Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (20)

18.
Съвещание на обяд

Според инструкциите групата трябваше да се събира всеки дванадесет часа за кратко съвещание, на което се резюмираха резултатите от направените изследвания и се набелязваха нови насоки. За да се пести време, съвещанията се правеха в малка стая до кафенето — можеха да ядат и да говорят едновременно.

Хол пристигна последен. Отпусна се на стола. Пред него стоеше обядът: две чаши с някаква течност и три хапчета с различен цвят.

— Първо да чуем Бъртън — обяви Стоун.

Бъртън се изправи тромаво и с бавен колеблив глас изброи експериментите и резултатите. Отначало той отбеляза, че е определил големината на болестотворния организъм — един микрон.

Стоун и Ливит се спогледаха. Зелените петна, които бяха видели, бяха много по-големи, значи инфекцията можеше да се разпространи и само от парченце зелена материя.

След това Бъртън обясни какви опити е правил, за да докаже, че инфекцията се предава по въздуха и че коагулацията започва от белите дробове. Накрая завърши с опитите си да спре съсирването.

— А аутопсиите? — попита Стоун. — Какво показаха?

— Нищо ново. Цялата кръв е съсирена. Никакви други отклонения не се забелязват при изследванията под микроскоп.

— Съсирването започва от белите дробове, така ли?

— Да, явно микроорганизмите навлизат в кръвта или отделят токсини, които преминават в кръвта. Отговор на този въпрос ще имаме, когато бъдат готови пробите с оцветители. По-точно, ние търсим поражения в стените на кръвоносните съдове, тъй като се отделят тъканни тромби, които стимулират съсирването на мястото на поражението.

Стоун кимна и се обърна към Хол, който разправи за изследванията на двамата си пациенти. Той поясни, че при детето всичко е нормално, а при Джексън само язвата кърви и затова му преливат кръв.

— Той се възстановява, аз дори разговарях с него.

Всички се оживиха.

— Мистър Джексън е един смахнат старец на шестдесет и девет години. Има язва от две години. Два пъти е получавал кръвоизливи — преди две години и отново миналата година. Всеки път са го предупреждавали да пази диета, но той си я карал постарому и затова пак е получил кръвоизлив. По време на трагедията в Пидмонт се е лекувал по собствен метод — дневно по един флакон аспирин и отгоре на всичко по няколко глътки „Стерно“. Каза, че чувствувал само задух.

— И сигурно е с чудовищна киселинност на кръвта — забеляза Бъртън.

— Точно така.

Метиловият спирт в организма се превръща във формалдехид и мравчена киселина. Комбинирани с аспирина, те са равносилни на големи количества киселина. Ако в организма не се поддържа необходимото равновесие киселина-основа, неминуемо ще настъпи смърт. Един от начините да се поддържа това равновесие е да се диша бързо и да се издишва въглеродният двуокис, което намалява количеството на въглеродната киселина в организма.

— Може ли тази киселинност да го е предпазила? — попита Стоун.

Хол сви рамене.

— Невъзможно е да се отговори на този въпрос.

— А детето? Имаше ли анемия? — попита Ливит.

— Не — отговори Хол, — но ние не можем да кажем, че механизмът, който е предпазил Джексън, е същият и при бебето. Може би е нещо съвсем различно.

— Какъв е киселинният баланс при детето?

— Нормален. Съвсем нормален. Поне засега е такъв.

За момент настъпи тишина. Накрая Стоун се опита да обобщи:

— Така, дотук имаме няколко обещаващи насоки.

Проблемът си остава същият. Какво общо има в организма на стареца и на детето? Може би, както вие предполагате, нищо. Но като начало трябва да приемем, че те са запазени по един и същ начин, чрез един и същ механизъм.

Хол кимна в знак на съгласие.

— А вие какво намерихте в капсулата? — обърна се Бъртън към Стоун.

— По-добре да ви покажем.

— Какво да ни покажете?

— Нещо, което смятаме, че е самият организъм — отговори Стоун.

На вратата пишеше: „МОРФОЛОГИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ“. Стаята беше разделена на кабинет за експерименти и изолирана със стъкло камера. С помощта на специални ръкавици можеше да се работи с инструментите в камерата.

Стоун посочи към стъкления съд с черна песъчинка в средата.

— Смятаме, че това е нашият „метеор“ — започна да обяснява той. — На повърхността му се вижда нещо съвсем като живо. В капсулата има и други петна, които също могат да представляват жива материя. Ние го донесохме тук, за да може да го видите под микроскоп.

Стоун си сложи ръкавиците, постави съда в нишата на голяма хромирана кутия и отдръпна ръцете си.

— Тази кутия всъщност е микроскоп с обичайните увеличители и решаващи устройства. С него може да се постигне хилядократно увеличение. Всичко се прожектира на този екран.

Ливит нагласи ръчките, а Хол и другите втренчиха поглед в екрана.

— Десетократно — обяви Ливит.

Хол видя на екрана, че песъчинката е назъбена, сиво-черна и еднообразна. Стоун посочи зеленикавите петна.

— Стократно.

Зелените петна сега се виждаха съвсем ясно.

— Смятам, че това е нашият организъм. Видяхме го как нараства, става виолетов, вероятно в момент на делене на клетката.

— Спектрална промяна?

— Да, някакъв вид спектрална промяна.

— Хилядократно — каза Ливит.

Екранът се запълни само със зеленото петно, сгушено в назъбените падини на песъчинката. Хол видя, че зелената повърхност беше гладка и блестяща, почти мазна.

— И вие мислите, че това е просто една бактериална колония?

— Не можем да сме сигурни, че е колония в обикновения смисъл на думата — отвърна Стоун. — Докато не знаехме опитите на Бъртън, ние дори не предполагахме, че може да е колония. Мислехме, че може да е един-единствен организъм. Но щом отделните причинители са колкото микрон и по-малки, това е единственото обяснение. Следователно е някакво по-голямо образувание — може колония, може нещо друго.

Докато гледаха, петното ставаше ту виолетово, ту зелено.

— Ето, сега се дели — каза Стоун. — Чудесно се вижда.

Ливит включи камерите.

— Гледайте внимателно.

Петното стана виолетово и се задържа така. Поразшири се и за момент повърхността се разпука на шестоъгълни парчета като керамични плочки.

— Видяхте ли?

— Като че ли се разпука.

— На шестоъгълници.

— Интересно дали тези фигури са отделни организми — каза Стоун.

— И дали през цялото време имат правилна геометрична форма или само по време на делението.

— С електронния микроскоп ще узнаем повече — заключи Стоун и се обърна към Бъртън.

— Вие свършихте ли с аутопсиите?

— Да.

— Можете ли да работите със спектрометър?

— Мисля, че да.

— Тогава пристъпвайте към работа. Задачата не е трудна — спектрометърът работи в един блок с компютрите. Имаме нужда от анализ на проби от песъчинката и зеления организъм.

— Ще ми дадете ли парче?

— Да — Стоун се обърна към Ливит. — Запознати ли сте с аминокиселинния анализатор?

— Да.

— Същите проби трябва да се направят и за аминокиселините.

— И фракциониране, нали?

— Да, но трябва да работите ръчно — поясни Стоун.

Ливит кимна. Стоун се обърна към изолационната камера и извади стъкления съд от микроскопа. Сложи го на една страна под малък уред, който приличаше на миниатюрен ешафод. Това беше прибор за микрохирургия.

Микрохирургията беше сравнително нова област в биологията — способността да се извършват фини операции върху една-единствена клетка. С микрохирургическата техника беше възможно да се отдели ядрото от клетката или част от цитоплазмата, така чисто и акуратно, както хирургът прави ампутация. Приборът бе конструиран по такъв начин, че всяко движение на ръката посредством ред препредавания се превръщаше в най-фини и точни микродвижения на скалпела, и най-малкото помръдване на палеца придвижваше скалпела на милионна част от сантиметъра. Като гледаше увеличителния екран, Стоун внимателно раздели една песъчинка, докато получи две частички. Той ги постави в отделни стъклени чинийки, после изтръгна две късчета от зеленото петно.

В същия миг зеленото стана виолетово и се разшири.

Не ви харесва — засмя се Ливит.

Стоун се намръщи.

— Интересно. Мислите ли, че това може да бъде неспецифична реакция на растеж или трофична реакция при нараняване и облъчване?

— Мисля, че петното просто не обича да го закачат — отговори Ливит.

Трябва да продължим изследванията — заяви Стоун.