Мари Лу
Warcross (26)

25

ЕЗДАЧКА НА ФЕНИКС ЗАБИВА КРАСАВЕЦА МИЛИАРДЕР!

ХИДЕО ТАНАКА ИГРАЕ С УАЙЛДКАРД

УАЙЛДКАРД СИ ХВАЩА ГАДЖЕ МИЛИАРДЕР

ЕКСКЛУЗИВНО: ПЪРВИТЕ ИЗТЕКЛИ СНИМКИ НА ХИДЕО И ЕМИКА

Щом пристигаме в общежитието, отивам право в стаята си, без да кажа нито дума на никого. Толкова ме е страх, че не смея да си погледна телефона. Вече съм си изключила съобщенията. При все това бе невъзможно да не мярна заглавията, крещящи по светлинните табла край „Токио Доум“ и излъчващи новината на всеослушание. Сега се свивам на кълбо на леглото със сърце, разтуптяно от яростната атака. Съдейки по това колко зърнеста е снимката, трябва да е направена с някакъв безумно мощен обектив от някой далечен хълм.

След малко колебливо си включвам съобщенията и активирам тези от Хидео. Веднага изскача едно.

Не мърдай от стаята си. Изпращам допълнителна охрана в общежитието на отбора.

Препрочитам няколко пъти съобщението му. Тъкмо да му отговоря и на вратата ми се чука. Вдигам очи точно когато до мен достига гласът на Хами.

— Никога повече ли няма да излезеш оттам? — пита тя. — Или ще ни дадеш някакво обяснение?

Оставам на леглото още миг, свела глава, и събирам сили. После въздъхвам и се изправям.

— Идвам — отговарям, докато вървя към вратата. Щом я отварям, се взирам в присвитите очи на Хами. Тя държи във въздуха хартиен таблоид. Втренчвам се в него. Макар и да са минали само няколко часа, вестниците вече са побързали да отпечатат новината на първа страница. Този е публикувал зърнестата снимка, на която сме с Хидео, заедно със заглавието ЛЮБОВ ИЛИ ИЗМАМА?

— Слез долу! — заявява тя троснато, щом ме вижда. А после, преди да успея да отговоря, захвърля таблоида на пода и се врътва към стълбите. Поколебавам се и тръгвам след нея.

Долу в атриума Рошан активира затъмняващите щитове на прозорците в опит да ни скрие от журналистите — ала аз още ги чувам как щракат като луди, светкавиците на фотоапаратите им се отразяват в стъклото. Преди прозорците напълно да почернеят, мярвам главния двор с охраняемия портал. Там се е струпала тайфа папараци, някои се промъкват между охраната. Докато гледам, двама гардове погват един репортер и един оператор, хукнали към общежитието ни. Пълна лудница.

Щом ме зърва, Рошан временно откъсва поглед от тълпата навън, за да ме изгледа продължително. Обикновено спокойното му изражение е заместено от подозрение. Ашър ме зяпа унищожително. Сядам на един диван до Хамилтън и се опитвам да избегна втренчения поглед на Рен. Дори и така усещам как от него към мен струи ледено самодоволство.

— Кога смяташе да ни кажеш? — обажда се най-сетне Рошан.

— Аз… — поклащам глава. — Сложно е.

— О, нима? — отвръща Хамилтън и поглежда с презрение черните прозорци. — Всички онези пъти, когато не искаше да останеш вечер с нас, е било защото си ходила по срещи с Хидео Танака? Нали уж сме отбор, Еми! Но ти очевидно си смятала, че няма да понесем баснословните ти тайни.

Поглеждам я втренчено.

— Това изобщо не засяга отношението ми нито към теб, нито към отбора.

Ашър ме стрелва със сърдит поглед.

— Това абсолютно ни засяга! — изръмжава той. — Хората си мислят, че сме спечелили днешния кръг нечестно — мислят си, че съдиите са решили в полза на „Ездачите на феникси“, защото Хидео те фаворизира! И сега всички ни смятат за банда измамници!

— Не, беше си чиста победа — намесва се Рошан и ме поглежда многозначително с молба да му помогна да ме защити. — А и сигурно е трудно да говориш за връзката си с милиардер. Нали? Слушаме те, Ем, но трябва нещо да ни обясниш!

Де да знаеше и половината от всичко!

— И как трябваше да повдигна темата? Това засягаше личния ми живот. Не смятах, че трябва да го смесвам с отборните ни практики.

— Само дето го смеси — казва Хами. — Винаги беше готова да се цепиш от нас или да си тръгнеш по-рано от тренировка. И каква беше тая жалка игра днес?

Щом Хами го казва, Ашър кимва и продължава да ме гледа.

— Ти въобще не слушаше какво ти казвам. Каза ми, че ти си знаеш по-добре. Реших да не се усъмнявам в теб, защото ти имах вяра, защото си се доказвала преди, но… — той млъква разстроено. — Аз съм твоят капитан. Аз реших да си първата избрана. Трудих се здраво, за да изградя отбор от такъв калибър. Дори и ако успеем да спечелим тазгодишния шампионат, кой ли ще повярва, че е било заслужено? Вече виждам заглавията за нас. „Ездачите на феникси“ стигат до върха с измама!

— Хайде стига! — повишавам тон раздразнено. — Та това е само игра. Аз…

— Само игра ли? — прекъсва ме Хамилтън. Всички около мен се напрягат и разбирам, че съм изтърсила не каквото трябва. И то точно това, което винаги съм мразела да чувам от другите. Понечвам да се поправя, но Хамилтън се навежда напред и вперва яден поглед в мен. — Тогава какво правиш тук изобщо? Защо въобще се състезаваш в Warcross, щом ти е толкова под достойнството? Ти не живееше ли в нюйоркската канавка, преди да дойдеш тук?

Думите й ме карат да се навъся.

— Не исках да кажа това.

— Тогава се отърви от навика си да казваш неща, дето не искаш да ги кажеш! — Очите й стават на цепки. — Аз съм адски добра на Warcross. И това, че съм добра на Warcross, ми позволи да купя на майка си къща, да пратя сестра си в добър университет. — Тя млъква и изпъва ръце да посочи общежитието. — Затова всички обичат Warcross, не е ли така? Защо всичките сме вманиачени по НевроЛинк — защо го използваш ти? Защото с него всичко е възможно?

— Не исках да кажа това! — повтарям. — Има твърде много неща, които не разбирате. Когато залогът е много по-голям от един шампионат, то тогава да, това е само игра!

Не съм планирала правилно избухването си и моментално съжалявам, че казах някои неща. Може би другите не са чули всичко. Ала тя впива в мен невярващ поглед. После идва скептицизмът. Наблизо Рен с любопитство накланя глава към мен. Предизвиква ме да кажа и още.

— Чакай сега — Рошан завърта пръст във въздуха. — Как така залогът бил много по-голям?

Вдишвам дълбоко. Сега всичко ми е на върха на езика, готово да се изсипе навън — но прехапвам езика си тъкмо навреме. Рен е още тук, още е сред нас. Нула ме заплаши. Не си струва да подлагам останалите на риск. Изругавам под носа си и ставам.

— Съжалявам! — тросвам се отново.

Хами обляга лакти на коленете си, замислена.

— Има и друго, което криеш от нас — казва тя най-накрая. — И не разбирам защо.

— Какво не ни казваш, Емс? — пита Ашър. Сега гласът му е съвсем тих.

Аз само го поглеждам в очите.

— Имам си причини.

В погледа на Рошан трепва нещо като съчувствие. Всички се взират в мен мълчаливо. Крайчето на устната на Рен пак трепва нагоре, толкова незабележимо, че никой друг не вижда, и погледът му става убийствен. Отвръщам на погледа му, отказвам да му доставя удоволствието да ме сплаши. После се врътвам и тръгвам обратно към стаята си. Ашър ме извиква по име, но не се обръщам.

— По-кротко, Емика.

Гласът отеква в ушите ми. Замръзвам на място.

Там, пред виртуалното ми полезрение, се възправя Нула — застанал е в края на коридора към втория етаж, силуетът му е затворен в черна броня, а непрозрачният му шлем — извърнат към мен. Щом го зървам, устата ми пресъхва.

— Предупредих те — казва той.

— Какво правиш тук? — проронвам пресипнало.

Чувам гласа на Хами, която е тръгнала след мен.

— Еми — казва тя. — На кого говориш?

Нула само се взира спокойно в мен.

— Май не е зле да си провериш спомените.

Световете на паметта ми.

Внезапно сърцето ми спира да бие. Въвеждам бързо команда и отварям прозорец, за да потърся световете на паметта си — всички внимателно подредени по категории късчета от баща ми, към които толкова често се връщам. Не! Моля те! И когато те се появяват, се вцепенявам.

Празни са. „Нов свят на паметта“ е изписано над тях като опция.

Разтрепервам се. Невъзможно! Сложила съм им всякакви защитни обвивки, заровила съм ги дълбоко в профилите си, та никога нищо да не им се случи, защитила съм ги в облака, клонирала съм ги многократно от прекалена предпазливост. Сега търся трескаво клонираните версии. Ала и тях ги няма. Татко, който си тананика весело над масата ни за хранене, докато реже платове. Татко, с когото изработваме ръчно коледни украшения. Татко ми показва как смесва бои. С татко хапваме печени карамелизирани фъстъци в Сентръл Парк, обикаляме из музейни зали, празнуваме рождения ми ден.

Нула ги е изтрил всичките.

Мълча стъписано, олюлявам се от болката.

— Не ми се пречкай и може и да ти ги върна. Продължиш ли, това ще е само началото.

Пръстите на ръцете ми се свиват здраво в юмруци. Гневът ми се изостря като нож и погледът ми се забива в бронирания силует пред мен. Чак след миг усещам, че сълзи замъгляват зрението ми.

Зад гърба ми Хами най-сетне стига до мен.

— Еми, какво ти става?

Главата на Нула се накланя едва-едва. Все едно ми се подиграва. Късно е.

И точно в този миг взрив разтърсва общежитието.