Мари Лу
Warcross (21)

20

Стадионът потъва в мрак. Публиката надава стреснати викове. Коментаторите се мъчат да надвикат хаоса и да поддържат някакво подобие на ред.

— Останете по местата си, моля! — казва един все тъй весело. — Имаме временна повреда, но скоро ще я поправят.

Сред катраненочерния мрак се взирам в червено съобщение за грешка, трепкащо пред очите ми.

Непозволен потребителски достъп

Активиралият се файл трепва веднъж, а после изчезва — самоунищожава се. Оставам с поглед, взрян в празна обвивка — само тя е останала от всичко, изтеглено от обекта в играта. Файлът е бил програмиран да се самоунищожи, ако не който трябва успее да се докопа до него. Дали Нула е решил да продължи да се бърка из нивата на Warcross, за да предава информация на последователите си? И ако това е вярно — кой друг в игрите работи за Нула?

Но точно в този миг нищо от това няма значение. Докато ние с Хидео се мъчехме да откраднем някакво инфо от Рен, Нула също е бил зает — бъгнал е самата арена. Спрял е тока.

В момента охраняемите врати горе на балкона са блокирали и не работят.

Осъзнаването на този факт така ме поразява, че чак ми спира дъхът. Незабавно звъня на Хидео.

— Излизай оттам! — казвам припряно в мига, щом се свързвам. — Животът ти е в опасност! Веднага! Вземи…

Още не съм довършила изречението и виждам как сред балконските места припламва искра. Присветва веднъж, после и втори път и мракът се завръща. Хората в публиката поглеждат озадачено нататък, но аз знам какво трябва да е било това.

Изстрели.

— Хидео? Хидео! — мъча се да се свържа наново, но не успявам. Проклинам всичко и всички и тръгвам опипом през тъмното. Явно НевроЛинк също е бъгнат, защото никой не използва функцията му за нощно виждане или виртуална решетка. Охранителните екипи са извадили фенерчета — тънки лъчи летят из арената и цепят мрака. Разположението им и фотографската ми памет ми помагат да се досетя приблизително кое къде се намира на стадиона. Преди да са успели да дойдат и да ме спрат, зарязвам съотборниците си и хуквам през тъмното. Хората протестират, когато се блъскам в тях или ги настъпвам. Като че минава цяла вечност, докато най-сетне се добирам до стълбите. Прескачам на сляпо по две стъпала наведнъж и в движение се мъча да пратя съобщение на Хидео.

Отговор няма.

Щом стигам втората стълбищна площадка, червени аварийни светлини осветяват арената. Макар и да мъждукат едва-едва, след катранената тъма примижавам срещу тях. Горе мигат охранителни камери. Гласовете на коментаторите звучат възможно най-успокояващо, докато се мъчат да организират публиката. „Внимавайте къде ходите, хора!“ Публиката като че не осъзнава присъствието на въоръжен човек тук.

Стигам до охраняваната ложа точно когато виждам и бодигардовете на Хидео, скупчени в нея. Погледът ми трескаво търси познатото му лице. Едва не припадам от облекчение, щом го забелязвам приведен в ложата, заобиколен от бодигардове и колеги. Изглежда невредим. До него Кен говори припряно на няколко от гардовете с тих сърдит глас.

— Какво стана, по дяволите? — питам трескаво, щом притичвам до него. — Къде е стрелецът?

Кен ме разпознава и ме поглежда мрачно.

— Охранителните камери тук горе въртяха стари кадри. Охраната души наоколо и се мъчи да хване стрелеца.

Съсредоточавам се върху действията на Хидео. Един от бодигардовете му лежи на пода с разкривено лице и стиска рамото си. Ръцете му са изцапани с кръв. Разпознавам го — едната от верните и неизменни сенки на Хидео, които съм виждала да го следват навсякъде. Лицето на Хидео е помръкнало от загриженост, очите му — почернели от онзи дълбок и черен гняв, който видях и в спомена му. Говори тихо нещо на пострадалия, а той клати глава и се мъчи да седне на пода. До него друг бодигард също клати глава, докато слуша какво му говорят в слушалката.

— Полицията навън не е могла да го настигне, сър — казва той.

Хидео не откъсва очи от ранения.

— Продължавайте да търсите! — гласът му е заплашително тих.

Бодигардът пристъпва от крак на крак.

— Казват, че са го загубили в празната постройка на паркинга…

— Тогава я разкъртете и го намерете! — отвръща простичко Хидео.

Този път бодигардът не се колебае. Щом Хидео го поглежда с вдигната вежда, мъжът бързо се покланя.

— Слушам! — и тръгва да излиза заедно с още двама.

— Не бива да оставаш тук — казва Кен на Хидео с приглушен глас. — Повтарям за последно — на арената ще се оправя аз. Прибирай се.

— И сам мога да се оправя.

— Ти нали разбираш, че току-що някой се опита да те убие? — озъбва му се Кен. — Това тук не ти е само някакъв си бъг в играта… Тук става дума за живота ти!

— И в момента съм не по-малко жив, отколкото преди нападението. — Хидео впива поглед в приятеля си. — Ще се оправя. Утре ще говорим.

Всичко това звучи като стар спор, който Кен така и никога не е печелил, и ми хрумва, че сигурно не за пръв път животът на Хидео е под заплаха. Кен изсумтява раздразнено и вдига ръце.

— Не че в университета имаше навика да ме слушаш — измърморва той.

Щом ме вижда, Хидео изправя гръб.

— Ако не беше обаждането ти секунди преди нападението — казва той, — сега аз щях да лежа прострелян на земята.

Студена тръпка разтърсва цялото ми тяло. В един-единствен миг задачата ми се превръща от вълнуващо преследване в нещо много по-злокобно. Мислех си, че се приближавам, че напредвам — а се сблъсках с още по-голям ужас. Дали някой от другите ловци на глави е видял какво стана току-що? Поглеждам пак кръвта по рамото на бодигарда. Във въздуха се носи едва доловима металическа миризма. Стомахът ми се сгърчва от старата паника, познатата отчаяна решимост да реша тази задача. Всичко си има решение. Защо точно това не мога да намеря?

Хидео помага на ранения си пазител да стане и му говори тихо, докато друг от хората му намята с черен блейзър кървящото рамо и го скрива от очи. Каквото и да му е шепнел Хидео, било е твърде тихо и преводачът ми не го е уловил, но то успява да предизвика благодарност в погледа на ранения.

— Потулете го — казва след малко Хидео и оглежда всички ни. — Нападението беше неуспешно. Издирваме заподозрения. Няма нужда да всяваме паника сред народа.

— Хидео… — обаждам се, но изражението на лицето му ме кара да млъкна.

— Отивай при отбора си — казва той нежно. — Продължи си празнуването. По-късно вечерта ще поговорим.

— А ти нали отиваш на някое безопасно място?

Той кимва, а бодигардовете поемат пострадалия си приятел и Хидео проследява с поглед как го повеждат надолу по едно стълбище за частно ползване. Мога само да гледам. Хидео е изправил рамене, стойката му е спокойна — ала погледът му е напрегнат и е далече оттук. Юмруците му се свиват и отпускат отстрани на тялото. Макар и да не го показва, аз усещам, че е потресен.

Кен улавя погледа ми и го задържа. „Поговори с него“ — като че ми казва. Усещам безмълвната му молба на приятел, който познава Хидео достатъчно добре и знае колко невъзможен е понякога.

— Хидео — казвам тихичко. — Трябва да се махнеш оттук. От Токио. Да отидеш на някое по-уединено място.

Лампите на стадиона най-сетне светват и заливат пространството с ослепително сияние. Пред очите ми изскачат звезди и примигвам, за да ги прогоня. Долу в ниското тълпата мърмори вяло и объркано, докато продължава да се изнизва към изходите, но шушненето бързо се заменя отново с ликуване в чест на резултата. Никой не знае какво се е случило току-що. По високоговорителите охраната успокоява народа:

— Транзистор е дал на късо по горните нива на купола, но вече всичко е под контрол! Моля, внимавайте къде стъпвате и следвайте обозначенията към изходите!

Докато хората се източват навън, Хидео се обръща и ме поглежда. Очите му все още са в онзи тъмен цвят и погледът му е гневен, леден, решителен.

— Никъде няма да ходя — заявява той, а после се обръща на другата страна и тръгва заедно с бодигардовете си.

Щом Хидео излиза, Кен пристъпва близо до мен.

— Пробвай пак — прошепва ми той. — По-късно.

— Той теб въобще не те слуша! Защо да слуша мен?

Кен кимва.

— Имай ми вяра. Той достатъчно често говори за теб — и преди да възразя, ме изглежда многозначително. — Теб ще те послуша. Моля те.