Мари Лу
Warcross (12)

11

Когато слънцето залязва и пристигаме в сърцето на Шибуя, неоновите светлини на Токио вече греят и хвърлят над града сияйна дъга от цветове. Щом спираме пред входа на нощния клуб, около лимузината ни се стълпява охрана. Улиците тук са отцепени, за да не могат да влязат никакви коли освен нашите, а тротоарът към клуба е застлан с червен килим.

Всички сме си сложили лещите. През филтъра за разширена реалност сребърни и златни искри хвърчат от двете страни на стъклената клубна врата, а над сградата се рее логото на Warcross. Плочките на тротоара греят в калейдоскоп от ярки пъстроцветни вихри. Името на клуба — „Саунд Мюзиъм Вижън“, е надвиснало над стъклената врата като гигантски светещ герб. Дори и тук отеква гърмящата вътре музика. Разпознавам плътните бийтове на парче на диджей Рен.

Единствените хора, допускани тази вечер в клуба, са официалните играчи на Warcross, служителите от „Хенка Геймс“ и оскъден брой фенове, избрани да присъстват чрез лотарийна система. Сега всички те са се струпали отвън на опашка и чакат охраната да ги пусне вътре. Щом отборът ни наближава входа, те запищяват в хор.

Тази вечер и четиримата носим подхождащи си черни маски. Хами върви най-отпред, къдриците й падат свободно около лицето, дълги и гъсти, и е облечена в жълто-бяла рокля, съчетана с черни токчета. След нея е Ашър, който изглежда суперелегантен в смел червен костюм. Рошан пък е облечен от главата до петите в черно.

Моите ръце не спират да мачкат подгъва на новата ми рокля. На пластове от мек бял шифон, тя контрастира приятно с татуировките и дъгоцветната ми коса, но все се опитва да се вдигне нагоре. Никога не съм влизала в подобен клуб през живота си и докато вървим покрай стълпените фенове, се питам дали не трябваше да избера друг тоалет. Все пак и Хидео ще е тук. Последното нещо, което искам, е да се чувствам неудобно в негово присъствие.

Някаква суматоха по-надолу на опашката от фенове ме кара да погледна през рамо. Там е Хидео, заобиколен от обичайния си орляк бодигардове, но тази вечер те като че се държат по-свободно. Когато се вглеждам, го виждам как коленичи да се подпише на плаката на едно момиченце. То развълнувано му казва нещо. Макар и да не различавам думите, го чувам как се засмива в отговор. Смехът му ме изненадва — той е искрен и момчешки и изобщо не прилича на предпазливото му поведение на срещата ни. Усещам се как и аз се усмихвам, а после се обръщам и последвам отбора си в главното фоайе на клуба.

Клубът се намира под земята. Когато излизаме от асансьора, музиката изведнъж гръмва оглушително, а земята вибрира в ритъма и разтърсва тялото ми. Хами се провира до мен, сваля маската от лицето си, сгъва я и я прибира в чантичката си.

— „Саунд Мюзиъм Вижън“ има най-доброто озвучаване в града! — изкрещява тя. — Изработено изцяло по поръчка! Преди няколко години ремонтираха и помещението — сега е два пъти по-голямо от едно време.

Спускаме се по стълбите до най-долу и там друга група охранители ни пуска да влезем. Пристъпвам в зейнала пещера, изпълнена с мрак, проблясващи светлини и дънещ бас, който разтърсва гърдите ми.

Дори и без лещите мястото щеше да ми се стори впечатляващо. Таванът е поне три етажа висок, в залата пулсират неонови сини, зелени и златни светлини и ни заслепяват с цветове. Изпълва я море от хора, вдигнали ръце нагоре, косите им се мятат дивашки. Тънка мараня витае във въздуха и придава на всичко сюрреалистична мъглявост. Грамадни екрани от пода до тавана се редят по стените и покрай пространството зад главната сцена и въртят анимирани клипове на всеки Warcross отбор.

Но през лещите пространството се преобразява в нещо магично. Таванът изглежда като нощно небе с покров от звезди, от единия до другия му край танцуват зелени и червени ивици, подобни на северно сияние. Някои звезди политат надолу и ни посипват с искри, сякаш звезден прах се сипе върху ни. При всеки тътен на баса земята под нас грейва в симфония от светлини. Официалните играчи на дансинга светят в тъмното, облеклото им грее в неон, имената им, техните отбори и нива се носят над главите им във вид на златни купи. Около тях се скупчват гъсти тълпи. На дансинга всеки се опитва да грабне миг от времето им.

„Може би Нула е тук и наблюдава — напомням си аз. — А може би и другите ловци на глави.“

Погледът ми се стрелва към самата сцена. Пространството е огромно, колкото концертна зала, а в ямата под нея седи цял оркестър и свири на живо. Зад сцената се издига висока стена и от нея се подава черна драконска глава. От устата й изригва огън — грандиозно виртуално зрелище. Чак след миг осъзнавам, че и самият дракон е виртуален — той се движи като истински, върти и извива глава при всеки такт, ревът му отеква нейде от дълбините на озвучителната система. Пред устата на дракона е застанала певица с къси изрусени къдрици и дрехи в неонови нюанси на синьото. Франки Дина! Тя пее припева на една от своите колаборации с диджей Рен: „Ей, нинджа, генгста, дракон! Ей, откъде си, не, откъде си наистина, бейби! Ей, хайде стига с тия твои дивотии, йе!“ На дансинга вдигат ръце в такт.

После тя ни вижда и спира да пее.

— „Ездачите на феникси“ са тук! — изкрещява. Пулсиращите светлини се стрелват към нас и изведнъж ни облива червено сияние. Около нас избухват радостни възгласи, толкова силни, че разтърсват пода. Франки се ухилва и посочва фигура, застанала високо горе върху стената с дракона. — Рен, покажи, че обичаш отбора си!

Фигурата горе надниква само за миг през решетките на клетка с богато украсени златни пръти. Той е с класическото си диджейско облекло — черен костюм с хубава кройка, златни слънчеви очила и комплект слушалки, последна дума на техниката, украсени от двете страни със златни криле, все едно е богът вестител Хермес в облекло по дизайн на „Ермес“. Парчето плавно прелива в друго — звуците на електрически цигулки, виолончели и плътен тътнещ бийт изпълват пространството. В същия миг залата около нас избухва в пламъци, а драконовата глава на стената се преобразува в златно-червен феникс. Ахвам, когато подът под нас като че се раздвижва. Поглеждам надолу и виждам как части от него се откъртват и разкриват разтопена лава под нозете ни. Публиката крещи възторжено, когато всеки остава само върху скално островче, плаващо сред лавата.

Диджей Рен свежда глава над инструментите си. Вдига високо ръка, когато темпото на музиката нараства до трескав писък и накрая едва го издържам. После стоварва върху главите ни безмилостен бас. Залата трепери, тълпата изригва в маса от подскачащи ръце и крака. Музиката ме изпълва до пръсване.

За миг затварям очи и се оставям на ритъма да ме понесе. Фуча по нюйоркските улици с електрическия си скейтборд, а косата ми се развява след мен като ивица дъга. Стоя на върха на шибан от вятъра небостъргач с протегнати нагоре ръце. Летя в небесата на Warcross, сред най-далечния космос. Свободна съм.

Ашър вече като че не се впечатлява, вниманието му е съсредоточено върху „Демоничната бригада“, които са влезли в клуба. Франки обявява пристигането им и стената на диджей Рен отново се изменя — от нашия феникс в орда скелетоподобни страшилища в качулати мантии, яхнали коне, и те връхлитат сред публиката с извадени мечове.

— Иди си поговори с демоните тази вечер — измърморва ми той. — Ти си новобранка, затова ще се помъчат всячески да те сплашат. Искат да влезеш в първата си игра неуверена в себе си.

— Не ме плашат.

— Дано — Ашър мига насреща ми. — Но искам да се престориш, че те плашат. Накарай ги да те подценят. Искам да си помислят, че са те притиснали натясно и са те разколебали, че ние сме допуснали огромна грешка, като сме те взели като първа избрана. Нека се почувстват доволни от себе си. А после в мачовете ще ги разбием и ще ги хвърлим в шок.

Рошан поглежда косо Ашър.

— Малко е рано да пращаме нашата уайлдкард на огневата линия — отбелязва той.

— Тя ще се оправи — ухилва ми се Ашър. — На теб на челото ти пише „бунтар“!

Решавам да му се усмихва в отговор с надеждата на челото ми да не пише и какво върша за Хидео толкова ясно, че той да се досети. Вниманието ми отново се завръща към демоните. Струпали са се близо до сцената, на която свири диджей Рен. Доста добро оправдание да отида да посъбера данни за всички тях.

— Разбрано, капитане! — казвам.

Щом започваме да си пробиваме път сред масата от лакти и рамена, Рошан ми подава чаша с питие.

— Ще имаш нужда — мърмори той. — На Аш все му се иска да поопъне нервите на противника преди мач. Но ако не ти се говори с демоните, не си длъжна.

Почти навсякъде, накъдето погледна, виждам познати ми официални играчи. И те също ме оглеждат, забелязват ме, говорят си, без да откъсват очи от мен. Какво ли разправят всички? Какво ли знаят? Дали някои от тях също са ловци на глави? За човек, свикнал да живее незабележимо, цялото това внимание, съсредоточено върху мен, е малко изнервящо. Но всеки път само се ухилвам в отговор.

— Да вървим — казвам на Рошан. — Хората и без това ще приказват за мен. Защо пък да не посвикна със сблъсъците?

Рошан се навежда към мен и кимва по посока на Макс Мартин и Тримейн Блекбърн от „Демоничната бригада“, които си говорят в един ъгъл.

— Ако играем с демоните — шушне ми той на ухото, — ще трябва да се оправяш с тази двойка. Макс е техният боец, Тримейн е архитектът. И Тримейн ще погне теб по време на играта. Той има склонност да си набелязва архитекта на другия отбор, и ще превърне живота ти в ад. — Кимам в отговор на думите му. — Хайде! — додава той, слага ръка на гърба ми и ме повежда напред.

Макс сигурно е най-лесно забележимият човек сред тълпата — той се извисява над всички, тази вечер безупречно облечен в син костюм, дръзко открояващ се на тъмната му кожа. До него Тримейн изглежда тъничък и бледен в черно-белия си костюм, почти като призрак. Той и Рошан си разменят втренчени ледени погледи, когато отиваме при тях. После той вдига скептично вежда срещу мен.

— Здрасти! — казвам му и си лепвам на лицето широка наивна усмивка. — Тримейн Блекбърн, нали? — В същия момент леко чуквам с пръсти по крака си и започвам да свалям инфо и за него, и за Макс. — Толкова е вълнуващо да си на едно и също място с всичките тези отбори, нали?

— Тя се вълнува, че е тук! — казва Тримейн на Макс, а очите му не се отлепят от мен. — И аз сигурно щях да се вълнувам, ако бях се класирал с измама.

„Ще ти се на тебе да беше толкова умен, че да се класираш с измама!“ — иде ми да изплюя в отговор, но си поемам дълбоко дъх и се принуждавам да премълча.

Щом вижда физиономията ми, усмивката на Тримейн се разтяга.

— Виж я ти тази прасковка! Те толкова лесно се натъртват, че им трябва отделен щит, който да ги придружава навсякъде. — Очите му умишлено избягват Рошан по начин, от който лесно разбирам къде наистина е съсредоточено вниманието му. — Аш като че губи хватка, щом те избра първа.

Макс ме измерва с поглед от горе до долу.

— Е, Аш може би просто е искал да избере някой подобаващ на потеклото на отбора му. Не съм ли прав, Ахмади? — пита той Рошан. Макар и погледите и на двамата демони да се задържат върху мен, те все още не ми проговарят директно.

Ръката на Рошан леко ме стисва за лакътя.

— С това нейно 28-о ниво дори не можеш да я заведеш на някой по-така ресторант. Тя все едно е излязла от някой кош за дрехи втора употреба.

Преструвам се, че си изпускам нервите, и забивам токче в обувката на Макс. Той изскимтява.

— Господи… Толкова съжалявам! — избъбрям и се правя на шокирана. — С тия токчета втора употреба направо не може да се ходи!

Рошан ме поглежда изненадано. По крайчеца на устните му затанцува усмивчица.

— Вижте, знам, че не започнахме на добра нога… в буквалния смисъл — казвам на Макс, а той ме поглежда на кръв. — Но си помислих, че бихме могли да започнем отначало, така де, да проявим спортсменство. — Подавам им ръка и очаквам да я поемат.

Тримейн първи избухва в смях.

— Леле! — възкликва той и надвиква музиката. — Ама ти си уайлдкард и половина! — Той поглежда мрачно Рошан, а после се обръща отново към мен и демонстративно не поема подадената ми длан. — Виж какво, принцесо Прасковке, на шампионат не стават така работите.

Поглеждам го възможно най-невинно и объркано.

— Така ли? А как стават тогава?

Той вдига един пръст.

— Играя срещу теб. — Още един пръст щръква във въздуха. — Бия те. И после, ако ми се помолиш най-любезно, ти давам автограф. Това е едно твърде щедро спортсменство, не смяташ ли? — Феновете около тях ми се хилят самодоволно и чувам хихиканията им, макар и музиката на диджей Рен да гърми. Налага ми се да впрегна целия си самоконтрол, за да не свия юмрук и да не изкъртя усмивката от лицето на Тримейн. И за по-дребни неща съм налитала на бой. Доста пъти.

Вместо това изцеждам всичкото достъпно инфо и на двамата. Пред виртуалния ми взор изниква списък с данни за най-скорошната кореспонденция на Тримейн. Нищо в нея не изглежда подозрително. Насочвам вниманието си към данните на Макс Мартин. И неговите са изненадващо оскъдни. Почти няма скорошни имейли, само по някое спорадично съобщение. Нищо, което да върши работа.

Рошан ми се притичва на помощ, преди демоните да успеят да добавят и още.

— Пестете си приказките — казва той хладно, впил очи в Тримейн. — Това ще го изясним на арената.

Макс ми хвърля пренебрежителен поглед. Радвам се да видя това и си личи, че и Рошан също се радва — те ще ме подценят, точно както искаше Ашър.

— Големи думи от устата на отбора с най-нисък рейтинг — казва той. — Я се връщайте при вашите ездачи. — После се отдалечава, а Тримейн тръгва подире му.

— Кой им е сгазил домашните любимци тая сутрин? — измърморвам на Рошан, забила поглед в гърба на Тримейн.

Рошан свива рамене.

— Просто част от стратегията на демоните. Приказват гадости с надеждата някоя от тях да влезе под кожата на противника и да залепне там. Понякога действа. Повториш ли някоя обида достатъчно пъти, и най-острият ум ще повярва в нея.

Неясен спомен от минали турнири изниква в ума ми и изведнъж си спомням, че преди съм виждала Тримейн и Рошан заедно, усмихнати, засмени.

— Ей… — казвам. — Тримейн играеше за „Ездачите на феникси“, нали? Вие двамата не бяхте ли приятели?

Рошан прави кисела физиономия.

— Ами, би могло да се каже.

— Какво стана?

— Тримейн иска да печели. На всяка цена — отвръща той. — Това е всичко. Когато демоните станаха новият най-добър отбор, той поиска да се разкара от ездачите — свива рамене. — Но все едно. И без това с тях си подхожда повече.

Спомням си, че Рошан и Тримейн бяха уайлдкард играчи в една и съща година. Рошан беше първият избор. Иска ми се да го попитам за това, но изразът на лицето му ми подсказва, че му се иска час по-скоро да смени темата. Може да е било и нещо повече от приятелство. Затова само кимам и го оставям на мира.

Хами ни маха от другата страна на дансинга и привлича вниманието ни. Тя сочи малка тълпа, скупчила се около някого. Отнема ми известно време да разбера, че този някой е Хидео, ръкавите на официалната му риза са запретнати до лактите, а блейзърът е метнат на едното му рамо. Кен върви до него, като не спира да поздравява и официални играчи, и фенове, ухилен до уши както винаги. Хидео е по-резервиран, изражението му е точно толкова сериозно, колкото си го спомням, дори и когато поздравява вежливо всеки, изпречил се на пътя му.

Хами си проправя път до нас, награбва ни за лактите и ни завлича напред.

— Елате да кажем здрасти! — подвиква ми тя през рамо.

Накрая се сбутваме най-отзад зад група „Рицари на облаците“ и отбор „Андромеда“, докато пред нас Макс и Тримейн се редуват да се здрависват с Хидео. Тримейн му казва нещо набързо и Хидео кимва търпеливо, без да се усмихва.

Прехапвам устна, опъвайки смутено роклята си надолу, и за хиляден път проклинам решението си да я сложа.

Тогава Хидео вдига поглед в моята посока. Дишането ми се учестява. Той се сбогува с Тримейн и тръгва в наша посока. Само след миг вече е пред нас и Рошан пристъпва напред, за да го поздрави.

Хами ме плясва по китката.

— Стига си нервничила — казва, поглеждайки многозначително към роклята ми.

— Не нервнича — промърморвам, но изведнъж Хидео се озовава пред мен и ръцете ми застиват от двете страни на тялото.

— Госпожице Чен — казва той усмихнато, очите му се задържат върху лицето ми. — Поздравления!

Иска ми се да го попитам: „Вие ли сте отговорен за моя статут на първа избрана?“. Вместо това само се усмихвам и отвръщам на ръкостискането му.

— Повярвайте, бях най-шокирана от всички — отвръщам.

Зад гърба му Тримейн и Макс ни наблюдават втренчено. Ако Тримейн можеше да ме прониже с поглед, вече да го е сторил.

— Всеки набор носи поне една изненада — казва Хидео.

— Нима ми казвате, че не сте очаквали да бъда избрана толкова бързо?

— Така ли стана? — намек за усмивка трепва върху устните му. — Не бях забелязал. — После се навежда към мен. — Тази вечер изглеждаш прекрасно — добавя с приглушен глас, за да не го чуе никой друг. И докато се осъзная, той вече ми кимва за сбогом и ни подминава заедно със своя антураж, бодигардовете и влачеща се подире му пищяща тайфа от фенове.

— По дяволите! — казва ми Хами в ухото, все тъй с очи, приковани в Хидео. — На живо е още по-хубав, отколкото по новините.

Рошан е забил поглед в мен.

— Той да не би да се пошегува с теб за първия избор?

— Не мисля, че ме харесва особено.

— Достатъчно е, за да влезеш в таблоидите — казва Хами. — Наясно си, нали? Хидео не разговаря по този начин с играчите си. При него всичко е строго делово. — После ме сръчква в ребрата толкова силно, че изсумтявам.

— Не е голяма работа — настоявам.

Хами се изсмива и къдриците се разлюляват край лицето й.

— Дори не ми пука. Физиономията на Тримейн ще ме захрани за останалите шампионати.

Когато няколко фенове се нареждат за автографи от нея и Рошан, аз хвърлям поглед към мястото, където Хидео изчезна в тълпата. Беше ме наблюдавал внимателно по време на Военния набор. Спомням си го как стоеше в частната си ложа, когато водещият обяви името ми като първи избор. Хидео не разговаря по този начин с играчите си. А как тогава? Нима не размени думи с всеки, с когото се срещна тази вечер? Успявам да мерна за последно фигурата му през тълпата, след което бодигардовете му го повеждат към коридора.

Пред взора ми изскача име и аз инстинктивно поглеждам нагоре. Озовала съм се достатъчно близо до мястото, където диджей Рен стои все така прикрит зад своята планина от инструменти и продължава да върти бесни парчета, а златните криле на слушалките му отразяват неоновите пулсиращи светлини. Почти бях забравила, че той също е официален играч в турнира — а сега съм достатъчно близо до него, за да изтегля данните му.

Пресягам се дискретно и изкарвам пред очите си инфото му. И веднага се сепвам.

Не мога. Личната му информация е скрита зад куп щитове — не един, а десетки, и няма как да достигна до никаква част от нея с хаковете, които съм свикнала да използвам. Каквато и да е причината, Рен не подхожда аматьорски към въпроса за защитата си и знае как да се пази по начини, далеч превъзхождащи средния играч. Твърде много начини. Взирам се в него и се замислям. Фигурата, която видях на „Токио Доум“, е един от официалните играчи.

А има само един уайлдкард играч, отсъствал от мястото си по време на Военния набор.