Мари Лу
Warcross (31)

30

— Какво?

Тръсвам глава. Не разбирам. Но миг по-късно Нула изчезва, а светът „Сребърен кръг“ около нас замръзва и прелива в черно. Когато мигвам пак, се връщам в хотелската си стая и игрите са приключили. Седя, стресната от тишината. Всичко свърши така изведнъж. Успях — и макар и още да не съм разбрала кой е Нула, знам, че съм осуетила плановете му, каквито и да са били те.

„Ти не знаеш. Моят план беше да спра Хидео.“

Какво, по дяволите, може да значи това? Какво не съм знаела? Нещо гъделичка подсъзнанието ми, дребна и мъчителна тревога.

И сякаш по даден сигнал пред погледа ми изскача покана. От Ашър. Приемам и познатото му лице се появява, все едно е в стаята с мен. Сияе.

— Еми! — възкликва той. — Ти успя! Победихме!

Успявам да му се усмихна и да смънкам нещо в отговор, но думите на Нула продължават да витаят в подсъзнанието ми.

Къде си?

Съобщението е от Хидео.

— Ще ти се обадя после, Аш — казвам, прекъсвам връзката и отговарям на Хидео като в мъгла. Ако мога да го видя лично, той ще ми обясни подробно казаното от Нула. Ще му разкажа за това, а той ще знае какво е имал предвид той.

Само половин час по-късно вратата ми се отваря, вдигам очи и виждам как Хидео влиза в стаята ми с двамата си бодигардове от двете страни. Той им прави знак с глава и двамата спират като един — толкова бързо се подчиняват, все едно са програмирани. После се обръщат, излизат и ни оставят сами. Не съм виждала Хидео от няколко дни, не и лично, и сърцето ми веднага откликва на присъствието му и трепва в гърдите ми. Скачам на крака. Той може да ми обясни какво става.

Хидео спира на крачка от мен и ми хвърля странен, тежък, намръщен поглед.

— Казах ти да заминеш.

Нещо в погледа му ме възпира да се доближа още. Думите на Нула отново се завръщат в паметта ми, увиснали са във въздуха между нас.

— Нула беше в играта — казвам. — Беше инсталирал вирус в артефактите. Преди да изчезне, ми каза нещо. Каза, че бил там, за да осуети твоите планове. — Намръщвам се. — Не разбирам за какво говори.

Хидео мълчи.

— Тоест… — продължавам, сега ме е страх да млъкна. — Мислех си, че възнамерява да задейства унищожаването на НевроЛинк, но не знаех защо иска това. — Впивам поглед в Хидео и внезапно се изпълвам с ужас какво ще ми отговори. — Ти знаеш ли?

Хидео свежда глава. Свъсил е вежди и цялата му стойка крещи, че няма желание да отговори.

Нула не може да е прав, нали? Какво не знам?

— За какво говори той? — питам, гласът ми е притихнал.

Най-сетне Хидео отново ме поглежда. Изражението му е призрачно — любопитното и игриво момче сега е скрито като зад воал. Лицето му е облечено във все същото сериозно изражение, но днес за пръв път имам лошо предчувствие, докато го гледам, сякаш е нещо повече от изражението на мълчалив създател. После той въздъхва и прокарва пръсти през косата си. Замахва във въздуха и между нас изскача познатият реещ се екран.

Връзка с Хидео?

Поколебавам се. После приемам поканата.

Когато връзката се задейства, до мен достига парченце от емоциите на Хидео. Притеснен е от нещо, обременен. Но освен това усещам, че е настроен оптимистично. За какво е оптимистичен?

— Винаги търсим начин да подобрим живота си чрез машините. Чрез данните. Вече от доста време се занимавам с разработването на идеалната изкуствена интелигентност — алгоритъм, който при прилагането му чрез НевроЛинк може да поправи недъзите на човечеството по-добре от всякакви човешки сили.

Смръщвам се насреща му.

— Да поправи недъзите ни? За какво говориш?

Хидео махва леко с ръка и изтегля нов екран помежду ни. Заглеждам се. Прилича на овал от цветове, зелени и сини, жълти и лилави, постоянно менящи се.

— В момента гледаш съзнанието на НевроЛинк потребител — обяснява той.

После пак сменя екрана. Овалът е заменен от друг, със свои собствени уникални цветове.

— И на друг потребител — той отново махва с ръка. — И на още един.

Зяпвам го невярващо.

— Всичко това са умовете на потребителите ти? Можеш да виждаш мислите им? Мозъците им?

— Мога и много повече. НевроЛинк винаги си е взаимодействал с човешкия мозък — продължава той. — Именно това прави виртуалната реалност толкова ефикасна и реалистична. Това правеше очилата специални. Знаеш го. Досега аз използвах този интерфейс като еднопосочна информационна система — кодът просто създаваше и илюстрираше онова, което мозъкът си пожелаеше. Ти мърдаш ръка — кодът мести виртуалната ти ръка. Мозъкът ти има пълен контрол. — Погледът му се е забил в моя. — Но информацията пътува в двете посоки.

Мъча се да проумея истината в думите му. Изобретението на Хидео използва най-добрия генератор на 3D ефекти в света — собствения ти мозък, за да ти създаде най-небивалата възможна илюзия за реалност.

Най-добрият мозъчно-компютърен интерфейс в света.

Поклащам глава, не искам да повярвам на думите му.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Хидео се взира в мен за дълго, преди да отговори.

— Краят на мача — казва — активира способността на НевроЛинк да контролира умовете на потребителите.

НевроЛинк може да контролира потребителите си.

Осъзнаването ме поразява толкова внезапно и болезнено, че ми секва дъхът. Потребителите могат да контролират НевроЛинк с умовете си. Но кодът за обратна връзка може да се използва и по другия начин — въвеждаш команда и с нея нареждаш на мозъка какво да прави. Въвеждаш достатъчно команди — и може да се установи постоянен контрол върху мозъка. И Хидео е създал цял алгоритъм с тази цел.

Правя крачка назад и се подпирам на нощното шкафче.

— Ти контролираш мислите на хората… — казвам и поглеждам излъчваните кадри — … с код?

— Онези Warcross лещи бяха безплатни — напомня ми Хидео. — Доставиха ги почти на всеки човек в света, почти във всички кътчета на земното кълбо.

Новинарските емисии за дълги опашки, за откраднати доставки. Сега разбирам защо Хидео не се притесняваше за кражбите. Колкото повече потребители, толкова по-добре.

Хидео издърпва друго изображение на вътрешността на човешки ум. Този път цветовете са наситеночервено и тъмнолилаво.

— НевроЛинк може да регистрира кога емоциите на един потребител преминават в агресия — казва. — Може да отчете и дали планира да извърши нещо насилствено, при това с невероятна точност.

Той променя гледната ни точка и сега се взираме в самия човек, чието съзнание разглеждахме досега. Той се мъчи да извади пистолет от палтото си, челото му лъщи от пот, докато се готви да нахлуе в хранителен магазин.

— Това в момента ли се случва — успявам да промълвя.

Хидео кимва веднъж.

— В центъра на Лос Анджелис.

Точно когато човекът стига до входа на магазина, тъмният червен овал, представляващ съзнанието му, внезапно проблясва ярко. Новият алгоритъм на НевроЛинк занулява цветовете. Агресивното червено постепенно се разсейва до мека смесица от синьо, зелено и жълто. Човекът на екрана се заковава на място. Вече не се опитва да извади пистолета си. На лицето му се е изписала странна празнота, от вида на която цялата потръпвам. След това лицето му се отпуска, той примигва неуверено, а после излиза и тръгва надолу по улицата, сякаш напълно е забравил магазина.

Хидео ми показва и други видеа, събития, които се случват в момента по целия свят. Цветните карти на милиони умове, до един контролирани от алгоритъм.

— С времето кодът ще изучи от получаваните данни действията и реакциите на всеки човек. Ще се преобразува, за да се адаптира към съзнанието на всеки. Ще наглася фината си настройка, ще се шифрова, ще се усъвършенства, ще обогатява автоматичните си реакции, за да включи всяка една специфична подробност за евентуалните действия на човека. Той ще превърне сам себе си в усъвършенствана охранителна система.

Съдейки по кадрите, хората дори не знаят какво ги е споходило — а дори и за миг да са разбрали, кодът ще ги спре да мислят за това.

— Ами ако хората не го искат? Ами ако просто спрат да ползват НевроЛинк и лещите?

— Помниш ли какво ти казах първия път, когато ти дадох един чифт?

Още докато го казва това, аз си спомням думите му. „Лещите оставят безвреден слой с дебелината на не повече от атом върху повърхността на окото. Той играе ролята на проводник между лещите и тялото.“ Този слой ще остава върху очите и — независимо дали носим лещите си, или не — ще ни държи свързани с НевроЛинк. Бях разбрала напълно погрешно плановете на Нула. Той бе искал да координира унищожаването на този план. Да убие Хидео, за да му попречи да постигне целта си. Беше заложил бомба в общежитието ни в опит да ме изкара от играта и от осуетяването на крайната му цел. А може би и точно затова Хидео не бе спрял финалния мач, когато е забелязал, че нещата не вървят както трябва. Искал е да попреча на Нула да задейства своя замисъл чрез победата, за да мога да задействам_ неговите_ планове.

Прави го заради Сасуке. Създал е всичко това, та никой никога да не го сполети съдбата на брат му, никое семейство никога да не страда като неговото. Разговорът ни светкавично изниква в мислите ми. „Ти си създал Warcross за него“ — бях казала. А той отвърна: „Всичко, което правя, е за него“.

Дали Кен знае за плана му? Дали всички винаги са го подкрепяли?

— Не можеш! — казвам остро.

— Защо не? — настоява Хидео.

— Не може да говориш сериозно. — Засмивам се кратко, отчаяно. — Искаш да си диктатор? Искаш да контролираш всекиго на света?

— Не аз — Хидео ме пронизва със същия поглед, който използва и при първата ни среща. — Ами ако диктаторът е алгоритъм? Код? Ами ако този код може да принуди света да бъде едно по-добро място, да спре войните само с няколко реда данни, да спасява животи с автоматизирана система? Алгоритъмът няма его. Той не ламти за власт. Той е програмиран единствено да поправя грешки, да бъде справедлив. Не е по-различен от правилата, които управляват обществото — разликата е, че той може да прилага закона мигновено, невсякъде и по всяко време.

— Но ти контролираш алгоритъма.

Очите му се присвиват леко в краищата.

— Да.

— Никой не те е избирал! — отсичам.

— Защото досега хората така прекрасно са избирали своите лидери! — отсича той в отговор.

— Но не можеш да направиш това! Ти… ти ни отнемаш най-важното, което ни прави хора!

Хидео пристъпва по-близо.

— А какво точно е това, което ни прави хора? Възможността да убиваме и да изнасилваме? Да водим войни, да бомбардираме, да унищожаваме? Да отвличаме деца? Да застрелваме невинни? Това ли е онази част от човечността, която не бива да се отнема? Демокрацията успяла ли е да сложи край поне на нещо от всичко това? Да, опитваме се да се борим срещу това със закони — но защитниците на закона не могат да бъдат едновременно навсякъде. Те не могат да виждат всичко. Ами ако аз мога? Щях да мога да спра човека, отвлякъл Сасуке — сега НевроЛинк може да спре всеки, способен да причини същото на друго дете. Мога да освободя от престъпленията деветдесет процента от човечеството и да позволя на нашите защитници на закона да се съсредоточат само върху останалите десет процента.

— Искаш да кажеш, че ще контролираш деветдесет процента от населението.

— Хората все така ще могат да си живеят живота, да преследват мечтите си, да правят всичко, което някога са искали! Аз не преча на това! Те могат да правят каквото си искат, стига то да не е престъпно. Така че — защо не?

Осъзнавам, че тъпча на едно място, не знам на какво да вярвам. Мисля си за Ню Йорк, за това, как работя като ловец на глави, защото полицията не може да насмогне с високите нива на престъпност в града. Мисля си за това, че същото се случва навсякъде по света.

„Хората ще могат да правят всичко, което някога са искали! Аз не преча на това!“

Само че пречи — пречи на свободата им. А това променя всичко.

— НевроЛинк е съществена част от ежедневието на хората — казва Хидео. — Той е съществена част от ежедневието, хората работят в него, градят бизнес на базата му и са погълнати от предлаганите от него развлечения. Те искат да го използват.

И осъзнавам, че той, разбира се, е прав. Защо биха се отказали от перфектната фантастична реалност само защото трябва да се откажат от свободата си? Каква е ползата от свободата, ако живееш в мизерна реалност? Все едно да кажеш на всички да се откажат от интернет. И макар да настръхвам от ужас пред факта, че съм носила лещите — че още ги нося — дори и мен ме пронизва остра болка само при мисълта никога повече да не вляза в Линка, да се откажа от пристрастяващата му магия.

Хората ще продължат да го използват дори да я нямаше невидимата му следа върху очните им ябълки. Вероятно няма и да повярват, че им причинява всичко това. Дори и да започнат да спорят помежду си относно последиците от манипулацията на НевроЛинк, животът им сега се върти около него. Всеки, който не е свързан с НевроЛинк сега, рано или късно ще го използва и ще задейства новия алгоритъм в ума си. В крайна сметка той ще се инсталира на всички потребители.

Може би на никого няма да му пука особено.

— Ами протестиращите? Размирниците? — питам го. — Ами борбата за правдата или допускането на грешки, или дори просто уважението към хората, които са на различно мнение от твоето? Какви закони ще прилага този алгоритъм по-точно? Как твоят изкуствен разум ще е способен да преценява всички по света или да разбира защо постъпват така? Откъде знаеш, че някой ден няма да прекалиш? Не можеш да донесеш мир на света еднолично.

— Всички лицемерно тачат световния мир — казва Хидео с нотка на отвращение в гласа. — Използват го за хубав отговор на безсмислени въпроси. — Очите му са впити в моите, изгарят ме до мозъка на костите. — Омръзнаха ми ужасите на света. И затова аз ще наложа това докрай.

Мисля си за времето след смъртта на баща ми, когато в училище се сбивах или крещях неща, за които по-късно съжалявах. Мисля за онова, което извърших, за да защитя Ани Патридж. Кодът на Хидео щеше да ме спре. И това би било хубаво, нали? Защо тогава като нож, забит в гърдите ми, ме ранява знанието, че ето за това той ме докара в Токио? И как после настояваше да си тръгна.

— Ти ме излъга — казвам твърдо.

— Не бях аз този, който те нападна. — Погледът на Хидео е мек, но непреклонен. — Не бях аз този, който унищожи най-ценното за теб. В света съществува истинско зло — и това не съм аз.

Нула унищожи най-важните за мен неща — моите късчета от миналото, украшението и картината на баща ми. Моите спомени. А Хидео е този, който изобщо ми осигури начин да запазя тези спомени, който ме спаси от изхвърляне на улицата, който скърби за брат си, обича семейството си и създава прекрасни неща.

Нула използва насилие, за да прокара своята кауза. Хидео прокарва своята кауза, като предотвратява насилието. Някаква част от мен — луда и спокойна част — съзира разумност в плана му, дори и да съм погнусена от делото му.

Хидео въздъхва и отмества очи.

— Предупредих те да си заминеш — прошепва той. — Първо, когато те наех, исках от теб само да спреш един хакер, за когото знаех, че се опитва да спре мен. Не знаех, че ще… — той се поколебава, а после изоставя изречението. — Не исках да продължиш да работиш за мен без действително да разбираш тежестта на онова, което вършиш.

— Само че аз продължих да работя за теб. И ти ми позволи, без да ми обясниш защо.

Моментите, когато се бе колебал в мое присъствие и не бе искал да задълбочи нещата помежду ни. Моментът, когато бе решил да ме пусне да си отида. Отстраняването ми от отбора на „Ездачите на феникси“. По свой начин той се опитваше да осъществява плановете си сам. Усещам студ от лещите, сякаш са нещо чуждо и враждебно. Мисля си за хакнатата версия на Warcross, която използвам. В безопасност ли съм?

Хидео се навежда толкова близо, че устните ни почти се докосват. Онази част от мен, изградена от суров инстинкт, се разбужда и отчаяно иска да стопи разстоянието помежду ни. Но не помръдвам, той също — стоим колебливи, разделени. Очите му сега са тъй тъмни, почти черни, лицето му е призрачно.

— Всеки проблем си има решение, нали? Искам да ти докажа смислеността на моите планове. — Присвива очи. — Мога да ти покажа доброто в това, ако ми позволиш. Моля те.

През връзката ни мога да усетя неговата сериозност, пламенния му стремеж да налага правда, желанието му да ми докаже, че е прав. Когато се взирам изпитателно в очите му, откривам онзи любознателен, страстен, интелигентен мъж, когото видях за пръв път в офиса му, и той ми показва най-новото си творение. Това е същият човек. Как може да е същият човек? Изражението му остава неуверено, колебливо.

— Не си тръгвай, Емика! — моли ме.

Преглъщам тежко. Когато отговарям, гласът ми е спокоен, дори студен.

— Не мога да те подкрепя в това.

Почти усещам как сърцето му се къса, пронизано право там, където бе рискувал да ми го разкрие, където ми бе позволил да видя пулсиращата рана вътре в него. Той ми се бе доверил с мисълта, че навярно аз ще съм човекът, който ще застане до него. Защо да не застана, мислел си е сигурно — аз разбирах неговата загуба, а той — моята. Разбирахме се… Или поне така си мислехме. Внезапно той ми изглежда самотен и уязвим в своята решителност.

— Емика… — казва той в последен опит да ме убеди.

Поемам си дълбоко дъх, а после прекъсвам връзката помежду ни. Едва доловимият поток от емоции, който протича по нея, рязко секва.

— Ще те спра, Хидео.

При тези думи погледът му става сдържан и се отдръпва зад познатите ми стени студенина. Той се отдръпва от мен. Изучава с поглед лицето ми, сякаш попива гледката за последен път.

— Не искам да съм ти враг — казва той тихо. — Но ще го направя, с теб или без теб.

Усещам как и моето сърце се къса, ала съм непоколебима. Той не отстъпва, нито пък аз, продължаваме да стоим на двата бряга на пропаст.

— Тогава ще се наложи да го направиш сам.