Мари Лу
Warcross (6)

5

При този звук и двете подскачаме. Когато поглеждам към телефона, на екрана му е изписано: Непознат номер.

— Няма ли да вдигнеш? — пита ме Кийра, сега и нейните очи са ококорени като моите. Аз само няколкократно поклащам глава срещу телефона. Не помръдвам от мястото си, докато след цяла вечност, както ми се струва, той най-сетне спира да звъни.

И незабавно зазвънява пак. Непознат номер.

Косъмчетата по тила ми настръхват. Изключвам звука на телефона, после го захвърлям на дивана, та да не ми се мярка пред очите. В тишината седя прегърбена на стола и се мъча да не срещам озадачения поглед на Кийра.

Сигурно се обаждат от полицията. Дали ще дойдат сега да ме арестуват, ако не вдигна? Дали „Хенка Геймс“ ще ме съди? Дали полицията ще обяви награда за моята глава, за да ме издирват другите ловци? Всъщност точно в момента може да разпращат предупредителни съобщения, и то из целия град. Ловците ще се мятат на мотоциклетите си или в таксита, нетърпеливи да ме заловят. Притискам треперещите си ръце здраво в скута си.

Мога да побягна. Трябва! Но щом тази невъзможна мисъл ми хрумва, незабавно смръщвам лице. Ако побягна, къде ще отида? Докъде е възможно да стигна само с тринайсет долара? И ако… не,_ когато _ме хванат, това само ще утежни престъплението ми.

Кийра отива до дивана.

— Още звъни, Емс — смотолевя тя.

— Спри да го гледаш тогава! — сопвам й се аз.

Тя ме поглежда намръщено, после вдига двете си ръце във въздуха.

— Добре де, карай да върви. Както искаш.

И без да каже и дума повече, тя ми обръща гръб и тръгва към своя матрак. Затварям очи, заравям глава в шепи и се облягам на масата. Тишината в стаята е съкрушителна и макар и да не чувам телефона си, аз го усещам, някак си разбирам, че все така звъни. Всеки миг ще се чуе първото думване по вратата.

За всяка заключена врата си има ключ. Но този път съм стигнала до края.

Не знам колко време седя така на масата, нито кога, докрай премаляла, започвам да клюмам. Не усещам, че съм заспала чак докато някъде сред мъглите на мрака един звук ме стряска.

Зън.

Зън.

Зън.

Замаяна, отварям едно око. Алармата ми ли се е задействала? През щорите на прозорците се лее слънце. За миг ме обзема възхита — колко са красиви ярките лъчи! Всъщност тъкмо тези ярки лъчи ми подсказват, че съм закъсняла за нещо. Стомахът ми сякаш хлътва. Заспала съм направо на масата.

Вдигам рязко глава. Цялото тяло ме боли, ръцете ми са се схванали и са изтръпнали, след като съм спала върху тях цяла нощ. Оглеждам се трескаво. Събитията от снощи нахлуват в паметта ми. Кийра си легна, а аз останах тук, на масата, скрила глава в шепите си, чудейки се как може да съм толкова тъпа — да се разкрия пред петстотин милиона души. Сигурно снощи съм сънувала кошмари, макар и да не си спомням нито един от тях. Капнала съм от умора, а сърцето ми тупти като бясно.

Телефонът звъни. Търси ме непознат номер. Сърцето ми замира, а очите ми се обръщат нататък, където телефонът ми все така лежи захвърлен на дивана. Проспала съм няколко часа, а още никой не е цъфнал на прага ни. Може би в крайна сметка нищо няма да се случи. Може би прекалено много се вживявам.

Зън.

Пак се обръщам по посока на звука. Идва от телефона ми. Докато се взирам в него, изведнъж се сещам, че е сряда. Закъсняла съм за смяната си като сервитьорка. Сигурно шефът ми праща съобщение — телефонът ми все още известява със звуков сигнал за получаваните съобщения.

А, не!

Скачам от стола. Кийра лежи в своя ъгъл, частично скрита от поглед зад картонената преграда. Тичам в банята и забивам в устата си четка за зъби, като в същото време бързо прокарвам гребен през огелнената си дъгоцветна коса. Все още съм облечена в снощните дрехи. Ще трябва да карам с тях. Няма време за преобличане. Ругая се наум, докато приключвам с миенето на зъбите. Ще ме уволнят, задето съм пропуснала смяната си. Сърцето ми подскача, когато се подпирам на мивката, свела глава, притисната от цялата тежест на света.

Зън.

Зън! Зън!

— Ох, за бога… — прошушвам едва чуто. Когато телефонът ми звънва още два пъти, се предавам и изтичвам от банята.

— Идвам! — смънквам, сякаш шефът може да ме чуе, и сграбчвам телефона, а той продължава да звъни.

После впервам очи в дългия списък със съобщения.

Осемдесет и четири непрочетени съобщения от скрит номер. Всички те гласят едно и също.

Стомахът ми се свива от напрежение.

— Ем…

Гласът на Кийра ме кара да се обърна и виждам, че е станала и наднича през завесите на прозореца. Едва сега до слуха ми стигат гласовете, идващи долу от улицата.

— Еми — казва Кийра. — Ела да видиш.

С безшумни стъпки отивам при нея. Тънки срезове светлина нахлуват през завесите на прозореца и рисуват жълти ивици по ръцете ми. Устните на Кийра са присвити озадачено. Облягам се до нея, разтварям две пердета и поглеждам навън.

Хора са се скупчили на стълбището пред нашата жилищна сграда и са го задръстили. Носят грамадни камери. Виждам букви, отпечатани отстрани на микрофоните им — имената на местните новинарски канали.

— Какво става? — измърморвам.

Изведнъж Кийра се обръща към мен. Тя дълго се взира в мен, като че вижда нещо, което аз не виждам, а после си пребърква джобовете и вади телефона си. Набира нещо в него. Стаявам дъх, все още заслушана в шума от гласовете навън.

Кийра се взира в резултатите от търсенето на екрана на своя телефон. Лицето й сега е пребледняло като платно, очите — широко отворени. Тя вдига апарата срещу мен, за да видя.

— Еми — казва тя. — Ти си навсякъде.

Пред очите ми се ниже списък от новинарски статии, всичките илюстрирани с една и съща снимка: скрийншот, на който се виждам аз с шарената ми коса, застанала там, насред мача за откриването на турнира по Warcross, а шокираният Ашър се е обърнал към мен. Кийра превърта надолу. Още и още статии, заглавията им се сливат в едно.

ЧОВЕК ОТ ПУБЛИКАТА СЕ ВМЪКВА В МАЧА ПО СЛУЧАЙ ОТКРИВАНЕТО НА ТУРНИРА ПО WARCROSS

WARCROSS Е ХАКНАТ!

ХАКЕРКА ВРЕМЕННО ОСУЕТЯВА ОТКРИВАНЕТО НА WARCROSS

Коя е Емика Чен?

Щом виждам името си, устата ми пресъхва. Деанонимизирали са ме. Каква глупачка съм била да мисля, че снощният ми малък номер няма да ме прати право под светлината на прожекторите. Самоличността ми е разкрита. Бомбата е избухнала — и не само това, ами парчетата са полепнали из целия интернет като стикери. Стоя вцепенена, докато Кийра продължава да търси и добива все по-смаяно изражение.

— Не е възможно да говорят за мен — пелтеча аз. — Не може. Сигурно още спя.

— Не спиш. — Кийра пак вдига телефона си насреща ми. Взирам се в поток от новини, изпъстрен с името ми. — Ти си топ актуалната тема на света.

На масата телефонът ми отново звънва. Поглеждаме го в синхрон.

— Кийра — казвам, докато бавно вървя към телефона си. — Ако обичаш, провери ми един номер. — Тя ме следва до масата, където вземам телефона си и впервам поглед в безкрайния низ от еднакви съобщения. — 212-346-9200.

Кийра го въвежда в търсачката. Миг по-късно преглъща и ме поглежда.

— Това е номерът на седалището на „Хенка Геймс“ в Манхатън.

Усещам убождания по гръбнака и по ръцете. „Хенка Геймс“ току-що са ми изпратили над деветдесет съобщения. Двете с Кийра се гледаме още малко и оставяме суматохата отвън да изпълни тишината в стаята ни.

— Сигурно е адвокатът им — прошепвам. Усещам как кръвта се дръпва от лицето ми. — Кийра… Ще ме съдят.

— Вземи им се обади — отвръща Кийра. — Ако протакаш, само ще се разлютят още повече.

Сигурно е права. Колебая се още малко, след това най-сетне грабвам телефона си и започвам да набирам номера. Кийра скръства ръце и започва да крачи напред-назад из стаята.

— Сложи го на високоговорител — додава тя. Включвам го, после вдигам телефона между нас.

Очаквах да чуя някакъв общоприет автоматичен отговор: „Благодаря, че се обадихте в «Хенка Геймс». За английски език натиснете 1“, типичния поздрав от корпоративен телефон. Ала вместо това телефонът иззвънява само веднъж и вдига някаква жена.

— Госпожица Емика Чен? — пита тя.

Толкова съм стресната от поздрава й, отправен лично към мен, че дълго не намирам какво да кажа.

— Здравейте. Тук. Аз, искам да кажа. Искам да кажа, аз съм. — Трепвам. Защо се изненадвам изобщо? Очевидно знаят телефонния ми номер, съдейки по лавината от съобщения — сигурно веднага са ме прехвърлили на жива телефонистка в мига, в който телефонът ми ги е набрал.

— Отлично — казва жената. — Сега ще ви свържа с господин Танака. Изчакайте моля.

Кийра засмуква въздух и спира да крачи. Вторачва се в мен с широко отворени очи. И аз се взирам в нея и не обръщам внимание на нищо, освен на идващата от слушалката музика. Загубила съм си ума. Сигурно е станала грешка.

— Като че нещо ми се счу — прошепвам на Кийра. — Тя да не би току-що да каза…?

Когато музиката рязко секва, подскачаме и двете. От телефона се чува мъжки глас. Този глас бих разпознала навсякъде, чувала съм го в безброй документални филми и интервюта и той принадлежи на последния човек, с когото ми е хрумвало, че някога ще разговарям по телефона.

— Госпожице Чен? — изрича Хидео Танака.

Има британски акцент. „Завършил е британско международно училище — припомням си трескаво аз. — Учил е в Оксфорд.“ В гласа му, непринуден и изискан, се долавя властността на човек, управляващ огромна корпорация. Аз само стоя с телефона в ръка, втренчена в Кийра, сякаш виждам през нея.

Кийра завърта бясно ръце към мен и ми напомня, че е редно да отговоря.

— Ъъъ… — изграчвам аз срещу телефона. — Здрасти.

— За мен е удоволствие — казва Хидео и по гласа му личи, че се усмихва. Телефонът трепери в ръката ми. Кийра се смилява над мен и поема апарата. Очаквам следващите думи на Хидео да са свързани с моя хакерски инцидент, и затова веднага почвам да ломотя някакви извинения, все едно това би могло да помогне за казуса ми.

— Господин Танака, за вчера… Вижте, много, много съжалявам за станалото… то стана напълно случайно, кълна се… такова де, очилата ми са старички и много бъгави… — Потрепервам. — Такова де… Не че вашите неща са зле направени или нещо такова… Няма такова нещо!… Ъъъ, тоест…

Той ме прекъсва:

— Така. Заета ли сте в момента?

Дали съм заета в момента? Хидео Танака ме пита по телефона заета ли съм в момента?

Очите на Кийра сякаш всеки момент ще изскочат от орбитите. Емика, недей да говориш като тъпачка. Кажи нещо готино.

— Ами… — отговарям. — Всъщност закъснявам за смяната ми като сервитьорка…

Кийра се плясва по челото. Протягам в паника ръце към нея.

— Извинявам се, че ви обърквам графика — казва Хидео, все едно отговорът ми е най-естественото нещо на света. — Но склонна ли сте днес да пропуснете работа и да дойдете в Токио?

В ушите ми започва да звънти.

— Какво? В Токио… в Япония?

— Да.

Свивам се и се радвам, че той не вижда как лицето ми почервенява от срам. Какво очаквах да каже — Токио в Ню Джърси?

— Ама… сега, веднага ли?

В гласа му се вмъква развеселена нотка.

— Да, сега, веднага.

— Аз… хъм… — Свят ми се завива. — С най-голямо удоволствие… но… мен тъкмо ме гонят утре от апартамента ни и затова…

— За дълговете ви вече са се погрижили.

Чак след малко проумявам думите му — достатъчно, за да продължа да плямпам, докато се усетя какво е казал. С Кийра се споглеждаме ошашавено.

— Извинете… какво? — измърморвам. — За тях… са се погрижили?

— Да.

Цифрите, които постоянно се въртят в главата ми. Наем, сметки, дълг. 1150 долара. 3450 долара. 6000 долара. За дълговете ви са се погрижили. Съвсем ей така изведнъж те се разпръсват и на мястото им в мислите ми нахлува единствено бял шум. Как е възможно това? Ако тозчас отида в апартамента на господин Алсол, дали той ще ме отпъди с ръка и ще ми каже да си ходя? Защо да го прави Хидео Танака? Внезапно ми се завърта главата и сякаш разумът се гласи да изхвърчи от тялото ми. Недей да припадаш.

— Не може просто ей така да се погрижат за тях — чувам се да казвам. — Това са много пари.

— Уверявам ви, че беше съвсем просто. Госпожице Чен?

— Да. Извинете… да, тук съм още.

— Чудесно. Пред апартамента ви чака кола, готова да ви откара на летище „Ла Гуардия“. Вземете какъвто багаж желаете. Колата е готова да потегли, когато сте готова и вие.

— Кола? Ама… Чакайте… Кога е полетът? С коя авиокомпания? Колко време имам за…

— С частния ми самолет — казва той невъзмутимо. — Той ще излети, когато вие се качите в него.

С частния му самолет.

— Ама чакайте… всичкият ми багаж… Колко време ще стоя там? — Погледът ми отново се измества към Кийра. Тя изглежда бледа — все още преработва информацията, че дълговете ни са се изпарили само за един кратък миг.

— Ако желаете да ви опаковат и да ви доставят някои вещи в Токио — отвръща той, — само кажете, и още днес ще бъде уредено. Искам да направя пътуването ви възможно най-удобно. Там ще разполагате с всичко необходимо.

— Чакайте! — Започвам да клатя глава. Да доставят вещите ми? Колко време иска той да остана там? Бръчки набраздяват челото ми.

— Необходима ми е секунда, за да си помисля. Не разбирам. — Емоциите ми най-сетне преливат и пороят на мислите ми се отприщва. — За какво е всичко това? Колата, дълговете ни, самолетът… Токио?! — ломотя аз. — Вчера обърках най-големия мач на годината. Някой трябва да ми се ядоса. Вие, по-точно! За какво заминавам за Токио? — Вдишвам дълбоко въздух. — Какво искате от мен?

От другия край на линията следва пауза. Внезапно осъзнавам, че бръщолевя пред един от най-могъщите хора в света… пред своя_ идол,_ пред човека, когото съм гледала, за когото съм чела и по когото съм била вманиачена години наред, пред човека, който промени живота ми. Насреща ми Кийра се е вторачила в телефона, все едно вижда какво е изражението на Хидео. Преглъщам уплашено в настаналото мълчание.

— Имам за вас предложение за работа — отвръща Хидео. — Желаете ли да чуете нещо повече?