Мари Лу
Warcross (28)

27

Тази нощ спя лошо. Болничното легло не ми пасва и каквото и да правя, не мога да се разположа удобно на него. Когато най-сетне се унасям, в съня ми се промъкват стари спомени — сцени от времето, когато бях осемгодишна и живее в Ню Йорк.

Един ден се прибрах от училище, стиснала в прегръдките си годишника.

— Татко, ето го! — извиках, щом затворих вратата след себе си. Онази година училището бе възложило на моя трети клас да украси предната корица и цялата предишна седмица старателно бях рисувала сложните завъртулки по ъглите й. Може и да не съм наследила артистичната ръка на баща ми, но все пак различавах кога нещо изглежда добре и трудът ми за корицата определено беше нещо, с което ми се искаше да се похваля.

Чак след секунда забелязах, че вкъщи цари пълен хаос — навсякъде бяха разхвърляни ивици от хартия за акварел, разкроени дрехи се въргаляха на малки купчини по пода, четки за рисуване и кофички бяха пръснати по масата за хранене. В единия ъгъл на стаята стоеше рокля, сглобена оттук-оттам, над която той явно работеше, забодена на десетина места върху бюст-манекен. Захвърлих раницата си до входната врата и се загледах, а татко изтича покрай мен, стиснал няколко карфици в уста.

— Татко? — повиках го, и когато той не ми отговори, подвикнах по-силно. — Татко!

— Закъсня! — Той ми хвърли навъсен поглед и отново влезе в ритъма си на работа. — Помогни ми да извадя снежния грах от фризера да се размразява.

— Извинявай… довършвах си домашното в библиотеката. Но виж! — Вдигнах годишника ухилена. — Донесоха ги!

Мислех си, че погледът му незабавно ще скочи към завъртулките на корицата, че той ще цъфне в познатата усмивка и ще притича да ги огледа по-внимателно. „О, Еми! — щеше да каже. — Гледай само какви линии!“

Ала той изобщо не ми обърна внимание и започна да оформя поредната част от роклята. Тананикаше си някаква мелодия, която знаех, но не можех да се сетя точно коя е, а ръцете му леко трепереха, докато работеше. Загазила ли бях? Изредих наум списъка на възможните си грешки, но това даде нулев резултат.

— Какво ще готвиш за вечеря? — попитах в опит да го разговоря и сложих годишника на кухненския плот. Събрах четките му, разхвърляни по масата за хранене, пъхнах ги пак в буркана за четки и те изтракаха шумно. После прилежно забърсах масата с мокър парцал. Лаптопът му стоеше отворен отгоре й и аз мернах някакъв сайт с изписани в него цифри в яркочервено, изображения на карти и зарчета, както и на някакъв символ, за който по-късно разбрах, че е на банда.

Пишеше — 3290 долара.

— Татко, какво е това? — попитах.

— Нищо — отговори ми без дори да се обърне.

Тогава още нямаше как да знам, че това е комарджийският сайт на голяма престъпна група, но пък знаех твърде добре какво означава минусът пред червените цифри. Въздъхнах тежко.

— Татко. Ти каза, че не трябва да си харчиш парите така.

— Знам какво съм казал.

— Каза, че ще спреш.

— Емика.

Не долових предупреждението в тона му.

— Ти обеща — настоях, повишавайки глас. — Сега пак няма да имаш пари за сметките. Ти каза…

— Млъкни.

Гласът му изплющя като камшик. Вцепених се, думите увехнаха на езика ми. Шокирана, се извърнах към бащиното лице. Най-сетне очите му се взряха в моите и искрите в тях заблестяха трескаво от ярост. Бяха зачервени от плач. И светкавично разбрах какво се е случило. Само едно нещо можеше да превърне баща ми от нежен и безгрижен човек в сърдит и жесток.

Майка ми му се беше обадила.

Яростните искри вече бяха започнали да гаснат.

— Не исках да го кажа… — каза той и поклати глава, сякаш бе объркан. — Еми…

Но вече и у мен се бе надигнал гняв. Преди татко да успее да каже още нещо, направих крачка встрани и свих устни.

— Тя ти се обади, нали? И какво ти каза този път? Че й липсваш?

— Емика… — Той посегна да ме хване за лакътя, но аз вече се бях извърнала и тичах към стаята си. Пронизителен звън отекна в ушите ми. Последното, което видях, преди да затръшна вратата, бе баща ми, застанал пред недовършеното си творение, фигурата му прегърбена, извърната в моята посока. После изпълзях на леглото си и се разплаках.

Изминаха часове. По-късно същата нощ вратата ми се открехна едва-едва и видях баща ми да наднича вътре с чиния, препълнена с пица, в ръка.

— Може ли? — попита тихо той.

Изгледах го сърдито изпод одеялата, а той влезе и затвори вратата след себе си. Тъмни кръгове ограждаха очите му. За пръв път осъзнах колко изтощен изглеждаше и че сигурно не беше спал добре от няколко дни. Той седна на ръба на леглото ми и ми подаде чинията. Искаше ми се да се инатя, да продължа да се сърдя, но мирисът на домати и разтопено сирене накара стомаха ми да изкъркори. Надигнах се да седна и посегнах да си взема парче.

— Годишникът ти изглежда зашеметяващо, Еми — каза той, след като изгълтах парчето като вълк. После ми се усмихна уморено. — Личи си колко упорито си се трудила по него.

Свих рамене — още не бях готова да го оставя да му се размине, и награбих второ парче пица.

— Та значи, какво ти се случи днес? — измърморих.

Той се умълча за дълго.

— Тя се обади.

— Какво иска този път? — попитах. Но вече знаех. На всеки пет-шест месеца, майка ми се обаждаше да му каже, че й липсва, а след това отново изчезваше. Мен никога не ме споменаваше. Нито веднъж.

Когато попитах отново, татко извади телефона си. Обърна го към мен, без да обели и думичка. Погледнах екрана. Майка ми му беше изпратила снимка на ръката си. На пръста й имаше огромен диамантен пръстен, изсечен в брилянтен квадрат. Отново погледнах към уморените очи на татко.

Беше толкова красива. Но красотата кара хората да простят на хиляди жестокости.

Поседяхме така, без да си кажем нищо. После докоснах нежно ръката му. Той погледна надолу, настрани от мен — срам го беше да ме погледне в очите.

— Съжалявам, Еми — каза той с немощен глас. — Много съжалявам. Аз съм глупак.

Само поклатих глава. И когато обвих ръце около шията му, той ме прегърна силно. Опитваше се да сглоби отново парченцата живот, който тя бе оставила след себе си.

 

 

Сепвам се и се будя, по лицето ми текат сълзи, ръцете ми са стиснати в юмруци. Часовникът на телефона ми показва 3:34 след полунощ, телевизорът в стаята ми още работи и е зациклил на новините.

Лежа неподвижно и мълча. Минава време, преди ръцете ми да спрат да треперят и тялото ми отново да се отпусне в леглото. Принуждавам се да се съсредоточа върху новините, мъчейки се да се отърся от спомените. Репортерът вече е започнал да обсъжда уайлдкард играчите, които ще заменят мен и Рен.

— Бренър Лионс, 72-ро ниво, уайлдкард играч от Шотландия, който сега ще представя „Ездачите на феникси“ като техния нов архитект! И Джаки Нгуен, боец…

Гласът на репортера утихва и се превръща в неразгадаем шум, щом мислите ми се насочват към съотборниците ми. Какво ли си мислят те сега? Публичното обяснение за напускането на Рен беше, че са го хванали в опит да се договори с конкурентен отбор за дял от печалбите от шампионата. Обяснението за мен беше, че съм получила смъртни заплахи, след като връзката ми с Хидео е станала публично достояние.

Хидео. Казаното от него се връща отново и отново в мислите ми, тъй несъмнено и тъй отчетливо, сякаш го бях записала като спомен.

Погледът ми се спира на кутията, която Рошан и Хами ми дадоха, преди да си тръгнат. Пак посягам към нея, отварям я и прокарвам пръсти по парчетата от счупеното украшение и късовете платно. Пулсът ми все още бие ускорено, гърдите още ме болят.

Забивам юмрук в леглото. Нула ще се измъкне и ще му се размине безнаказано. Мислите ми прелитат през всичко, което сме успели да открием досега. Координатите на всички големи градове, където щяха да се проведат турнири по Warcross. Повредени участъци вътре във всеки свят от Warcross на турнирите. Самоунищожил се файл. Опит за убийство. И създадено от Рен парче, което да свири по време на финалния Warcross мач.

Толкова много парченца. Изреждам ги наум, докато новинарският телевизионен цикъл се извърта докрай и започва пак отначало. Как са свързани те?

А после пред очите ми се появява ново съобщение. Мислите ми се разпръсват и се взирам в текста, за да го прочета. Не е от някого, одобрен от мен. Всъщност изобщо не е отбелязано от кого е. Намръщвам се. Как е успяло да мине това съобщение? Поколебавам се… а после посягам и чуквам на него.

За теб, от един ловец до друг.

Само това пише. Издишвам — не знаех, че съм задържала толкова въздух в гърдите си. От друг ловец? По някакъв начин един от другите двама ловци на глави е намерил как да проникне през собствените ми щитове. Те знаят коя съм.

Главата ми рязко се вдига към охранителната камера в единия ъгъл на тавана. Чудя се дали е хакната, за да ме наблюдават, а после вниманието ми отново се връща към съобщението. Към него е прикрепен бутон „Приемане на поканата?“. Изправям гръб, както съм седнала. После с разтреперан пръст решавам да приема.

На около метър от мен се материализира виртуална фигура, ръцете и дланите му са скрити от предпазители и ръкавици. Сините му очи са зашеметяващо ярки. Щом виждам лицето му, сякаш ме удря ток.

Тримейн.

Той забелязва шокираното ми изражение и повдига вежда.

— Здрасти, Прасковке — казва той и по лицето му плъзва подигравателна усмивка. — Каква чест!

— Аз… — понечвам да заговоря, а после млъквам сепнато. — Ти си… ти си един от другите ловци на Хидео?

Той ми се покланя насмешливо.

— И аз изглеждах също толкова шокиран, като разбрах за теб.

— Как успя да вкараш съобщение през защитата ми?

Той свива рамене.

— Не само ти знаеш разни номера.

— Защо се свързваш с мен? Защо ми показваш лицето си?

Той завърта очи.

— Споко де, Емика. Открих нещо, което може и да те заинтересува.

И преди да успея да го попитам какво е, той вдига ръка и все едно нанася помитащ удар. Между нас се материализира файл и увисва във въздуха — светещ син куб.

— Другата останка от този файл е у теб — казва той.

Свъсвам вежди. Гледам към друго парче от proj.ice.HT1.0. Същият файл, който грабнах от Рен преди нападението срещу Хидео.

— Откъде да знам, че не се опитваш просто да ме заразиш с вирус?

Той като че се обижда от въпроса ми.

— Не смяташ ли, че за тази цел мога да намеря и по-фин начин? Опитвам се да ти помогна, идиотка такава!

Тъпанар.

— Защо? Нали сме съперници?

Той пак се усмихва и небрежно допира два пръста до челото си — козирува ми.

— Не и щом Хидео вече е уволнил и двама ни. Вече си получих паричната компенсация, тъй че мен няма какво да ме задържа повече в това преследване. В момента си имам по-важни задачки, върху които да се съсредоточа — за тях ми се плаща. — Той накланя глава към мен. — Обаче бас държа, че ти още си навита да пазиш Хидео, нали?

Почервенявам от яд.

Той кимва към увисналия във въздуха файл.

— Та, реших да ти метна това, дето аз съм го събрал. Дар от един ловец за друг.

Поклащам глава. Все още не ми се иска да докосвам този файл.

— Нямам ти доверие.

— И аз не те харесвам — мръщи ми се Тримейн. — Ама в момента нямаме време за такива работи, нали така?

Гледаме се подозрително още секунда, след което най-сетне се пресягам и приемам файла. За момент очаквам нещо пред погледа ми да се прецака, сякаш тъкмо съм свалила вирус. Но нищо не се случва. Файлът изглежда чист. Може би все пак Тримейн е искрен. Отново поглеждам към него.

— Помогнал си на Рошан да измъкне Ашър от сградата.

Изражението му се променя. Чудя се дали решението му да се свърже с мен има нещо общо с онзи момент — дали и той, като ловец, също разбира какво всъщност се е случило.

Тримейн свива рамене и ми обръща гръб.

— Кажи на Рошан, че съм наминал — промърморва.

И преди да успея да му кажа още нещо, той изчезва и ме оставя пак сама в стаята, вцепенена и втренчена там, където допреди миг се намираше виртуалният му образ.

Как е възможно това? Припомням си отново партито за откриването, когато се сблъсках с него и Макс Мартин и как той ми се хилеше подигравателно. Данните му изглеждаха напълно нормални, маскирани така, че да са неразличими от данните на обикновен играч. Не бях видяла инсталирани никакви щитове, които да пазят инфото му. Сигурно бе изградил цяла сложна система от фалшива информация, за да отклони от дирята всеки, който се опита да се добере до него. И сигурно ме е изучавал. Тръсвам глава. Бил е пред очите ми, а аз въобще не съм го забелязала. Напук на самата мен, една усмивчица се прокрадва в ъгълчетата на устните ми. „Копеле хитро!“ — мисля си.

Примижавам и поглеждам файла, опитвам се да го разбера. Ясно е, че е повреден — точно като парчето, което аз имам.

Погледът ми отново се стрелва към съдържанието на кутията ми.

Коледното ми украшение и татковата картина бяха унищожени, но унищожаването им не значеше, че от тях не са останали някакви следи, колкото и дребни и повредени да са. Изучавам хартийките, останали от някогашната скица на баща ми. Оцелели са само няколко парченца… но ако ги гледам достатъчно дълго, все още мога да разпозная безпогрешно, че там е нарисувана майка ми.

Изкарвам главно меню и бързо започвам да набирам с пръсти по бедрата си. Появява се превъртащ се списък. Пресявам го отзад напред, докато най-сетне стигам до деня на първия ни турнир по Warcross.

И тогава давам на пауза.

proj.ice0.HT1.0

Кликвам върху него. И много ясно, изскача съобщение за грешка, което ме уведомява, че файлът вече не съществува. Но този път пускам хак, който независимо от това принуждава файла да се отвори. Болничната стая около мен изчезва и потъвам сред поле от смачкан призрачен код.

Изцяло безсмислен, частично повреден — точно като файла, пратен от Тримейн. Дръпвам онова, което ми е изпратил, а после пускам двата файла заедно и ги снаждам в един. И изведнъж се събира достатъчно инфо, че файлът да се отвори.

Ахвам. Това е файл със спомен.

Стоя сред нечий записан спомен, Срещата се провежда на просторно, слабо осветено място… Изоставена гара? Каквото и да е, то със сигурност е истинско, физическо местоположение. Паяжини висят във въздуха между арките, тънки снопове лъчи прорязват мрака и се разбиват в прашния под. Хората са се събрали в широк кръг, но не разговарят, а лицата им са скрити в сенките. Някои са само виртуални фигури, сякаш са се логнали от всички краища на света.

— Парчето е готово — казва някой.

Сепвам се, когато осъзнавам, че думите идват от човека, чийто спомен гледам в момента. Това е гласът на Рен. Това е един от спомените на Рен.

Една от тъмните фигури кимва така леко, че за малко да го пропусна.

— Вързана ли е? — пита. Думите му излизат като шепот, но от начина, по който арките се извиват към тавана, мога да чуя думите му тъй ясно, като че стои точно до мен.

Гледната ми точка — Рен — кима.

— Ще тръгне в мига, в който последният свят от шампионата зареди.

— Покажи ми.

Авторитетът в гласа на мистериозната фигура ме кара да замръзна. Това е Нула в истинския живот, от плът и кръв.

Рен се подчинява. Секунда по-късно през слушалките ми зазвучава музика, познатият бийт на най-новото му парче. Когато стига до припева, той го паузира, след което изважда дълъг блестящ код и го вдига пред очите на всички.

— Това ще започне обратното броене на хакнатите артефакти — обяснява.

Поемам си рязко дъх. Хакнати артефакти? Отборите на финала ще имат хакнати артефакти?

Хакнати да правят какво?

— Добре — казва Нула.

После се оглежда из помещението, спира погледа си на всеки от присъстващите. Всеки от тях изважда пред себе си копие на задача, синхронизират се един с друг и проверяват напредъка си.

Рен също вади подобно копие. Очите ми се разширяват, докато го чета. Това търсех през цялото време — детайли за плана на Нула. По време на финалния мач той ще изключи оригиналните артефакти и ще ги замени с хакнати. Те ще са натоварени с вирус, който ще зарази играта и ще мине през всеки активен НевроЛинк потребител.

Ето защо Нула постоянно събира вътрешни данни за световете на Warcross. Ето защо е назначавал координати на последователите си. Искал е да се увери, че вирусът ще се активира на всяка локация, че никой щит няма да може да го спре.

Задъхвам се от напрежение, докато очите ми шарят трескаво по текста. Какво ще направи вирусът? Ще унищожи НевроЛинк? Защо ще иска да го унищожи? И какво ще причини това на хората, логнати по време на финалния турнир? Финалният турнир. Не е съвпадение, че е избрал точно този момент, за да отключи вируса. В пика на тази последна за сезона игра в НевроЛинк ще са се логнали максимален брой потребители. Хора от целия свят.

Защо Нула иска да унищожи тази технология, след като толкова го бива да борави с нея?

Рен отново проговаря.

— Трябва да провериш и още един — казва. — Емика Чен. Другият уайлдкард играч.

Нула се обръща към него.

— Открил ли си нещо?

— Тя е свързана с Хидео и извън турнира. По повече от един начини. Хванала е някаква диря и те търси. Ако открие нещо ценно и му докладва, той ще намери начин да спре всичко това.

При тези думи ме разтърсва студена тръпка. Рен ме е разкрил пръв; той е предупредил Нула за мен, може би дори по същото време, когато бях предупредила Хидео за него.

— Ще я проуча — гласът на Нула е спокоен. — Ще следим действията й и ако се опита да го предупреди, ще й попречим. Винаги можем да направим убийството двойно.

Споменът свършва. Докато гасне край мен, аз отново се връщам в болничната си стая. Седя с разтуптяно сърце, мислите ми бушуват и се чувствам по-самотна от всякога.

Двойно убийство. Тази среща трябва да се е състояла преди опита за покушение над Хидео — бях споделила информация с него и в отговор те бяха опитали да го убият. След това Нула беше дошъл при мен, за да ме предупреди да стоя настрана, предлагайки ми вместо това да се присъединя към него.

Взривяването на общежитието. Нула не се страхува да погне и мен.

Инстинктивно посягам да се свържа с Хидео.

Трябва веднага да му изпратя всичко това — да му разкажа за вируса на Нула, за хакнатите артефакти. Но ако се свържа с него, Нула може и да научи. А ако види, че Хидео прави нещо по финалния мач, за да провали плановете му, със сигурност ще разбере, че съм си комуникирала с Хидео. Тогава може да промени кардинално плана си и тогава всичко, което знам в момента, ще бъде безполезно.

Трябва да го спра, без Нула да ме заподозре, без участието на Хидео. А това означава, че трябва да измисля как да вляза във финалния мач, за да попреча на Нула да активира хакнатите артефакти.

Въздъхвам. Може би наистина съм затънала здраво. И една мъничка уплашена част от съзнанието ми ми напомня, че ако просто спра, ако си тръгна, както Хидео настоява, Нула може и да ми върне Световете на паметта.

Но при мисълта да зарежа отбора си, да изоставя Хидео, потръпвам. Ако си тръгна, какво ще стане? Погледът ми отново се връща към кутията до мен. Мога да се съсредоточа единствено върху разпръснатите останки от безценните си съкровища. В ума ми витае само мисълта за Нула, скрит зад непоносимата му маска, дразнещо непрозрачна, който ми нарежда какво да върша. Гневът ми се надига и стисвам здраво юмруци.

Хидео иска да не участвам в официалните игри и в преследването. Нула ме предупреди да стоя настрана. Но никога не ме е бивало да изпълнявам нареждания. Аз съм ловец на глави. И ако главата, която преследвам, е още на свобода, аз трябва да довърша започнатото.

Ставам от леглото, отивам в ъгъла на стаята под охранителната камера, посягам и изтръгвам жиците й. Тя угасва. После се обаждам на Рошан и Хами. Щом откликват, заговарям шепнешком.

— Готови ли сте да чуете истината?

— Готови сме! — отвръща Рошан.

— Много хубаво. Защото малко помощ ще ми дойде добре.