Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (32)

30.
Последният ден

Някакъв далечен глас каза:

— Идва на себе си.

— Така ли?

— Да, вижте.

След миг Хол се изкашля. Като че ли извадиха нещо от гърлото му, после пак се закашля, помъчи се да си поеме въздух и отвори очи.

Едно загрижено женско лице се наведе над него:

— Добре ли сте? Сега всичко ще мине бързо.

Хол се опита да й отговори, но от устата му не излезе нито звук. Лежеше тихо по гръб и чувствуваше как диша. Отначало му беше трудно, после гръдният кош започна да се повдига все по-лесно и по-свободно. Извърна глава и промълви:

— Дълго ли съм…?

— Около четиридесет секунди — отговори момичето. — Дишането ви по всяка вероятност е спряло за около четиридесет секунди. Бяхте малко посинял, като ви намерихме, но веднага ви донесохме тук и ви вкарахме респиратора.

— Кога беше това?

— Преди около дванадесет-петнадесет минути. Лигаминът има кратко действие, но въпреки това се страхувахме… А сега как се чувствувате?

— Чудесно.

Огледа се. Намираше се в болничната стая на четвъртия етаж. На телевизионния монитор се виждаше лицето на Стоун.

— Здравейте — каза Хол.

Стоун се усмихна широко:

— Моите поздравления.

— Значи бомбата не…

— Да, бомбата не…

— Това вече е добре — промълви Хол и затвори очи. Спа около час и като си отвори очите, на монитора нямаше никой. Момичето му каза, че доктор Стоун говори с базата Вандънбърг.

— Какво става?

— Според предвижданията микроорганизмите сега са над Лос Анжелос.

И?

Сестрата сви рамене.

— Нищо, изглежда нямат никакво вредно въздействие.

— Да, точно така, абсолютно никакво вредно въздействие — потвърди Стоун доста по-късно. Очевидно са мутирали в доброкачествена форма. Все още очакваме съобщение за някаква странна смърт или болест, но вече шест часа не сме получили нищо и вероятността да получим намалява всяка минута. Смятаме, че те пак ще напуснат атмосферата, защото кислородът е прекалено много за тях. Добре, че не избухна бомбата.

— Колко секунди бяха останали? — попита Хол.

— Когато превъртяхте ключа ли? Около тридесет и четири.

Хол се усмихна:

— Цяла вечност, даже не е било необходимо да се вълнува човек.

— Може би от мястото, където бяхте вие. Но ние от петия етаж доста се вълнувахме. Освен това бях забравил да ви кажа, че за да се улесни взривът, тридесет секунди преди това трябваше да се изтегли въздухът от петия етаж.

— Наистина ли? — възкликна Хол.

— Но сега всичко е наред — усмихна се Стоун. — Щамът е в ръцете ни. Ще продължим да го изследваме. Вече почнахме да анализираме мутантните му форми. Поразително разнообразни са. Убедени сме, че ще се придвижи в горните слоеве на атмосферата и няма да ни създава неприятности на земята. Що се отнася до нас, тук долу, ние вече знаем как стават тези мутации. Това е най-важното. Това поне знаем.

— Знаем — повтори Хол.

— Да — каза Стоун. — Трябва да го знаем.