Мари Лу
Warcross (11)

10

— Емика Чен!

Хор от изумени ахвания отеква из цялата арена. Около мен хора ликуват, някой ме хваща за раменете и ме разтърсва, друг ми крещи въодушевено в лицето. Аз само гледам шокирана. Знам, Хидео искаше да ме скрие пред погледите на всички — ала не очаквах да ме направи първата избрана. Тук трябва да има някаква грешка.

— Няма грешка! — провиква се водещият сякаш в отговор на мислите, които кръжат из главата ми, и се завърта в кръг, вдигнал високо картата. — Тази година явно първият избран ще е непроверен, неизпробван, невключен в ранглистата играч… — той произнася всяка дума бавно и силно я подчертава — който при все това впечатли всички ни със своя пробив в мача по случай откриването! — И продължава да плещи, сега вече за това как Хидео има пръст в присъствието ми тук в играта, и да пуска шегички, че може би Ашър Уинг от „Ездачите на феникси“, известен с необичайния си подбор на играчите, знае нещо, което ние, останалите, не знаем.

А аз само се взирам като тресната по посока на „Ездачите на феникси“. Ашър е вперил очи в мен и по лицето му се разлива самодоволна усмивка. Сред капитаните той е един от тези с най-силна интуиция — той би избрал някой, на когото може да разчита, опитни играчи с висок рейтинг. Не би се спрял на мен заради едното зрелище. Дали? Дали Хидео не му е извил ръцете?

Дали той не е Нула?

Погледът ми се измества към ложата, където Хидео все още стои изправен. Гледа, пъхнал ръце в джобовете си, извърнал лице право към мен. Може би е наредил на „Ездачите на феникси“ да поискат мен като първи избран играч. Може би действително всичко е само заради рейтинга. А може да е с цел да отклони хакера Нула от дирята ми, като ме постави в центъра на всеобщото внимание. Или може би, за да отклонят другите ловци на глави от мен. Каквато и да е причината, питам се кога ли ще мога отново да разговарям с него и да го питам какви основания стоят зад всичко това.

Някой така мощно разтърсва раменете ми, че почти усещам как ми се разбълниква мозъкът. Зиги.

— Ти разбираш ли какво нещо е всичко това?! — пищи тя в лицето ми. Аз само мигам насреща й и не знам какво да отговоря. — Значи, ще свикваш през следващите няколко месеца навсякъде да те следват по петите и да те споменават във всички новини. Heilige Scheiße! — Тя изпищява тези думи така неистово, че програмата даже не предприема опит да ги преведе. — Работи им късметът на някои хора!

Най-сетне успявам да й се усмихна едва-едва, а после се намествам и се опитвам да догледам набора. Мислите ми се въртят във вихрушка, докато водещият вади втори комплект карти и ги прочита. „Демоничната бригада“ избира Зиги, а „Ездачите на феникси“ вземат диджей Рен. „Титаните“ вземат Алекса Романовски. Шоуто продължава, но се чувствам така, все едно прожекторите още не са се отместили от мен. От светлинните проблясъци сред публиката ми се замайва главата и се чудя колко ли хора са настроили очилата си на моя профил и ровят за всичко, което могат да открият за мен.

— Ей! — сръчква ме Юебин. — Я виж там горе! — И той кимва към частната ложа. Проследявам погледа му, готова да видя Хидео.

Но Хидео вече си е тръгнал. Останали са само другите ръководители на компанията и говорят помежду си. И бодигардовете на Хидео ги няма.

— Като че е дошъл само за да види къде ще се класираш ти — измърморва Юебин и разсеяно плясва с ръце, докато тече поредният избор.

Само за да ме види призована, както той искаше. Тупкащото ми сърце леко се свива и усещам как без присъствието му енергията на арената поотслабва. И тъкмо отново да погледна надолу, когато в ъгъла на зрителното ми поле нещо помръдва. Погледът ми се стрелва към тавана.

Замръзвам на място.

Там горе, сред лабиринта от подпори, е кацнала черна виртуална фигура.

Нищо не виждам от него освен някакви смущения. Силуетът на главата му е сведен надолу и гледа как тече наборът. Над главата му виси неговото име — само дето изобщо не е неговото. Никакво име не е изписано над главата му. Всичко в стойката му излъчва напрежение и издава, че е нащрек.

Сякаш не бива да е тук.

По гръбнака ми плъзва хлад, ръцете ми се вледеняват. Същевременно инстинктите ми на ловец на глави се задействат. Скрийншот, направи скрийншот! Примигвам и точно тогава фигурата изчезва.

— Ей — изтърсвам аз и поглеждам Зиги. Тя ликува за избора на уайлдкард играч, призован от „Копоите“.

— Ммм? — отвръща тя, без да ме погледне.

— Ти видя ли онова?

— Кое да видя?

Но вече е късно. Фигурата я няма. Оглеждам тавана напред-назад, да не би пък лампите да са ме заслепили дотолкова, че да не го виждам — но сега го няма никакъв. Решетките от метал и светлина са празни.

Той не е присъствал тук. Бил е част от виртуалната реалност, симулация. И само аз съм можела да го видя заради моя хак. Или е това, или току-що съм изживяла налудничава халюцинация.

Зиги се намръщва, присвива очи и се взира в небето.

— Какво да видя? — повтаря тя и свива рамене.

— Аз… — възпирам се, не зная как да продължа, че да не прозвучи смахнато. — Абе, карай.

Вниманието на Зиги вече се е върнало към набора. Но аз не откъсвам очи от тавана, все едно, ако се взирам достатъчно дълго, той може пак да се появи. Него ли съм мярнала? Нула? Докато другите шумно поздравяват поредния уайлдкард играч, поглеждам надолу и изкарвам скрийншота на малък таен панел.

И наистина, ето го. Не ми се е привидял.

 

 

След това наборът преминава като вихрушка. И щом свършва и останалите започват да се изнизват от стадиона, идват бодигардове, за да изведат уайлдкард играчите и професионалните отбори през специални изходи. Вървя сред тишина и вцепенение, макар и всеки, покрай когото минавам, да ме гледа втренчено, а някои от останалите уайлдкард играчи идват да ме поздравят. Усмихвам им се в отговор и не знам какво да кажа. Подсъзнателно все така мисля за онази фигура.

Може да е бил един от другите двама ловци на глави. А може да е бил… Нула. Моята мишена.

— Госпожице Чен! — повиква ме един от разпоредителите, протяга ръка към мен и ми махва. — Насам, моля!

Последвам го механично. Зад мен Зиги и Юебин ми махват за сбогом и хукват след друг разпоредител, който събира всички новопостъпили в „Демоничната бригада“ и „Преследвачи на бурята“.

— Чао! Ще се видим в някоя игра! — подвиква ми Юебин. Махвам му в отговор.

Отвеждат ме към очакваща ме кола — едно от десетината лъскави черни возила, наредени в колона пред частен страничен изход. Една тайфа фенове обаче се е досетила къде да чака и щом неколцина от нас излизат навън, те вдигат плакатите си и започват да ни крещят и да протягат химикалки и бележници. Зад гърба ми Ашър Уинг излиза от изхода с двама помощници. Във виртуалната реалност аватарът на Ашър стои на крака, в действителността той е парализиран от кръста надолу и седи в сигурно най-скъпата инвалидна количка на света. Сега съм достатъчно близо до него и мога да позяпам поръбените й с чисто злато краища и персонализираните допълнения от кожа с гравюри.

Поглеждам пак лицето му и се питам дали да се кача при него да го поздравя като хората, но се въздържам, когато той намига на една поруменяла фенка и изхвърчава с количката обратно сред тълпата, за да се снимат с него. Тълпата почти го поглъща, преди ръцете на охранителите да избутат всички обратно зад линията на зяпачите. После ме качват в една кола и моят миг отминава. Ще трябва да го хвана по-късно, когато отборът ни се събере.

Колите потеглят една по една и всяка поема в една и съща посока, по един и същи път. Знам къде отиваме — гледала съм го по телевизията десетина пъти. В сърцето на Токио се намира затвореният квартал Меджиро, където луксозен комплекс с охраняем портал приютява Warcross отборите по време на турнира. Пътят дотам не ни отнема много време. Щом спираме пред бариерата, по тротоарите се струпват репортери и фенове, вдигнали високо телефоните си, а в небето се носят малки дронове и се стараят да заснемат възможно най-много видеоматериал. Няколко дрона долитат прекалено близо до портала и когато се опитват да минат оттатък, все едно се удрят в невидим щит, който ги вади от строя, и те политат с трясък към земята, преди да успеят да влетят в заградения имот.

— Без камери, без дронове! — повтаря с досада отново и отново охранителят на входа.

Влизаме на територията на комплекса. Зелени морави изпъстрят пространството, а между тях са пръснати отделни сгради, заобиколени от дървета. През лещите виртуален пласт от ярки цветове е обкичил сградите и оцветява всяка от тях с цветовете на съответния тим. Имената и емблемите на отборите висят отзивчиво над всяко общежитие заедно с бодрия надпис „Добре дошли!“, който се върти на различни езици.

Сега колата спира в една сляпа улица, вратата ми се отваря и там, на бордюра, ме чака някой.

Пред очите ми изниква ухилената физиономия на Ашър. Дори не бях забелязала, че колата му върви пред моята. Над главата му е изписано неговото име, както и капитан на „Ездачите на феникси“.

— Здравей! — той ми подава ръка. Зад него други играчи вече се изнасят на групи по алеите към своите сгради. — Аз съм Ашър, представям Лос Анджелис. Казвай ми Аш.

Ръкувам се с него.

— Да, знам — отговарям и се опитвам да не мисля за това, че години наред съм го гледала в мачовете по Warcross. — Фен съм на филмите на брат ти. Не очаквах днес да се доредя да поговоря с теб.

При споменаването на брат му очите му помръкват за миг, но след това изражението му се връща към типичното и той се позасмива.

— Извинявай — отвръща ми. — Исках да те поздравя, докато всички се качвахме по колите, обаче нали разбираш, феновете са на първо място.

Усмихвам се.

— Е, благодаря, че ме избра.

— Не беше по милост — поклаща глава Ашър. — Ние, „Ездачите на феникси“ се борим от години. Имаме нужда от свежа кръв. Няма никаква щедрост в това да искам най-добрите да са в моя отбор. — Инвалидната му количка се завърта и той ми дава знак с глава да го последвам. — Ето тук ще живееш през следващите няколко месеца — казва той, щом завиваме зад един ъгъл. Поглеждам напред и виждам поразителна сграда, оцветена виртуално с вихрушки в червено, златно и бяло. — Чух, че самият Хидео е одобрил номинацията ти за набора. След номера, който му извъртя на церемонията по откриването, това е доста интересен ход от негова страна.

Пак се усмихвам, този път малко по-колебливо.

— Сигурно помагам да се вдигне рейтингът — казвам.

— Сигурно.

„Внимателно!“ — напомням си, щом долавям любопитството в гласа на Ашър. Значи, Хидео не го е накарал да ме избере. Може би е знаел, че интригата, която създава, когато ме вкарва в набора, ще бъде достатъчна, за да се заинтригува всеки капитан. Каквато и да е истинската причина, поне Ашър не звучи, като да подозира плановете на Хидео, и възнамерявам да го запазя по този начин. Колкото по-малко знаят всички тук за какво ме е наел Хидео, толкова по-голям е шансът ми да спипам нашия човек.

— А като че и на вашия рейтинг се отразява добре — измествам аз темата. — Онлайн „Ездачите на феникси“ водят пред всички останали отбори. Бас държа, че „Демоничната бригада“ това никак не ги радва.

При споменаването на отбор съперник Ашър отпуска глава на облегалката на инвалидната си количка и започва да чука с десница по подлакътника в учестен ритъм.

— „Демоничната бригада“ все нещо не ги радва. Радвам се, че този път причината сме ние.

Стигаме до нашата сграда. Ашър се изкачва по инвалидната рампа и на върха завърта количката си със замах. Спира пред извисяващия се главен вход — прозрачна стъклена врата, изрисувана с ивици в цветовете на нашия отбор, и се дръпва встрани, щом двете крила се разтварят.

— Първо уайлдкард играчите — казва той с усмивка.

Влизам вътре, в открито триетажно пространство. Влизам в мечта. Слънчевите лъчи нахлуват в централния атриум през стъклен таван във формата на пирамида и заливат всичко със светлина. Точно под стъклото се е ширнал затоплен басейн с тюркоазени води, идеално квадратен и готов да скочиш в него. Яркоцветни дивани — целите в червено, златно и бяло — и дебели бели килими са осеяли пространството във всекидневната. Стените са съставени от екрани, високи от пода до тавана. Но дори и докато зяпам луксозния интериор, сканирам ъгълчетата на сградата и вече търся как общежитието се свързва онлайн. По-късно ще трябва да понаглася това-онова.

Нещо колебливо ме боцва по прасеца. Поглеждам надолу. Там е застанало и примига насреща ми едно тантуресто роботче, високо до коляното ми. Очите му са яркосини, във формата на полумесеци, тялото му е боядисано във весел жълт цвят, а коремът му е покрит с прозрачен стъклен капак, през който виждам как вътре се изстудява поднос с газирани безалкохолни напитки. Щом забелязва как го зяпам, то изпъчва корема си напред, отваря стъклената вратичка и вади пред мен подноса с напитките.

— Казва се Уики — представя го Ашър. — Дронът на нашия тим. Хайде, вземи си безалкохолно.

Въобще не знам как да отговоря на това, затова си вземам една кутия.

— Той пак си ме зяпа — измърморвам на Ашър.

— Иска да види харесва ли ти напитката.

Отпивам от кутията. Чудна е — с пенлив ягодов вкус, който гъделичка вътрешностите ми. Възкликвам с пресилена радост. Уики явно го отбелязва и над главата му изскача виртуално инфо:

Емика Чен | ягодова сода | +1

— По време на престоя ти той ще научи предпочитанията ти за храна и напитки — додава Ашър.

Уики предлага напитка и на Ашър, която той поема с метална ръка, вградена в количката му. После роботът си затваря корема и се търкулва към момче, седнало на един от диваните. Докато го гледам, момчето си върти ръцете във въздуха, все едно кара кормило, а от време на време се мята нанякъде. На стената срещу него път се вие сред хълмове в бонбонени цветове, обрасли с гигантски гъби. Той фучи по пътя и с лекота задминава останалите играчи.

— „Марио Карт“. Линк версия, както виждаш — казва Ашър. — Тук това е традиция.

— Традиция?

— Играем я всяка вечер по един час като част от тренировките за подобряване на скоростните ни рефлекси. Доста оспорвана надпревара се разгаря. — После той шумно плясва с ръце и се провиква така, че гласът му прокънтява из общежитието:

— Ездачи! Кой е тук?

Момчето чува Ашър първо, слага играта на пауза, дръпва слушалките от ушите си и се обръща на дивана да погледне своя капитан. После очите му се врътват към мен. Веднага го разпознавам — прочутия по цял свят Рошан Ахмади с кафявата кожа и гъстите тъмни къдрици, представител на Великобритания.

Ашър му се ухилва до уши.

— Я познай кого съм довел с мен? — пита той и посочва с глава косата ми.

— Аш, ама и ти си един деликатен — отвръща Рошан със сдържан британски акцент, без да откъсва поглед от мен. После кимва. — Здравей, Емика. Аз съм Рошан.

— Тази година той се завръща като наш щит — додава Ашър. — Освен това е начело на световната ранглиста по „Марио Карт“, ако случайно те интересува.

— Здрасти. — Вадя си едната ръка от джоба и му махвам. — За мен е чест да се запозная лично с теб.

На Рошан като че му става приятно. Той ме удостоява с кратка усмивка.

— И за мен също.

— Всички вече сме си избрали стаи — казва Ашър и кимва към коридора, тръгващ от главния атриум. — Рошан искаше стаята с най-големи прозорци. Мен ме настаниха в далечния край, където има някои персонализирани ъпгрейди, специфично приспособени за мен. — Той изпъчва гърди. — Капитанът си има привилегии! Рен е там, в дъното на коридора. А що се отнася до теб…

— Ей! — провиква се към нас глас от горните етажи. Поглеждам нагоре и виждам момиче, провесило лакти от балкона. То шумно дъвче дъвка. Косата й е дива бъркотия от прекрасни черни къдри, има широки рамене и прави бедра и е облечена в грамадно бяло горнище на спортен екип с дълги ръкави, което рязко контрастира с кафявата й кожа. Вторият поглед разкрива, че дрехата й изобщо не е горнище на екип, а тениска с надпис „КВАЛИФИКАЦИИ ПО КУИДИЧ“ с гигантски спортен шрифт.

Веднага я харесвам.

Ашър завърта очи.

— Това е Хамилтън Хименес — казва ми той достатъчно силно, та да чува и тя. — Или просто Хами. Тя е нашият крадец. — Той й се ухилва. — И моя дясна ръка.

Тя също му се ухилва.

— Днес си сантиментален, а, капитане?

Той ме поглежда.

— Освен това е и отчасти ненормална. Не се оставяй да те навие да играете шах.

Хамилтън само свива рамене.

— Недей да хейтваш само защото не можеш да победиш. — Тя надува грамаден балон и го всмуква обратно. Погледът й отскача към мен.

— Стаята ти е тук горе. На втория етаж. Взех по-голямата спалня, защото ти си с уайлдкард, а аз — не. Дано нямаш нищо против.

Чакам и четвърти играч да си подаде физиономията, но къщата изпада в тишина.

— Къде е диджей Рен? — питам.

Ашър поклаща глава.

— Него няма да го видим чак до по-късно — отвръща той. — Рен се готви за партито тази вечер. — На лицето му се появява едва забележима бръчка. — Това е единственият път, когато ще му охлабя юздите, особено след като разчитам на него като наш нов боец. Запомни това, Еми. Тук сме, за да победим.

— То е ясно — отвръщам.

— Добре — кимва той, оглеждайки ме преценяващо. — Надявам се да си толкова добър архитект, колкото и подозирам.

Щом го чувам от него, рязко ме заливат вълнение и тревога. Работата на архитекта е да манипулира света на съответното ниво в полза на отбора си. Ако има пречка, мост например, ще го разруша, за да можем да минем. Ако има плаващи из въздуха скали, ще ги струпам на едно място, за да създам по-голяма платформа. Архитектът е дизайнер на нивото, посветил се е на изменението на света на място в полза на отбора си. Това е една от най-важните задачи в екипа. Миналата година „Ездачите на феникси“ загубиха архитекта си, защото го спипаха да проиграва милиони на комар — залагал за мачове по Warcross. Целият отбор също отнесе тежко наказание — бе смъкнат на дъното на таблицата и лишен от двамата си най-добри играчи.

— Ще дам всичко от себе си — казвам.

— Утре — продължава Ашър, докато влизам с него в асансьора за втория етаж — ще ви светна с Рен как стават нещата в турнира. Ще ви разходя и двамата из една официална игра. Макар че ти… — Той млъква, завърта се и ме поглежда съзаклятнически: —… може и да знаеш повечко, отколкото издаваш.

Вдигам ръце.

— Случайно стана! — казвам и ми се струва, че това съм го повторила вече хиляда пъти. — Не знаех какви ги върша.

— Ааа, знаеше ти, знаеше — отвръща Ашър. — Всъщност си много по-добра на Warcross, отколкото предполага нивото ти. Нали така? — Той кимва към цифрите, плаващи над главата ми. — След като името ти плъзна като вирус, проверих Warcross профила ти. Проучих няколкото игри, в които си играла. Това не са умения на архитект, стигнал едва до 28-о ниво. Защо си толкова по-добра от онова, което нивото ти предполага?

— Какво те кара да го кажеш? Аз само си играя срещу други начинаещи.

— Мислиш, че не мога да прозра оттатък това ли?

Ама той вярно ми е обърнал доста внимание. Наистина, аз излъчвам пряко играта си на живо, когато съм се вързала с публичния си Warcross профил. Но криптираната ми анонимна самоличност е профилът, който използвам по-често. Всичките часове, които натрупвам под него, не важат за нивото ми. Обаче това няма как да го кажа на Ашър.

— Просто не съм имала времето и парите да играя толкова често, колкото ми се иска — казвам. — Обаче доста бързо се уча.

Това като че не минава пред Ашър, но той го пропуска покрай ушите си.

— Всички други отбори ще те подценяват. Ще разправят, че съм си загубил хватката, че съм те избрал само за да накарам вестниците да пишат за „Ездачите“. Обаче ние знаем по-добре, нали? Аз не си губя времето за играчи без потенциал. Ти си скрито оръжие — и аз възнамерявам да оставя това така до първия ни мач.

Като че ставам скритото оръжие на повече хора, отколкото ми харесва.

Стигаме до втория етаж. Ашър се завърта с лице към мен, отпуска глава на облегалката си и се споглежда с Хами. Тя само завива къдрите си на кок на темето и отново ги пуска да падат свободно.

— Хами ще ти покаже останалото — казва Ашър. — След няколко часа отиваме на партито за откриването. — Той потегля обратно към асансьора. — Всички играчи ще се развихрят с пълна сила. Ако никога досега не си виждала парти по случай откриването, стегни се. Беснеене ще падне.

В мига, в който Ашър си тръгва, Хами ме оглежда от глава до пети. С нея сме еднакви на ръст, но брадичката й е вирната някак така, че я прави да изглежда по-висока. Тя ме побутва напред и тръгва към най-близката до нас врата.

— Това е стаята ти — подхвърля ми тя през рамо.

Донякъде очаквам вратата да се отвори като нормална врата, само че тя се плъзва встрани. Ахвам. Стаята е огромна — по-голяма и от пентхаус апартамента ми в хотела. Една цяла стена се отваря към мой частен вътрешен двор и половината от него е заета от блещукащ син безкраен басейн чак до края на балкона. Изящен водопад се излива в басейна някъде от покрива. Останалите стени са виртуално изрисувани от лещите ми във вихрушки от алено, слонова кост и блещукащо злато. Щом се пресягам да докосна цветовете, те се разлюляват под пръстите ми и разпращат вълни из цялата стая. Същевременно три копчета увисват пред стената точно вдясно над главата ми. Едното е с надпис Изключване, другото — Смени изгледа, а третото — Персонализирай. Решавам засега да изключа цветовете и натискам първото копче. Ненакърнена белота заменя стените. Оглеждам се. Леглото ми е грамадно и затрупано от пухести възглавници и одеяла. Останалото пространство е заето главно от работна зона — столове, празно бюро и килими, подхождащи на онези в атриума.

Щом забелязва физиономията ми, Хами се ухилва:

— А пък твоята е най-малката стая! — казва тя.

Обръщам се отново към цялото това пространство.

— Това място е безумно!

— Всичко в общежитието е геймифицирано — обяснява тя. — Също като останалия център на Токио. Печелиш по три банкноти всеки път, когато си персонализираш стените, и по една банкнота от смяната на изгледа. Стаята е предварително програмирана в съответствие с Warcross профила ти. Ако си логната, домашната система знае, че влизаш ти.

Домашната система. Точно това исках да чуя. За да скрия усмивката си, отивам до бюрото и го изучавам.

— Как работи това? — питам Хами възможно най-невинно, макар вече да виждам бутона за включване, увиснал във въздуха над ъгъла на бюрото.

Тя идва при мен и кимва надолу към бутона, ала не го докосва. Домашната система кодира бюрото ми така, че само аз да имам достъп.

— Само ти можеш да включиш работната си зона — казва тя и потвърждава догадката ми. — Натисни го.

Докосвам го. И в същия миг празното досега бюро грейва с меки ивици в цветовете на отбора ни, а над него се появява бял текст — поздравление за добре дошла. Миг по-късно над бюрото се издига холографски екран. Това е стандартен десктоп, само че плава във въздуха. Зяпвам насреща му. Този тип десктопи в Щатите едва напоследък започнаха да ги доставят и въобще не са ми по джоба.

Физиономията ми предизвиква усмивка у Хами.

— Метни екрана на стените ти — казва тя.

Докосвам екрана с два пръста, а после все едно го запокитвам към отсрещната стена. Дисплеят слуша пръстите ми и отхвърчава от екрана на стената, разширява се докрай и я заема цялата.

— Във всекидневната долу е най-добрата работна зона, разбира се — додава Хами. — Но във всичките ни стаи е така. Става за импровизирани съвещания на отбора.

Ако същата система е инсталирана и на долния етаж, то значи десктопът във всяка стая ни най-малко не е толкова защитен, колкото тя си мисли. Мога да проникна в главната система и тогава ще мога да се вмъкна и във всяка от индивидуалните им системи, независимо от това за кого е проектирана работната зона. Усмихвам се срещу разкошния дисплей на цялата стена.

— Благодаря.

— Вече си мислех, че никога няма да видя как американец става първи избор в набора — усмихва се и прибира един непокорен кичур зад ухото си. — Хубаво е, че си в отбора. Може би ще спра да бъзикам Аш и ще си нароча теб за разнообразие. — Тя ми намига и преди да успея да отговоря, се обръща и си тръгва.

Оставам на мястото си, докато излезе от стаята ми — вратата се плъзва и се затваря след нея. После слагам ръце на хълбоците си и оглеждам стаята с възхищение. Моето място. В официалния дом на „Ездачите на феникси“. Отивам до малкия си багаж, доставен и сложен до леглото, и изваждам коледното украшение, картината на татко и скицата, на която съм изобразена аз. Нареждам всеки предмет внимателно на рафта. Там, горе, те изглеждат дребни и простовати в тази стая, преливаща от лукс, но това не угасява усмивката на лицето ми. Представям си как татко, застанал до мен, се възхищава с горд вид на стаята.

„Брей, Еми — щеше да каже и да бутне очилата си нагоре. — Брей, брей!“

При мисълта за баща ми вниманието ми се насочва към гардероба. Натискам леко вратата с пръст и тя се отваря с плъзгане, разкривайки пространство, голямо колкото гарсониерата, където живеехме с Кийра.

Леле-мале.

Гардеробът вече е пълнен с богат асортимент от дрехи, всяка от които маркова, при това от много висок клас. Известно време гледам невярващо, преди да се осмеля да вляза вътре, плъзгайки ръцете си по закачалките. Всяко нещо тук струва хиляди — ризи, дънки, рокли, палта, обувки, малки и големи чанти, всевъзможни колани и бижута. Ръката ми спира на шкафа с обувки, където вдигам един изящен чифт в бяло, червено и зелено. Ухаят на нова кожа, а петите са украсени със златни пластини. Подобно на всичко останало в килера, от обувките все още виси етикет, придружен от малка поздравителна картичка.

ГУЧИ

Официален спонсор на VIII Warcross шампионат

Спонсорски подаръци. Нищо чудно, че професионалните играчи винаги изглеждат така, сякаш тъкмо са слезли от модния подиум. Измъквам се от износените си боти, внимателно ги подреждам в един ъгъл и си слагам новите обувки. Пасват ми като ръкавица.

Цял час отлита незабелязано, докато трескаво пробвам всичко в гардероба си. Има дори рафт, посветен изцяло на маските за лице във всевъзможни цветове и шарки, аксесоар, който забелязах, че мнозина в Токио носят. Слагам си няколко от тях, като опъвам връзките им зад ушите си, така че маската да покрива устата и носа ми. Може би ще ми свършат добра работа, ако имам нужда да обикалям града инкогнито.

Когато малко по-късно спирам, все още навлечена в луксозни дрехи и пищни аксесоари, останала без дъх, изведнъж ме обладава безпокойство. Всяко нещо тук струва повече от целия ми дълг — преди Хидео да го изплати, разбира се.

Хидео.

Тръсвам глава, връщам всичко на мястото му и излизам от гардероба. Ще имам предостатъчно време да се възхищавам на всички тези вещи по-късно. А сега — обратно на работа. Хидео се погрижи да вляза в някой отбор, но сега зависи единствено и само от мен да се уверя, че със съотборниците ми ще печелим всеки рунд. Колкото по-дълго останат „Ездачите“ в турнира, толкова повече време ще имам да разследвам играчите.

В същия този миг, докато аз зяпам гардероба си, двамата други ловци сигурно бързат по дирята на Нула и докладват какво са открили на Хидео. И те са били на Военния набор. Ами ако също са видели тъмния силует, кацнал на таванското скеле? Точно в момента някой друг може да печели десет милиона долара и вече може да съм обречена да се завърна в Ню Йорк с празни ръце.

При тази мисъл ме разтърсва лека паника и се задействам.

Първо си включвам защитите и минавам на непроследимата версия на профила си. После сядам на ръба на леглото и вадя скрийншота, който направих по-рано на стадиона. Изображението, което вадя, всъщност е триизмерна снимка, която мога да завъртя от изходната й точка, за да я изучавам. В допълнение на това тя е уловила и всички данни и кодове, вървящи на стадиона в мига на заснемането.

Присвивам очи и се взирам в статичния силует на скрийншота. Ако го увелича, това само го размазва и вади от фокус. Виждам кода, управляващ виртуалните симулации из сградата, но за тази форма не виждам никакъв код или данни. Въвеждам няколко команди, премахвам визуалните изображения от скрийншота и сега се потапям в царството на кода. Там, където е силуетът, виждам само петно от смущения.

Отпускам се назад и се замислям. Той е скрит от мен по всякакъв начин — с изключение на факта, че успях да го видя. Сигурно не го е очаквал. Намръщвам се. Ако е бил Нула, значи, не се прикрива толкова добре, колкото трябва. Но пък и „Токио Доум“ си има собствена мрежа от връзки за Военния набор. Най-лесният начин този човек да успее да проникне там, е ако вече е бил одобрен да влезе в арената и е бил допуснат физически от защитата. Значи е някой сред публиката. Или играч. Или уайлдкард.

Пак се навеждам напред и отново превключвам на изображения, после зумвам, за да разчета кода, генерирал образа му. На екрана се появява изглед на кода на изображенията, сведен до най-същественото. Докато го разчитам, разсеяно хапя вътрешната страна на бузата си.

И тогава виждам нещо, което ме сепва. Просто един ред. Даже и ред не е, а чифт букви, загубени сред кода. Ключ към разгадката.

WC0

В повечето части от кода на Warcross официалните играчи са означени с Warcross идентификациите си или с обозначението WPN. WP е съкращение от Warcross Player — играч на Warcross, а N е някакво число, чиито цифри се подбират на случаен принцип. Затова, ако гледам код за собствения ми аватар, сигурно там ще се видя изписана като WP39302824 или нещо такова.

Различно обозначение за играчите на Warcross се използва единствено по време на Военния набор. Поглеждам пак маркера. По време на Военния набор в кода играчите не са означени с маркери за играч. Не се наричат WP плюс случайно число. Моят код във Военния набор беше WC40 — Wild Card 40, защото бях последният участник в списъка за набора.

Който и да е този силует, той е бил официален участник във Военния набор. Бил е допуснат физически там, на „Токио Доум“. WC0. Уайлдкард участник. Подозренията на Хидео се оказват доста точни.

Отпускам се назад и се замислям над тази новина. Дали Нула е един от останалите играчи? Ако знаех това по време на Военния набор, можеше да отделя повече време за опити да проникна в данните на всеки играч подред. Сега ми трябва още един шанс всички уайлдкард играчи да се намират на едно и също място едновременно, и трябва да съм достатъчно близо до тях физически, за да имам достъп до инфото им.

Партито тази вечер. Последните думи на Ашър, отправени към мен, звънтят в главата ми. „Всички играчи ще се развихрят с пълна сила.“

Поглеждам към вратата, докато още и още частици от пъзела се нареждат по местата си. После се усмихвам. Довечера е моят шанс.

Изкарвам виртуално меню и натискам бутона за извикване на Уики.

Минута по-късно малкият дрон се търкулва в стаята ми, очите му във формата на полумесеци ме поглеждат очаквателно. Махвам му да се приближи, после го обръщам, за да мога да изуча панела в задната част на главата му. В същото време отварям менюто с настройките му.

— Ама колко си сладък само — промърморвам, докато внимателно отстранявам капака на панела. Вътре е лабиринт от вериги и кабели.

— Уики, изключи всички записи.

Роботът се подчинява, изключвайки събирането на данни. Докато го бърникам, осъзнавам, че не е направен от „Хенка Геймс“, а от някаква друга компания с много по-слаби защити. Бяха се сетили да заложат защитни кодове на всичко останало, но явно никой не се е замислил много-много за инсталирането им на този малък дрон, който трябва просто да ни сервира храна и напитки, а междувременно мълчаливо трупа информация за всичките ни навици.

Час по-късно съм пробила всичките му защити. Записва много повече данни, отколкото си мислех. Не само съхранява информация за „Ездачите на феникси“, но също така изглежда предварително настроен да обслужва другите отбори, което означава, че има опционални връзки към всички останали НевроЛинк профили. Усмихвам се. Всеки на този свят е по някакъв начин свързан с останалите.

Стартирам хак, за да преодолея сигурността на Уики. Докато работи, си проправям път до всеки от акаунтите на съотборниците си. Промъквам се в имейлите им, в съобщенията и спомените. Настройвам хака си така, че да проникне във всеки от профилите на другите отбори.

Ще отнеме известно време, докато свали всичко, но вече е стартиран.

Връщам панела на мястото му, проверявам няколко пъти, за да се уверя, че не съм оставила следа от присъствието си, а след това рестартирам робота. Той отново се включва, очите му примигват, а събирането на данни се връща към нормалното.

Потупвам го по главата, а после си вземам още една ягодова сода.

— Благодаря, Уики — казвам и му смигвам.

Дронът регистрира предпочитанието ми, след което се изнизва с търкаляне от стаята ми. Отварям кенчето и отпивам. До утре би трябвало да съм вътре.