Мари Лу
Warcross (25)

24

По-късно вечеряме с родителите на Хидео. Гледам го как нарязва зеленчуци, пържи месо и слага ориз в пароварката. Докато той работи из кухнята, майка му се суети около мен.

— Това дребно дете — кара ми се нежно, а погледът й сияе. — Хидео, защо не си я хранил както трябва? Сега да й дадеш по-голяма порция. Ще върне малко руменината в бузите й.

— Ока сан — казва той с въздишка. — Моля те.

Тя свива рамене.

— Казвам ти, има нужда от хубава храна, за да функционира добре мозъкът й. Помниш ли какво ти разказвах? Как невроните използват енергията, която кръвта им доставя?

Тя се впуска в обяснения за кръвта, а двамата с Хидео разменяме криви усмивки.

Пак Хидео нарежда масата, поднася ни храната и налива на всички чай. Вечерята е толкова вкусна, че ми се иска да продължава вечно — сочни крехки късчета свинско, съвършено изпържени; лъщящ ориз с пържено яйце отгоре; зеленчуци в лека марината за гарнитура; пухкави оризови кексчета с пълнеж от ягоди и паста от сладък червен боб; чаши топъл зелен чай, който действа успокояващо. Докато се храним, родителите на Хидео си говорят тихо на японски, като от време на време се усмихват в моя посока — със сигурност си мислят, че движенията им са твърде потайни, за да ги забележа.

Побутвам Хидео, който седи до мен.

— Какво казват? — питам го през шепот.

— Нищо — отвръща ми, въпреки че ясно виждам как са порозовели страните му. — По принцип нямам време да готвя, това е всичко. И сега го коментират.

Ухилвам се.

— Но сготви вечеря за мен?

Усмивката, която получавам в отговор от създателя на Warcross, е — от всички възможни неща — свенлива.

— Ами — казва, — исках този път аз да направя нещо за теб. — После ме поглежда очаквателно. — Харесва ли ти?

Кадифени подаръчни кутии със съдържание за петнайсет хиляди долара. Полети на частни самолети. Гардероби, преливащи от скъпи дрехи. Вечери в ресторанти, които притежава. Никое, никое от тези неща не е карало сърцето ми да пропуска удар, както този искрен, обнадежден поглед на лицето му, докато чака да чуе дали съм харесала храната, която ми е приготвил.

Облягам се на рамото му с купата в ръка.

— Става — отвръщам му.

Той примигва изненадано, след което явно си спомня какво ми каза при онази първа наша среща. От устните му се откъсва смях.

— Приема се — казва и се обляга назад.

И все пак… Макар и да разговаря непринудено и с майка си, и с баща си, не мога да не мисля за онова, което ми каза по-рано — че Сасуке е тема, която никога не обсъжда с тях, че скръбта и срамът им са тъй дълбоки, та дори присъствието на портрета на втория им син в дома им е непоносимо за тях. Нищо чудно, че не съм и чувала за това във всички изгледани от мен документални филми за Хидео. Нищо чудно, че политиката на неговата компания да не се говори за семейството му, е толкова строга.

— Те не искат да се местят — казва ми Хидео по обратния път към Токио. — Хиляда пъти съм се мъчил да ги убедя, но те не искат да напуснат стария ни дом. И затова правя всичко по силите си да им осигуря безопасност тук.

— Безопасност? — питам.

— Домът им е постоянно под наблюдението на охрана.

Не се учудвам, че е така. Дори не бях я забелязала, но сега се досещам за случайния минувач по тротоара, за градинаря, подкастрящ плета.

Когато колата му спира зад общежитието на „Ездачите на феникси“, вече наближава полунощ. Взирам се в изображението си върху тъмните стъкла. Погледнати отвън, в момента те показват празната вътрешност на кола, та никой да не може да ни види вътре двамата.

— До скоро — прошепвам му. Никак не ми се тръгва.

Той ми се усмихва, а после се присламчва до мен, докосва брадичката ми с ръка и ме притегля в целувка. Затварям очи и се отдавам на усещането.

Накрая — твърде скоро — той се отдръпва.

— Лека нощ — прошепва.

Едва се насилвам да не погледна назад, докато слизам от колата и се запътвам към общежитието. Но усещам присъствието му дълго след като колата му потегля и ме оставя сама. Тази вечер в погледа му имаше нещо ново, което малцина са имали честта да видят… ала зад него все още се крият тайни. Питам се какво ли ще е нужно, за да ми разкрие още някоя от тях.

 

 

Остатъкът от седмицата отлита. В петък сутринта познатото блъскане на Ашър с инвалидната количка по вратата ми ме стряска и ме буди от неспокойния ми сън.

— Игра номер три! — крещи той и възбудата личи в заглъхващия му по коридора глас. — Хайде, ставайте! Ще разбием „Рицарите на облаците“ за рекордно време!

Разтърквам лицето си с ръка. Днес се чувствам гроги, мозъкът ми се е спекъл, а сърцето ми блъска в гърдите след поредната серия кошмари и усещам крайниците си натежали, когато се надигам от леглото. Докато се обличам, пред очите ми изскача съобщение от Хидео.

Успех днес! Ще гледам от балкона.

Поклащам глава. Сега той просто си вири носа пред нападателите.

Нали уж щеше да стоиш по-далеч от горните трибуни?

Пренастроихме охранителните камери, преоборудвахме стадиона, удвоили сме охраната. Ще са глупаци, ако нападнат пак на същото място. Ще се оправя.

Вече знам, че няма как да го разубедя.

Ще внимаваш, нали?

Опасявам се, че ще гледам само теб.

Тревогата продължава да ме човърка, но думите му извикват усмивка на лицето ми. После слизам долу.

Останалите ездачи бъбрят оживено на път за стадиона тази сутрин. Чувствам се странно откъсната от всичко. Рен като че не се държи по-различно спрямо мен, но безгрижието му още повече ме тревожи. Може би в края на краищата трябваше да кажа за него на Хидео. Може би щяха да го дисквалифицират от днешната игра. Присвивам очи, докато наблюдавам как Рен се занася с Ашър. Не. Да върви по дяволите, ако си мисли, че може да ме пропъди от моята стихия. Ще продължа да го използвам, за да разнищя тази работа до дъно.

Днес стадионът се размазва пред очите ми и когато излизаме на арената и се запътваме към индивидуалните си терминали, вървя като в мъгла. Водещият сякаш говори много отдалече, а насърчителните викове на тълпата се превръщат в бъркотия от фонов шум. Главата ми е постоянно обърната към седалките на балкона. Хидео е там, обкръжен от бодигардове.

После светът помрачнява и бивам пренесена в друго царство.

— Добре дошли в „Изгубеният град“!

Ехото от гласа на коментатора заглъхва, докато виртуалният свят се материализира наоколо. Мъждива светлина се процежда през океанската повърхност високо над нас. Плавам над грандиозен разрушен град, заобиколен отвсякъде със стени от пъстроцветни корали. Каменни колони се извисяват към повърхността. Навсякъде има купища камъни — изглежда, някога това са били величествени театри и бани. Тюркоазена светлина сияе в някои от пролуките по тях и оформя светещи линии, които сякаш посочват пътища, по които да поемем. Руините се простират докъдето поглед стига, по повърхностите им танцуват шарени сенки, а над тях се носи цял рояк от лъскави, подобни на скъпоценни камъни пауъръпи. Единственото, което ни пречи да се потопим напълно в този свят, е шумът от възгласите на тълпата навсякъде край нас.

Оглеждам се на две страни. Всичките ми съотборници са тук, облечени сме в ослепително бели екипи с плавници на краката и перки на лактите. Поглеждам си ръцете. Оборудвани са с бутони по дланите. Експериментирам, като ги натискам, и аватарът ми подскача малко напред. Ето значи как ще се придвижваме.

В далечния край на развалините се появява противникът. „Рицари на облаците“. Те са в яркожълти екипи, изпъкващи върху синята багра на това място. Очите на всички ни са насочени към тях — на всички освен на Рен. Хвърлям му бегъл поглед и виждам, че той вече се е вторачил в развалините долу и сякаш търси нещо. Челюстта ми се стяга. Проследи го.

— Готови… СТАРТ!

Играта започва. Ашър реве заповеди в комуникаторите ни и незабавно се разпръсваме. В другия край на развалините „Рицарите на облаците“ се гмуркат надолу — без съмнение, готови да се изгубят сред лабиринта от порутени градежи. И ние се гмуркаме. Стисвам юмруци около копчетата върху дланите си и цепя вихрено водата. В движение забелязвам как в центъра на зрителното ми поле се появява индикатор колко кислород ми остава.

Когато стигаме до пункта, в който започваме да се разпръсваме, съотборниците ми изникват като точици върху малка карта пред очите ми. Но единственият, на когото обръщам внимание, е Рен. Той отплува от другите към редица разрушени колони, оформящи пещера. Мислейки си за случилото се след първия кръг, променям зададения ми от Ашър курс и вместо това тръгвам подир Рен.

— Еми! — провиква се Ашър по нашия канал и въздъхва. — Може ли поне веднъж за разнообразие да следваш заповедите ми? Казах ти да вървиш към центъра, към онзи разрушен амфитеатър.

— Виждам по-добър маршрут — излъгвам и продължавам в своята посока. — Не се безпокой.

Ашър издава някакъв звук, готов да спори, но после млъква — припомня си успешните ми ходове от последния мач.

— Добре. Но само този път, чуваш ли? — измърморва той.

— Да, капитане.

Изображението му угасва. Светлината край нас отслабва, сини и сребристи сияния танцуват по каменните структури. Не откъсвам очи от Рен. Той е доста напред от мен и тъкмо свива зад един ъгъл. Къде отива?

— Изглежда, „Рицарите на облаците“ вземат първия рядък пауъръп в играта! — разнася се гласът на коментатора навсякъде край нас. — Сребристо-златната „Невидимост“!

В момента би трябвало да се съсредоточа върху играта. Но продължавам с преследването. Нивото на кислорода ми започва да спада. Предупреждение: остават 25% — просветва пред очите ми. Отпред зървам едно местенце между скалите, от което излиза непрекъсната нишка от въздушни мехури — но ако спра сега, може и никога да не настигна Рен. Затова го подминавам и се оттласквам напред. Толкова съм близо.

И тогава, съвсем внезапно, всичко около мен се изменя. Подводният свят просто изчезва.

Вече не плавам сред океана, а стоя сред пещера и тя ме обгражда, затваря ме в клопка. Мъждива алена светлина огрява пространството. Възгласите на публиката рязко секват. Примигвам. Какво стана? В реалността посягам да наглася слушалките си. Все едно изведнъж са ме извадили от играта. Вече дори не виждам картата със съотборниците си.

— Ехо! — подвиквам и се размърдвам. Гласът ми ехти.

Ако играта ми се е бъгнала, то трябва веднага да си сваля лещите и да уведомя ръководството. Ще спрат мача, докато поправят всичко. Но вместо това продължавам да се оглеждам, а сърцето ми забива учестено. Това не е повреда. Червеният оттенък на това пространство твърде много прилича на Тъмния свят.

Пак примигвам и пред мен се появява висока фигура. Той е облечен в прилягащата черна броня, която вече толкова съм свикнала да виждам, а лицето му е напълно скрито зад черен непрозрачен шлем. Главата му е обърната право към мен. Само се взираме мълчаливо един в друг.

Прокси на Нула. Или негов последовател.

А може би е той самият.

Най-сетне отново добивам дар слово.

— Ти си онзи, когото преследва Хидео — казвам и правя крачка напред.

— А ти си онази, дето все се мъкне по мен. Малкото лакейче на Хидео. — В тази пещера гласът му прозвучава басово, изопачен.

Наистина е той. Той знае коя съм. Знае какво върша. Мигновено си спомням за момента, когато се появи пред мен в последната игра. Нима ми е поставил този капан, за да провери мога ли да го видя и сега? И е саботирал играта, за да разговаря директно с мен.

— Съотборниците ми ще видят, че съм в клопка — казвам му. Думите ми прозвучават насилено и тъжно, щом споменът как едва не убиха Хидео, изскача в главата ми. — Не можеш да рушиш всеки свят.

Нула се приближава до мен, мускулите му играят под черната броня. Сега вече ни разделя една-едничка стъпка. Той се взира в мен.

— Ето какво виждат в момента твоите съотборници.

В центъра на полезрението ми изскача прозорец и виждам подводните развалини. Виждам и себе си как, без да обръщам внимание на многократно повторените команди на Ашър, се мотая из една зона далеч от другите и събирам най-елементарни пауъръпове. Виждам как се нахаквам в един напълно видим безвъздушен джоб.

— Точно в момента, от тяхна гледна точка, ти успя да се заклещиш в една подводна пещера сред руините. И въздухът ти свършва доста бързо.

— Защо си тук? — питам. — Какво искаш?

— Тук съм, за да ти направя една справедлива оферта — отговаря той. Гласът му кънти около мен.

— Справедлива оферта?

— Как да го кажа по-иначе? Сделка. Предложение. Избери си.

Кипвам.

— Защото ти създавам проблеми, а? И се принуди да говориш с мен направо? Какво, яд те е, че най-сетне някой успя да се приближи дотолкова, че да може да те спипа?

— Да ти приличам на ядосан? — изсмива се той на думите ми. Тих, приглушен смях. — Прекалено си добра, че да работиш за него. Колко ти плаща Хидео, та да си му толкова лоялна и да те държи подръка? Да тичаш, като ти подсвирне? Или пък нещо друго те влече към него?

— Чарът ти е просто съкрушителен — казвам с най-сухия си тон.

— Ами ако успея съкрушително да надцакам неговата сума? — накланя глава Нула към мен.

Присвивам очи.

— Ти честно ли ми предлагаш да ме наемеш?

— Всеки си има цена. Кажи си твоята.

— Не.

Нула подигравателно клати глава насреща ми.

— Избирай внимателно.

— Аз съм внимателна.

— Нима? — той поглежда надолу към мен и виждам лицето на аватара ми, отразено в неговия шлем. — Защото, доколкото знам, в Ню Йорк си живяла доста рисковано. Защото действаш рисковано и при избора на… връзките си.

Полазва ме тръпка. Дали е проучвал миналото ми? Следил ли ме е? Знае ли за мен и Хидео?

— А ти се заяждаш с не когото трябва — процеждам през стиснати зъби.

Той се надвесва над мен.

— Правех ти комплимент.

— Това ли е представата ти за комплимент?

— Аз не съм човек на комплиментите, Емика. Разбирай го както искаш.

Пръстите ми се свиват в юмруци.

— Е, можеш да си вземеш щедрата оферта — казвам гневно, докато вървя към него — и да си я завреш във виртуалния задник.

Той се навежда дори по-близо до мен.

— Всички все се мислят за големи храбреци.

А когато поглеждам надолу, с ужас забелязвам, че ръкавът на екипа ми — допреди миг яркобял като на съотборниците ми, се оцветява в черно. Черни плочки броня покриват китката ми, а после започват да се изкачват стремглаво нагоре към рамото. Увиват се около гърдите и врата ми, талията и краката. Ахвам задавено и отстъпвам от него, сякаш това ще спре процеса. Но в този момент вече не приличам на архитект. Приличам на негов ловец, облечен в черно от глава до пети.

— Разкарай се от мен — озъбвам му се. — Преди да съм те убила.

— Ти беше тази — казва ми, — която дойде при мен.

Думите му само ме ядосват още повече.

— Ще ти дам един последен шанс да се предадеш. Така ще е най-добре за всички.

Той само ме гледа, мълчаливото му спокойствие е вбесяващо. Най-накрая се обръща да си върви.

— Ще съжаляваш за това — изръмжава той. А после, преди да успея да му изкрещя още нещо, изчезва. Изчезва и алената пещера.

Внезапно ме вкарват обратно в играта. Ревът на публиката рязко еква пак, а след нея шокираният глас на коментатора и суматохата от гласовете на съотборниците гръмват в ушите ми. Поглеждам трескаво надолу, очаквайки да се видя в черната броня на Нула — но тя е изчезнала, като че е била само халюцинация. Белият ми екип на ездач си е на мястото.

— Еми? Емс! — крещи Ашър. — Какво правиш, по дяволите?

— Зарежи я! — чува се трескавият вик на Хами. — Тя е аут! Атакувам артефакта сега!

Осъзнавам как плавам, скована, заклещена сред руини само с една малка дупчица в тях, през която мога да наблюдавам развитието на играта. Ашър напразно се мъчи да отблъсне трима рицари на облаците. Ще загуби артефакта си. Опитвам се да изляза с таран от подводната си клетка, ала не мога — и тогава разбирам, че е, защото ми е свършил кислородът. Запасите ми светят в червено. Това е искала да каже Хами. Аз съм мъртва, отпадам от този кръг. Какво е станало?

— Не е за вярване! — крещи сега коментаторът. — След невероятната си първа победа „Ездачите на феникси“ може да бъдат рано дисквалифицирани, ако не предприемат нещо в най-скоро време…

Хами се появява в последната секунда, изниква пред погледа ми като фантом във водата. Тя се хвърля към артефакта на „Рицарите на облаците“, преди да забележат присъствието й, точно когато и рицарите се хвърлят към този на Ашър. И двата отбора грабват артефакта на противника почти в един и същи миг. Публиката изревава.

Минават няколко секунди, докато пред очите ни излиза окончателният резултат.

— „Ездачите на феникси“ успяват да докопат победата с една милисекунда преднина! — крясва коментаторът.

Светът край мен изчезва, реалността — арената и пищящите тълпи — отново изниква пред очите ми и виждам как Ашър излиза от кабината си побеснял. Лицето му е разкривено от гняв. Гледа ме на кръв. Останалите ми съотборници — също. Поглеждам огромните холограми на стадиона, които повтарят епизоди от мача и се виждам как се помайвам из нивото, без да обръщам внимание на другите, и саботирам ходовете им. Сред ликуването на тълпата се примесват дюдюкания. Някои крещят и искат повторение, твърдят, че изобщо не сме победили в този кръг.

— Еми, какво се случи, по дяволите? — пита настоятелно Ашър, щом идва при мен. — Това беше най-срамната и жалка излагация, която съм виждал от професионален играч! Ти нарочно прецака играта!

Какво да кажа? Фигурата на Нула все тъй витае в ума ми, мълчалива и злокобна.

— Съжалявам — заговорвам. — Аз…

Ашър се извръща погнусен и завърта количката си.

— Ще говорим в общежитието! — тросва се той. С ъгълчето на окото си виждам как Хами ме гледа объркано и клати глава, а Рошан разочаровано е извърнал очи настрана. Бяхме победили, но никак не си личеше. Погледът ми се насочва към Рен, който ме гледа втренчено. Линията на устните му се извива едва-едва. Челюстта ми се стяга._ Той знае_.

Внезапно холограмите на арената се изменят. Публиката притихва за миг. Притихвам и аз. Съотборниците ми замръзват на място.

А после всички ахват и се разкрещяват. А аз имам сили само да се взирам в слисано мълчание в зърнистия скрийншот, излъчван сега публично пред всички в арената, а вероятно и пред всички, които гледат този мач. Всички по цял свят. Не знам кой го е направил, нито как. Но някак знам, че в това е забъркан Нула. Това е началото на нападението му над мен.

Холограмите излъчват гигантски мои снимки — как излизам нощем от дома на Хидео, как той се навежда да ме целуне, снимка на ръката му, която не пуска моята. Няма грешка.

Тайната ни вече е новина.