Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (25)

24. Признания

Толкова бях щастлива да съм отново у дома, че ми идеше да заплача. Кишан внесе чантите ни вътре и бързо изчезна. Господин Кадам също се извини, за да се обади на някои хора. Оставена сама, реших да си взема дълъг горещ душ и да изпера едно-друго.

По пижама и чехли влязох тихо в пералното помещение и хвърлих в пералнята един наръч пране. Не бях сигурна какво да правя с дрехите от феите. Реших да ги закача на верандата през нощта, само за да видя дали в реалния свят имаше феи. После тръгнах из къщата да видя какво друго става.

Господин Кадам говореше по телефона в библиотеката. Чувах само половината от разговора. Той ми хвърли поглед и издърпа един стол, за да мога да седна до него.

— Да. Разбира се. Свържете се с мен колкото е възможно по-скоро. Правилно. Изпратете колкото е необходимо. Ще държим връзка. — Той затвори телефона и се обърна към мен.

Играейки си с мократа си коса, попитах:

— Кой беше?

— Мой служител, който има множество забележителни таланти. Един, от които е да прониква в големи организации.

— Какво ще прави за нас?

— Ще започне да разследва кой работи в офиса в мезонета в най-високата сграда в Мумбай.

— Не планирате да отидете там лично, нали? Локеш ще залови и вас!

— Не. Локеш издаде повече за себе си, отколкото научи за нас. Забелязахте ли костюма му?

— Костюма му ли? Видя ми се като обикновен костюм.

— Не е. Костюмите му се правят по поръчка в Индия. Само две шивашки ателиета в цялата страна са специализирани в скъпи костюми като този. Изпратих хората си да открият адрес.

Поклатих глава и се ухилих:

— Господин Кадам, някой казвал ли ви е някога, че сте изключително наблюдателен?

Той се усмихна:

— Навярно един-два пъти.

— Е, много се радвам, че сте на наша страна. Впечатлена съм! Дори не помислих да погледна дрехите му. А слугата?

— Имам някои идеи откъде може да идва. Въз основа на мънистата, косата и татуировката би трябвало да мога да стесня кръга на възможностите до утре. Защо не хапнете и не си легнете?

— Изкарах една дълга дрямка в колата, но едно хапване звучи добре. Ще се присъедините ли към мен?

— Мисля, че може би да.

Изправих се бързо:

— О! За малко да забравя! Донесох ви нещо!

Намерих раницата в подножието на стълбите и донесох две чаши и две чинийки от кухнята. Поставих чинията и чашата пред господин Кадам и отворих ципа на раницата.

— Не знам дали сладкишът още става за ядене, но на нектара сигурно му няма нищо.

Той се надвеси любопитно напред.

Отваряйки пакетите с вкусни неща от силваните, сложих няколко изискани деликатеса върху чинията му. За жалост, пакетчето с фини като дантела сладки, посипани със захар, се беше превърнало в пакет от трохи. Другите неща обаче още изглеждаха така пресни и прекрасни, както бяха в Шангри-ла.

Господин Кадам преценяващо огледа мъничките апетитни хапки от няколко ъгъла, удивявайки се колко изящно са направени. После внимателно опита една тестена кошничка с гъби и миниатюрна тарталета с малини, докато обяснявах, че силваните са вегетарианци, които обичат сладки неща. Издърпах запушалката на висока кратунка и налях сладък златист нектар и чашата му. Кишан влезе и издърпа един стол до мен.

— Хей! Защо не бях поканен на чаеното парти на силваните? — Той се ухили.

Плъзнах чинията си към Кишан и отидох да взема още една чаша. Смеехме се и се наслаждавахме на спокойна почивка, докато с удоволствие вкусвахме тиквени ролца с орехово масло и мини-пайове с плънка от ябълки, сирене и лук. Пресушихме всяка капка от нектара и бяхме приятно развълнувани да видим, че Златният плод можеше да създаде още.

Единственото, което би могло да направи този момент по-хубав, щеше да е да го споделя с Рен. Обещах си, че ще запиша всички вкусни храни, които бяхме яли в Шангри-ла, за да мога отново да ги опитам всичките с Рен, използвайки Златния плод, след като той бъде спасен.

Тази нощ останахме будни до късно. Кишан се преобрази в тигър и заспа в краката ми, докато господин Кадам и аз четяхме книги за селските общности на Индия. Около три сутринта обърнах една страница в петата книга, която бях избрала, и намерих изображение на жена с татуировки, обхващащи челото.

— Господин Кадам, елате да погледнете това.

Той стана от бюрото си и седна на коженото кресло срещу мен. Подадох му книгата и той изучаващо огледа жената.

— Да. Това е една от групите, за които си мислех. Наричат го байга.

— Какво знаете за тях? Къде са те?

— Те са преди всичко номадско местно племе, което избягва създаването на връзки извън собствените си общности. Ловуват и събират храна, като предпочитат да не обработват земята. Вярват, че фермерството вреди на Майката Земя. Известни са ми две групи от тях: една в Мадхя Прадеш в централна Индия и една в Джарканд, който се намира в Източна Индия. Мисля, че имам книга, която съдържа повече подробности за културата им.

Той прегледа няколко лавици, докато намери текста, който търсеше. После седна до мен и отвори книгата.

— Това е за адивасите. Тук би трябвало да има повече за байга.

Наведох се да почеша ухото на Кишан.

— Какво са адивасите?

— Това е термин, който класифицира всички местни племена, взети заедно, но не изтъква различия между тях. Има няколко култури, които попадат под определението адиваси. Тук имаме ирула, ораон, сантали и — той прехвърли друга страница — байга.

Откри раздела, който търсеше, и прокара пръст надолу по страницата, докато четеше на глас:

— Те практикуват култивиране на земята чрез рязане и изгаряне. Това е начинът им да практикуват земеделие. Прочути с татуирането. Разчитат на джунглата за прехрана. Прибягват до древни лекарства и магии. Ръчно изработване на предмети от бамбук. Аха! Ето каквото търсим, госпожице Келси. Мъжете от племето байга си пускат дълга коса и я носят на „джура“ или кок. Мъжът, който държи Рен, отговаря на това описание. Макар объркващото да е, че почти никога не се случва такова нещо — един байга да напусне племето си, за да служи на някой като Локеш.

— Дори ако той плати добре на човека?

— Не би имало значение. Техният стил на живот е съсредоточен около племето им. За него не би имало причина да напусне народа си. Това не се вписва в културната им норма. Те са обикновен, прям народ. Не би било вероятно човек от редиците на байга да се присъедини към Локеш. И все пак това дава основание за разследване. Утре ще започна да изучавам племената байга. Засега е време да си починем, госпожице Келси. Настоявам. Много е късно, а и двамата имаме нужда от свеж ум.

Кимнах и върнах по местата им книгите, които бях взела от библиотечните му лавици. Той ме загледа изучаващо за момент, а после ме стисна за рамото:

— Не се бойте. Накрая всички неща ще се подредят. Чувствам го. Постигнахме голям напредък. Халил Джубран е казал: „Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя“. Знам, че сте преживели множество големи скърби, но чувствам също и че в живота ви ще има много големи радости, госпожице Келси.

Усмихнах му се:

— Благодаря ви. — Прегърнах го и прошепнах с лице, допряно до ризата му: — Не знам какво бих правила без вас. Поспете и вие.

Пожелахме си лека нощ и господин Кадам изчезна в стаята си, докато аз се качих по стълбите. Кишан тръгна тихо зад мен и ме последва в стаята ми. Отиде до остъклената врата и застана там, чакайки ме да го пусна да излезе на верандата. Отворих плъзгащата се врата и коленичих до него, като го потупвах по гърба.

— Благодаря, че ми правиш компания.

Той скочи върху люлеещото се канапе за двама и бързо заспа. Покатерих се в леглото и прегърнах здраво белия си плюшен тигър, надявайки се да запълня празното пространство и гърдите си с мисли за Рен.

 

 

Събудих се към единайсет сутринта. Господин Кадамши говореше по телефона и затвори в мига щом седнах срещу него.

— Мисля, че имахме късмет, госпожице Келси. В проучването си на племето байга не открих нищо необичайно по отношение на племето, намиращо се в Махдя Прадеш. Племето в Източна Индия обаче явно е изчезнало.

— Какво имате предвид с „изчезнало“?

— Близо до племената байга обикновено има селца, които общуват с тях от време на време. Подобни срещи често са породени от противоречия заради обезлесяването или други най-различни дребни спорове. Изглежда, че това племе неотдавна се е преместило на друго място и не е открито. Те са номадско племе и наистина се местят, но това е най-дългото разстояние, което са изминали, без да влязат в спор с местните.

Сега законът ограничава байга и те не могат да се придвижват наоколо така свободно, както в миналото. Днес ще направя още малко проучвания. Имам връзки с някои хора, които могат да направят сателитни снимки на района и да открият племето на сегашното му местонахождение.

Ако наученото изисква повече внимание, ще уведомя вас и Кишан. Двамата бяхте подложени на доста голямо изпитание през последните няколко седмици, затова искам да си починете. Не можете да направите нищо, докато не събера още сведения. Идете да поплувате, гледайте някой филм или излезте да хапнете. Двамата заслужавате почивка.

— Сигурен ли сте, че няма нищо, което мога да направя? Не мога да се отпусна истински, когато знам, че Рен страда.

— Това, че се тревожите за него, няма да облекчи страданията му. Той също би искал да си починете. Ще го намерим скоро, госпожице Келси. Не забравяйте, че многократно съм предвождал войници в битка и ако има едно нещо, което съм научил, то е, че всички опитни войници, включително вие, се нуждаят от почивка и възстановяване. Намирането на време за отдих е много важно за умственото благосъстояние. Изчезвайте и не искам да виждам вас или Кишан до довечера.

Усмихнах му се и козирувах:

— Слушам, генерале. Ще предам инструкциите ви на Кишан.

Той ми козирува в отговор:

— Погрижете се за това.

Засмях се и отидох да търся Кишан.

Намерих го в доджото да се упражнява в бойни изкуства. Седнах на най-долното стъпало и го загледах за няколко мига. Той изпълни сложна серия от скокове във въздуха и завъртания, които щяха да са невъзможни, ако не притежаваше тигърска сила. После се приземи на два фута от мен и се обърна към мен с игрива усмивка.

— Знаеш ли, ако с Рен участвате в Олимпийските игри, и двамата можете да спечелите по няколко златни медала. Гимнастика, лека атлетика, борба, какво ли не. И двамата ще получите чекове за милиони долари.

— Не ми трябват милиони долари.

— Сума момичета ще ти се умилкват и ще се борят за вниманието ти.

Той се засмя:

— Имам нужда по мен да си пада само едно момиче, а то не проявява интерес. Е, какво те води тук долу? Искаш ли да тренираш?

— Не. Чудех се дали искаш да отидем да поплуваме. Господин Кадам нареди да си отдъхнем днес.

Той грабна хавлиена кърпа и изтри лицето и главата си.

— Плуване, а? Може да ме охлади. — Надникна иззад кърпата си: — Освен ако не планираш да носиш бански от две части?

Засмях се:

— Не мисля. Не съм от момичетата, които носят бански от две части.

Той издаде престорена дълбока, драматична въздишка:

— Жалко. Добре, ще се срещнем при басейна.

Отправих се към горния етаж и се преоблякох в черния си цял бански, нахлузих халат за баня и излязох на верандата. Кишан се беше преобул в сърфистки плажни шорти и поставяше мрежата за воден волейбол. Точно бях метнала халата си на един брезентов стол и бях изпробвала водата с крак, когато почувствах нещо студено върху гърба си.

— Ау! Какво правиш?

— Не мърдай. Имаш нужда от слънцезащитен лосион. Кожата ти е толкова бяла, че ще изгориш.

Той умело покри гърба и врата ми със слой лосион и се заемаше с ръцете ми, когато го спрях:

— Оттук мога да поема аз, благодаря — казах, като протегнах ръка за шишето. Изстисках малко лосион с големината на монета от четвърт долар, и го втрих върху ръцете и краката си. Миришеше на кокосови орехи.

Кишан се ухили, хвърли поглед към краката ми и намигна:

— Не бързай.

Докато той вземе топката и две хавлиени кърпи от килера, бях приключила. Той се върна и хвърли кърпите върху халата. Попита:

— Какво ще кажеш за един гейм волейбол?

— Ще ме победиш.

— Ще застана откъм дълбокото. Това ще ме забави.

— Добре, предполагам, че можем да опитаме.

— Почакай секунда.

— Какво?

Той се ухили пакостливо:

— Пропусна едно място.

— Къде?

— Ето тук.

Той размаза огромна капка лосион против слънце върху носа ми и се засмя.

Смушках го и се усмихнах:

— Хулиган такъв! — Вдигнах ръка и се опитах да размажа капката по-добре.

— Ето — каза той. — Дай на мен.

Оставих ръцете си да увиснат отстрани до тялото, докато пръстите му леко разнасяха лосиона по носа и бузите ми. Отначало докосването беше приятелско, но после настроението му се промени. Той пристъпи малко по-близо, със златисти очи, наблюдаващи лицето ми. Поех си дълбоко дъх през зъби и побягнах. Направих няколко крачки и се изстрелях като гюлле в дълбокия край на басейна, като успях да оплискам Кишан и всичко друго наблизо.

Той се засмя и се гмурна вътре след мен. Изпищях и заплувах под водата към другия край на мрежата. Когато подадох глава над водата, не го видях. Една ръка сграбчи глезена ми и ме дръпна под водата. След като се показах пак на повърхността, като кашлях и отмятах косата от очите си, Кишан изскочи до мен отметна коса назад и се засмя, когато се опитах да го побутна.

Не поддаде, разбира се, така че вместо това го наплисках с вода, което се превърна във водна битка. Скоро стана болезнено очевидно, че губя. Ръцете му сякаш никога не се уморяваха, а когато вълна след вълна от вода удавиха моето жалко плискане, обявих таймаут.

Той щастливо спря обстрела и се оттласна нагоре и извън басейна, за да улови волейболната топка. Започнахме да играем и бях възхитена да видя, че най-после бях открила игра, в която изглежда имах предимство.

След като овладях топката за трети път, печелейки поредна точка, Кишан попита:

— Къде си се учила да играеш? Доста те бива!

— Никога преди не съм играла във водата, но в гимназията се справях прилично добре. Замалко да се включа в отбора, но това беше годината, в която починаха родителите ми. Следващата година не се интересувах особено от игри, но това все още е любимата ми игра. И на баскетбол се справях добре, но никога не съм била достатъчно висока, за да мога да се състезавам. Вие спортувахте ли?

— Всъщност нямахме време за спорт. Имахме състезания по стрелба с лък, борба и някои игри като „Парчизи“, но не и отборни спортове.

— И въпреки това, можеш да видиш, че едва печеля срещу теб, макар че си в дълбокия край и не си играл никога преди.

Кишан улови топката от въздуха и се хвърли във водата когато се показа на повърхността, беше точно срещу мен от другата страна на мрежата. Повдигна я и преплува под нея. Ходилата ми едва докосваха дъното на басейна, оставяйки над водата само лицето ми. Главите ни бяха горе-долу на едно и също ниво. Той все още беше поне на три фута разстояние и аз присвих очи, питайки се какво ли беше намислил. Той ме наблюдава за момент и се усмихна палаво. Приготвих се за нова водна битка и вдигнах ръце така, че да го оплискам.

Кишан ритна с крака и се озова до мен в миг. Обви ръце около кръста ми, дръпна ме плътно към себе си, ухили се дяволито и каза:

— Какво мога да кажа? Много обичам да се състезавам. — После ме целуна.

Замръзнах. Устните ни бяха мокри от водата. Вкусът на хлор беше силен и отначало той не помръдваше, така че със същия успех можех да целувам студените плочки по стената на басейна. После обаче той стисна талията ми, плъзна ръце нагоре, за да погали голия ми гръб, и наклони глава.

Изведнъж чистата, мокра, избелена, нереална целувка се превърна в много реална целувка от много силен, убедителен мъж, който изобщо не беше Рен. Устните на Кишан топлеха и докосваха приятно моите. Толкова приятно, та забравих, че не исках да го целувам, и почувствах как отговарям. Спрях да го отблъсквам и се вкопчих в силните му ръце. Кожата му беше гладка и топла от слънцето.

Той реагира ентусиазирано и обви едната си ръка около талията ми, притискайки ме със смазваща сила към гърдите си, докато другата му ръка се плъзна нагоре по голия ми гръб, за да обгърне с длан тила ми. За един съвсем кратък миг си позволих да се насладя на прегръдката му. Но после си спомних и вместо да ме изпълни с щастие или блаженство, както би трябвало да правят целувките, тази ме натъжи.

Прекъснах я и леко се отдръпнах. Кишан задържа ръката си около кръста ми и сложи пръст под брадичката ми, накланяйки лицето ми, така че да го погледна. Наблюдаваше мълчаливо изражението ми в продължение на един миг и очите ми се напълниха със сълзи. Една се търкулна по бузата ми и падна към ръката му.

Той се усмихна слабо:

— Не точно реакцията, на която се надявах.

Заритах с крака, за да се отдалеча от него, и той неохотно ме пусна. Отплувах и седнах върху едно от стъпалата на басейна.

— Никога не съм претендирала, че съм опитна в целувките, ако това имаш предвид.

— Не говоря за целувката.

— Тогава какво имаш предвид?

Той не каза нищо.

Разперих пръсти и сложих ръка върху повърхността на водата, оставяйки я да гъделичка дланта ми. Без да го поглеждам, попитах тихо:

— Давала ли съм ти някога повод да се надяваш на още?

Той въздъхна и печално отметна косата си назад.

— Не, но…

— Но какво?

Вдигнах поглед. Голяма грешка.

Кишан изглеждаше уязвим. Някак изгубил надежда и изпълнен с надежда в същото време. Искащ да вярва, но не и осмеляващ се да повярва. Изглеждаше ядосан, обзет от безсилно раздразнение и неудовлетворен. Отчаяните му златисти очи бяха пълни с копнеж, но освен това проблясваха от решителност.

— Но… не мога да не си помисля, че може би Рен не беше отвлечен случайно. Че може би се намеси съдбата. Че може би през цялото време е било писано да бъдеш с мен.

Отвърнах хапливо:

— Единствената причина, поради която Рен бе похитен, беше, защото се пожертва доброволно, за да спаси живота ни. Така ли му се отплащаш?

Загледах как жлъчта на думите ми го наранява. Лесно беше да обвинявам Кишан, но бях по-разстроена заради моята реакция спрямо него. Чувствах се неописуемо виновна, задето изобщо позволих целувката да се случи. Обвинението ми беше насочено толкова към него, колкото и към мен. А фактът, че всъщност ми хареса, ме караше да се чувствам още по-зле.

Той доплува отстрани и подпря гръб на стената на басейна.

— Мислиш, че не ме е грижа, нали? Мислиш, че не изпитвам нищо към брат си. Но изпитвам. Въпреки всичко случило се, ми се иска аз да бях онзи, който беше отвлечен. Ти щеше да имаш Рен. Рен щеше да има теб. А аз щях да си получа заслуженото.

— Кишан!

— Сериозно говоря. Мислиш ли, че минава дори ден, в който да не се мразя за онова, което сторих? За това, което чувствам?

Трепнах.

— Мислиш, че исках да си падна по теб! Аз странях от теб! Дадох му шанс да бъде с теб! Но има една друга част от мен, която пита: ами ако? Ами ако не се предполага да бъдеш с Рен? Ами ако е трябвало да бъдеш отговорът на моите молитви? Не на неговите!

Той ме наблюдаваше от другата страна на басейна. Дори от толкова далече можех да видя, че изпитва болка.

— Кишан, аз…

— И преди да кажеш нещо, искам да те предупредя, че не искам съчувствието ти. Би било по-добре, ако не кажеш нищо, отколкото ако се опиташ да ми кажеш, че не ти е харесало или че изпитваш към мен само приятелски чувства.

— Не се канех да кажа това.

— Добре. Тогава признаваш ли, че наистина ти хареса? Че между нас има химия? Че изпитваш привличане към мен?

— Имаш ли нужда да го призная?

Той скръсти ръце на гърдите си:

— Да, мисля, че имам.

Вдигнах ръце с разперени длани:

— Чудесно! Признавам. Хареса ми. Между нас има химия. Да! Привлечена съм от теб. Беше хубаво. Всъщност беше толкова хубаво, че почти ме накара да забравя Рен за близо пет секунди. Сега доволен ли си?

— Да.

— Е, аз не съм.

— Виждам. — Той ме изгледа преценяващо от отсрещната страна на басейна. — Значи всичко, което получих, бяха пет секунди, а?

— Честно казано, вероятно са били около трийсет.

Той изсумтя. Ръцете му още бяха скръстени на гърдите, и на лицето му имаше усмивка на много самодоволен мъж.

Въздъхнах нещастно:

— Кишан, аз…

Той ме прекъсна:

— Помниш ли, когато се измъкнахме от Дома на сирените и Шангри-ла?

— Да.

— И ти каза, че си се измъкнала, защото си мислела за Рен?

Кимнах.

— Е, аз успях да се измъкна, защото си мислех за теб. Ти изпълни мислите ми и магията на сирените си отиде. Не мислиш ли, че това значи нещо? Не би ли могло да означава, че може би ни е било предопределено да бъдем заедно? Истината е, Келс, че отдавна мисля за теб. Откакто те срещнах за първи път, не мога да те избия от ума си.

Една сълза се стече по бузата ми и казах меко:

— Съжалявам за всичко, което се случи. Съжалявам за всичко, което си преживял. И особено съжалявам за всяко страдание, което ти причинявам. Не знам какво да кажа, Кишан. Ти си прекрасен мъж. Твърде прекрасен. Ако обстоятелствата бяха различни, вероятно още щях да съм там и да те целувам.

Скрих глава в длани, а той се гмурна под водата и доплува до мен. Чух го как се изправи и вдигнах поглед към лицето му. По бронзовия му торс се стичаше вода. Наистина беше великолепен мъж. Всяко момиче би било късметлийка да има мъж като него.

Той протегна ръка:

— Тогава се върни тук и ме целуни.

Поклатих глава:

— Не съм… не мога — въздъхнах тъжно. — Виж, всичко, което знам, е че го обичам. И да бъда с теб, колкото и да си изкусителен, не е нещо, което мога да направя. Не мога да се отвърна от него. Моля те, не искай от мен да го направя.

Излязох от басейна и загърнах тялото си с хавлиена кърпа. Чух плясък и почувствах близостта му, докато той също се подсушаваше.

Кишан ме обърна с лице към себе си и аз неохотно срещнах погледа му:

— Трябва да знаеш, че тук не става въпрос да се състезавам с него. Не става дума за някакво скрито „разписание“. Не е мимолетно увлечение. — Той прокара леко палци по бузите ми и обгърна с длани двете страни на лицето ми. — Обичам те, Келси.

Пристъпи по-близо.

Сложих длан върху топлите му гърди и казах:

— Ако наистина ме обичаш, тогава не ме целувай отново. — Не отстъпвах и чаках отговора му. Не беше лесно. Искаше ми се да затичам, да избягам в стаята си, но трябваше да си изясним този въпрос.

Той стоеше там, дишайки дълбоко. Сведе поглед и видях как по лицето му бързо пробягват емоции. После пак вдигна очи към моите. Примири се и каза:

— Няма да обещавам, че няма да те целуна никога повече, но обещавам да не те целувам, освен ако съм сигурен, че с Рен сте скъсали.

Канех се да възразя, когато той продължи.

Докосна леко лицето ми:

— Не съм мъж, който сдържа чувствата си, Келс. Не седя в стаята си, вехнейки, пишейки любовни стихове. Не съм мечтател. Аз съм боец. Аз съм човек на действието и ще ми е нужен целият ми самоконтрол, за да не се боря за това. Когато нещо трябва да бъде направено, аз го правя. Когато чувствам нещо, действам по въпроса. Не виждам никаква причина, поради която Рен заслужава да получи момичето на мечтите си, а аз — не. Не ми се струва честно, че това ми се случва два пъти.

Сложих длан върху ръката му:

— Прав си. Не е честно. Не е честно, че трябваше да бъдеш с мен денонощно през последните няколко седмици. Не е честно да искам от теб да пренебрегваш чувствата си. Не е честно да искам от теб да ми бъдеш приятел, когато се чувстваш по този начин. Но истината е, че се нуждая от теб. Имам нужда от помощта ти. Нуждая се от подкрепата ти. И особено се нуждая от твоето приятелство. Нямаше да оцелея в Шангри-ла без теб. Не мисля и че мога да спася Рен без теб. Не е честно да те моля, но го правя. Моля те. Имам нужда да ме оставиш.

Той погледна към къщата, потънал в размишления за момент, а после отново към мен. Докосна мократа ми коса и недоволно каза:

— Добре. Ще се отдръпна, но не го правя заради него и определено не го правя заради себе си. Правя го за теб. Помни това.

Кимнах безмълвно и го загледах как тръгва бавно към верандата. Коленете ми се подкосиха и седнах тежко на брезентовия стол.

Прекарах остатъка от деня в стаята си, изучавайки текстове за племето байга. Непрекъснато препрочитах едни и същи части. Чувствах се раздвоена, разкъсвана. Бях объркана. Имах чувството, че някой беше поискал от мен да избера кой от родителите ми да живее и кой да умре. Какъвто и избор да направех, щях да се чувствам отговорна за смъртта на другия. Не ставаше въпрос за избиране на щастието; ставаше въпрос за избиране на страданието. Кого бих накарала да страда?

Не исках, който и да било от двамата да страда. Щастието ми нямаше значение. Това не беше като да скъсам с Ли или Джейсън. Рен имаше нужда от мен, обичаше ме. Но Кишан също, нямаше лесен избор, нямаше отговор, който би задоволил и двамата. Избутах книгите настрани, взех едно от стихотворенията на Рен и един речник на хинди и английски. Беше едно от стихотворенията, които бе написал, след като напуснах Индия Отне ми дълго време да го преведа, но си струваше.

Дали съм жив?

 

Мога да дишам.

Мога да чувствам.

Мога да вкусвам.

 

Но въздухът не пълни дробовете ми.

И всяка тъкан груба е, а всеки вкус е притъпен.

 

Дали съм жив?

 

Мога да виждам.

Мога да чувам.

Мога да усещам.

 

Ала светът е черно-бял.

Дочувам гласовете тенекиени и тихи.

Каквото чувствам, е объркващо и неуместно.

 

Когато си със мен,

в цялото ми същество нахлува въздух.

Изпълва ме със светлина и щастие.

 

Наистина съм жив!

 

Светът е пълен с цветове и звуци

и вкусове небцето ми омайват.

Всичко е меко и благоуханно.

На твоето присъствие усещам топлината.

 

Знам кой съм и какво желая.

 

Желая теб.

Рен

Гигантска сълза падна с плясък върху листа. Бързо го издърпах далече от сълзите. Въпреки прочувствените думи на Кишан и объркването заради отношенията ми с него, имаше едно нещо, което не можех да отрека. Обичах Рен. От цялото си сърце. Истината беше, че ако Рен бе тук, ако бе с мен, този проблем изобщо нямаше да стои на дневен ред.

Когато той беше с мен, аз също знаех коя съм и какво искам. Дори без силната връзка, можех да почувствам как сърцето ми се изпълва с вълнение и радост при думите му. Можех да си го представя как ги изрича, седнал на писалището си, и как ги пише.

Ако ми трябваше отговор, той беше тук — в сърцето ми. Когато мислех за Кишан, изпитвах смущение и привързаност, смесени с мъничко вина. С Рен се чувствах открита и лека. Свободна и отчаяно щастлива. Наистина обичах Кишан, но бях влюбена в Рен. Не беше от значение как се е случило. Фактът беше, че се случи.

Както бе казал Кишан, сега бях с него от по-отдавна, отколкото с Рен. Не беше изненадващо, че се бяхме сближили. Но Рен държеше сърцето ми в ръцете си. То биеше само защото беше скъпо на него.

Реших да бъда мила към Кишан. Познавах сърдечната мъка Господин Кадам бе прав, че Кишан също имаше нужда от мен. Трябваше да бъда твърда с него и да му дам да разбере, че ми е приятел. Че можех да бъда всичко, което той имаше нужда да бъда, с изключение на възлюбена.

Почувствах се по-добре. Прочитането на стихотворението на Рен ме приземи. Аз също изпитвах чувствата, за които говореше. Пъхнах стихотворението в дневника си и слязох долу за вечеря с Кишан и господин Кадам.

Кишан повдигна вежда, когато му се усмихнах. Зае се отново с вечерята, а аз взех вилицата си, без да му обръщам внимание.

— Рибата изглежда вкусна, господин Кадам. Благодаря ви.

Той махна пренебрежително с ръка, наведе се напред и каза:

— Радвам се, че сте тук, госпожице Келси. Имам новини.