са забелязали боричкането и начаса се събират край входа и затварят шатрата отвътре. Други се втурват към мен — очите на механичните жени святкат, черните им чадърчета се въртят, с ръбове, остри като бръснач. Ръцете им стисват китките ми като щипци. Скръцвам със зъби и ритам, когато мъжът се навежда да хване куфарчето си за дръжката. Двамата му помощници сграбчват раницата ми.

Изведнъж един от стисналите ме охранителни ботове замахва към мъжа с ръба на чадърчето си. Изскимтявам, когато той прерязва ръката му. Разбира се, това са само пиксели, ала мъжът се строполява по гръб, а лявата му ръка сега е отрязана от останалото пространство, безполезна. Поглеждам изненадано бота, но той не ми обръща внимание и напада другите два аватара, а после погва ботовете.

— Давай, Ем! — изкрещява ми той.

Сърцето ми подскача. Това не е никакъв бот. Това е Рошан.

Надигам се на крака и хуквам към изхода. Още един бот прикрива бягството ми — това е Хами. После и трети. Ашър! Закрилата им прекратява атаките на другите — изглежда, те не са готови да контраатакуват неколцина свои. Шмугвам се между два охранителни бота, втурнали се в боя — още не им е ясно какво да правят със завзетите ботове. После попадам в черния вход и звуците от всичко, останало зад гърба ми, затихват.

Правя необходимия брой стъпки и завои към входа, а после изскачам през събраните платнища и попадам пак в тясната алея. Близнаците на портала не ми обръщат никакво внимание. Припряно отварям диалогов прозорец и излизам от Тъмния свят. Всичко около мен почернява — и миг по-късно отново съм в личната си виртуална стая.

Куфарчето още е у мен. Раницата ми също. Придобивките ми са тук.

В реалността вдигам тържествуващо юмрук и се заемам с отключването на куфарчето. Не мога да го задържа дълго, без да привлека още подозрения. След няколко опита куфарчето се отваря. Вътре е пауъръпът „Направи се на Бог“, син и прекрасен, облачните вихри по него се размиват, щом ги докосна с пръст.

Взирам се в плячката си с разтуптяно сърце. Внимателно подреждам трите нови пауъръпа в склада си, заключен зад многобройни защити. После изчаквам във виртуалната си стая и през няколко секунди разпращам стрелички и покани до профилите на съотборниците си.

Доста време никой не отговаря. Да не би да са ги блокирали навсякъде? Хванали ли са ги?

А после Рошан се материализира, а след него и Хами. Накрая най-сетне и Ашър. Вече не изглеждат като охранителни ботове — свалили са маските. Усмивката ми разцъфва. Никога преди не съм си сътрудничила с никого при лов — но този път, със съотборниците ми до мен, като че е много по-лесно.

Първа проговаря Хами.

— Е? — Тя се взира в мен изпод повдигнатата си вежда. — Дано да си докопала нещо, дето да върши работа, след всичкия тоя зор.

Кимвам, а после вадя склада, за да им покажа какво имам.

Очите на Ашър се разтварят широко, а Рошан измърморва псувня.

— Дано Тримейн казва истината за файла, който ти е пратил — казва той. Личи си, че да работи на една и съща страна с бившия си приятел, никак не го радва, макар и дума да не обелва повече за това.

— Истина или не — добавя Хами, — с тези пауъръпи финалният мач ще е особено интересен.

— Ако това не ни спечели победата в утрешния мач — казвам аз, — значи нищо няма да я спечели.