Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (4)

2.
Базата Вандънбърг

На петстотин километра от това място, в голямата квадратна стая без прозорци, която служеше за Център на управление на програмата „Скууп“, лейтенант Едгар Комроу седеше с крака върху бюрото и разлистваше куп научни статии. Беше нощен дежурен. Падаше му се да дежури веднъж в месеца. Тогава той ръководеше операциите на съкратения основен екип от дванадесет човека. Тази вечер те направляваха и следяха дейността на фургона под кодовото название „Кейпър — 1“, който в момента си проправяше път през Аризонската пустиня.

Комроу не харесваше тази работа. Стаята беше сива и осветена с флуоресцентна светлина, обстановката беше до болка еднообразна и това го потискаше. Той никога не идваше в Центъра, освен при пускане на спътник в орбита. Тогава атмосферата беше съвсем различна. Стаята се изпълваше със загрижени специалисти, всеки следеше своята задача, напрегнат, изпълнен с особеното сдържано очакване, което предшествува всяко такова събитие.

Но нощем беше скучно. Нощем нищо не се случваше. Комроу използуваше времето да попрочете нещо. По професия беше специалист по сърдечносъдови заболявания и се интересуваше от влиянието на пренатоварването при големи ускорения върху човешкия организъм.

Тази вечер преглеждаше статията „Стехиометрия на съдържанието на кислорода и дифузните градиенти при увеличено налягане на газовете в артериите“. Статията се четеше мъчно и не беше много интересна. Искаше му се някой да го прекъсне и точно в този момент високоговорителят, който беше свързан с фургона на Шоун и Крейн, изщрака.

Чу се гласът на Шоун:

„Тук е Кейпър 1. Вика Центъра. Кейпър 1 вика Центъра. Четеш ли? Край.“

Комроу се оживи и отговори, че наистина чете.

„Влизаме в Пидмонт. Спътникът е някъде тук.“

— Много добре. Оставете приемника отворен.

— Разбрано.

Това съответствуваше на правилата за откриване на спътниците според инструкцията, изложена в програмата „Скууп“. Правилата бяха написани в една сива книга с меки корици, която лежеше в ъгъла на бюрото, за да му бъде под ръка. Комроу знаеше, че разговорът между фургона и базата се записва и по-късно ставаше част от постоянния архив „Скууп“, но не можеше да разбере кому бе нужно това. Винаги му се струваше, че всичко е от просто по-просто. Фургонът отиваше, взимаше капсулата и се връщаше.

Комроу разкърши рамене и отново се зае със статията за газовото налягане, като слушаше с половин ухо гласа на Шоун:

„Сега сме в града. Минаваме бензиностанцията и мотела. Всичко е тихо. Няма следа от живот. Сигналите от спътника са по-силни. Пред нас е една църква. Няма никакви светлини, нито движение.“

Комроу остави списанието. Без съмнение — в гласа на Шоун се долавяше напрегнато вълнение. Нормално Комроу би се забавлявал при мисълта, че двама възрастни мъже треперят от страх по улиците на едно спящо градче в пустинята. Но той познаваше Шоун лично и знаеше, че въпреки всичките му добродетели на него съвсем му липсваше въображение — можеше да заспи на филм на ужасите. Такъв си беше.

Комроу се заслуша. Въпреки смущенията в предавателя той чуваше шума на мотора и тихия разговор на двамата мъже.

Шоун: — Прекалено е тихо наоколо.

Крейн: — Да, сър.

Пауза.

Крейн: — Сър?

Шоун: — Да?

Крейн: — Видяхте ли това?

Шоун: — Кое?

Крейн: — Там отзад, на тротоара. Приличаше на труп.

Шоун: — Привижда ти се.

Пауза. След това Комроу чу как спирачките на фургона изскърцаха пронизително.

Шоун: — Господи!

Крейн: — Още един, сър.

Шоун: — Като че ли са мъртви.

Крейн: — Мога ли да…

Шоун: — Не, стой във фургона.

Гласът му стана по-силен, по-официален. Той съобщи:

— Тук Кейпър 1, вика Центърът. Приемам.

Комроу взе микрофона.

— Центърът слуша. Какво се е случило?

Шоун говореше със свито гърло:

— Сър, виждаме човешки тела. Много. Изглеждат мъртви.

— Сигурни ли сте, Кейпър 1?

— За бога — каза Шоун. — Разбира се, че сме сигурни.

Комроу нареди меко:

— Придвижете се към капсулата.

След което се огледа. Дванадесетте мъже от дежурния екип го гледаха втренчено и безизразно. Всички слушаха предаването.

Чу се отново шумът от мотора.

Комроу свали краката си от бюрото и натисна червеното копче „Безопасност“. Това копче автоматично изолираше Центъра за управление. Никой вече не можеше нито да излезе, нито да влезе без разрешението на Комроу.

След това той вдигна телефонната слушалка и каза:

— Дайте ми майор Манчек. Служебен разговор. Чакам…

Манчек беше старши дежурен офицер за месеца, човекът, който отговаряше за цялата дейност от „Скууп“ през месец февруари.

Докато чакаше, Комроу задържа слушалката с рамо до ухото си и запали цигара. По високоговорителя се чуваше гласът на Шоун:

— Мъртви ли ти изглеждат, Крейн?

Крейн: — Да, сър. Като че ли спят, но са мъртви.

Шоун: — Не приличат съвсем на мъртви, нещо, липсва, странно. Но всички са свършили. Колко много!

Крейн: — Като че ли са паднали както са вървели. Просто са се спънали и край.

Шоун: — Гледай — навсякъде по улиците, по тротоарите.

Пак тишина, после Крейн каза: — Сър.

Шоун: — Господи!

Крейн: — Видя ли го? Човека в бяло, който пресича улицата.

Шоун: — Виждам го.

Крейн: — Той стъпва по тях като че ли…

Шоун: — Той идва към нас.

Крейн: — Сър, гледайте, мисля, че трябва да се махаме, докато…

Връзката прекъсна с един пронизителен вик, после трясък, и Центърът за управление във Вандънбърг не можа повече да я възстанови.