Мари Лу
Warcross (14)

13

Ашър се привежда напред, после натиска нещо на дисплея си във въздуха. Пред очите на всички ни изскача Warcross меню. Щом Ашър може да покаже на всички ни едно и също нещо, значи по време на тренировки всички сме включени към една и съща мрежа. А ако в момента всички сме включени към една и съща мрежа, то мога да се възползвам от това и да хакна по-личната информация на Рен. И личната информация на всички.

Докато размишлявам, Ашър избира опцията „Тренировъчни терени“. Светът около нас притъмнява, все едно съм затворила очи. Примигвам няколко пъти. А после покрай нас се материализира нов свят.

Това е свят от Warcross, който не съм виждала никога преди. Трябва да е достъпен само за професионални отбори. За начало изглежда като варосан — виртуален свят, готов само наполовина, повърхностите му не са боядисани и им липсва текстура. Стоим сред бял тротоар до бяла улица, гъмжаща от бели коли, а около нас се извисяват бели сгради с колони. Когато поглеждам по-нататък по улицата, мярвам неоцветена джунгла — дърветата и стъблата им са в цвят слонова кост, а тревата, растяща покрай градските улици — снежнобяла. Единственият цвят в този свят идва от небето над нас — то е светлосиньо.

За момент си позволявам да забравя за лова. Намирам се в ниво, което малцина ще видят през живота си, с някои от най-известните играчи в света.

— Добре дошла на тренировъчните терени — казва Ашър до мен. И той като всички нас сега е облечен със стандартна униформа — червена броня, ярко контрастираща със света наоколо. Така ни е невероятно лесно да се забелязваме един друг.

— Това е безцветна симулация, съдържаща миниатюрни светове, всички концентрирани в един. — Той кимва надолу по улицата към джунглата. — Тук има гори редом с градския квартал, в който се намираме в момента. Няколко преки източно оттук градът свършва и започва океан. На запад има тесни стълбища, изкачващи се до небето. През дупките в градските улици се спускаш в подземна мрежа от пещери. Като цяло има симулации на повечето пречки, с които можем да се сблъскаме в тазгодишните нива.

Вглеждам се по-внимателно във всеки от костюмите ни. Макар и всички да носим червени брони, между тях има тънки разлики. Костюмът на боец на Рен е с аеродинамична форма, целият в гладки пластини, защитен е от външна бойна броня. На гърба му е закачен кръгъл щит, а протекторите на ръцете му са с шипове. Костюмът на крадец на Хамилтън изглежда целият в джобове, скривалища и тайни местенца, където да прибира разни неща. Ашър си изглежда досущ като капитан, докато Рошан е въоръжен с отбранителни щитове и отвари, с които да предпазва всички ни.

И после идва моята броня, тази на архитекта. Пояс с безброй инструменти опасва кръста ми — твърде познати са ми до един. Чук. Отвертка. Кутия с пирони. Две ролки тиксо. Малка моторна резачка. Намотано въже. Инструменти са затъкнати и в ботушите ми — пръчки динамит, шперцове, а на дясното ми бедро са закачени с ремъци най-различни ножове.

— Хами, ти си с мен — нарежда Ашър. Кимва по посока на мен. — Емика, Рен и Рошан, вие сте отбор. Рошан ще е капитанът ви. — Той чуква нещо във въздуха и над главата на Рошан надвисва блестящ скъпоценен камък. — Запомнете, целта ви е да се сдобиете със скъпоценния камък. Как ще го постигнете, ваша си работа. Да потренираме за слабите ни места. — Той мести поглед между двата ни отбора, а после натиска нещо във въздуха.

Навсякъде около нас изскачат блестящи пауъръп кълба и надвисват над всичко. Някои са изложени във витрините на магазини. Други кацват върху уличните лампи. Известен брой от тях се разполагат чак горе по сградите. Погледът ми проследява техния цветен калейдоскоп, докато те се носят нагоре-надолу из тренировъчното ниво, набелязвам си лесните и мъчните за заграбване.

— Пауъръпите в шампионата са по-различни от тези в обикновените игри — казва Ашър на нас двамата с Рен. — Всяка година Warcross комитетът гласува за въвеждането на дузина нови пауъръпи ексклузивно само за шампионата, а после, в края на сезона, ги праща в пенсия. Днес искам да потренираме преследването на тези пауъръпи.

Той натиска още едно копче във въздуха. Всички пауъръпи изчезват освен един. Ашър го посочва и всички се обръщаме да го погледнем. Той е яркосин и се върти, със сребърни и златни ивици по него, като някоя чужда водна планета. Кацнал е върху мост, свързващ две сгради, увиснал в пространството между два прожектора на моста.

— Конкретно искам да преследваме ето този — додава Ашър.

— Той какво върши? — пита Рен.

— Морф — отвръща Ашър. — Придава на играча способността да преобразява едно нещо в друго.

Рен кимва, съсредоточен върху скъпоценното кълбо, а аз го наблюдавам и тихомълком тракам с пръсти по крака си. Докато прилагам един от хаковете си върху защитите му, в ъгъла на полезрението ми примигва лента, която показва напредъка ми. След няколко минути всичко, което съм успяла да достигна, е истинското му име — Реноар Тома, заедно със снимката му. Смръщвам се. Хакът ми дава достъп до част от по-публичните му данни, дори до някои от съобщенията му — но всичко останало все още е скрито зад стена от защити, каквито не съм виждала никога преди.

— Еми! — стряска ме Рошан и ме изкарва от мислите ми. — Подготви се!

Изпълнявам нареждането му.

— Този пауъръп е въведен в тазгодишния шампионат за архитектите, тъй като вие сигурно най-добре ще се възползвате от него. Искам да го спечелиш за твоя временен капитан Рошан. — Ашър поглежда настрана. — Ще влезеш в челен сблъсък с Хамилтън, която ще направи всичко по силите си, за да го придобие първа — за мен.

Рошан пристъпва до нея и й прошепва нещо на ухо. Сигурно й нарежда да ми приложи някоя от характерните хватки на Тримейн, мисля си, като се сещам какво каза малко по-рано. Хами кимва няколко пъти, а погледът й прехвърча към мен, докато слуша. Щом Рошан приключва, тя ми се ухилва мрачно.

Таймер, сияещ в алено, се появява над пауъръпа. Ашър се чуква по китката.

— Ние, „Ездачите на феникси“, сме известни със своята бързина — додава той. — И затова отчитам времето при всяка една наша тренировка, колкото и дребна и незначителна да изглежда. Ясно, уайлдкард?

Кимвам.

— Ясно.

— И двете имате пет минути. — Той поглежда нагоре. — Старт!

Направо се изстрелвам, без да мисля. Хами също. Тя се втурва към самата сграда, но аз решавам да пребягам през улицата. Щом Хами тръгва да катери сградата — залавя се от тухла за тухла и лъкатуши по стените, аз спринтирам към един от високите осветителни стълбове, редящи се покрай пряката от отсрещната страна на улицата. Вадя пръчка динамит от ботуша си. После я залагам в основата на стълба, като внимавам да я поставя така, че взривът да го катурне в нужната посока. Паля фитила. После отстъпвам няколко крачки назад, за да не ме засегне взривната вълна.

Бам!

Земята тътне, щом основата на стълба избухва. Той рязко се килва напред и се катурва под ъгъл към стената на сградата.

— Много добре! — подвиква одобрително Рошан.

Прекалено съм съсредоточена и не ги поглеждам. Цялата ми енергия сега е насочена към задачата ми. Скачам върху стълба, после си поемам дълбоко въздух и хуквам по него към сградата. Наваксвам времето, загубено за залагане на динамита, докато стремглаво се изкачвам все по-високо и най-сетне стигам до стената на сградата. Хами още се катери, но е на цели десетина стъпки под мястото, където се намирам. Два етажа над нас пауъръпът се рее над моста.

Притискам длани до стената, после посягам към въжето на кръста си. Ако успея да го метна и да закача примката за един от прожекторите на моста, мога да се набера достатъчно бързо, че да стигна първа.

Внезапно нещо рязко ме дръпва за кръста. Едва не губя равновесие и не пропадам във въздуха. Мигом поглеждам надолу.

Въжената примка на кръста ми я няма. Под мен Хами ми се ухилва и я вдига нависоко. Как успя да я докопа толкова бързо?

— Не си единствената, която разполага с инструменти, уайлдкард! — провиква ми се тя. Насочва зашеметителя си към мен, краищата му блестят на светлината, а после мята въжето ми върху стърчащия ъгъл на по-горния етаж и се набира по-нависоко.

Свалила е с точен изстрел въжето от кръста ми и го е уловила. Няма време да й се ядосвам. Отново се съсредоточавам върху пауъръпа и се мятам нагоре по стената, вкопчвам се във всяка тухла. Двете се катерим в трескаво темпо.

Хами е по-бърза от мен. Чевръсто ме задминава и секунди по-късно вече съм изостанала от нея с цели шест стъпки. Скръцвам със зъби и се напрягам да ускоря катеренето.

Точно когато Хами достига края на моста, наоколо ни блясват цветове. Изведнъж край нас изникват още пауъръпи, разпръснати над моста и по стените. Ашър сигурно е включил обратно останалите пауъръпи. Погледът ми се стрелва към един, който е в обсега ми.

Това е яркожълта сфера, увиснала до стената там, където се намирам аз. Грейвам. Взрив от скорост. Сграбчвам го и го стисвам в длан.

Сферата изчезва и ме обвива в яркожълто сияние. Изведнъж светът край мен като че забавя ход, а заедно с него и Хами. Мятам се нагоре, катеря се двойно по-бързо, отколкото само допреди малко.

Задминавам Хами и скачам на моста точно когато въздействието на пауъръпа изтича. Светът отново се връща към нормалната си скорост.

Таймерът над Морфа продължава да отброява времето. Остават трийсет секунди.

Вместо да запристъпвам по моста с най-бърза крачка, прежалвам няколко ценни секунди и спретвам набързо капан на Хами. Вадя чука от колана и разбивам всяка опора за ръце и крака. Действам, докато се изтеглям по ръба на моста. Хами няма да може да се залови за тях, за да ми тръгне по петите.

Хами изръмжава раздразнително и ми се озъбва. Не реагирам и продължавам да напредвам сантиметър по сантиметър. Вече съм толкова близо до пауъръпа!

Но когато поглеждам назад, Хами пак я няма. Примигвам. Какво?

— Тук съм! — подвиква ми отгоре гласът й.

Поглеждам и я виждам да се рее над мен. Съдейки по обгръщащото я оранжево сияние, е успяла да хване пауъръп „Криле“ — временен полет. Тя се ухилва и се хвърля към Морфа.

Отскачам от ръба на моста и й се нахвърлям. Ръцете ми я стисват за краката. Вадя я от равновесие точно преди да посегне към Морфа. Тя се стряска и надава сърдит рев. За миг, докато нейната летателна способност все още е в действие, се боричкаме на място и тя се мъчи да ме изтръска от себе си. А после ме шокира — напада ме с юмруци.

Едва успявам да отклоня първия й удар. Вторият се врязва в брадичката ми и усещам как хватката ми отслабва. И пак, за моя изненада, тя не ме пуска. Обикновен крадец би ме пуснал, обаче Хами затяга хватката си и продължава да се бие с мен във въздуха.

— Гледай я в ръцете! — провиква се Рошан точно когато виждам нещо да проблясва в юмрука на Хами. Кама. Кама?! Крадците не би трябвало да притежават ками! Светкавично проумявам, че това трябва да е планувано от Рошан. Тримейн сигурно играе така — лесно минава от една роля в друга. И затова Рошан сигурно й е дал камата, за да ме провери как ще реагирам в подобна ситуация. Как бих реагирала на Тримейн.

Хами замахва към мен със заслепяваща скорост.

Не би трябвало да успея да отбия удара. Но рефлексите ми на ловец на глави са шлифовани години наред. Споменът как се нося по нюйоркските улици и залавям комарджията, изниква в паметта ми. Той ме беше нападнал с нож — истински нож. Щом виртуалният нож на Хами връхлита към мен, се задействам чисто по инстинкт — пускам я и я изблъсквам, пропадам леко, а сетне в последната секунда ръцете ми се стрелват и я стисват за глезените.

Очите й се отварят широко от изненада. А после въздействието на пауъръпа й за летене изтича.

Използвам последния й тласък във въздуха, за да се залюлея нагоре. Щом започва да пада, я пускам. Инерцията едва ми стига. Протягам ръка колкото се може по-нависоко. Пръстите ми докосват Морфа. Усещам го в дланта си. Щом го придобивам, пареща тръпка плъзва по ръката ми. Надавам тържествуващ вик.

А после пропадам към земята. Стоварвам се силно по гръб и за няколко дълги секунди аватарът ми е извън строя. Само лежа и пъшкам и се смея. После си проверявам инвентарната наличност, нетърпелива да видя Морфа в профила си.

Няма го там.

Когато успявам да седна, Хами се запътва към мен с широка крачка. Протяга ми ръка, стиснала Морфа, и ми се усмихва.

— Гепих ти го точно когато тупна на земята — казва тя.

— Как…? — тръсвам глава. Толкова бързо е действала, че изобщо не съм усетила как го е грабнала от ръцете ми, докато съм лежала на земята. Поглеждам към Ашър и другите, които вървят към нас. — Но… не победих ли в задачата? Аз първа го хванах.

— Много силни качества имаш, Еми — казва Ашър и ми кимва одобрително. Хами ми подава ръка и ме издърпва да стана. — Много си изобретателна. Начинът ти на игра като архитект… Аматьорите не играят така. Бързо се придвижваш. Точна си. Ти си много по-талантлива, отколкото предполага твоето 28-о ниво. Точно както си и мислех. — Той кимва към Хами. — Но притежаваш и някои от класическите слабости на уайлдкард играчите. Първо… — той вдига един пръст. — Ограничено зрително поле. Хами е първокласен крадец. Сигурно е по-бърза и пъргава от всички крадци, срещу които си играла някога. Трябваше да ти помогна, като пусна и останалите пауъръпи.

Поставям ръка на бедрото си и поглеждам към Хами.

— Как така винаги знаеше точно какво ще направя?

Тя потупва слепоочието си с пръст.

— Не се оставяй да те навия да играем шах — шегува се тя, повтаряйки предупреждението на Ашър за нея, когато я срещнах за пръв път.

— Хами може да предугажда ходове ти с десетина стъпки напред — обяснява Ашър. — Като всеки майстор шахматист. Може да избистри потенциалните ти маршрути в главата си и разчитайки езика на тялото ти, да разбере какво е най-вероятно да направиш. И всичко това, докато тя самата е в движение. Не казвай, че не те предупредих.

— Обаче не очаквах да ми се нахвърлиш в последния момент — добавя Хами. — Това е забавно — да заложиш на уайлдкард, нали? Никога не знаеш какъв играч ще получиш.

Десетина хода напред. Вероятно беше разгадала действията ми в момента, в който започнахме, може би в мига, в който се затичах към уличното осветление. Въздъхвам.

— Добре. Какви други класически слабости имам?

Сега Ашър е вдигнал два пръста.

— Не се вслуша в указанията ми.

— Взех Морфа.

— Беше ти наредено да донесеш Морфа на мен — прекъсва ме Рошан. — На капитана на своя отбор. Упражнението не свърши с това, че грабна първа пауъръпа. То свършва, когато го предадеш на мен. — И щом го казва, Хами отива при Ашър и му подхвърля пауъръпа. Той го улавя, без да гледа.

— Добре се справи — казва Ашър.

Тя грейва.

— Благодаря, капитане.

Радвам се, че се намирам в Warcross и другите не могат да видят как бузите ми се изчервяват от срам. Аз съм ловец на глави и хакер, а ние не сме особено добри отборни играчи. Нарежданията не ми понасят много. Но преглъщам тези мисли и кимвам на Рошан.

— Съжалявам.

Той поклаща глава с усмивка на лицето.

— Недей. От крадците не се очаква да притежават ками, притежават ги бойците. Но Тримейн може да действа така в играта, а ти току-що успешно се пребори с него. Не мисля, че съм виждал някой друг с такава бърза реакция на изненадваща атака. Блестящо първо упражнение, особено от уайлдкард играч.

— Да — кимва към мен Хами. — Не е зле. Адска съпротива ми оказа, Еми. Ще трябва само малко още да се понапънеш, за да ме победиш. — Тя ми намига. — Не се безпокой, пак си по-добра от Рошан, когато беше уайлдкард.

Рошан й хвърля раздразнен поглед, който я разсмива. И пряко себе си се усмихвам и аз.

— Следващо упражнение! — призовава Ашър. — Рошан и Рен, качвайте се горе. — Всички пауъръпи пак се включват и този път Морфът е вътре в една от сградите. Другите се отдалечават, а аз продължавам да гледам. Вниманието ми е все така съсредоточено върху Рен. Лентата, показваща напредъка в тегленето, най-долу в полезрението ми, се е заредила докрай и сега програмата зарежда данните на другите ми съотборници. Но броят криптирани файлове на Рен, до които съм успяла да се докопам, е толкова жалък, че все едно съм останала с празни ръце.

 

 

Когато приключваме с тренировката, слънцето вече клони към залез. Опитвам се да прикрия нетърпението, докато вървя към стаята си, но още щом затварям вратата, изкарвам цялата свалена информация на стената. Появява се дълъг списък от данни — дата на раждане, домашен адрес, телефонен номер, информация за кредитни карти, график. Всичко е там. Превъртам нагоре-надолу и търся.

Първо излиза инфото на Хами, подробности около покупката на самолетни билети и резервацията в хотели. После забелязвам малки парченца спомени, които е съхранила. На един от тях тя се смее с две жени, които вероятно са майка й и сестра й, докато трите се опитват да си направят хубава снимка пред Гранд Каньон. В друг спомен тя е на шахматен турнир и се взира в дъската. Това е скоростен шахмат — на всеки играч му отнема само част от секундата, за да направи ход. Спирам се да погледам въпреки волята си, възхитена от скоростта, с която пръстите й се движат по дъската. Едва смогвам да проследя ходовете й, да не говорим за това защо ги прави. След шестдесет секунди тя шахматира царя на опонента си. Публиката избухва в овации, а опонентът стисва неохотно ръката й.

В последния си спомен тя е застанала зад барикадата, наблюдавайки как мъж в униформа върви към чакащ го хеликоптер. Нищо необичайно — много хора си записват спомени с посрещане и изпращане на близките си. Мъжът поглежда през рамо към нея и й махва. Тя помахва в отговор и гледа в негова посока дълго след като хеликоптерът е излетял.

Прехвърлям се на Ашър. В данните му няма нито улики, нито нещо интересно освен няколко съобщения за полети на отиване и връщане. Последният му спомен, настрана от набора и партито, е от частна самолетна писта, където Ашър чака до едно по-възрастно момче със слънчеви очила, което веднага разпознавам като брат му Даниел. Бодигардовете стоят близо до тях, но Даниел е този, който носи чантите, на които пише името на Ашър. Братята не разговарят помежду си. И когато моментът Даниел да предаде чантите на един от стюардите най-сетне настъпва, Ашър тръгва към стълбите на самолета, без да се сбогува.

Опитвам да се отърся от познатото чувство за вина, което винаги ме спохожда, когато се сблъсквам с личните дела на другите. Това ти е работата, напомням си. Няма място за подобни чувства. Все пак изтривам спомените на Хами и Ашър от записите си, за да не ги гледам отново.

Следват данните на Рошан. Мярвам някои от съобщенията му от предния ден. Няколко са до родителите му, едно до сестра му, а друго — разписка за доставката на някакъв подарък. За моя изненада подаръкът е от Тримейн, придружен с едно-единствено изречение, написано на картичка: „Получи ли писмото ми? Т.“. Преглеждам останалите данни, но засега няма никакви признаци Рошан да е откликнал на подаръка. Нищо ужасно подозрително, но все пак си отбелязвам данните за бъдещи справки.

Най-накрая стигам до малкото информация, която имам за Рен. Преравям я и търся нещо поне малко интересно. Нищо. Мръщя се и продължавам да преглеждам. Всичко изглежда безобидно — самолетни билети, планове за разположение на апаратурата за партито за откриването, имейли от фенове. Има един спомен, записан на парти от миналата година, където целува момиче зад кулисите, докато някой на сцената обявява името му. Прокашлям се и отвръщам поглед. За щастие, споменът проследява Рен, който се насочва към инструментите си в центъра на сцената.

Всичко останало във файловете на Рен е криптирано, включително и няколкото имейла, които успях да изтегля от кошчето му. Минавам през всеки един от тях. Независимо какви програми им пускам, всеки от тях прилича на куб безсмислици, плаващ пред очите ми, заключен зад непробиваем щит.

И точно там най-сетне се натъквам на нещо, което ме кара да спра.

Изтрит имейл, скрит зад менажерията му от защити, който се носи пред взора ми във формата на заключен куб. Обръщам го във въздуха. Когато го правя, забелязвам малък повтарящ се маркер в края на всяка страна на куба.

— Я гледай ти! — прошепвам и се поизправям. Всякакво чувство за вина ме напуска. — Това какво е?

Маркерът е червена точица, едва забележима, част от криптирането на съобщението. И точно до нея, с най-малките възможни букви, е изписано WC0.

Значи Рен е бил силуетът на Военния набор. Съдейки по червената точица, този имейл му е бил изпратен от Тъмните светове. Седя на леглото си и бърча чело. Това означава, че не само Рен е този, когото преследвах от набора насам, е ходил в Тъмните светове напоследък, но и че явно си общува с други там.

А никой не ходи в Тъмния свят, ако не се занимава с нещо незаконно.