Мари Лу
Warcross (23)

22

През следващите дни се провеждат и първите мачове на останалите официални отбори. „Андромеда“ разбиват „Хрътките“ за рекордно време — светът им е разположен сред лабиринт от огнени катакомби. „Зимните дракони“ бият „Титаните“ сред изпълнена с капани джунгла. „Преследвачите на бури“ побеждават „Кралските копелета“ сред неоновите улици на футуристичен космодрум. „Соколите“ надвиват „Фантомите“, „Борците за свобода“ бият „Ветроиграчите“, „Рицарите на облаците“ размазват „Магьосниците“ и за голяма изненада на всички, „Зомби викингите“ отбелязват победа над „Точните стрелци“.

Гледам и анализирам всеки мач заедно със съотборниците си. Тренирам с тях и вторият кръг на игрите започва. Вземаме бърза победа срещу „Преследвачите на бури“, където Ашър и противниковият капитан, Малакай, се изправиха един срещу друг на върха на една изолирана кула, докато останалите се биехме по стълбите й, докато се опитвахме да се изкачим при тях.

Всеки ден ровя в купищата данни на другите играчи. Следя за още някакви признаци у Рен, докато обикаля из общежитието. Той не ме поглежда в очите. Питам се дали знае.

Нощем сънувам, че съм в леглото на Хидео, омотана в чаршафите му, ръцете ми галят голия му гръб, а неговите прегръщат жарко бедрата ми. Сънувам и как някой нахлува в дома му. Сънувам как безлика фигура в тъмна броня надвисва над леглото му и го наблюдава безшумно; как на другата сутрин по новините излъчват за смъртта му. После се будя, останала без дъх.

Добро утро, прекрасна.

Будя се и виждам съобщението от Хидео на телефона си, а навън е мрачен, бурен ден. Светлината в стаята ми е синьо-сива, а сърцето ми тупти след поредната нощ, изпълнена с неспокойни сънища. Прочитам съобщението му още няколко пъти, докато се уверя, че е жив и здрав, а после отпускам тежко глава върху възглавницата и въздъхвам, отмаляла от облекчение. Усмивка, предизвикана от думите му, играе едва-едва в ъгълчетата на устните ми.

Добро утро.

После сядам на леглото, навличам си фланелката и се запътвам към банята да си сложа лещите. Когато се връщам, пред очите ми мига знак за покана и ме пита искам ли връзка с Хидео. Приемам и миг по-късно виртуалният Хидео е в стаята ми — все още гол до кръста, тъкмо си слага фланелка. Ухилвам се, изкушена да му кажа да си остане гол. Той си налива чаша кафе, а кучето се клатушка радостно в кръг около краката му. Приятно и странно е да видя Хидео такъв, какъвто никой друг не го вижда — като момченце, ненапрегнат, напълно уязвим, с разчорлена, мокра от душа коса и увиснало ниско на бедрата долнище на анцуг. Бледата дъждовна светлина от прозорците изсветлява краищата на косата и озарява лицето му.

Щом ме зърва, той се усмихва.

— Преди да си попитала — казва той и кимва нататък, накъдето не мога да видя, — бодигардът ми стои точно до вратата.

Усмихвам му се в отговор и тръсвам глава.

— Радвам се, че най-сетне се отнасяш сериозно към своята безопасност. — После отрезвявам. — Сигурно не си обмислил варианта да напуснеш Токио, нали?

Хидео отпива от кафето си.

— Тази седмица започва третият кръг. Ако не съм там, хората ще почнат да задават въпроси.

Въздъхвам.

— Просто… помисли си за това. Моля.

Някъде извън картината го извиква бодигард. Хидео леко обръща глава.

— Танака сан! — казва бодигардът, а субтитрите ми превеждат. — Репортерите са готови за вашето интервю.

Хидео нехайно махва с ръка и кимва леко на бодигарда си.

— След малко — казва той и тръгва насреща ми, докато ни отделя не повече от педя разстояние, а после се навежда към мен. Ако и двамата в момента се намирахме в моята стая, сигурно щях да усетя как диханието му докосва шията ми.

— Обещавам да си помисля за това — прошепва ми той. — Но и ти трябва да разбереш колко ми е трудно, когато ти още си в града.

Пръстите на краката ми се свиват и потрепервам от наслада. През връзката ни усещам как емоциите ми го застигат на талази.

Безнадежден си.

Само сутрин.

Имам спомен, че беше особено безнадежден и онази вечер.

Той свежда поглед, миглите му улавят утринната светлина. По устните му трепти усмивка.

Иска ми се да можех да те целуна сега.

Ами ако не ти позволя? — дразня го.

Това ме нарани, Емика.

Засмивам се.

Може би искам да целуна някой друг.

През лицето му пробягва ревност, а очите му потъмняват като угаснали въглени. Въпреки физическото разстояние помежду ни усещам емоциите му през връзката ни също толкова силно, както и в онази нощ, когато бяхме заедно, онова възхитително горещо желание.

Ела у нас. Довечера.

Тонът му предизвиква тръпки в стомаха ми.

Аз… Не мога. Съотборниците ми…

Ще се постарая да си заслужава да ми отделиш време.

Тръпките се превръщат в салта.

— У вас? — питам плахо, неспособна да прикрия собствената си усмивка.

Той се разколебава. Неувереността се завръща по лицето му, в нея се промъква и нишка на страх и за миг ми се струва, че ще поклати глава и пак ще размисли. След кратка пауза обаче той ме изненадва с кимване.

Ела с мен тази вечер. Ще ти покажа стария си дом.

Пулсът ми се ускорява. Това е още една тайна от миналото му — долавям го в гласа му. Усещам се как кимвам.

Добре — отговарям.

После двамата излизаме от чата и отново оставам сама в стаята си. Издишвам дълбоко, после ставам и излизам в коридора.

Докато сляза долу, навън плисва проливен дъжд. Хами и Ашър са се разположили на диваните във всекидневната, увлечени в тих спор как най-добре да разбием защитата на „Рицарите на облаците“. Ръката на Ашър е отпусната върху облегалката на дивана, пръстите му разсеяно докосват рамото на Хами, а тя не се дърпа. Рошан играе някаква игра и се излъчва на живо по социалните си канали. Рен не се вижда никакъв. Общежитието е тихо, чува се само плющенето на дъжда по стъкления покрив на атриума.

— Емика…

Едва не изскачам от кожата си, щом чувам гласа на Рен. Юмрукът ми инстинктивно изхвърча нагоре, завъртам се и го виждам застанал зад мен в коридора, извърнат, все едно се е запътил към стаята си. После издишвам и свалям ръка. Трябваше да го усетя там — нали уж имам отличен пространствен усет. Способността му да се придвижва безшумно ме дразни.

— Изкара ми акъла — изтърсвам.

Реакцията ми го кара само да повдигне вежда, после ми отговаря на френски. Прозрачният бял текст на превода изниква пред очите ми.

— Винаги ли си готова да удариш човека, който те изненадва?

Заради всичките ми мисли, подозрения и следенето на Рен през последните няколко седмици явно в негово присъствие нервнича повече, отколкото ми се иска.

— Само тези, дето се спотайват в тъмни коридори — измърморвам и се мъча да се стегна.

— Да имаш малко време? — пита той и ми кимва да отида при него. — Искам да ти покажа нещо.

— За какво?

Рен се взира спокойно в мен.

— За Хидео.

Примигвам, за момент се стъписвам и не мога да отговоря, а погледът ми се стрелва към очите на Рен. Той ме наблюдава внимателно. Какво ли е забелязал в израза ми? Дали нарочно се е опитал да ме излови неподготвена, за да види каква ще е реакцията ми? Бързо се стягам и му пускам един объркан смях.

— Защо… Да не би най-накрая да съм цъфнала в някой таблоид? — казвам с пресилена веселост в гласа.

В отговор Рен се ухилва.

— Нещо такова. — От думите му ме побиват тръпки. — Ела да си побъбрим в стаята ми.

Ако не отида с него, ще изглеждам подозрително. Затова тръгвам подире му по коридора. „Няма нищо“ — казвам си. А и това може да ми даде възможност в лова, каквато обикновено не ми се предоставя: да поговоря директно с една от потенциалните си мишени.

Никога досега не съм влизала тук, но стаята му няма как да я сбъркаш — още от коридора чувам приглушения, плътен ритмичен бийт на прага на чуваемостта. Вратата се плъзва и се отваря, щом Рен застава пред нея, и разкрива голям апартамент, осветен с приглушено неоновосиньо сияние. Той влиза. Аз се поколебавам, а после го последвам.

Стаята на Рен изглежда напълно различно от моята, като че той я е преобзавел по свое усмотрение. Стените са покрити с квадрати от гофриран дунапрен, а в центъра на стаята има маса с формата на арка, над която във въздуха се рее система от плаващи екрани — някои с изображения на звукомери, други с някакви измерватели и показатели, които изобщо не мога да разконспирирам. Към масата са прикрепени също клавиатура на пиано и панел с плъзгачи. Чифтът персонализирани златни слушалки с крилца на Рен лежи на плота. Стаята пулсира с плътен стегнат бийт, от който подът вибрира, а сърцето ми започва да бие в ритъм. Погледът ми обхожда обстановката благоговейно, макар и да търся улики. Мълчаливо изкарвам пред очите си хакнатия профил на Рен и информацията за него грейва с полупрозрачни букви край него.

— Искаше да поговорим за Хидео? — питам.

Той кимва, после сяда и се завърта на стола си. Нахлузва на врата си златните слушалки.

— Да. Като се запознахме, ти спомена, че си слушала музиката ми и преди, нали така?

Кимвам.

— Станах фен на музиката ти, когато дебютира на сцената във Франция.

— Уау! — Той ми пуска усмивка, за която не мога да определя със сигурност дали е искрена, а после се заиграва с няколко от показалците на таблото. — Нямах понятие, че си знаела за мен толкова отрано.

„Нямах понятие, че си знаела за мен толкова отрано.“ Незабавно в главата ми прозвучава предупредителна камбанка.

— Ти си стоеше в нишата — този път внимавам как отговарям. — Изглеждаше все едно още не искаш да те открият.

Рен ми се усмихва любопитно.

— Цялото ми ранно творчество беше на френски. Не знаех, че владееш моя език.

Връщам му усмивката, а сърцето ми ускорява ход. „Не знаех, че владееш моя език.“ За френския език ли говори, или за хакерския?

— Не — отвръщам и поклащам глава. — Само търсех текстовете онлайн и се мъчех да ги запомня наизуст.

Рен се обляга на стола и си качва краката на масата.

— Значи си истинска фенка! — кимва той одобрително. — Радвам се, че си отделила време да разбереш текстовете. Много от чуждестранните ми фенове не са. Само ме следват от концерт на концерт, все едно ако не ме изпускат от очи, могат да ме разгадаят.

„Следват ме от концерт на концерт… ако не ме изпускат от очи.“ Наблюдавам как Рен си слага слушалките и се питам дали сега не разговаряме за нещо съвсем друго. Дали ме проверява и рови за информация? Дали Нула му е казал да ме държи под око?

— Какво общо има това с Хидео? — питам в опит да се върнем към първоначалната му тема. — И той ли ти е фен?

— Композирам парче за него, за да му го подаря, след като всичко свърши — продължава Рен с безгрижен тон. — За благодарност, че ме включи във Военния набор. Искаше ми се да получа обратна връзка за парчето от някой, който познава добре Хидео. Да видя дали би му допаднало, нали се сещаш. — И щом го казва, ме поглежда с очакване. — Вие с него като че сте си дружки.

Той знае. Дали? Насилвам се да задържа усмивката си и свивам рамене.

— Така ли? — питам също тъй безгрижно.

— Поне всичките таблоиди шушнат за това.

Вглеждам се в него, не искам да се оставя да ме сплаши.

— Е, всички си имаме високопоставени приятели — отговарям, като се взирам в очите му. — Нали така?

Рен също се взира в моите непреклонно, а после най-сетне поглежда настрани.

— Ами, ето, прослушай го. Помощта ти ще ми е от полза.

В едно старо интервю Рен беше заявил, че не цени външните отзиви за работата си. А ето на, сега ми предлага слушалките си и аз въобще не знам как да разбирам това. Той ми се усмихва насърчително, посягам и поемам слушалките, а после си ги слагам на ушите.

Плътен бас, акомпаниран от самотна прекрасна цигулка над него и нещо, което звучи като камбанки. Обажда се женски глас: „Да разцепим Токио от нула до шейсет, йе, все едно изтича времето ни в този град“ — мърка тя. Докато слушам, поглеждам Рен. Парче за Токио.

А после чувам стих, от който ме удря ток:

„Да излезем с гръм и трясък, йе, време е да излезем с гръм и трясък.“

Това е същият трак, който се чу за секунда в Пиратското свърталище.

Той ми залага клопка. Поглеждам бързо Рен и забелязвам, че той наблюдава лицето ми с одобрително изражение. Той е композирал трака, който свиреше по време на играта от Черния кръст, а сега ми го пуска, за да види дали ми се струва познат. Съдейки по начина, по който ме гледа в момента, съм се издала, че съм чувала парчето и преди. А това означава, че той е наясно, че съм била в Пиратското свърталище по едно и също време с него.

Той знае, че го следя. Той знае, че наблюдавам Нула.

Рен си взема слушалките. Погледът му не се откъсва от мен.

— Смяташ ли, че ще се хареса на Хидео?

Сега думите му ми прозвучават злокобно и се мъча да си докарам вид, че това ни най-малко не ме засяга.

— Добро е. Може дори да го вкара в турнира догодина.

— Може да го вкара дори в тазгодишния финален турнир — казва Рен и ми се усмихва. — Трябва да излезем с гръм и трясък, нали така?

Посрещам това заявление с усмивка на уста и кимване, но то прозвучава като тънко завоалирана заплаха. Сърцето ми забива учестено. „Да излезем с гръм и трясък.“ Сега Рен повтори същия стих, прозвучал в Пиратското свърталище — и макар все пак да има вероятност това нищо да не значи, умът ми стига до различен извод. Каквото и да се опитва да постигне групата на Нула — което включва толкова много градове в различни страни и засяга живота на Хидео по толкова много начини — то ще се случи в деня на финалния турнир.

И Рен знае, че съм замесена.