Мари Лу
Warcross (19)

18

Озоваваме се в Шибуя, точно пред един небостъргач, над чийто връх плава името „Анджелини Остерия“. Вземаме асансьора чак до последния етаж, където пред нас се разтварят стъклени плъзгащи се врати. Влизам в помещение и от гледката ченето ми увисва. Част от пода е стъклен — от истинско стъкло, а не виртуална симулация, и из него плува върволица от златисти и алени брокатени шарани кои. Вази с цветя украсяват мраморни пиедестали по стените на ресторанта. Цялото заведение е празно.

Управителят тича да поздрави Хидео.

— Танака сама! — възкликва той на японски и ниско се покланя. После ме поглежда с вдигнати в почуда вежди. — Хиляди извинения… Не знаехме, че тази вечер сте предвидили да дойдете с придружителка!

Открадва си бърз поглед към мен. Внезапно осъзнавам, че сигурно ме мисли за поредната изгора на Хидео. А може и да съм. Пристъпвам неловко от крак на крак.

Хидео му кимва.

— Няма нужда от извинения — отвръща той на японски, а после поглежда към мен. — Това е госпожица Емика Чен, работим заедно. — С протегната ръка той ме поканва да мина пред него. — Моля.

Последвам управителя, смутена и хиперосъзнаваща присъствието на Хидео зад мен. Излизаме във външна градина, обградена с живописни колони и осветена с гирлянди от светлинки. Отоплителни лампи грейват на ритмични интервали и пламъците им хвърлят топло златисто сияние по кожата ни, а ниско долу блещукат светлините на града. Щом сядаме, сервитьорът ни подава менюта и припряно си тръгва, ние — и бодигардовете — оставаме единствени тук.

— Защо ресторантът е съвсем празен? — питам.

Хидео въобще не си дава труда да докосне менюто.

— Аз съм собственикът — отговаря той. — Веднъж месечно е резервиран за мен и за всякакви мои потенциални бизнес срещи. А и си помислих, че може би предпочиташ западна храна.

В отговор стомахът ми шумно изкъркорва и се разкашлям в опит да го прикрия. Няма да се изненадам, ако Хидео притежава половин Токио.

— Италианската храна е супер — казвам.

Поръчваме си и не след дълго ястията ни пристигат, изпълвайки въздуха с богатия аромат на босилек и домати. Докато се храним, аз влизам в профила си и изпращам на Хидео покана да се присъедини.

— Проследих Рен в Пиратската бърлога — казвам.

— И? Какво видя?

— Беше с ей този тип. — Оставям вилицата си и изваждам спомена от видяното в Свърталището — фигурата в тъмна броня, придружена от своето прокси, залагаща на нелегални Warcross игри.

Хидео се привежда напред, за да я разгледа по-добре.

— Това Нула ли е?

Кимвам, чуквайки два пъти по масата.

— Почти съм сигурна, че беше той. Беше скрит зад брониран аватар и зад това прокси, както изглежда, даваше информация на своите последователи. Десетки последователи. Това, върху което работи, не е самостоятелна операция.

— Що за информация раздаваше?

— Координати на градове. Виж. — Изкарвам списъка с числата, който бях записала, и му обяснявам системата с малките залози, използвана от Нула, за да ги предаде на последователите си. След това изваждам виртуална карта и отбелязвам координатите по нея. Пръстите ми се спират на координатите 35,68, 139,68.

— А това е Токио — градът, за който откликна Рен. Може би и всички други са откликнали в зависимост от реалното си местоположение.

Очите на Хидео се присвиват все повече, докато анализира локациите.

— Това са градовете, в които се провеждат най-големите събития, свързани с турнира. — Вдига поглед към мен. — Някаква идея колко подобни срещи е провел преди това?

Поклащам глава.

— Не. Но сякаш разполага с голяма група. Имам нужда от друга среща с Нула, за да придобия по-добро усещане за това какво означава всичко това, но шансовете да получа повече информация от него преди началото на игрите са нищожни.

Хидео поклаща глава.

— Няма нужда да го правиш. Ще го докараме при нас. Първият официален мач се играе на пети април? Вече знаем, че Нула и поддръжниците му ще го гледат, както и че „Токио Доум“ е възложен на Рен. Много е вероятно той да е в директна криптирана връзка с Нула през цялата игра.

— Искаш да хакнеш системата по време на мача ни?

— Да. Ще заложим нещо в теб в първия официален мач. Принуди Рен да си взаимодейства по някакъв начин с теб по средата на играта и то ще обезвреди щита, който го защитава. И ще изобличи всички данни между него и Нула.

Това звучи като добър план.

— И какво ще ми заложиш?

Хидео се усмихва леко. Взема китката ми в ръка и я обръща, а палецът му се притиска внимателно в пулса ми. Цялата трепвам и се изпълвам с топлина от това докосване. После той отдръпва ръката си от моята и прави кратък жест във въздуха. Данните ми изскачат между нас, текстът блести в бледосиньо. Гледам възхитено, докато влива моите данни в онова, което вече имаме от Рен, създавайки алгоритъм с функциите на капан току пред очите ми.

— Какво е? — питам го.

— Примка. Хвани го за китката по което и да е време на играта. Тя ще пробие през защитите му и ще ти даде достъп до данните му.

После отново взема ръката ми и увива капана около китката ми като гривна, мрежата от данни проблясва за миг срещу бледата ми кожа, а след това се скрива от погледа. Нещо в този жест буди у мен носталгия и изведнъж виждам баща ми, приведен над масата в трапезарията, да си тананика весело, докато разучава ивици плат и ги мери по китката си. До татуираната му ръка стои полупразна бутилка вино, а по пода около него са пръснати пайети и топове плат.

Отдръпвам ръката си и я свивам в скута си, внезапно почувствала се уязвима.

— Ще го направя — казвам.

Изразът на лицето на Хидео се променя. Той ме изучава с очи.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — започвам да клатя глава, гневна на себе си, задето съм толкова слаба. Просто спомен, това е всичко.

И точно това възнамерявам да кажа на него, след което бързо да сменя темата — но тогава вдигам поглед, срещам очите му и усещам как този път моите стени са тези, които започват да се рушат.

— Спомних си за баща си — казвам вместо това. — Имаше навика да мери по-късите парчета плат, като ги увива около китката си.

Хидео явно е уловил промяната в тона ми.

— Имаше? — пита нежно.

Свеждам поглед към масата.

— Доста време измина от смъртта му.

Хидео се умълчава за дълго. В погледа му разчитам разбиране и безсилието на думите, споделено между всички, които някога са загубили близък човек. Една от ръцете му се свива в юмрук, после се отпуска. Гледам как синините по кокалчетата му се разместват.

— Баща ти е бил артист — казва ми накрая.

Кимвам.

— Вечно клатеше глава и се маеше откъде пък съм взела любовта си към числата.

— А майка ти? Тя с какво се занимава?

Майка ми. Избледнял спомен се мярва в съзнанието ми — татко държи пухкавата ми ръчичка и двамата безпомощно гледаме как тя си връзва обувките и си наглася шала. Докато татко й говори с тъжен и самотен глас, аз се взирам благоговейно в сребърната дръжка на куфара й, в съвършените й нокти, в копринената й черна коса. Още усещам допира на гладката й хладна ръка по бузата ми — потупва я веднъж, втори път и се отдръпва с желание. „Толкова е красива!“ — помня, че си мислех. Вратата се затвори безшумно след нея. Скоро след това татко започна с хазарта.

— Тя ни напусна — отговарям.

Тъмният поглед на Хидео е неразгадаем, но му личи, че обмисля нещо.

— Съжалявам — казва кротко.

Отново свеждам поглед, гневна на туптящата в гърдите ми болка.

— След като татко почина, в детския дом се отвличах с маниакално ровене из твоя приложно-програмен интерфейс. Помагаше ми, нали знаеш… да забравя.

Ето го пак, този кратък миг на пълно разбиране върху лицето му, на стара мъка и тъмно минало.

— И успяваш ли да забравиш? — пита ме след малко.

Срещам погледа му.

— Твоите разранени кокалчета дават ли ти облекчение? — отговарям меко.

Хидео отправя взора си към града. Не коментира защо го питам за раните му или от колко време съм ги забелязала.

— Мисля, че знаем отговорите и на двата въпроса — прошепва.

И чувствам как затъвам в ново тресавище от мисли, блъскащи се в съзнанието ми, догадки какво ли се е случило с Хидео в миналото.

Потъваме в уютно мълчание, докато се дивим на окъпания в хиляди светлини град. Небето вече е съвсем притъмняло, сиянието на токийските неонови улици под нас заличава звездите от погледа ни. Усещам как очите ми инстинктивно се извръщат нагоре и търся поне намек за съзвездия. Полза няма — твърде навътре в града сме и по небето се виждат едва една-две точици.

Чак след малко забелязвам, че Хидео се е отпуснал назад на стола си и пак ме наблюдава, а по краищата на устните му играе лека усмивка. На приглушената светлина черното в очите му се изменя, улавя отблясъци от светещите гирлянди и от топлината на печките.

— Търсиш в небето — казва той.

Обръщам поглед надолу и се засмивам.

— Просто навик. Виждала съм звездно небе само когато татко ме водеше на екскурзии из провинцията. Оттогава все търся съзвездията.

Хидео вдига очи, а после прави едва забележимо движение с пръсти. Пред погледа ми се появява прозрачно поле с молба да приема споделена картина. Приемам. Виртуалните пластове в полезрението ми се пренастройват и изведнъж над нас се ширва истинското нощно небе, зимни съзвездия, разположени на фона на безброй звезди — сребърни, златни, сапфирени и алени, тъй ярки, че се вижда самата диря на Млечния път. Дъхът ми секва в гърлото. В този миг ми се струва напълно възможно звездно сияние да ни облее и да ни посипе с блясък.

— Едно от първите неща, които сложих в личната си картина на разширена реалност, беше безпрепятствен изглед към нощното небе — казва ми и ме поглежда. — Харесва ли ти?

Кимвам, без да обеля и дума, твърде съм развълнувана.

Хидео ми се усмихва, наистина ми се усмихва, по начин, който озарява очите му. Погледът му се разхожда по лицето ми. Толкова е близо, че ако поиска, може да се наведе и да ме целуне — и се усещам как сама се накланям към него, надявайки се, че той ще скъси и малкото останало помежду ни разстояние.

— Танака сан!

Един от бодигардовете на Хидео се приближава до нас и се покланя почтително.

— Търсят ви по телефона — казва той.

Погледът на Хидео се задържа за последно върху мен. А после той се дръпва и хладен въздух нахлува на мястото му. Направо се свличам на стола от разочарование. Хидео извръща очи от мен и поглежда нагоре. Щом забелязва изражението на бодигарда, той кимва.

— Извини ме — казва ми той, става и влиза вътре, за да приеме обаждането.

Въздъхвам. Студен бриз минава през градината и потръпвам, а после отново вдигам очи към небето, където е насложената реалност на Хидео. Представям си го как създава това звездно небе, лицето му, обърнато нагоре, точно като моето сега, жадно да види звездите.

Може би този студен вятър е добре дошъл и за двама ни — имаме нужда да избистрим главите си. Аз работя за него. Той е мой клиент. Това е лов на глави точно като всеки друг. Когато приключа — когато спечеля — ще се върна в Ню Йорк и повече никога няма да ми се наложи да ходя на лов. И въпреки всичко ето ме тук, споделям неща за майка си, за които не съм се сещала от години. Замислям се за погледа в очите му. Кого ли е изгубил от живота си той?

Тъкмо започвам да си мисля, че тази вечер няма да видя Хидео повече, когато нещо топло обвива раменете ми. Сивото му палто. Поглеждам нагоре и го виждам да минава покрай мен.

— Като че ти беше студено — казва той и пак сяда на стола си.

Придърпвам палтото му на раменете си.

— Благодаря — отвръщам.

Той поклаща извинително глава. Дано каже нещо, признаващо затанцувалата помежду ни искра… Но вместо това той казва:

— Боя се, че скоро трябва да тръгвам. Бодигардовете ми ще те изведат до таен изход, за да не бъдеш смущавана.

— Да, разбира се — отвръщам и се опитвам да прикрия разочарованието си зад весел тон, поне се надявам да е весел.

— Кога мога да те видя пак?

Поглеждам го сепнато. Цяло ято пеперуди пърха в корема ми, а сърцето ми пак започва да блъска в гърдите.

— Ами… — заговарям — освен онова, което вече обсъдихме, не съм убедена, че ще имам какво да докладвам преди…

Хидео поклаща глава.

— Не, не за доклад. Просто заради компанията ти.

Просто заради компанията ми. Погледът му е спокоен, но забелязвам начина, по който се е извърнал към мен, светлината в очите му.

— След първия мач — чувам се да изричам.

Хидео пак ми се усмихва, този път с тайната си усмивка.

— Ще чакам с нетърпение.