Мари Лу
Warcross (27)

26

Повреда в газопровода. Това е официалното обяснение за взрива.

Успявам да си спомня какво се е случило чак, когато го гледам на малкия телевизор в болничната ми стая. Отвън изглежда ужас и безумие — в общежитието на „Ездачите на феникси“ изведнъж гръмва оглушителен взрив и от покрива на атриума ни изригва оранжево огнено кълбо. Прозорци се пръскат и навсякъде се сипят стъкла. Щом огънят се разгаря неудържимо и бълва черен дим във въздуха, съседните общежития светват и играчите от другите отбори хукват към нашето. Някои пищят. Други стоят и са се хванали за главите, загубили ума и дума. Но повечето търчат към прозорците и крещят имената ни. Дори и Тримейн — противният побойник Тримейн, маха на другите играчи от „Демоничната бригада“ да помогнат на него и Рошан да прехвърлят Ашър през един прозорец.

После идват пожарните заедно с линейките. Мигащи светлини изпълват телевизионния екран. Новинарски репортер говори пред общежитието ни, после интервюира Хами, която изглежда зашеметена, докато се увива с одеяло. Ашър има няколко порязвания и ожулвания от счупени стъкла, също и Рошан, но по чудо всички сме оживели.

Но това не значи, че не сме разтърсени до основи.

— Госпожице Чен — казва една сестра, която надниква през вратата. — Имате посетител.

Сядам и обвивам с ръце сгънатите си крака, а после й кимвам мълчаливо. Крайниците ми са изтръпнали.

— Добре — казвам. Тя ми кимва и миг по-късно се връща с двама души.

Рошан е, стиснал в ръце някаква кутия, а след него влиза Хами. Като че не са спали няколко дни. Отварям уста да ги поздравя, но Хами само поклаща глава, протяга ръце и ме притегля в прегръдка. Трепвам — издраната ръка още ме пари, а гърбът ме боли — взривът ме е съборил на земята.

— Ох! — изпъшквам, но хубавото чувство от прегръдката надвива болката и аз се отпускам в ръцете й.

— Аш ти праща много поздрави — казва тя, допряла уста до рамото ми. — Брат му и родителите му са с него в болничната му стая.

— Съжалявам — прошепвам, а очите ми се наливат със сълзи. — Толкова съжалявам. Хам…

— Не помниш нищо, нали? — казва ми тя, като се отдръпва леко, за да ме погледне. — Ти буквално ме извлече до задната врата, преди да припаднеш. Стига си се извинявала.

Експлозията, огънят, пушекът. Беглият спомен как крещя името на Хами, как се облягаме една на друга и се влачим към изхода. Започвам да клатя глава объркано.

Рошан идва при мен и ми подава кутията с мрачно изражение.

— Спасихме каквото можахме.

Когато я отварям, виждам отломки от коледното ми украшение и обгорели парчета от скицата на баща ми. Прокарвам длан по останките. Буцата в гърлото ми нараства все повече и накрая го запречва. Картината на татко я няма и липсата й бие на очи — вероятно е била напълно унищожена от взрива.

Изтривам очите си с ръка.

— Благодаря ви — казвам и поставям внимателно кутията до мен.

Между нас настава дълго мълчание. Най-сетне Рошан се навежда към мен.

— Въз основа на малкото, което знаем, в момента полицията разпитва Рен. Изобщо не вярвам на тая история за изтичането на газ.

— Но ти знаеш за това много повече от нас, нали, Еми? — добавя Хами, търсейки погледа ми. — Трябва да ни кажеш какво става. Заслужаваме да знаем.

„Животите ви бяха застрашени.“ И въпреки всичко се колебая. Ако им разкажа, може би ще ги поставя в още по-голяма опасност. Ами ако попаднат в полезрението на Нула? Те никога не са се съгласявали да участват във всичко това, не са се включили в турнира, за да изловят престъпник, не им се плаща, за да се излагат на такъв риск.

Хами се взира в очите ми изпитателно.

— Напомняш ми каква бях аз преди няколко години — казва тя. — Винаги предлагах помощ, ала отказвах да приемам. Майка ми ми се караше за това. Знаеш ли какво ми каза тя? Когато отказваш да помолиш за помощ, това подсказва на другите, че и те не бива да искат помощ от теб. Че ти ги гледаш отвисоко заради това, че имат нужда от твоята помощ. Че обичаш да се чувстваш по-горе от тях. Това е обида за приятелите ти, Еми, и за равните на теб. Затова не се дръж така. Довери ни се. Може и да успеем да ти помогнем.

Думите на Хами ме поразяват право в сърцето. Макар и да съм лъгала отлично преди, знам, че и двамата виждат истината по лицето ми — че съм замесена в нещо, надхвърлящо възможностите ми.

Нещо, поставило живота им под заплаха.

Поколебавам се. Свикнала съм да работя сама и никога не съм посвещавала в работите си някой друг освен клиентите. Но това не е обикновен лов, а Хидео не е обикновен клиент — ако животът на всички ни е в опасност, то предстои да се справяме с по-големи проблеми от това дали да се доверя на съотборниците си.

По телевизията споменават името ми и това ни кара да се обърнем едновременно към екрана. Говорителят от новините говори до моя снимка от празнуването на първата ни победа с останалите ездачи.

— … тази сутрин Хидео Танака съобщи, че официално изтегля двама играчи от „Ездачите на феникси“, в момента един от Warcross отборите с най-висок рейтинг — техния боец Реноар Тома и архитекта им Емика Чен. Все още не се знае нищо за причините зад всяко едно от тези решения, макар и спекулациите…

Изтеглена от отбора. Целият въздух от гърдите ми се втурва навън.

Рошан и Хами се завъртат към мен.

— Изтеглена? — прошепва остро Хами.

Рошан е по-тих, гледа ме изпитателно в очите. Готов е да каже нещо, но после размисля.

Поколебавам се само още миг. После поглеждам нагоре към охранителната камера в стаята, втренчвам се многозначително в Рошан и Хами и ги придърпвам отново в прегръдка.

— Довечера — прошепвам им на ухо. — Обещавам. В момента не мога да говоря за това на глас. — А после се отдръпвам и казвам: — Това, че ми донесохте тази кутия, ми помага достатъчно.

Рошан се намръщва, но Хами ми кимва незабележимо. Опитва се да се усмихне.

— Добре — отвръща тя. Прозвучава като подобаващия отговор на казаното от мен, но знам — това значи и че ме е разбрала.

— Госпожице Чен — казва сестрата, щом отново влиза. — Имате още един посетител.

С Рошан и Хами отново се споглеждаме многозначително. После те стават и тръгват да излизат. Щом напускат, сестрата отваря вратата по-широко, за да въведе новия ми посетител.

Хидео нахлува с широка крачка, лицето му е маска на мрака и тревогата. Впива поглед в очите ми и чертите му се поотпускат с облекчение.

— Свестила си се — казва той и присяда отстрани на леглото ми.

— Не можеш! — заявявам и посочвам телевизора. Мислите ми продължават да се вихрят. — Изтегляш ме? Сериозно? Защо не ми каза?

— А по-добре да оставя и двама ви в играта и да рискувам живота на всички ли? — отвръща Хидео. — Не знаехме колко време ще мине, докато дойдеш в съзнание. Трябваше да взема решение. — Очите му са потъмнели от гняв, макар че този гняв е насочен навътре. Изражението му ми напомня как изглеждаше, когато говореше за брат си.

— Нали нямаше да клекнеш пред заплахата?

— Това беше преди Нула да заплаши теб и останалите играчи.

— А как изтеглянето ми от турнирите ще възпре Нула да осъществи плановете си по време на финалния мач?

— Няма да го възпре. — Челюстта на Хидео се стяга. — Но бих предпочел да не те виждам замесена в това. Единствената причина да те включа в игрите, беше да имаш по-добър достъп до информация, но смятам, че може би си събрала всичко, което е по възможностите ти като официален член на отбора. — Той въздъхва. — Аз съм виновен. Трябваше да те отстраня много по-отдавна.

Мисълта да изоставя отбора си и да саботирам шансовете им за победа… Затварям очи и свеждам глава. Дишай.

— Чух, че Рен говори с полицията.

— Да, полицията го арестува и го разпитват.

Започвам да клатя глава.

— Нищо няма да измъкнеш от него така. Арестът му само ще предупреди Нула, че си го погнал, и той ще потули действията си още по-надълбоко. Стига, Хидео! Следващия път, когато отида на мач, спонсориран в Тъмния свят, няма да имам…

— Няма да ходиш! — прекъсва ме Хидео. Погледът му се взира в мен изпитателно, тъмен и решителен. — Освобождавам те от заданието.

Примигвам.

— Уволняваш ме?

— Възнаграждението ще ти бъде изплатено — отвръща той. Защо звучи така сдържано? Напрежението го кара да се държи студено, дори враждебно.

Завива ми се свят. Но… за всеки проблем си има решение. Аз още не съм намерила решението… Не мога да си тръгна сега.

— Не е заради възнаграждението — казвам.

— Ти си го заслужи. Парите вече са в сметката ти.

Десетте милиона. Поклащам глава отвратена.

— Трябва да престанеш с това! Защо винаги си мислиш, че можеш просто да подхвърлиш пари на хората и да ги накараш да правят каквото ти поискаш?

— Защото ти дойде тук само по тази причина — казва Хидео отсечено. — Давам ти това, което искаше.

— Какво, по дяволите, знаеш ти за моите желания? — Гласът ми се надига, усещам паренето по бузите си. В мислите ми просветва образът на баща ми — а после и моят собствен, свила съм се на кълбо на леглото си в детския дом и се мъча да изнамеря причина да живея. Всичките ми светове на паметта ги няма вече, изтрити са, Нула ми ги отне. Не мога да се върна към спомените си за баща ми, ако поискам. — Мислиш си, че съм дошла тук само за пари? Че можеш да оправиш всичко, като ми напишеш чек?

Сякаш капаци се спускат пред очите на Хидео. Той стисва зъби.

— Значи не се разбираме толкова добре, колкото си мислех! — казва рязко той.

— А може би ти не разбираш мен. — Присвивам очи и го поглеждам. — Видях Нула в общежитието ни, преди да гръмне бомбата. Слушай… той не се появи там да ме заплаши просто защото му е скимнало или просто защото вече знае коя съм. Проследихме Рен и имам доказателства, че е свързан с мисията на Нула. Ти дори вече си го пратил в ареста. Това значи, че Нула се чувства под заплаха. Той си мисли, че затягаме кръга и затова буйства. Да заложи бомба, означава, че в опит да ме отклони от дирята си той рискува да вдигне властите на нокти. Притиснали сме го в ъгъла. Цялата набрана инерция работи в наша полза.

— А това значи, че сега е най-непредвидим — завършва Хидео. — Това е някой, за когото все още нищо не знаем, и няма да оставя още някоя бомба да гръмне само защото искам ти да ни го хванеш.

— Това, че ти ме отстраняваш от задачата, не значи, че той няма пак да нападне.

— Знам. Затова отмених всички събития по стадиони.

— Всички събития по стадиони? В целия свят?

— Няма да допусна хора да се събират с хиляди на стадиони по целия свят, не и ако това ги поставя под риск! Те могат да се насладят на остатъка от турнирите сред уюта на домовете си.

Не, не мога да се откажа сега. Старата паника отново се надига — ужасът да видиш как между задачата и решението се издига стена. Да стоя безпомощно, докато опасността кръжи около някого, когото обичам. Тук липсва нещо, сякаш някакво ново развитие внезапно е накарало Хидео да размисли за всичко.

— Винаги си знаел, че тази задача крие някои рискове. Защо ме отстраняваш сега? Прекалено те е страх да видиш как ще пострадам?

— Прекалено ме е страх да те замесвам в нещо, много по-голямо от теб, не по твой избор.

— Аз с това се занимавам! — настоявам. — И си разбирам от работата!

— Не поставям под съмнение таланта ти — отвръща Хидео. Гласът му сега звучи по-раздразнително. Като че ли му се иска да каже и нещо повече, но рязко млъква и само поклаща глава. — Точно в момента искам само да сведа до минимум всякакви рискове, да се погрижа никой да не пострада. — Той ме поглежда. — Ти вече изпълни задачата си, Емика. Даде ни достатъчно информация, за да научим кога ще се проведе неговата операция, и проследи някого, замесен в плановете му. За нас е достатъчно, за да осигурим безопасността на публиката. Освободих и другите ловци. Нека полицията поеме това оттук нататък.

— Но ти още не си заловил Нула! Това не е приключване на задачата. Затова, ако разполагаш с някакво по-добро обяснение, бих желала да го чуя.

— Аз вече ти го дадох.

— Не, не си!

— Искаш по-добро обяснение?

— Да! — отговарям и гласът ми се повишава. — Мисля, че го заслужавам!

Сега гняв пламти в очите на Хидео.

— Емика, казвам ти да заминеш!

— Не приемам заповеди от бивши шефове! — отсичам.

Хидео присвива очи. Изведнъж се навежда към мен, обгръща с ръка тила ми и ме притегля към себе си. Целува ме страстно. Пороят ми от думи рязко секва. Нож прорязва надигащия се у мен гняв.

Той се отдръпва, задъхан. Твърде сащисана съм и нищо не мога да направя, освен да се мъча да си поема въздух. Той допира чело до моето, а после затваря очи.

— Замини. — Гласът му е продран, отчаян, сърдит. — Моля те!

— Какво не ми казваш? — прошепвам.

— Съвестта не ми позволява да ти позволя да работиш по тази задача. — Гласът му поутихва. — Ако не вярваш във всички други причини, които ти изтъкнах, повярвай поне в тази.

Преди да се случи всичко това, аз често седях на леглото си, прелиствах статия след статия за Хидео и се чудех какво ли би било някой ден да го срещна, да стана успешна като него, да работя с него, да разговарям с него и да бъда като него. Но сега Хидео е пред мен, оголил някакво крехко вътрешно движение на сърцето си, а аз седя и се взирам в него тревожно и объркано.

Нещо липсва. Нещо, което той не ми казва. Дали Нула е заплашил и него по някакъв начин? Дали е заплашил мен пред Хидео и е подтикнал Хидео да ме отстрани от всичко? Поклащам глава и обгръщам още по-здраво коленете си. Мислите ми бушуват.

Той се взира изпитателно в мен.

— Ти и съотборниците ти ще бъдете преместени на безопасно място. Ще се видим след края на турнира.

После той става от леглото ми и си тръгва.