Мари Лу
Warcross (32)

31

Токийските улици все още са толкова пусти, колкото не съм ги виждала никога. Цепя през шосето със скейтборда, косата ми се вее зад мен, вятърът насълзява очите ми.

Колко сложно стана всичко. Неотдавна се плъзгах из оживения център на Ню Йорк и не исках нищо повече, освен да изкарам достатъчно пари, за да не ме изхвърлят на улицата. Тогава Хидео бе просто корица на списание — надзъртане в нова статия, снимка в телевизионно предаване, заглавие в таблоид. Сега е мъж, когото се мъча да разбера, човек с хиляда различни свои версии, които се опитвам да сглобя в едно.

Накъдето и да се обърна, заглавията по билбордовете и сградите гласят все едно и също: че резултатите от финалния мач са некоректни, че играта е била компрометирана от нелегални пауъръпи. Феновете призовават за реванш. Сред фен общностите вече никнат какви ли не конспиративни теории — че някой от служителите на „Хенка Геймс“ е вкарал пауъръпите на шега, че компанията е искала да вдигне рейтинга си, че играчите някак си са се натъкнали на някои от тайните на последния свят. Дори да изпиша истината там, никой не би повярвал.

Навсякъде около мен хората си гледат работата и дори не усещат незабележимата, ала важна промяна в НевроЛинк, сега способен да контролира живота им. А дали всъщност има някаква разлика? Не сме ли всички вързани вече от години, напълно пристрастени към този свят отвъд реалността? Толкова лесно ли се предаваме? Насилвам се да извърна очи, когато подминавам една полицейска кола. Може ли Хидео сега да ме подгони, като просто нареди на полицията да ме арестува? Би ли ми причинил това? Кога ще се изчерпи търпението му? Кога напълно ще се обърне срещу мен?

Трябва да намеря начин да го спра. Преди той да спре мен.

Извадила съм стария си очукан телефон — хакът му ми позволява да издиря останалите ездачи на феникси, без да се излагам на новия НевроЛинк алгоритъм. Покрили са се в един апартамент, който мога само да предположа, че е на Ашър, в покрайнините на града.

Телефонът ми ме известява за получено ново съобщение. Номерът е криптиран и ми е напълно непознат. Най-вероятно е Хидео. Насилвам се да го игнорирам, премигвайки, за да отпъдя влагата от очите си, и подкарвам скейтборда с шеметна скорост по една пуста отсечка от шосето.

Слънцето вече клони към залез и облива града в златни отсенки, когато спирам на едно спокойно кръстовище в покрайнините на Токио, където градът отстъпва мястото си на хълмове и малобройни улици. Взирам се в триетажна градска къща с портал и семплъл екстериор от тъмно и бяло дърво.

Ашър ме посреща на вратата. Бързо ме вкарва вътре, а после ме отвежда във всекидневната, където вече са пристигнали Хами и Рошан. Щом ме виждат, те скачат на крака. Хами ме прегръща. Миг по-късно съзирам и други хора на дивана, играчи от другите отбори — Зиги Фрост. Абени Леа от „Рицарите на облаците“. Тримейн също е тук и се е настанил видимо далече от Рошан — но телата на двамата са извърнати едно към друго и изглеждат сякаш досега са си говорили. Напрежението между тях осезаемо е намаляло, да не кажем, че напълно е изчезнало.

— Какво ще правим оттук нататък? — пита Хами, когато всички се настаняваме. Посреща я продължително мълчание.

Сядам и аз.

— Аз ползвам хакната версия на Warcross — отговарям. — Мисля, че не съм засегната по същия начин. Може да измисля как и вие да я получите.

Разказвам им какво се е случило от самото начало — как Хидео ме нае след първото нахакване в играта, за честите ми срещи с него, как после съм разбрала какво се е случило, когато Нула се появи във финалния мач. Говоря, докато навън палят уличното осветление и на Ашър му се налага да светне лампите във всекидневната.

— Видях го как се появи — завършвам — в последния момент, когато всички усетихме онзи статичен шок. За първи път изобщо видях някакви данни за него.

Тримейн ме поглежда.

— И ти ли си видяла Нула? Не само аз?

Останалите се намесват.

— И аз го видях — додава Ашър. — Беше с непрозрачен шлем, а името над главата му беше [нула]. Черна броня.

Хами повтаря същото, както и Рошан.

Всички са видели Нула в онзи момент. Това означава, че е бил видим извън моя хак, че в този миг са били видими всичките му данни. Намръщвам се. Били са видими всичките му данни.

Изведнъж изправям гръб и започвам да набирам. Вадя профила си в Warcross, после моите Светове на паметта. Сега там има само един спомен, споменът ми от финалния мач.

— Трябва да видя нещо — измърморвам, а останалите се събират наоколо. Влизам в спомена и го споделям с другите, за да виждат и те каквото виждам аз. Светът временно изчезва и ме връща отново в играта. Виждам началото на мача, после мостовете, роботите, излизащи от хангарите си, последвалата битка. Превъртам всичко това напред, чак до края. После го пускам до мига, когато се случи електрошокът, когато Нула изведнъж застана пред мен. Спирам го на пауза.

Данните му. Записала съм ги.

Мога да видя действителния му профил.

— Емс — обажда се Ашър до мен, докато гледа спомена. — Сега наистина ли можеш да откриеш кой е? С треперещи пръсти преглеждам личния профил на Нула.

И разбира се, ето го. Задействането го е разкрило, макар и само за частица от секундата — но на мен толкова ми трябва. Гледам вцепенена профилната информация, която сега се носи пред нас в центъра на всекидневната.

Име, истинско име се рее до снимката на реалния потребител, който е Нула. Даже няма нужда да го прочета, за да позная кой е. Мога само да се взирам в снимката. От нея ме гледа човек, който прилича на Хидео като по-млад, момче с външност, напомняща Хидео отпреди няколко години. Момче на моята възраст. Погледът ми отново се връща на името — направо не мога да повярвам на очите си.

Сасуке Танака

 

 

По-късно същата вечер излизам от апартамента и заставам вън в двора. Имам нужда от въздух. Уличните лампи пред дома на Ашър хвърлят светлинна мрежа по тротоарите и аз се взирам в нея, насилвам се да прочистя мислите си и да намеря миг на покой. Главата ми инстинктивно се обръща нагоре, очите ми търсят звезди. Оттук се виждат само няколко — разпръснати точици, които показват къде се намира Млечният път, невидим без наложения виртуален слой. Както никога, утешително е да виждаш реалността такава, каквато е, а не разширената й версия през НевроЛинк.

Сасуке. Сасуке.

Безброй въпроси се вихрят в ума ми. Няма как Хидео да знае за това. Ако го знаеше, щеше да го спомене — можеше дори и да се откаже от плановете си. Но как е възможно? Сасуке е изчезнал преди толкова много години, отведен от безименен похитител. Защо се появява отново като хакер и се опитва да спре Хидео? Защо не се е появил пред самия Хидео, за да разкрие кой е в действителност? Помни ли изобщо миналото си… знае ли, че Хидео му е брат? Кой го контролира? За кого работи? И защо държи самоличността си в тайна?

Истински ли е изобщо?

Присядам на бордюра и придърпвам колене към брадичката си. Какво ще причини това на Хидео, след като разбере? Дали щеше да спре, ако знаеше? Искам ли изобщо да спре? Кое е по-лошо — свят, в който Хидео се бори против насилието, или свят, в който Нула се бори чрез насилието?

Питам се какви ли мисли преминават сега през ума на Хидео, и се налага да напрегна цялата сила на волята си, за да не го потърся, да не му изпратя покана за връзка, та да почувствам каквото той чувства, да не му изпратя съобщение, та да чуя гласа му.

Съобщение. Спомням си за криптираното съобщение, което получих по-рано този следобед, и отново поглеждам към телефона си. Казвам си да не го отварям, да не позволявам на каквото и да е, написано от Хидео, да ме разубеди. В крайна сметка обаче пръстът ми се озовава над иконката със съобщението — и след един особено дълъг момент най-сетне се решавам да го отворя.

Не е от Хидео. От Нула е.

Офертата ми е още в сила.

Последвалото слабо иззвъняване ме информира, че току-що съм свалила нещо в профила си. Ръката ми застива над новите файлове. Това са спомените ми. Моите Светове на паметта. Ахвам тихо, докато ги гледам как се наместват на старите си места, сякаш никога не са мърдали оттам — спомените за баща ми, които Нула ми отне, а сега ми връща.

Защо ми ги връща?

Ръката ми започва да трепери. Затварям очи и увивам ръце около коленете си, прегръщам ги така, сякаш заедно със спомените се е възстановил и целият ми живот. Когато отново отварям очи, те са мокри.

Офертата ми още е в сила.

Офертата му. Защо ми връща онова, което с такова удоволствие ми отне? Как смее да се преструва, че ми ги връща като подарък, че един вид ми прави услуга? Представям си тъмния му силует в червената пещера, неговия нисък, тих глас. Представям си плочките черна броня, които покриха ръцете, и тялото и краката ми, превръщайки ме в някой друг.

— Здрасти! — Поздравът разпръсва мислите ми. Бързо избърсвам очите си и извръщам глава колкото да видя, че Тримейн е дошъл и е застанал до мен.

— Здрасти — смънквам в отговор и скривам телефона си.

Тримейн забелязва движението ми, но въпреки че ми хвърля кратък кос поглед, не коментира. Днес бяха разкрити достатъчно тайни. После дълго мълчим.

— С мен се свърза друг ловец на глави — казва той най-сетне, протегнал ръце над главата си. Уличните лампи хвърлят светлина по бледата му кожа.

Срещам погледа му.

— Един от ловците на Хидео?

Той кимва.

— Мисля, че пътищата ни се пресякоха с него, докато бях на долната земя — продължава Тримейн. — Седеше с аватарите, които следяха лотарията на убийствата. Ако работим заедно, сигурно ще успеем да го издирим. Ние сме сред малцината в света, които едновременно и разбираме вътрешното устройство на Warcross, и сме работили за Хидео.

Съобщението на Нула още ехти в мислите ми. Извръщам поглед и кимвам.

— Значи ще слезем в Тъмния свят. Ще намерим начин да се свържем с него. Можем да изнамерим решение за всичко това.

— Да спрем Хидео? — пита Тримейн. — Или Нула?

Мисля си за напрегнатия поглед на Хидео, за гения му, отдаден само на едно. Мисля си за ръцете му — как се спускат по раменете ми, как нежно обгръщат в шепи лицето ми, притеглят ме към него за целувка. Мисля си как отмяташе глава нагоре към звездите, как търсеше начин да се откъсне от миналото. Мисля за свъсеното му чело и как оброни глава на рамото ми и прошепна моето име. Мисля за последните разменени помежду ни думи. После се сещам за изненадания глас на Нула, за гнева в думите му, когато се изправи пред мен във финалния мач. Как открадна спомените ми. Как ми ги върна.

„Всеки си има цена — бе казал той. — Кажи каква е твоята.“ Тримейн ми подава ръка, аз я поемам и го оставям да ми помогне да се изправя. А после заставаме там, неподвижни, загледани в електрическия блясък на Токио — кубинките ми са обърнати с петите към къщата и сочат към града, а сърцето ми е увиснало някъде между единия избор и другия и не знае накъде да поеме.