Мари Лу
Warcross (18)

17

Не знам дали ме е разпознал. Може изобщо да не ми е обръщал внимание, а погледът му да е бил случайност. Но споменът как извръща глава в моя посока ме разтърсва дори сега, когато отново се намирам в стаята си, загледана към балкона. Бавно изпускам въздух. Ведрата действителност ме дразни след излета в Тъмния свят.

Ами ако Нула ме преследва?

Вадя карта и тя, прозрачна, се разстила пред очите ми заедно със списъка с координатите, които преди малко записах в Пиратското свърталище. После насочвам вниманието си към дължините и ширините по краищата на картата.

— Трийсет и едно цяло и две десети — измърморвам гласно и прокарвам пръст по проекцията. — Сто двайсет и едно цяло и пет десети.

Пръстът ми спира над Шанхай.

Пробвам втори чифт числа.

— Трийсет и пет цяло и пет стотни. Сто и осемнайсет цяло и двайсет и пет стотни.

Лос Анджелис.

40,71. 74,01. Ню Йорк.

55,75. 37,62. Москва.

И така нататък. Сравнявам всяка двойка числа, понякога поставям минус пред някое число, когато то ме води сред дива пустош или сред океана. И наистина, всеки чифт координати съвпада с някой важен град. Всъщност Нула е изредил петдесетте най-големи града в света и всеки му бе повторен от някой комарджия сред тълпата в Пиратското свърталище.

С каквото и да се занимава Нула, това е глобална операция. И някак си имам злокобното предчувствие, че крайната му цел е свързана с нещо много повече от осуетяването на някой и друг турнир по Warcross.

Ами ако залогът са човешки животи?

Почукване на вратата ме изтръгва от мислите ми.

— Да? — извиквам.

Никакъв отговор. Оставам на мястото си още за миг, но после ставам и отивам до вратата. Натискам копчето, което я отваря.

Рен е — облегнал се е отстрани на входа със слушалки, надянати на врата. На лицето му се появява усмивка, в очите му обаче я няма.

— Чух, че си пропуснала обяда — казва той и накланя глава към мен. — Боли те глава?

Кръвта замръзва в жилите ми. И все пак си напомням да запазя спокойствие — затова примижавам насреща му, намръщвам се и слагам ръце на хълбоците си.

— Чувам, че и ти си го пропуснал, за да правиш музика — отвръщам.

Той свива рамене.

— Имам договор със студиото ми и съм длъжен да го изпълня, със или без Warcross. Другите ми казаха да се кача и да те доведа. Долу започват да играят нещо, ако искаш да се включиш. — Той кимва към стълбището.

„Какво правеше ти в Тъмните светове, Рен? — мисля си, докато изучавам лицето му. — Какво означава връзката ти с Нула? Какво замисляш?“

— Не тази вечер — отвръщам и кимвам към леглото ми. — Имам уговорка в града, за да взема разрешително за новия ми скейтборд.

Рен задържа погледа си върху мен едва забележимо повече от нужното. После се оттласква от вратата ми и се обръща към стълбите.

— Малка работлива уайлдкартичка — казва той на френски и думите му се превеждат пред очите ми.

„Малка работлива уайлдкартичка“. Известно време се чудя дали той ме подозира, че го следя. Щом изчезва от очите ми, затварям вратата и изпращам безшумно повикване на Хидео. Когато той отговаря, в стаята ми се появява негова виртуална версия.

— Емика — казва той и ме завладява тръпка едновременно на възбуда и на неотложност.

— Здравей — прошепвам. — Можем ли да се срещнем?

 

 

Когато излизам от стаята си, Ашър, Рошан и Хами са се събрали на диваните, тъпчат се с пица и играят Марио Карт. Рен се е излегнал наблизо в мек фотьойл и наблюдава играта им. Картингите им се носят по шосе в цветовете на дъгата, което минава през тунел в центъра на галактиката.

— Еха! — крещи Хами, щом картингът й излиза на първо място. — Този път аз бия, момчета!

— Много рано го казваш, Хамс! — изстрелва в отговор Рошан. — Последно предупреждение за теб!

— Тогава недей да ми излизаш с такива лесни номера.

— Аз не се дъня в игри.

Погледът ми се стрелва към Рен. Изглежда спокоен и невъзмутим, слушалките със златните криле са овесени на врата му. Сега ме забелязва и ми пуска ленива усмивка, все едно не е мърдал оттук и не е залагал на комар в Тъмните светове само преди час.

— Не! — изпищява Хами. Син снаряд изскача със свистене изневиделица и поразява картинга й точно преди да премине финалната линия. Докато тя се мъчи да върне картинга в движение, всички други профучават край нея. Когато най-сетне изпълзява през линията, пада от първо на осмо място в класирането.

Ашър избухва в смях, а Хами скача от мястото си и мята ръце нагоре. Тя поглежда сърдито Рошан, който й се усмихва нежно.

— Извинявай. Както казах, аз не се дъня.

— Извиняваш се ти, как пък не! — възкликва тя. — Искам реванш!

— Рошан, човек! — Ашър го тупва по гърба. — Ангел в реалността, демон в картинга!

Рен ме поглежда.

— Ей, Емика! — казва той. — Искаш ли да се включиш? Аз ще играя в следващия рунд!

„Защо беше в Пиратското свърталище, Рен? Какво правеше с Нула? Дали представляваш опасност за всички в тази стая?“

Но външно се усмихвам и нарамвам електрическия си скейтборд.

— Смятах да изпробвам новия си скейтборд в града.

Застанала до Рен, Хами изпъшква:

— Стига_ де_, Емс!

— Просто искам да подишам малко чист въздух — отвръщам и я поглеждам извинително. — Както казах, за утре обещавам!

Когато се обръщам да изляза, Ашър ми подвиква:

— Ей, уайлдкард!

Завъртам се обратно и виждам как той ме поглежда сериозно.

— За последен път се цепиш от колектива. Ясно?

Кимвам, без да кажа и дума. После Ашър се извръща, но преди да съм успяла да изляза, забелязвам как Рен ми пуска кратка усмивчица.

— Приятно прекарване! — подвиква ми той и също се обръща.

Прокрадвам се по задния коридор, излизам навън, после си нахлузвам обувките и се запътвам към черния седан, който боботи на празен ход на автомобилната алея. Ще трябва да зарежа тези чести нощни виждания с Хидео. Тези седани се ползват за придвижване из града от всички играчи — но все пак най-добре е да не будя подозрения. Ашър ще очаква от мен да си прекарвам времето с отбора с цел сближаване, особено през седмиците преди първия официален мач.

Когато пристигам в седалището на „Хенка Геймс“, вече съвсем се е стъмнило и сърцето на Токио отново се е превърнало в страната на чудесата и неоновите светлини. Дори и самото седалище на фирмата изглежда различно и погледнати през лещите, стените са покрити с цветни завихряния и артистични варианти на логото на компанията. Щом колата спира пред сградата, двама мъже, облечени в тъмни костюми, ме поздравяват. Единият е висок и хилав, а другият е с телосложение на невисока планина. И двамата ми се покланят леко в синхрон.

— Насам, госпожице Чен — казва единият и ми се усмихва любезно.

Помня, че съм виждала тези двамата — вървяха подир Хидео, когато той си тръгна от частната ложа в „Токио Доум“. Крачим в мълчание към офиса на Хидео.

Хидео се е привел над маса, наклонил съсредоточено глава, а тъмната му коса стърчи във всички посоки. Облечен е в обичайните си риза с яка и тъмни панталони, макар и този път ризата да е черна, на тънички сиви райета. Погледът ми се спуска към обувките му. Днес са оксфордски модел в синьо и сиво, украсени с черни линии. Копчетата му за ръкавели нарочно не са еднакви — едното е полумесец, а другото — звезда. Как винаги успява да изглежда така излъскан? Татко щеше да е впечатлен.

Щом влизаме, той вдига очи. Спомням си, че е редно да се поклоня за поздрав и свеждам глава.

— Емика — казва той и се поизправя. Сериозното му изражение се смекчава, когато ме вижда. — Добър вечер! — Той разменя кратък поглед с всеки от бодигардовете. Единият отваря уста да възрази, но щом Хидео посочва с глава към вратата, мъжът въздъхва и двамата излизат навън.

— С мен са, откакто съм станал на петнайсет — казва Хидео, докато заобикаля масата, за да се приближи. — Ще трябва да им простиш, ако понякога се държат твърде покровителствено.

— Може би си мислят, че съм опасна за теб.

Това го кара да се усмихне.

— Такава ли си?

— Старая се да се сдържам — отвръщам му с усмивка. — Засега съм тук само за да ти кажа какво открих.

— Да разбирам, че си попаднала на нещо интересно в Тъмните светове?

— Интересно е много слабо казано — оглеждам се из офиса. — Настани се удобно. Имам да ти предавам доста информация.

— Чудесно, защото си мислех да пробваме нещо различно за срещата си тази вечер — Погледът му се задържа върху мен за миг повече от нормалното. — Вечеряла ли си?

На вечеря ли ме кани?

— Не — отвръщам и се мъча да се държа непринудено.

Той сваля тъмносиво палто от облегалката на един стол и си го намята. После посочва с глава към вратата.

— Ела да вечеряме тогава.