Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (22)

21. Шалът на Божествената тъкачка

Изправих се и отидох до един ъгъл на къщичката в дървото. От тавана висеше обикновено въже. Обвих ръка около него и дръпнах. Отнякъде над къщичката в дървото се разнесе тракане, а после се отвори една плоскост, откъдето се спусна стълба и се удари в дървения под.

Обясних на Кишан:

— Следващата част ще бъде най-трудната. Тази стълба води до външните клони, по които трябва да се изкатерим, докато стигнем до върха, където има гигантско птиче гнездо. Шала ще бъде там, но също и железните птици.

— Железни птици?

— Да, и ще трябва да се преборим с тях, за да вземем Шала. Задръж за секунда. — Бързо прелистих проучването на господин Кадам и намерих каквото търсех. — Ето тук. Ето с какво ще се борим.

Рисунката, изобразяваща митологичната Стимфалска птица, беше достатъчно плашеща и без описанието, което бе включил.

Кишан прочете:

— Ужасни плътоядни птици с железни клюнове, бронзови нокти и токсични изпражнения. Обикновено живеят на големи колонии.

— Не са ли страхотни?

— Дръж се близо до мен, Келс. Не можем да сме сигурни, че тук раните ти ще заздравяват.

— Като стана въпрос, не можем да сме сигурни, че и ти ще оздравяваш тук — ухилих се, — но ще се опитам да не те оставям сам твърде дълго.

— Забавно. След теб.

Изкачихме се по стълбата и се намерихме в китка от клони, разположени достатъчно нагъсто един до друг, че да ми напомнят за детска катерушка. Беше доста лесно за изкачване, ако човек не мислеше за падане. Кишан настоя да се покатеря първа, за да може да ме хване, ако падна, което стана само веднъж. Кракът ми се подхлъзна на мокро дърво и Кишан го улови заедно с обувката в дланта си и ме тласна отново нагоре.

След доста усърдно катерене си отдъхнахме на един клон, с гърбове към ствола, аз — по-високо, а Кишан — по-ниско. Когато ми подхвърли термос с лимонада без захар, която пресуших на дълги жадни глътки, забелязах, че големият клон, на който седях, е наранен.

— Кишан, погледни това.

По края на клона, където седях, беше напръскана гъста, лепкава, бледозелена паста и очевидно го беше разяла наполовина.

— Мисля, че гледаме токсичните изпражнения — отбелязах иронично.

Кишан сбърчи нос.

— А това е старо, може би от преди цели две седмици. Мирисът е противен. Има остра, горчива миризма, която ми изгаря ноздрите.

— Предполагам, че наистина ще трябва да внимаваме за токсични бомби, а?

Сега, когато той разполагаше с миризмата на птиците, можехме да последваме носа му до гнездото. Отне ни още час катерене, но накрая видяхме великанско гнездо, почиващо върху три клона.

— Леле, грамадно е! По-голямо, отколкото на Голямото пиле.

— Кой е Голямото пиле?

— Огромна жълта птица от куклено шоу по детския телевизионен канал. Мислиш ли, че някои от птиците са наблизо?

— Не чувам нищо, но миризмата е навсякъде.

— Ха, истински късмет е, че имам тигърски нос наблизо. Не мога да подуша истинско нищо.

— Радвай се на това, което имаш. Не мисля, че някога ще си избия от ума този мирис.

— Съвсем справедливо е да ти се падне да се биеш със смърдящи птици. Не забравяй, на Рен му се паднаха Капа и безсмъртни маймуни.

Кишан изсумтя и продължи да се придвижва към огромното гнездо. Стари птичи курешки избелваха повърхността на дървесните клони и ги правеха по-слаби. Ако пристъпех твърде близо, повърхността на клона се разпадаше на бял прах, а понякога се откършваше напълно.

Пропълзяхме по-близо и разчитахме на слуха на Кишан, за да стоим извън обсега на птиците. Гнездото беше колкото малък плувен басейн, направено от мъртви клони, дебели колкото ръката ми, сплетени като огромна великденска кошница. Изкачихме се нагоре и влязохме в него.

Пет масивни яйца лежаха в средата. Всяко би запълнило едно джакузи. Бронзови и блестящи, те отразяваха слънчевата светлина в очите ни. Кишан леко почука по едно и чухме кухо металическо ехо.

Обиколих в кръг около яйцето и ахнах. Яйцата почиваха върху най-прекрасната прозирна материя, която някога бях виждала. Шалът на Божествената тъкачка! Платът изглеждаше жив. Цветовете се движеха и се вихреха в геометрични фигури по повърхността на Шала. Калейдоскоп от бледосиньо премина в горещо розово и жълто, което се изви в меко зелено и златисто, а после се плъзна в синьо-черни гарванови дипли. Беше запленяващо.

Кишан огледа небето и ме увери, че хоризонтът е чист. После приклекна до мен да огледа Шала.

— Ще трябва да изтърколим яйцата едно по едно, Келс. Тежки са.

— Добре. Да започнем с това.

Уловихме едно блестящо яйце и го търкулнахме внимателно към стената на гнездото, а после се върнахме за второто. Близо до второто яйце намерихме перо. Нормалните птичи пера бяха леки, кухи и гъвкави. Това беше по-дълго от ръката ми, тежко и металическо. Кишан едва можеше да го помръдне, а ръбът беше остър като циркуляр.

— Ъх, това не е добре.

Кишан се съгласи:

— Да. По-добре да побързаме.

Търкаляхме третото яйце, когато чухме висок пронизителен крясък.

Далечна птица си проправяше път към гнездото. Нямах представа как можеше да ни е видяла от такова разстояние, но не звучеше доволна. Засенчих очи, за да погледна по-добре. Отначало ми се стори малка, но мнението ми за размера бързо се промени, когато тя се приближи с бясна скорост. Мощни криле държаха създанието във въздуха, докато се носеше по топлинните течения.

Туп. Слънцето освети металическото тяло на гигантската птица и се отрази в очите ми. Туп. Сега тя беше дошла много по-близо и сякаш бе удвоила размера си. Нададе дрезгав, груб, подобен на вопъл призив. По-тих писък отекна в отговор, когато към първата птица се присъедини друга. Туп.

Дървото се раздвижи нагоре-надолу, когато нещо се приземи върху един клон наблизо. Една птица изкрещя към нас и започна да си проправя път към гнездото. Кишан пристъпи пред мен и тръгнахме заднешком, като се стараехме стволът да е зад нас.

Туп. Туп. Туп. Една птица прелетя над нас. Беше по-скоро чудовище, отколкото птица. Огледах я добре, докато се спускаше над нас. Главата й беше наклонена, а окото й — приковано върху нас. Прецених, че размахът на крилете е около четирийсет фута или около половината от дължината на самолета на господин Кадам. Опънах лъка си, пуснах една стрела и потръпнах, когато острият, пронизителен писък на птицата завибрира из крайниците ми. Ръката ми потрепери и изстрелях стрелата. Не уцелих.

Тялото на създанието беше като на гигантски орел. Редове плътни, застъпващи се пера покриваха торса на птицата и ставаха по-големи по протежение на дългите й, широки криле. Огромните пера бяха колкото дъска за сърф. Връхчетата на крилете бяха скосени и с широко разстояние между тях. Желязната птица заудря с криле и разпери опашните си пера, за да й помогнат да спре и после да се издигне отново в небето.

Движеше се като граблива птица. Мощни, мускулести крака с остри като бръснач нокти се протегнаха да ни сграбчат при второто минаване. Кишан ме бутна с лице надолу в гнездото и птицата ни пропусна на сантиметри. Главата й наподобяваше тази на чайка, с як, доста дълъг, закривен клюн, но в горната част на челюстта имаше още един закривен шип, който създаваше ефекта на двуостър меч.

Когато една от птиците се приближи, тя посегна да ни клъвне и чух металически режещ звук, когато острите ръбове на клюна щракнаха като гигантски ножици.

Една дойде твърде близо и аз я поразих с мълния. Енергията удари птицата по гърдите и отскочи, като опърли гнездото на по-малко от един фут от мястото, където стоеше Кишан.

— Внимавай, Келс.

Това не изглеждаше добре. Изкрещях:

— Мълниите ми просто отскачат!

— Дай аз да опитам. — Той хвърли чакрама. Оръжието закръжи из въздуха, описвайки широка дъга покрай птицата.

— Кишан! Как може да не уцелиш нещо толкова едро?

— Чакай!

Чакрамът завърши дъгата си и се въртеше обратно към Кишан. По обратния път уцели птицата и преряза едно металическо крило, издавайки ужасен звук като дрелка върху метален лист. Птицата изпищя и падна хиляди футове към земята отдолу, оставайки пътьом без крайници. Дървото мощно се разтресе, докато се разбиваше.

Още три птици закръжиха над нас и се опитаха да ни сграбчат с подобни на ножове хищни нокти или с клюнове. Заредих нова стрела и се прицелих към най-близката. Стрелата удари птицата право в гърдите, но успя само да я разгневи.

Кишан се сниши между няколко яйца, когато една птица се опита да го набучи като на шиш с нокът.

— Цели се във врата или очите, Келси!

Изстрелях нова стрела във врата и трета в окото. Птицата политна, а после падна, въртейки се като излязъл от контрол самолет, преди да се разбие на земята. Сега птиците полудяха.

Пристигнаха още птици. Изглеждаха интелигентни и находчиви. Една клъвна лекичко Кишан, притискайки го назад към ръба на гнездото. Докато той беше зает там, втора птица посегна и го сграбчи с хищните си нокти.

— Кишан!

Вдигнах ръка и се прицелих към окото на птицата. Този път мълнията проработи. Желязната птица изпищя пронизително и освободи Кишан, пускайки го с глухо тупване в гнездото. Направих същото с другата птица и тя излетя, зовейки като обезумяла останалите от ятото.

Забързах към Кишан:

— Добре ли си?

Ризата му беше разкъсана и окървавена. Птицата беше прокарала хищни нокти по двете страни на гърдите му и той кървеше обилно.

Изрече задъхано:

— Няма нищо. Боли. Чувството е като от нажежени ножове, но заздравява. Не им давай да те доближат.

Кожата около прорезите беше покрита с мехури и силно зачервена.

— Мисля, че и ноктите им са покрити с киселина — казах съчувствено.

Той си пое дъх през зъби, когато докоснах кожата му.

— Ще се оправя. — Застина. — Слушай. Общуват помежду си. Връщат се. Приготви се.

Кишан изсумтя и се изправи, докато аз заех позиция зад оставащите две яйца.

— Предвид всички обстоятелства, бих предпочел маймуни — изкрещя Кишан.

Потръпнах.

— Ето какво ще ти кажа. Ще си вземем под наем „Кинг Конг“ и „Птиците“. После можеш да решиш.

Той се ухили и изкрещя в отговор, докато тичаше:

— На среща ли ме каниш? Защото ако е така, този факт ще ми даде допълнителен стимул да се измъкна от това жив.

— Каквото върши работа.

— Разбрахме се.

Той притича напряко през гнездото, скочи от ръба и се превъртя във въздуха, приземявайки се върху един голям клон, който се издаваше във въздуха. Хвърли чакрама и той се извиси в небето. Отблясъците на слънцето отскачаха от златния диск, докато той се въртеше вихрено около дървото и прерязваше около дузината птици, които кръжаха около короната.

Те се разпръснаха във всички посоки, а после се прегрупираха. Почти можех да ги видя как пресмятат следващата си маневра. Изведнъж се спуснаха с пикиране към нас. С писъци и крясъци ятото атакува. Веднъж бях видяла как ято чайки демонстрират умението си да нападат групово. Всички бяха кълвали и тормозили един мъж със сандвич на плажа, докато той побягна с писъци. Изглеждаха свирепи, решителни и агресивни. Но тези бяха сто пъти по-ужасни!

Птиците изтръгнаха големи клони от дървото, за да ни нападнат. Повече от половината се спуснаха с пикиране към Кишан, който ловко заскача от клон на клон, докато се озова обратно при мен зад яйцата. От безумното пляскане с криле около гнездото повя вятър във всички посоки. Имах чувството, че съм хваната във вихър.

Кишан хвърляше чакрама си отново и отново, като отряза крака на една птица и преряза корема на втора, преди оръжието да се върне в ръката му. Аз ликвидирах две, пронизвайки ги със стрели в очите, и ослепих още две с мълнии.

Кишан изкрещя:

— Можеш ли да ги задържиш далече от мен за минута, Келс?

— Мисля, че да! Защо?

— Ще взема последните две яйца!

— Побързай!

Експериментирах и опънах назад една стрела, подпалих я със силата на мълнията и я пуснах. Тя уцели птицата в окото й и отнесе главата. Овъгленият, пушещ, безглав торс се приземи с бумтеж, наполовина върху гнездото и наполовина увиснал отстрани. Гнездото запука и се наклони опасно, преди да се закрепи. Силата на експлозията ме изстреля във въздуха, сякаш бях върху трамплин, и инерцията ме смъкна през ръба на гнездото. Отчаяно се протегнах да се уловя за ръба, докато падах.

Успешно преметнах ръце отстрани, но започнах да се хлъзгам. По ръката ми се стече струйка кръв. Забих грубо пръсти отстрани и проврях стъпала между клоните, за да си осигуря опора. Останах без няколко нокътя и си одрасках краката и ръцете, но си струваше. Не паднах и не загинах от ужасна смърт. Поне все още не.

Кишан беше успял да се задържи по-добре. Изправи се бързо и се отправи към мен:

— Дръж се, Келс!

Притича до ръба, легна по корем и протегна длан. Сграбчи едната ми ръка, а после другата, докато се приземих върху него.

— Добре ли си? — попита.

— Да, чудесно.

— Хубаво. — Той се ухили и точно бе обвил ръце около мен, когато видя нещо отгоре. Сложи една ръка зад главата ми, а другата — около талията ми и се претърколи няколко пъти, докато се блъснахме в задната част на гнездото. Накрая тялото му се оказа проснато върху моето.

— Внимавай! — изкрещях.

Две от птиците се накланяха навътре, опитвайки се да ни разполовят с металическите си клюнове. Вдигнах един счупен клон наблизо и го тикнах в окото на птицата, точно преди тя да изкорми Кишан. После поразих другата с мълния.

— Благодаря.

Ухилих се, чувствайки се горда с постижението си.

— Винаги.

Гнездото се раздвижи. Тежестта на мъртвата птица, висяща от ръба, беше твърде голяма. Падаше и събаряше заедно със себе си и гнездото. Кишан сграбчи клоните от двете страни на главата ми.

— Дръж се! — изкрещя.

Обвих ръце около врата му и се вкопчих в него, когато гнездото се наклони на няколко фута във въздуха и се прекърши наполовина. Половината падна с мъртвата птица, а другата — половината, в която бяхме ние, — увисна несигурно от два почти отрязани клона. Стомахът ми се преобърна, когато гнездото и всичко около него, включително клоните, на които бяхме ние, внезапно пропадна на три фута и се удари с разтърсващ костите трясък. Три от яйцата изпаднаха и се счупиха върху клоните отдолу. Паднахме в гнездото, претърколихме се и спряхме.

— Къде е Шалът? — изкрещях.

— Там!

Подхванат от вятъра, Шалът беше излетял от гнездото и бе несигурно закачен върху един счупен клон на няколко фута отдолу. Пърхаше на лекия ветрец и вероятно щеше да отлети всеки момент.

— Келс, побързай! Хвани здраво ръката ми. Ще те сваля надолу, за да можеш да стигнеш до Шала.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм! Давай!

Той сграбчи ръката ми и ме свали. Не можех да повярвам, че имаше нужната сила да го направи, но той обви другата си ръка около един клон и удържа тежестта на двете ни тела с една ръка. Все още не бях достатъчно близо.

— Ще трябва да сляза по-ниско! Можеш ли вместо това да хванеш крака ми?

— Да. Върни се горе за минута.

Той изсумтя и ме дръпна нагоре, хвърли ме във въздуха все едно бях чувал с продукти и ме хвана през кръста, когато започнах да падам. Ахнах и отново го сграбчих за врата.

— Какво да правя?

— Първо — той сведе глава и ме целуна силно. — Сега обвий левия си крак около кръста ми.

Изгледах го.

— Просто го направи!

Люшнах се напред-назад за минута, после успях да обвия крак около кръста му. След това той пусна талията ми и улови крака ми. Беше плашещо. Отново му имах доверие, че е достатъчно силен да удържи и двама ни само с една ръка. В сравнение с това, да стоя на раменете на Рен в Кишкинда беше детска игра.

Направих гримаса, питайки се какви ли безумия щеше да се очаква от мен да върша при следващите две задачи. Мислено призовах клоните, държащи гнездото, да ни крепят още малко, само колкото да грабна Шала. Но всъщност очаквах всеки миг да ги чуя как се чупят, изстрелвайки ни към смъртта ни.

Пуснах врата на Кишан и бавно обърнах тялото си надолу с главата, като се държах за колана на панталоните му, после за крака му, а след това за ходилото му. Промърморих, докато ме сваляше:

— Защо не можаха да изберат някое момиче от Цирк дю Солей, за да свърши тези задачи? Просто е твърде много да искаш от една начинаеща в ушу да виси надолу с главата от счупен клон на хиляди футове във въздуха!

— Келс?

— Какво?

— Млъкни и вземи шала.

— Работя по въпроса!

Протегнах се още и чух Кишан да пъшка:

— Само още няколко инча.

Хватката му нарочно се плъзна от прасеца към глезена ми, при което се залюлях над зелената бездна.

Изплашена, изкрещях името на Кишан и затворих очи за секунда, преглътнах и метнах тяло обратно към Шала. Вятърът го отметна от клона. Той закръжи във въздуха и се изстреля покрай мен. Сграбчих края му в последната секунда и — увиснала надолу с главата, с блъскаща в главата ми кръв, с връхчето на пръстите, отчаяно стиснали Шала, с Кишан, едва удържаш и двама ни — получих видение.

 

 

Зеленият балдахин, който главозамайващо се люлееше напред-назад пред очите ми, избледня до бяло и чух глас.

— Келси. Госпожице Келси! Чувате ли ме?

— Господин Кадам? Да, чувам ви.

Видях смътното очертание на палатка зад него.

— Виждам палатката ви!

— А аз виждам вас и Кишан.

— Какво? — Рязко се завъртях кръгом, погледнах зад гърба си и видях замъглен образ на Кишан, стиснал крака на увисналото ми надолу с главата отпуснато тяло. Шалът се полюшваше несигурно от един извит пръст. Чух го да вика, сякаш от голямо разстояние.

— Келси! Дръж се!

Започваше да се вижда смътното очертание на друг човек.

Господин Кадам ме инструктира:

— Не казвайте нищо. Не му позволявайте да ви провокира да заговорите.

— Добре.

Медальонът на господин Кадам сияеше в червено. Хвърлих поглед надолу към моя и видях, че той също бе яркочервен. Когато погледнах обратно нагоре, образът на другия човек прие солидни очертания.

Локеш. Беше облечен в делови костюм. Тъмната му коса бе пригладена назад с гел и забелязах, че носеше няколко пръстена. Неговият медальон също сияеше в червено и беше много по-голям от нашите.

Той се усмихна и коварните му очи заблестяха.

— Ах! Питах се кога ли ще те видя отново. — Говореше любезно, сякаш се срещахме отново на следобедно чаено парти. — Костваше ми много време и средства, скъпа моя.

Наблюдавах го и не казвах нищо. Трепнах, докато ме обсипваше с обезпокоителни похвали.

Локеш говореше тихо, заплашително:

— Не е подходящият момент за тънкостите на играта, които бих предпочел, затова ще бъда прям. Искам медальона, който носиш. Ще ми го донесеш. Ако го сториш, ще оставя твоя тигър жив. Ако ли не… — Той извади нож от джоба си и изпробва остротата му върху палеца си. — Ще те намеря, ще ти прережа гърлото… — Той ме погледна право в очите и завърши заплахата си — и ще го взема от кървящата ти шия.

Господин Кадам възрази:

— Не забърквай младата дама в това. Ще се срещна с теб и ще ти дам каквото искаш. В замяна ще пуснеш тигъра да си върви.

Локеш се обърна към господин Кадам и се усмихна противно:

— Не те разпознавам, приятелю. Интересно ми е да узная как си се сдобил с амулета. Ако желаеш да преговаряме, можеш да се свържеш с бизнес офиса ми в Мумбай.

— И кой ли ще е този офис, приятелю?

— Намери най-високата сграда в Мумбай: моят офис е в мезонета.

Господин Кадам кимна, докато Локеш продължи да дава указания. Докато говореха, изучавах замъглената сцена, която се бе появила зад Локеш. Един мъж му говореше, но Локеш не му обръщаше внимание. Господин Кадам беше казал, че може да успеем да разберем къде се намира Рен въз основа на насоки по време на видението, затова запаметих колкото можах повече подробности.

Слугата, който говореше с Локеш, имаше черна коса, събрана напред в кок и се опираше точно над челото му. По челото имаше редица черни татуировки, които приличаха на санскритските думи от пророчеството. Мъжът носеше увити като клуп ръчно изработени мънистени колиета на голите си гърди. Ушите му бяха пробити на няколко места и от тях висяха големи златни халки. Крепеше друг мъж и посочи с жест към него.

Вторият мъж стоеше по-назад с клюмнала глава. Сплъстена, мръсна черна коса висеше пред лицето му. Кървящ и насинен, той се бореше да се отскубне от ръцете на мъжа, който го държеше. Слугата изкрещя и дръпна грубо мъжа напред, докато той залитна и падна на колене. После слугата го зашлеви през лицето и дръпна раменете му назад. Когато раненият вдигна поглед, косата му падна настрани. Взрях се в пронизващи кобалтовосини очи.

Съкрушена, пристъпих напред и изкрещях:

— Рен!

Той не ме чу. Главата му отново клюмна на гърдите. Заплаках.

Някой обаче ме чу — Локеш. Рязко се завъртя кръгом и присви очи. Опита се да заговори на слугите си, но те не го чуваха. Обърна се отново към мен и за първи път се вгледа изучаващо в мъглявите образи зад рамото ми. Всичко вече избледняваше. Не можех да определя дали Локеш позна Кишан, или не. Застинах и мислено го призовах да вижда само мен.

Локеш скоро фокусира вниманието си върху мен. Посочи към Рен и с престорено съчувствие, цъкна с език.

— Колко ли ужасно болезнено е за теб да го виждаш така. Знаеш ли, между нас казано, той пищи за теб, когато го изтезавам. За негово нещастие, никак не е склонен да разкрие местонахождението ти. — Той се изкиска. — Не иска дори да ми каже малкото ти име, макар че вече зная какво е. Келси, нали?

Локеш наблюдаваше изражението ми внимателно, в очакване да издам нещо, с което да го подсетя.

Продължи с подигравателен тон:

— Това се превърна в нещо като спойка на отношенията ни. Той мълчи толкова упорито, че дори отказва да потвърди кръщелното ти име. Трябва да кажа, че не съм изненадан. Винаги е бил доста упорит. Още сълзи? Колко тъжно. Той не може да издържи вечно, знаеш. Дори само болката трябваше вече да го е убила. За мой късмет, тялото му изглежда е доста издръжливо. — Наблюдаваше ме с крайчеца на окото си, докато почистваше микроскопични частички мръсотия изпод ноктите си. — Трябва да призная, доста голяма наслада ми доставя да го измъчвам. Това е най-доброто от двата свята, да го виждам как страда като човек и като животно. А изящните крайности, до които мога да стигна, са нечувани. Той оздравява толкова бързо, че дори аз не съм в състояние да изпробвам границите на възможностите му. Въпреки това те уверявам, че наистина полагам всички усилия.

Захапах треперещата си ръка, за да сподавя едно ридание, и хвърлих поглед към господин Кадам. Той поклати дискретно глава, правейки ми знак да си мълча.

Локеш се усмихна язвително:

— Навярно ако само потвърдиш името си, бих могъл да му дам кратък… отдих? Едно простичко кимване ще е достатъчно. Келси Хейс ли е името ти, или не?

Очите ми бяха все така приковани върху Рен. Не помръдвах, дори не поглеждах Локеш.

Той се разгневи:

— Със сигурност, ако те е грижа за него, би му спестила известна болка, би облекчила страданието му? Не? Може би съм сбъркал по отношение на нежните ти чувства. Относително сигурен съм, че не греша в неговите. Той изобщо не иска да говори за теб, освен, за да зове насън любимата си. Може би не си ти тази, за която моли. — Гласът му започна да заглъхва. — Ах, добре. Двамата братя невинаги са имали късмет в любовта, нали? Може би е време да го избавя от мъките му. Струва ми се, че ще му направя услуга.

Не можах да се сдържа. Изкрещях:

— Не!

Той повдигна вежди и проговори отново, но думите му бяха твърде тихи и не се чуха. Когато тримата вече не можехме да се чуваме помежду си, господин Кадам се обърна и ме погледна. Локеш ни наблюдаваше и правеше жестове с ръце, но аз го пренебрегнах и фокусирах вниманието си върху господин Кадам, докато той избледняваше до бяло. Избърсах сълзите си, докато той се усмихна съчувствено, а после ми намигна точно преди да изчезне.

 

 

Примигнах и бялото се превърна в зелено. Кръвта заблъска в главата ми.

Кишан ми крещеше:

— Келси! Келси! Съвземи се!

За щастие, още държах Шала. Извиках:

— Хванах го! Издърпай ме нагоре, Кишан!

— Келси! Внимавай!

Изкрещя птица. Извих се, за да мога да погледна нагоре и зърнах зиналата черна паст на металическа птица и видях отблизо двуострия й, подобен на ножица клюн. Ръбовете му бяха покрити със слой от зелен меден окис. Изстрелях мълния в клюна и тя литна, със стелещ се от устата дим.

Със силно сумтене Кишан ме грабна и ме изправи. Хванах го през кръста и го стиснах така здраво, сякаш от това зависеше животът ми. Той ме пусна, вярвайки, че ще имам достатъчно мускулна сила да се вкопча в него. Сключих ръце на кръста му и стиснах Шала. Той се издърпа над ръба на разтуреното гнездо и ми помогна да се прехвърля. Видях ръцете му да се тресат от изтощение.

Кишан седна и огледа крайниците ми.

— Добре ли си? Какво стана с теб?

— Ново видение — промълвих. — Ще ти разкажа по-късно.

Снишихме се, когато една птица се провикна наблизо. Взех раницата ни и прибрах лъка и колчана, който като с магия се беше напълнил отново със златни стрели.

— Добре. Сега какво? — каза той.

— Сега ще бягаме. Хайде.

Слизахме, докато вече имахме достатъчно прикритие, за да не могат птиците да ни виждат повече. Все още можехме да ги чуем как обикалят в кръг около дървото и си разменят пронизителни крясъци, но колкото по-надолу по дървото слизахме, толкова повече утихваха шумовете. Скоро не ги чувахме вече.

— Келс, спри. Трябва да си починем малко.

— Добре.

Златният плод ни приготви да хапнем и пийнем нещо набързо, а Кишан настоя да ме прегледа за наранявания. Той, изглежда, беше добре. Порязванията му вече бяха зараснали, но аз имах няколко сериозни дълбоки рани по ръцете и краката. Няколко от ноктите ми бяха откъснати и окървавени, а под единия имаше дълга треска, с чието измъкване Кишан се зае внимателно.

— Ще боли. Треските и бодлите са най-лошият враг на един тигър.

— Наистина ли? Защо казваш това?

— Търкаме се в дърветата и драскаме по тях, за да маркираме територията си, и понякога похапваме таралежи. Един умен тигър напада таралежа отпред, но понякога таралежите се хвърлят върху него. Преди са ми се забивали бодли в лапите и те болят и забират. Чупят се, както си вървиш. Един тигър няма как да ги измъкне, така че се налагаше да чакам, докато успея да се преобразя в човек и да ги измъкна всичките.

— О! Чудех се защо Рен все се търкаше в дърветата в джунглата. Обаче бодлите не се ли измъкват сами в крайна сметка?

— Не. Всъщност се извиват на кръг и остават в кожата. И не се разтварят. Треските могат, но бодлите — не. Могат да останат в тялото на тигъра през целия му живот. Това кара някои да се превръщат в човекоядци. С пречка като тази вече не могат да преследват бърза плячка. Дори попаднах на два тигъра, които бяха умрели от глад, защото бяха ранени от таралежи.

— Е, в такъв случай благоразумно би било да не ядете таралежи.

Кишан се ухили:

— Но са вкусни.

— Ъх. — Поех си въздух през зъби. — Оу.

— Почти успях. Готово. Вече излезе.

— Благодаря.

Той почисти най-сериозните ми ожулвания с влажни кърпички и превърза каквото можа.

— Мисля, че тук ще оздравееш по-бързо от обичайното, но не толкова бързо, колкото мен. Добре е да си починем.

— Ще си починем, когато слезем.

Той въздъхна и потри челото си.

— Келс, отне ни дни да се качим тук. Ще ни отнеме дни да слезем обратно.

— Не, няма. Имам пряк път. Когато гарваните проясниха ума ми, видях какво може да прави Шалът. Просто трябва да излезем върху някой клон.

Забелязах, че Кишан се колебае, но въпреки това ме последва. Проправихме си път към края на един дълъг клон.

— Сега какво? — попита той.

— Гледай.

Задържах Шала върху дланите си и казах:

— Парашут за двама, моля.

Шалът се изви, изпъна се рязко и се удължи, а после се сгъна отново и отново. От всичките четири ъгъла излязоха и се протегнаха нишки. Усукаха се и се съединиха, оформяйки ремъци, клупове и въжета. Най-накрая Шалът спря да се движи. Беше се превърнал в голяма раница с двойка ремъци за носене.

Кишан се втренчи в нея невярващо:

— Какво направи, Келси?

— Ще видиш. Сложи я.

— Ти каза „парашут“. Мислиш, че ще се измъкнем с парашут оттук?

— Аха.

— Не мисля.

— Ах, хайде де. Тигрите не се страхуват от височини, нали?

— Въпросът не е за височините. А в това, че сме изключително високо в някакво дърво и запращаме телата си надолу в забвението, уповавайки се на някаква странна тъкан, която сега обявяваш за парашут.

— Такъв е и ще сработи.

— Келси.

— Имай вяра, както каза Океанския учител. Шалът прави и други страхотни неща. Ще ти разкажа за него на връщане. Кишан, довери ми се.

— Имам ти доверие. Просто нямам доверие на плата.

— Е, аз ще скоча, така че идваш ли с мен, или не?

— Някой казвал ли ти е някога, че си инат? И с Рен ли беше толкова упорита?

— Рен трябваше да се справя с инат и сарказъм, така че се смятай за късметлия.

— Да, но поне е получил доста целувки за усилията си.

— И ти получи няколко целувки.

— Не доброволни.

— Вярно, открадна ги.

— Откраднатите целувки са по-добри от никакви.

Повдигнах вежда:

— Да не би да започваш спор с мен само за да се измъкнеш, защото те е страх?

— Не, не се измъквам, защото ме е страх. Чудесно. Щом настояваш да направим това, моля те, обясни ми как действа.

— Лесно. Пристягаме се с ремъците, скачаме, махаме се от дървото и дръпваме шнура. Поне се надявам, че така действа — промърморих тихо.

— Келси.

— Не се тревожи. Така се предполага да слезем. Знам, че ще успеем.

— Ясно.

Той надяна ремъците на раницата, докато аз закрепих обикновената ни раница със задната страна към гърдите си. После се обърнах към Кишан.

— Ъмм… твърде висок си за мен. Може би мога да застана върху по-висок клон.

Огледах се за нещо, върху което да застана, но Кишан обви длани около кръста ми и ме повдигна. Гушна ме до гърдите си, докато се пристегнах в другата част от ремъците на Шала.

— Ъъ… благодаря. Добре, значи това, което трябва да правиш, е да ме носиш, да се затичаш и да скочиш от клона. Можеш ли да се справиш с това?

— Сигурен съм, че мога да се справя — отговори той сухо. — Готова ли си?

— Да.

Той ме стисна здраво.

— Едно… две… три!

Кишан пробяга пет стъпки и се хвърли в бездната.