Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (21)

20. Изпитанията на Четирите дома

Смарагдовите очи на Фаниндра засияха и осигуриха достатъчно светлина, за да може Кишан да прибере фенерчето ни. Пет фута отвъд нас се намираше друг ствол, който изглеждаше толкова солиден, колкото и онзи отвън — ствол вътре в друг ствол. Между двата имаше спираловидно стълбище. Той взе ръката ми и започнахме да се катерим. Стълбите бяха достатъчно широки, за да можем да вървим един до друг, и достатъчно дълбоки, за да можем да спрем и да си починем или дори да поспим, ако имаме нужда.

Катерехме се бавно и си почивахме често. Трудно беше да се каже колко високо се бяхме изкачили. След няколко часа се натъкнахме на нещо като врата. Беше жълто-оранжева и неравна. Точно на мястото, където би трябвало да има дръжка, се намираше грубо, дървено стъбло. Опънах лъка си и заредих стрела, докато Кишан приготвяше чакрама си. Той застана на една страна, хвана ръкохватката, бавно бутна вратата и я отвори, докато аз пъхнах крак вътре и огледах за нападатели. Нямаше никой.

Стаята беше пълна с лавици, издълбани в стените на дървото. Лавиците и подовете бяха покрити със стотици кратуни във всевъзможни размери и форми. Много от тях имаха красиви, изящни шарки и бяха осветени отвътре от потрепващи свещи.

Някои бяха тикви, но изрязаните изображения далеч надминаваха всичко, което някога бях виждала на Хелоуин. Подминавахме лавица след лавица, възхищавайки се на изображенията. Някои бяха изрисувани и намазани с олио и блестяха като шлифовани скъпоценни камъни. Кишан посегна да докосне едно.

— Чакай! Още не пипай нищо. Това е едно от изпитанията. Трябва да измислим какво да правим. Задръж за секунда, докато намеря бележките на господин Кадам.

Господин Кадам беше осигурил три страници информация за кратуните. С Кишан седнахме на полирания дървен под и ги изчетохме.

— Не мисля, че имат нещо общо с американската робска песен „Следвай кратунката за пиене“. Не мога да видя каква връзка може да има това. Отнася се до звездите, специално Голямата мечка, по която американските роби намирали пътя към свободата, докато пътували с Подземната железница.

Прехвърлих една страница:

— Има много сведения за това откъде са произлезли определен вид кратуни и факти за това как моряците търсели семена, за да отглеждат определени видове. Съществува мит за лодки от кратуни. Не мисля, че става дума и за това.

Кишан се засмя:

— Какво ще кажеш за тази? Това за кратуните и плодовитостта? Искаш ли да пробваме, Келс? Готов съм да направя жертвата, ако ти си готова.

Прегледах набързо мита и присвих очи към него, докато той се смееше.

— Ха! В мечтите ти може би. Определено пропускаме това.

Обърнах на друга страница.

— Тук пише да хвърлиш кратуна върху водата, за да призовеш морските чудовища и морските змии. Хм, наистина не ни трябва някое от тези.

— Какво ще кажеш за този? Китайският мит. Гласи, че младеж, навършваш пълнолетие, избира кратуната, която ще направлява живота му. Всяка съдържала нещо различно. Някои били опасни, други — не. Една дори съдържала еликсира на вечната младост. Може би ще извадим късмет. Може би трябва просто да изберем една.

— Мисля, че избирането на една вероятно е правилната постъпка, но откъде ще знаем коя?

— Не съм сигурен. Предполагам, че просто трябва да опитаме. Аз ще отида пръв. Прицели се и бъди готова да нападнеш онова, което излезе.

Кишан вдигна една обикновена кратуна с форма на камбана. Не се случи нищо. Той я разтърси, хвърли я във въздуха и я метна с глух звук към стената… все още нищо.

— Ще се опитам да я счупя. — Той я удари силно в земята и навън се изтърколи една круша. — Хей! Намерих обяд.

Грабна плода и отхапа, преди да успея да го предупредя, че нещо може да не е наред с него. Когато той най-накрая ми обърна внимание, плодът беше почти изчезнал. Той пренебрегна предупреждението ми и каза, че вкусът бил чудесен. Счупената кратуна се разтвори и се стопи в пода.

— Добре, мой ред е. — Взех една кратуна, изрисувана с цветя, вдигнах я над главата си и я разбих на пода. Черна, съскаща змия се появи от счупените парчета. Тя се приготви за атака и плю в крака ми. Преди да мога да вдигна ръка, чух металическо бръмчене и чакрамът на Кишан потъна в дървения под в краката ми. Главата на змията беше отделена от тялото. Тялото и счупената кратуна се стопиха в пода.

— Ъмм, ти си наред. Може би е добра идея да се придържаме към обикновените кратуни.

Той избра една бутилковидна кратуна, от която потече нещо, което изглеждаше като мляко. Казах му да не го пие, защото можеше и да не е каквото изглежда. Той се съгласи, но открихме, че ако не го изпием, следващата кратуна отказваше да се счупи, а счупената с млякото вътре не искаше да се разпадне. Той изгълта млякото и продължихме.

Избрах огромна бяла кратуна и получих лунна светлина.

От малка, покрита с израстъци кратуна се изсипа пясък.

Една висока и тънка свиреше прекрасна музика.

От една дебела, сива кратуна, която приличаше на бутилконос делфин, върху крака на Кишан плисна морска вода.

Следващият ми избор беше кратуна с форма на лъжица. Когато я счупих, оттам излезе черна мъгла и се насочи към мен. Стрелнах се надалече, но тя ме последва и се насочи към устата и носа ми. Кишан не можеше да направи нищо. Вдишах я и се закашлях, а зрението ми се замъгли. Почувствах замайване и започнах да падам. Кишан ме улови.

— Келси! Пребледняваш! Как се чувстваш?

— Не добре. Мисля, че в тази имаше болест.

— Хайде. Легни да си починеш. Може би мога да намеря цяр.

Той започна трескаво да чупи кратуни, докато гледах. Обхванаха ме тръпки и започнах да се потя, от следващата кратуна излезе скорпион и той го стъпка с ботуша си. Намери кратуна с вятър, една с риба и една с малка звезда в нея, която сияеше толкова ярко, че трябваше да затворим очи, докато светлината изчезна и звездата потъна в пода.

Всеки път щом намереше течност, той бързо ми я донасяше и ме караше да пия. Изпих някакъв нектар, обикновена вода и някакъв горчив тъмен шоколад. Отказах да изпия нещо, което приличаше на медицински спирт, но го намазах върху кожата си и кратуната изчезна.

Следващите три съдържаха облаци, гигантска тарантула, която той изрита в ъгъла на стаята, и рубин, който прибра в джоба си. Досега вече ми причерняваше пред очите, а Кишан започваше да се отчайва. Следващата кратуна, която избра, съдържаше някакво хапче и заспорихме дали трябва да го взема, или не. Бях много замаяна и слаба, трескава и потна. Дишах трудно, а сърцето ми препускаше. Започнах да се паникьосвам и се почувствах сигурна, че ако не успеехме скоро да намерим нещо, ще умра. Сдъвках хапчето и преглътнах. Имаше вкус на детски витамин. Не ме накара да се почувствам по-добре.

В още две кратуни имаше сирене и пръстен. Той изяде сиренето и плъзна пръстена върху пръста си. В следващата имаше бяла течност. Той беше нервен. Доколкото знаехме, можеше да е отрова, която да ме убие мигновено, или можеше да е цярът ми, или пък можеше да е еликсирът на вечната младост. Махнах му да се приближи.

— Ще го изпия. Помогни ми.

Той повдигна главата ми и наклони съдържанието на кратуната между сухите ми устни. Течността потече на тънка струйка надолу в гърлото ми, докато преглъщах немощно. Незабавно започнах да чувствам как силата се връща в крайниците ми.

— Още.

Той пусна в устата ми още няколко капки, а после още малко. Беше вкусно. Сега имах достатъчно сили, за да взема кратуната от него. Обвивайки двете си ръце около нея, погълнах останалото на две големи глътки. Почувствах се по-силна, отколкото преди да влезем в стаята.

— Изглеждаш много по-добре, Келс. Как се чувстваш?

Изправих се.

— Чувствам се добре! Силна. Дори непобедима.

— Хубаво.

— Хей. Какво е това?

Избутах няколко кратуни, за да не ми се пречкат, и сграбчих дръжката на голяма кръгла кратуна с дълго горно стъбло.

— Отвън е изобразен тигър. Пробвай тази, Кишан.

Той я взе от ръцете ми и я разби на пода. Вътре имаше сгънат лист.

Засмях се:

— Като курабийка с късметче е! Какво пише?

— Пише „Скритият съд показва пътя“.

— Скритият съд? Може би означава скрита кратуна.

— Доста лесно е да скриеш кратуна в стая, пълна с кратуни, Келс.

— Да. Да потърсим забутани кратуни, които са в дъното на стаята или скрити в ъглите.

Събрахме няколко по-малки кратуни. Кишан имаше десетина, а аз имах горе-долу наполовина. Той отвори първо своите, които съдържаха ориз, пеперуда, люта чушка, сняг, перо, лилия, топка памук, мишка, още една змия, от която се отърва — можеше и да е безобидна, но по-добре беше да сме предпазливи — и земен червей.

Разочаровани, се обърнахме към моите кратуни. В първата имаше конец, втората съдържаше барабанни звуци, от третата се разнесе ухание на ванилия, а в четвъртата, с форма на малка ябълка, нямаше нищо. Изчакахме за минута и започнахме да се изнервяме, мислейки, че на някого от нас отново ще му стане зле. Счупената кратуна изчезна като другите, следователно нещо се беше случило.

— Това ли е? Виждаш ли нещо?

— Не. Шшт. Нека се ослушам.

След минута казах:

— Е? Чуваш ли нещо?

— Да. В стаята има нещо различно, но не мога да определя какво. Чакай. Това е въздух! Във въздуха има лека разлика. Можеш ли да я почувстваш?

— Не.

— Дай ми минута.

Кишан започна да се промъква из стаята, оглеждайки лавици, стени и кратуни. Сложи ръка на една от стените и се наведе по-близо, удряйки се в кратуни, които се търкулнаха и разместиха.

— Оттук прониква въздух. Мисля, че е врата. Помогни ми да преместя тези кратуни.

Прочистихме целия участък от стената, при което останаха само голи лавици.

— Не мога да помръдна тази. Заклещена е.

Беше мъничка кратуна, която сякаш израстваше от стената. Дърпах и бутах, но тя не поддаваше. Кишан отстъпи назад, за да погледне по-добре, и започна да се смее. Аз още теглех малката кратуна.

— Какво има? Защо се смееш?

— Отстъпи назад за секунда, Келс.

Отместих се и той сложи ръка върху кратуната.

Не знам какво се опитваш да докажеш. Не помръдва.

Кишан я завъртя и бутна.

— Това е дръжка на врата, Келси. — Засмя се, бутна и отвори участъка от стената, който сега очевидно беше врата. От другата страна открихме още стъпала, които водеха по-нависоко в дървото.

Той протегна ръка:

— Ще го направим ли?

— Знаеш ли, никога повече няма да гледам на пая с тиква по същия начин.

Смехът му отекна из ствола.

 

 

След няколко часа катерене Кишан обяви спиране.

— Да спрем и да хапнем нещо, Келс. Не мога да се меря с теб. Чудя се колко време ще действа специалната ти енергийна напитка.

Спрях на десетина стъпки пред него и го изчаках да ме настигне.

— Сега знаеш как се чувствам, като през цялото време се опитвам да не изоставам от вас, тигрите.

Той изсумтя и смъкна раницата от раменете си. Настанихме се удобно на едно голямо стъпало. Той отвори ципа на раницата, извади Златния плод и го претърколи между дланите си. След като се замисли за момент, той се ухили и заговори на родния си език. Едно блюдо заблещука и прие солидна форма. Парата, издигаща се от зеленчуците, имаше познат мирис.

Сбърчих нос:

— Къри? Ъх. Мой ред.

Пожелах си печени картофи, шунка с черешова глазура, зелен боб с препечени бадеми и хлебчета с мед и масло. Когато вечерята ми се появи, Кишан измери с поглед чинията ми.

— Какво ще кажеш да делим?

— Не, благодаря. Не си падам по къри.

Той довърши бързо яденето си и все се опитваше да ме накара да погледна към някакви въображаеми чудовища, за да може да си отмъква хапки от чинията ми. Накрая просто му дадох половината и той ме остави на мира.

След още час стълби, силата ми, придобита от сока, се изтощи. Започнах да се чувствам изцедена. Кишан ме остави да си почина, докато търсеше следващата къща. Когато се върна, пишех в дневника си.

— Намерих следващия вход, Келс. Хайде. Може би ще е по-добре да си починем там.

Кръглите стъпала в ствола на световното дърво ни отведоха до селска къща, гъсто обрасла с бръшлян и цветя. Вътре се чуваше звънлив смях.

Прошепнах:

— Вътре има хора. Да внимаваме.

Той кимна и отвърза чакрама от колана си, докато аз зареждах стрела в лъка.

— Готова ли си?

— Готова — прошепнах.

Той внимателно отвори вратата и бяхме посрещнати от най-прекрасните жени, които бях виждала някога. Те не обърнаха внимание на оръжията ни и ни поздравиха с добре дошли в дома им.

Прекрасна жена с дълга кафява коса на гъсти вълни, зелени очи, мека като пух кожа с цвят на слонова кост и червени като череши устни, облечена в дълга, блещукаща, червена като божур рокля, хвана Кишан под ръка.

— Бедните създания. Сигурно сте уморени след дългото си пътуване. Елате вътре. Можете да се изкъпете и да си отдъхнете от пътуванията си.

— Баня ми звучи страхотно — каза Кишан, сякаш изпаднал в транс.

Тя не ми обърна дори капка внимание. Очите й бяха приковани върху Кишан. Галеше ръката му и му шепнеше за меки възглавници, гореща вода и освежителни напитки. Към първата жена се присъедини друга. Беше руса и синеока и носеше рокля в искрящо сребристо.

— Да, ела — каза тя. — Тук ще намериш утеха. Моля, последвай ни.

Понечиха да отведат Кишан, когато възразих. Кишан се обърна към мен и се готвеше да се върне, когато към нас се зададе друг човек. Този път беше мъж. Висок шест фута, загорял, мускулест, синеок, рус мъж с голи гърди насочи към мен цялото си внимание.

— Здравейте, добре дошли в нашия дом. Сестрите ми и аз рядко имаме посетители. Много бихме се радвали да останете при нас за известно време. — Той ми се усмихна и аз не можах да не се изчервя.

Заекнах:

— Ъмм, много щедро от ваша страна.

Кишан се намръщи на мъжа, но момичетата пуснаха в действие дългите си пърхащи ресници и отново го разсеяха.

— Ъъ, Кишан, не мисля…

Иззад една завеса излезе друг мъж. Този беше още по-привлекателен от първия. Беше тъмнокос, с тъмни очи, а устата му прикова вниманието ми. Той нацупи устни и каза:

— Сигурна ли си, че не можеш да останеш при нас? Само за малко. Много бихме се радвали да имаме компания. — Въздъхна драматично. — Единственото, което ни предоставя някакво занимание, е сбирката ни от книги.

— Имате сбирка от книги?

— Да. — Той се усмихна и ми предложи ръката си. — Ще ми позволиш ли да ти я покажа?

Кишан беше тръгнал с жената, затова реших да прегледам сбирката от книги. Направих си сметка, че винаги мога да поразя мъжете с мълния, ако опитат да ми посегнат.

Наистина имаха книжна колекция и по една случайност разполагаха с много от книгите, които обичах. Всъщност при по-внимателен оглед открих, че знам всяко заглавие. Предложиха ми нещо за освежаване.

— Заповядай, опитай някоя от тези тарталети. Невероятни са. Сестрите ни са отлични готвачки.

— О! Ъмм, не, благодаря. С Кишан току-що ядохме.

— Ах, тогава може би би искала да се освежиш?

— Имате баня?

— Да. Зад завесата ей там. Има и душ. Дръпни дългата лоза и от листата на дървото ще се посипе дъжд. Ще ти приготвим нещо освежително и удобно място, за да си починеш.

— Благодаря.

Очевидно бяхме в Дома на сирените. Банята им, за щастие, беше истинска и аз се възползвах от шанса да взема душ и да се преоблека. Когато излязох, открих, че са ми оставили на закачалка дълга златиста рокля. Беше подобна на роклите, които носеха двете жени. Дрехите, с които бях дошла, още бяха скъсани и окървавени, затова облякох златистата рокля и ги окачих, за да видя дали феите все още ще ги почистят в световното дърво.

Тихо прочетох бележките на господин Кадам за сирените. Прехвърлих набързо сирените от „Одисея“ и историята за Язон и аргонавтите. Вече знаех тези истории, но той беше включил и информация за морските нимфи, русалките и водните духове, които понякога също се наричаха сирени.

Тези хора били по-скоро дървесни нимфи, отколкото водни нимфи. Запазвали красотата си, докато умрат… дрън, дрън, дрън. Можели да се носят из въздуха, да се провират през малки дупки. Хмм, ето това е нещо ново. Изключително дълъг живот… понякога невидими… специалните моменти са пладне и полунощ. Хмм… полунощ би трябвало да настъпи скоро. Можели да са опасни, да предизвикват лудост, удар, немота и безпаметно, сляпо увлечение.

Тихо почукване ме сепна от изучаването ми.

— Да?

— Готова ли сте да излезете, госпожице?

— Почти.

Бързо хвърлих поглед през остатъка от бележките си и пъхнах листовете в раницата си. Двамата мъже стояха точно пред вратата и се взираха в мен като две змии, наблюдаващи птиче гнездо.

— Ъмм, извинете ме.

Шмугнах се между тях, отидох до другата страна на стаята и седнах на нещо, което приличаше на диван с форма на огромна торбичка с бобени зърна, покрит с мека кожа. Мъжете седнаха от двете ми страни.

Един от мъжете ме смушка по рамото:

— Твърде скована си. Легни назад и се отпусни. Столът се приспособява по форма към тялото ти.

Не приемаха отказ и той ме бутна назад леко, но настоятелно.

— Да, удобно е. Благодаря. Къде е Кишан?

— Кой е Кишан?

— Мъжът, с когото дойдох тук.

— Не забелязах мъж.

— Беше невъзможно да забележа нещо, след като ти пристъпи в стаята — каза другият мъж.

— Да, съгласен съм. Прекрасна си — каза брат му.

Един от мъжете започна да ме гали по ръката, докато другият взе да масажира раменете ми.

Посочиха една маса пред нас, отрупана с лакомства.

— Би ли искала да опиташ малко захаросани плодове? Вкусно е.

— Не. Благодаря. Още не съм гладна.

Мъжът, който масажираше раменете ми, започна да ме целува по тила.

— Имаш изключително деликатна кожа.

Опитах се да се надигна и да седна, но той ме натисна обратно в стола:

— Отпусни се. Тук сме, за да ти доставяме наслада.

Другият ми подаде висока тясна чаша с правеща мехурчета червена течност.

— Газиран сок от бъз.

Подаде ми чашата, вдигна другата ми ръка и зацелува пръстите ми. Замаях се и зрението ми се замъгли. Затворих очи за момент и сетивата ми се фокусираха върху устните, които целуваха шията ми, и топлите ръце, масажиращи раменете ми. Из тялото ми се разля наслада и алчно закопнях за още. Един от мъжете ме целуна по устните. Вкусът не беше правилен. Нещо не беше наред.

Немощно промърморих: „Не“, и се опитах да отхвърля мъжете, но те отказваха да ме оставят на мира. Нещо гъделичкаше задните кътчета на ума ми, нещо, за което се опитвах да се уловя, нещо, което щеше да ми помогне да се съсредоточа. Усещането от масажа на раменете ми беше толкова хубаво. Той се прехвърли на врата ми и започна да описва с палеца си малки кръгове. Тъкмо тогава нещото, което се опитвах да си спомня, прещрака в будния ми ум.

Рен. Той беше масажирал врата ми така. Представих си лицето му. Отначало не беше на фокус, но започнах да изброявам мислено нещата, които обичах у него, и картината стана по-ясна. Помислих си за косата му, за очите му, как държеше ръката ми през цялото време. Представих си го как полага глава на скута ми, докато му четях, как ставаше ревнив, обичта му към палачинките с фъстъчено масло, за това как избираше сладоледа с праскови и сметана, защото му напомняше за мен. Мислено го чух да казва: Mein tumse mohabbat karta boon, iadala.

Прошепнах: Muhje tumsepyarhai, Ren.

Нещо изпука и аз рязко седнах. Мъжете се нацупиха и се опитаха да ме дръпнат обратно. Започнаха да тананикат и запяха тихо. Зрението ми започна отново да се разфокусира, затова затананиках песента, която Рен написа за мен, и започнах да рецитирам едно от стихотворенията му. Изправих се. Сега мъжете орлово настояваха да хапна нещо или да пийна малко сок. Отказах. Опитаха се да ме издърпат до едно меко легло. Не отстъпвах, докато те дърпаха, умоляваха и ме ласкаеха. Обсипваха ме с комплименти за косата, очите и прекрасната ми рокля, и викаха, че съм единствената им гостенка от хилядолетия насам и че просто искали да прекарат известно време в моята компания.

Отказвайки отново, настоях, че трябва да тръгваме. Те упорстваха и ме хванаха за ръката, дърпайки ме към леглото. Извих се и грабнах лъка си. Бързо го опънах и поставих стрела, после се прицелих в намиращите се най-близо мъжки гърди, заплашвайки ги. Двамата отстъпиха заднешком и единият вдигна ръка в знак, че признава поражението си. Спогледаха се, безмълвно разменяйки си някакви мисли, а после се обърнаха към мен и поклатиха печално глави.

— Щяхме да те направим щастлива. Щеше да забравиш всичките си проблеми. Щяхме да те обичаме.

Поклатих глава:

— Обичам друг.

— Щеше да започнеш много да ни цениш с течение на времето. Ние имаме способността да отнемаме всички мисли и да ги заместваме само с чувства на страст и наслада.

Отвърнах саркастично:

— Бас държа.

— Самотни сме. Последната жена, която ни правеше компания, умря преди няколко века. Обичахме я.

Другият вметна:

— Да, обичахме я. Тя никога, нито дори за ден, не позна тъга в живота си с нас.

— Но ние сме безсмъртни, а нейният живот приключи твърде бързо.

— Да. Трябва да намерим заместница.

— Е, съжалявам, момчета, но аз не искам това — казах. — Не проявявам интерес да бъда ваша — преглътнах — робиня за любов. И освен това, не искам да забравя всичко или всички.

Те ме изучаваха в продължение на един дълъг миг:

— Така да бъде. Свободна си да си вървиш.

— А Кишан?

— Той трябва да направи собствен избор.

С тези думи те се завъртяха в тънка струйка дим, влязоха в един чвор върху дървото и изчезнаха. Върнах се в банята да прибера ушитите си от феите дрехи и бях възхитена да видя, че са били почистени и поправени.

Вземайки чантата, пристъпих обратно в стаята и вместо прелъстително изглеждащия будоар открих проста, празна стая с врата. Отворих я, излязох от къщата и накрая се озовах пак на кръглото стълбище, което се виеше в ствола на световното дърво. Входът се затвори зад мен и бях оставена сама на стълбите.

Преоблякох се отново в меките панталони и риза, които феите бяха изтъкали за нас, и се зачудих кога и дали Кишан щеше да излезе. От онова меко легло сигурно е ставало много по-добро място за спане, отколкото от твърдите дървени стъпала. Подсмихнах се иронично под нос. Ако бях останала в онова легло, не мисля, че щях да мога да спя много.

Мислено благодарих на Рен, задето ме спаси от дървесните нимфи или мъже сирени, или каквито там бяха. Бях изтощена. Свих се на кълбо в спалния чувал и заспах. По някое време среднощ Кишан ме побутна по рамото.

— Хей.

Подпрях се на лакът и се прозинах.

— Кишан? Доста се забави.

— Да. Не беше точно лесна работа да се отърся от онези жени.

— Знам какво имаш предвид. Трябваше да заплаша, че ще ги застрелям, за да ги накарам да ме оставят на мира. Всъщност изненадана съм, че се измъкна толкова бързо. Наложи се да мисля за Рен, за да прочистя влиянието им от ума си. Ти за какво мислеше?

— Ще поговорим за това по-късно. Уморен съм, Келс.

— Добре. Лека нощ. Ето. Вземи юргана ми. Бих предложила да си поделим спалния чувал, но се наситих на мъже за момента.

— Разбирам напълно. Благодаря. Лека нощ, Келс.

 

 

Когато се събудихме, ядохме, прибрахме си багажа и тръгнахме нагоре по стъпалата на световното дърво. Напред блестеше ярка светлина. В ствола се отвори дупка и пристъпихме навън през нея. Бях доволна от слънчевата светлина, но стъпалата вече не бяха част от дървото. Прегърнах ствола и отказвах да гледам надолу.

Кишан, от друга страна, беше опиянен от факта колко високо се намираме. Не можеше да види дъното, а когато пусна късче дърво, за да изпробва височината, не го чу да се приземява. Гигантски клони се простираха навън от дървото. Бяха толкова големи, че можехме да прекосим някой заедно, един до друг, без никаква опасност от падане. Кишан пробягваше от време на време по два от тях, за да изследва обкръжението ни. Аз стоях колкото е възможно по-близо до ствола.

След няколко часа с бавно темпо, спрях пред тъмна дупка, която водеше обратно вътре в ствола. Изчаках Кишан да ме настигне и влязохме заедно. Тази част от ствола беше по-тъмна и влажна. Вътре се стичаше тънка струйка вода, която падаше с плясък отнякъде над нас. Стените се промениха и от гладки станаха нацепени и олющени. Гласовете ни отекваха. В дървото сякаш имаше голяма пролука, все едно беше издълбано, за да стане кухо.

Казах:

— Тази част от дървото ми се струва мъртва, сякаш е била повредена.

— Да. Дървото под краката ни също гние. Стой възможно най-близо до стената на ствола.

Минаха още няколко минути и стълбите спряха при черна дупка, голяма точно колкото да пропълзим през нея.

— Няма къде другаде да отидем. Да се покатерим ли вътре?

— Тесничко ще е.

— Тогава нека да отида първа и да огледам — предложих. — Ако е препречено напред, тогава няма нужда да се катериш. Просто ще се изтегля и ще измислим друг път до върха.

Кишан се съгласи и се разменихме — аз взех фенерчето, а той — раницата. Кишан ме повдигна и аз се извих и се пъхнах в дупката. Запълзях през нея на ръце и колене, докато прохода започна да се стеснява. На този етап единственият начин да напредвам беше да се обърна настрани и да се провра напред После проходът стана по-къс и отново докоснах пода.

На допир дървото беше като вкаменелост. Голямо парче висеше надолу, препречвайки горната половина на прохода. Извих се по корем, за да се провра отдолу, и пространството се разтвори в просторна пещера. Имах чувството, че съм изминала сто фута, но вероятно бяха по-скоро двайсет и пет. Помислих си, че Кишан едва ще се побере.

Провикнах се назад:

— Опитай.

Докато го чаках, забелязах, че на допир подът е като сюнгер. Вероятно гниещо дърво. Стените бяха покрити със слой от нещо, което наподобяваше засъхнала, трошлива кафява деликатесна горчица. Чух пляскане от птичи криле над главата си и тих сипкав звук. Хм, там горе сигурно има гнездо. Звуците подскачаха из вътрешността на дървото, като ставаха все по-високи и по-ожесточени.

— Ъъ, Кишан? Побързай.

Вдигнах фенерчето си. Не можех да видя нищо, но въздухът определено се движеше. Сякаш ята птици се удряха с плясък една в друга в тъмнината. Нещо премина бързо покрай ръката ми и внезапно се отдалечи с плясък на криле. Ако беше птица, беше голяма.

— Кишан?

— Почти стигнах.

Можех да го чуя как се плъзга по корем. Почти се беше проврял.

Нещо, или няколко неща, запляскаха отново към мен. Може би са гигантски нощни пеперуди. Изключих светлината си, за да се опитам да възпра пляскащите с криле създания, и загледах как Кишан се приближава.

Появи се първо раницата, а после главата му. Отгоре нещо едро ме стресна с лудешко пляскане на криле. Хищни, закривени пръсти се свиха около раменете ми и ме стиснаха. Изпищях. Те се затегнаха и с ожесточено размахване на криле и писък бях повдигната във въздуха.

Кишан бързо се измъкна с криволичене от дупката и посегна да сграбчи крака ми, но създанието беше силно и ме дръпна. Чух Кишан да крещи:

— Келси!

Изкрещях в отговор, но гласът ми отекна от стените. Бях високо, много по-нависоко от Кишан, но все още можех да го различа отдолу. Създанието скоро бе заобиколено от други от вида си и бях обгърната в пищящо, пърхащо, потръпващо множество от топли тела. Понякога усещах как до кожата ми се докосва козина, понякога — кожеста мембрана, и от време на време драскащи нокти.

Създанието се забави, закръжи, а после ме пусна. Преди да успея да изпищя, се приземих по задник с глухо тупване. Посегнах за фенерчето. Страхувах се да видя къде се намирам, но твърдо решена да разбера, щракнах копчето и погледнах нагоре.

Отначало не можах да разбера какво гледам. Всичко, което можех да видя, бе множество от кафяви и черни тела. После осъзнах, че бяха прилепи. Гигантски прилепи. Стоях върху издатина, която се спускаше стотици футове отдолу. Бързо притичах обратно до стената.

Кишан изкрещя името ми и се опита да си проправи път към мен.

— Добре съм! — извиках. — Не ме нараниха! Тук горе съм, на една издатина!

— Дръж се, Келс! Идвам!

Прилепите висяха надолу с главите и наблюдаваха напредъка на Кишан с големи, черни, немигащи очи. Множеството от тела беше постоянно в движение. Някои вървяха като по въже над другарите си, за да увиснат по-добре. Други пляскаха с криле, преди да ги сгънат стегнато около телата си. Трети се люлееха напред-назад. Някои ядяха, а някои спяха.

Бяха шумни. Бъбреха чрез щракащи, пукащи и пляскащи звуци, докато висяха и ни наблюдаваха.

За известно време Кишан напредваше, но заседна и трябваше да се върне назад по същия път. Няколко пъти се опита да се покатери дотам, където бях, но винаги се оказваше възпрепятстван. След шестия опит застана близо до дупката и извика на горе към мен:

— Невъзможно е, Келс. Не мога да стигна там горе!

Точно бях отворила уста да му отвърна, когато един гигантски прилеп заговори:

— Невъзззззззззможжжжно, мисссссли тоооой — изщрака прилепът и изпляска с криле. — Невъзззможжно е, тиигрее.

Заговорих на прилепа:

— Знаеш, че е тигър?

— Нннниеее гоо виижжждаме. Чууууваме гоооо. Дууухххът му еее разззделееен.

— Духът му е разделен? Какво искаш да кажеш?

— Озззнааачааава, че тооой поонаася скръб. Иззззлекува ли жиииилооото ссии… щеее спасиии теееб.

— Ако излекува ужилването си, ще ме спаси? Как може да направи това?

— Тоооой ееее като нассс. Тооой е наполовввина мъжж и наполоввина тиигърр. Ниие сссме наполовввина птица и наполоввина бозайник. Поллловвините тряяяябва да бъъъъдат зззззаедно. Тоооой тррябва да прееегърнеее тигъррра.

— Как могат двете му половини да бъдат заедно?

— Тоооой трррябва да сссе наааучи.

Канех се да задам друг въпрос, когато няколко прилепа се спуснаха във въздуха и литнаха към различни места в подобната на утроба пещера. Ритмични мляскащи звуци, за които осъзнах, че бяха техният ехолокатор, се разнесоха из въздуха и отекнаха в стените. Почти можех да почувствам вибрациите по кожата си. Скоро малки камъни, вбити в стените, започнаха да сияят. Колкото по-дълго продължаваха да шумят прилепите, толкова по-ярки ставаха светлините. Когато прилепите спряха, пещерата беше добре осветена.

— Сссссветлините щеее угассснат, кооооогатооо врррееемето му иззззтече. Тррррябббва даа тии помогне пррреееди това. Трррряяябва да изззползззва човееешката и тииигърската ссси половина. Кааажиии му.

— Добре. — Провикнах се надолу към Кишан. — Прилепите казват, че трябва да използваш двете си половини, за да стигнеш до мен, преди светлината отново да помръкне. Казват, че трябва да прегърнеш тигърската част от себе си.

Сега, когато светлините бяха запалени, опасностите на пътеката станаха очевидни. Поредица образувания, подобни на сталагмити, но с плоски върхове, се издигна в пещерата. Бяха твърде раздалечени, за да ги прескочи човек, но един тигър може би щеше да успее.

Кишан вдигна поглед към мен, метна чакрама във въздуха, преобрази се в черния тигър и скочи. Беше бърз. Затаих дъх и го загледах как бързо скача от едно тънко образувание към друго, без дори да спре, за да се закрепи. Ахнах ужасено, знаейки, че всеки скок можеше да означава смъртта му. Когато стигна последния, малко се надцени и се вкопчи с нокти във вкамененото дърво, увивайки опашка около него, за да запази равновесие.

Преобрази се в човек, хвана чакрама и го хвърли отново. Мястото, на което се крепеше, беше миниатюрно, едва достатъчно за краката му. Нямаше издатина, към която да скочи оттам. Нищо не беше достатъчно близо, дори за тигър. Той се огледа наоколо за момент, преценявайки следващия си ход. Прилепите примигнаха и се втренчиха в него с широко отворени очи, както висяха надолу с главите на местата си. Светлината започна да става мъждива. Колкото по-тъмно беше, толкова по-опасно щеше да бъде.

Знаех, че Кишан вижда в тъмното по-добре от мен, но въпреки това беше много опасно и несигурно. Той взе решение, приклекна, преобрази се в черния тигър и скочи във въздуха. Нямаше нищо, върху което да се приземи.

Изпищях:

— Кишан! Не!

Той се преобрази в човек във въздуха и падна. Надвесих се надолу по корем, за да надникна над ръба на малкия си перваз, и задишах отново, когато го видях да виси и да се поклаща от дълга лоза. Бавно се катереше, поставяйки ръце една над друга, но още беше прекалено далече. Той хвана отново чакрама, стисна опасното оръжие между зъбите си и се залюля напред-назад, докато успя да се хване за издаден напред чвор отстрани на дървото. Изкачи се по-високо и си почина за миг върху един миниатюрен оголен къс. След като прецени положението си, сграбчи нова лоза, скочи и отново се люшна.

Кишан изпълни поредица от сложни акробатични номера. Видях как човекът се преобразява в тигър и обратно поне три пъти. В един момент той хвърли чакрама, който се завъртя в пещерата, сряза една лоза и политна обратно към тигърска лапа, която внезапно се превърна в ръка и го улови. Той се прехвърли с мощно движение в пещерата, оттласна се от другата страна, прицелвайки се към мен, и сграбчи друга лоза. Забелязах, че лозата не се разтяга повече и осъзнах, че той ще е все още на десет стъпки от мен.

Исках да затворя очи, но чувствах, че най-малкото, което можех да направя, беше да гледам как рискуваше живота си, за да стигне до мен. Кишан се люшна назад и се оттласна отново. Този път, когато ходилата му докоснаха стената, той сграбчи лозата в зъби, бързо се преобрази отново в черния тигър и се оттласна със силните си задни крака. Преобрази се отново в човек, прелетя толкова високо, колкото му позволяваше лозата, а после се пусна. Изви се във въздуха, преобрази се в тигър и протегна нокти към моята издатина. Когато ноктите му се впиха в дървото близо до ходилата ми и той увисна във въздуха, чакрамът се заби в дървото на няколко инча от ръката ми. Тигърските нокти се превърнаха в ръце.

— Кишан!

Сграбчих ризата му и дръпнах колкото можех по-силно. Той се претърколи върху издатината и остана да лежи там, задъхвайки се, за няколко минути. Светлината отново беше помръкнала.

— Вииижжждашш лии? Тоооой гооо напрааави.

Ръцете му се тресяха и аз припряно избърсах една сълза.

— Да. Успя — казах тихо.

Кишан седна, а аз го сграбчих в ожесточена прегръдка и го целунах по бузата. Той ме прегърна плътно за минута и неохотно ме пусна. Отметна косата от очите ми.

— Съжалявам, че не можах да донеса раницата — каза.

— Няма нищо. Нямаше как да успееш да я донесеш, с всичко, което трябваше да правиш.

— Ниииеее щеее яяя взееемеем.

Промърморих саркастично:

— Толкова по-зле, че не можаха да изнесат тук горе и теб.

— Тряяябвааа дааа гоо изззпииитамее. Тоооой усссспяяяя.

Един от прилепите литна надолу и прибра раницата. Пусна я в чакащите ми ръце.

— Благодаря ти. — Докоснах ръката на Кишан. — Добре ли си?

— Чудесно. — Той се ухили. — Всъщност за една истинска целувка бих могъл да бъда убеден да го направя отново.

Ударих го леко с юмрук по ръката.

— Мисля, че една по бузата беше достатъчна, не смяташ ли?

Той изсумтя неопределено:

— Оттук накъде?

Един от прилепите проговори:

— Ниииее щее вии заведееем.

Два прилепа се пуснаха от тавана и пропаднаха няколко фута, преди рязко да разтворят криле. Заудряха силно с тях, набраха височина и закръжиха над нас. После се спуснаха бавно. Крака с големи нокти уловиха раменете ми и се стегнаха.

Чух предупреждението: „Останеееетее неподвиииижнии“, и реших, че е добър съвет.

С лудешко пляскане на криле прилепите излетяха, отнасяйки ни по-високо и все по-нависоко в клоните на дървото. Не беше забавно пътуване, но оценявах също и факта, че това щеше да ни спести няколко часа катерене. Мислех, че ще летим право нагоре, но вместо това прилепите поеха по обиколен маршрут издигайки се бавно и постепенно.

Най-накрая забелязах, че обкръжението ни ставаше все по-ярко, и различих пролука, цепнатина, пропускаща изпъстрена със сенки оранжева слънчева светлина, която се премести към стените. Почувствах как хладен бриз полъхва по кожата ми и усетих мирис на свежо живо дърво, вместо гниещия неприятен мирис на плесен, амоняк и изгорял цитрус. Крилатите ни спътници излетяха от отвора и като пляскаха шумно с криле, внимателно ни оставиха на един клон. Тук клоните бяха по-тънки, но все пак бяха достатъчно яки, за да вървим и двамата по тях с лекота.

С едно последно предупреждение: „Бъдееете бдителнииии“, те литнаха обратно в дървото и ни оставиха сами.

— Хей, Келс, хвърли ми раницата. Искам да облека нещо друго вместо тези черни дрехи и да си сложа обувки.

Хвърлих му раницата и се обърнах, за да може да се преоблече.

— Да. Жалко, че дрехите ти от феите вече ти няма. И те изчезнаха в тигъра. Хубаво беше да ги имаш подръка. Истински късмет е, че господин Кадам настоя и на два чифта обувки за теб, просто за всеки случай.

— Ъмм, Келс? Дрехите от феите са в торбата.

— Какво? — Обърнах се, открих Кишан гол до кръста и извърнах очи. — Как стана?

— Не съм сигурен. Магия на феите, предполагам. Сега се обърни, освен ако не искаш да ме гледаш как се преобличам.

С почервеняло лице бързо се завъртях кръгом. Беше залез-слънце и решихме да хапнем и да си починем. Бях изтощена, но се страхувах да спя върху клон, дори да беше двойно по-широк от матрак на двойно легло.

Седнах точно в средата.

— Страх ме е, че ще падна.

— Уморена си. Тази почивка ти е нужна.

— Няма да съм в състояние.

— Ще те държа. Няма да паднеш.

— Ами ако ти паднеш?

— Котките не падат от дървета, освен ако не искат. Ела тук.

Кишан обви ръка около мен и сгуши лицето ми върху другата си ръка. Не мислех, че ще мога да заспя, но успях.

 

 

На другата сутрин се прозинах, разтрих сънливите си очи и открих Кишан да ме наблюдава. Беше обвил ръка около кръста ми, а главата ми още почиваше върху другата му ръка.

— Не спа ли?

— Изкарах една котешка дрямка.

— Откога си буден?

— От около час.

— Защо не ме събуди?

— Имаше нужда от почивката.

— О! Е, благодаря, че се погрижи да не падна.

Той се взря в мен за момент:

— Келс? Искам да кажа нещо.

— Какво? — Обърнах се на хълбок, за да виждам лицето му. — Какво има?

— Ти… ти си много важна за мен.

— Ти също си много важен за мен.

— Не. Нямам това предвид. Искам да кажа… чувствам… и имам причина да вярвам… че бихме могли да започнем да означаваме нещо един за друг.

— Ти означаваш нещо за мен сега.

— Вярно, но не говоря за приятелство.

— Кишан…

— Не съществува ли възможност, нито дори най-малък шанс, някога да можеш да си позволиш да ме обичаш? Абсолютно нищо ли не изпитваш към мен?

— Разбира се, че изпитвам. Но…

— Но нищо. Ако Рен не беше в картинката, щеше ли да обмислиш да бъдеш с мен? Бих ли могъл да бъда някой, на когото да започнеш да държиш?

Сложих длан на бузата му:

— Кишан, аз вече държа на теб. Вече имам чувства към теб. Вече те обичам.

Той се усмихна и се наклони малко по-плътно към мен. В главата ми зазвънтяха аларми и аз рязко се дръпнах назад. Изпитах чувството, че падам. Сграбчих ръката му и се вкопчих, сякаш от това зависеше животът ми.

Той ме закрепи и се вгледа изучаващо в лицето ми. Със сигурност забеляза паникьосаното ми изражение и вероятно си даде сметка, че не е от загубата на равновесие. Обузда емоциите си, облегна се назад и каза тихо:

— Никога няма да те оставя да паднеш, Келс.

Не се справях добре с това, но най-доброто, което можех да му отговоря, беше:

— Знам, че няма.

Той ме пусна и приготви закуската ни.

 

 

Поехме отново нагоре по стълбите. Бяха тесни и се виеха около външната страна на дървото. Тук стволът беше много по-малък. На тази височина ни отне само трийсетина минути да го обиколим. След няколко плашещи часа катерене по стълби, които ставаха все по-малки и по-малки, колкото по-нависоко се качвахме, се натъкнахме на усукано въже, висящо от нещо, което приличаше на къщичка в дърво.

Исках да продължа нагоре по стълбите, но Кишан искаше да се изкатери по въжето. Съгласи се да се качва по стълбите с мен още половин час и ако не намерехме нищо, щяхме да се върнем при въжето. И бездруго спорът се оказа безсмислен, защото след по-малко от пет минути стълбите се превърнаха просто в чворести издатини отстрани на дървесния ствол, а после изчезнаха напълно.

Докато поемахме отново към въжето, казах:

— Не мисля, че ръцете ми са достатъчно силни, за да се изкатеря толкова високо.

— Не се тревожи за това. Моите ръце са достатъчно силни за двама ни.

— Какво точно имаш предвид?

— Ще видиш.

Когато се върнахме при въжето, Кишан взе раницата от мен и я сложи на гърба си. После ми направи знак да тръгна напред.

— Какво?

Той посочи земята пред себе си.

— Какво смяташ да ме накараш да направя?

— Ще обвиеш ръце около врата ми и ще пъхнеш китките си в най-горния клуп на раницата.

— Добре, но не пробвай никакви странни идеи. Имам страшен гъдел.

Той повдигна впримчените ми в клупа ръце около врата си и ме вдигна, при което лицето му се приближи много до моето. Повдигна вежда:

— Ако все пак опитам нещо, мога да ти обещая, че то няма да е да те разсея.

Засмях се нервно, но лицето му беше напрегнато, сериозно.

— Добре. Да вървим вече.

Почувствах как мускулите му се напрягат, докато се подготвяше да скочи, но той отново погледна надолу към мен. Погледът му бавно се премести към устните ми и той сведе глава и положи топла, лека целувка в ъгълчето им.

— Кишан.

— Съжалявам. Не можах да устоя. Беше хваната натясно и поне веднъж не можеше да се извърнеш от мен. Освен това много предразполагаш към целуване. Би трябвало да си доволна, че се сдържах и толкова.

— Да, сигурно.

При тези думи той скочи във въздуха. Нададох тънък писък и той започнала се изкачва по въжето. Катереше се, прехвърляйки ръце една над друга, и стъпваше по клоните, като понякога задържаше едната си ръка върху въжето, а другата — върху някой клон, за да пази равновесие. Кишан винаги внимаваше да не ме нарани. Ако не се броеше подскачането, люлеенето на стотици или може би хиляди футове във въздуха и скоковете от клоните, които караха стомаха ми да се преобръща, не беше неудобно. Всъщност беше малко прекалено удобно да бъда притисната към него.

Очевидно мъжете, подобни на Тарзан, са ми слабост.

Когато стигнахме до вратата на къщичката в дървото, Кишан се покатери малко по-високо по въжето и увисна там, докато аз внимателно се освободих. После зарита, метна се в къщичката и се приземи елегантно. Явно се забавляваше.

— Престани да се перчиш, за бога. Даваш ли си сметка колко високо се намираме и че всеки момент може да паднеш и да загинеш от ужасна смърт? Държиш се, сякаш това е страхотно, забавно приключение.

Той отвърна:

— Нямам представа колко високо сме. И не ми пука. Но, да, забавлявам се. Харесва ми да съм човек през цялото време. И ми харесва да бъда с теб. — Той обви ръце около талията ми и ме притегли по-близо.

— Хмм. — Изтръгнах се възможно най-бързо.

Не можех да го виня за „човешката част“ и не знаех какво да кажа за онази част, която искаше да бъде с мен, затова не казах нищо. Седнахме на дървения под в къщичката на дървото и затърсихме из бележките на господин Кадам. Прочетохме ги два пъти и зачакахме, но в къщичката в дървото все още не се случваше нищо. Предполагаше се, че това е домът на птиците, но не виждах такива. Може би бяхме на погрешното място. Започнах да се изнервям.

— Хей? Има ли някой тук? — отекна гласът ми.

Отговори ми пляскане на криле и дрезгав грачещ звук. Горе в ъгъла на къщичката на дървото видяхме скрито гнездо. Два черни гарвана надникнаха над ръба да ни наблюдават. Подвикваха си с подобен на глух удар звук, като чукане, което идваше отнякъде дълбоко в гърлата им.

Птиците напуснаха наблюдателницата си и започнаха да кръжат около къщичката на дървото, изпълнявайки акробатични упражнения във въздуха. Правеха салта и дори летяха надолу с главата. Това, което не забелязах, беше, че всяко преминаване ги доближаваше към нас. Кишан откачи чакрама и го вдигна като нож.

Сложих ръка върху неговата и леко поклатих глава.

— Да изчакаме и да видим какво ще правят.

— Какво искате от нас? — попитах.

Птиците се приземиха на няколко фута от нас. Едната извъртя глава и се втренчи в мен с едно черно око. Черен език вкуси въздуха от извития клюн, когато птицата се приближи.

Чух груб, дрезгав глас да казва:

— Искате от нас?

— Разбирате ли ме?

Двете птици започнаха да клатят глави нагоре-надолу, като спираха от време на време да си почистят перата.

— Какво правим тук? Кои сте вие?

Птиците подскочиха малко по-близо. Една каза: „Хугин“, а можех да се закълна, че другата изрече: „Муунанн“.

Възкликнах, удивена и невярваща:

— Вие сте Хугин и Мунин?

Черните глави отново закимаха нагоре-надолу. Подскочиха малко по-близо.

— Вие ли ми откраднахте гривната?

— И амулета? — добави Кишан.

Главите закимаха.

— Е, искаме си ги обратно. Може да задържите медените сладкиши. Вероятно и бездруго вече сте ги изяли.

Птиците закрякаха дрезгаво, щракнаха шумно с клюнове и запляскаха с криле към нас. Разрошените пера се наежиха, правейки ги да изглеждат много по-едри, отколкото бяха.

Скръстих ръце на гърдите си.

— Няма ли да ги върнете, а? Ще я видим тази работа.

Птиците колебливо се приближиха с танцова стъпка и едната скочи на коляното ми. Кишан незабавно се разтревожи.

Докоснах ръката му:

— Ако те са Хугин и Мунин, ще шепнат мисли и спомени в ушите на Один. Може да искат да седнат на раменете ни и да ни говорят.

Изглежда, бях права, защото в минутата щом наклоних глава на една страна, една от птиците плесна с криле и се настани на рамото ми. Приближи клюн до ухото ми и зачаках да я чуя да говори. Вместо това изпитах странно усещане, като от дърпане. Птицата подръпна леко нещо в ухото ми, но не почувствах болка.

— Какво правиш?

— Мисълсезаклещила.

— Какво?

— Мисълсезаклещила.

Почувствах ново дръпване, щракване, а после Хугин отскочи с тънка, подобна на паяжина нишка, висяща от клюна му.

Покрих ухото си с ръка:

— Какво направи? Част от мозъка ми ли открадна? Имам ли мозъчно увреждане?

— Мисълсезаклещила.

— Какво значи това?

Нишката, висяща от клюна, бавно се разпръсна, когато птицата щракна с човка. Седях там втренчена, с широко зяпнала от ужас уста, питайки се какво ли ми беше причинено. Спомен ли открадна? Блъсках си ума, опитвайки се да си спомня всичко важно. Търсех някаква пролука, някаква празнота. Ако птицата наистина беше откраднала спомен, нямах представа какъв можеше да е той.

Кишан докосна ръката ми:

— Добре ли си? Как се чувстваш?

— Чувствам се добре, просто… — Думите ми заглъхнаха, когато нещо се размести в ума ми. Нещо се случваше. Нещо се влачеше по повърхността на ума ми като гумена миячка по насапунисано стъкло. Можех да почувствам как слой объркване, умствен безпорядък и мръсотия, по липса на по-подходяща дума, се обелват и падат като мъртва кожа след слънчево изгаряне. Сякаш най-различни страхове, тревоги и мрачни мисли бяха задръствали порите на съзнанието ми.

За момент можех да видя със съвършена яснота всичко, което трябваше да направя. Разбрах, че почти сме стигнали до целта си. Знаех, че ще има свирепи закрилници, бранещи Шала, и знаех какво можеше да прави той. В този момент разбрах как да спася Рен.

Мунин подскачаше напред-назад пред Кишан, чакайки реда си.

— Всичко е наред, Кишан! Хайде. Дай му да кацне на рамото ти. Няма да те нарани. Довери ми се.

Той ме погледна със съмнение, но все пак наклони глава настрани. Гледах омаяна как Мунин плесна с криле и кацна върху рамото на Кишан. Държеше крилете си разтворени, като пляскаше лениво с тях нагоре-надолу, докато обработваше ухото на Кишан.

Заговорих на Хугин:

— Мунин същото ли прави на Кишан?

Птицата поклати глава и пристъпи от крак на крак. Започна да си чисти и приглажда перата.

— Е, каква е разликата? Какво ще направи?

— Чакайдавидиш.

— Чакамдавидя?

Птицата кимна.

Мунин скочи на пода и задържа в уста тънка като дим черна ивица, голяма горе-долу колкото земен червей. Отвори клюн и я погълна.

— Ъъ… това изглеждаше различно. Кишан? Какво стана? Добре ли си?

Той отвърна тихо:

— Добре съм. Той… той ми показа.

— Какво ти показа?

— Показа ми спомените ми… в пълни подробности. Видях всичко, което се случи. Видях Йесубай и мен отново, съвсем отначало. Видях родителите си, Кадам, Дхирен… всичко. Но с една важна разлика.

Взех ръката му в своята:

— Каква е? Каква е разликата?

— Онази черна нишка, която видя… трудно е за обяснение, но сякаш птицата смъкна чифт тъмни очила от очите ми. Видях всичко, както беше наистина, както се случи в действителност. Вече не беше само от моето възприятие. Беше сякаш бях външен наблюдател.

— Споменът различен ли е сега?

— Не е различен… по-ясен е. Можах да видя, че Йесубай е била мило и сладко момиче, което е държало на мен, но е била насърчена да ме потърси. Не ме е обичала по същия начин. Страхувала се е от баща си. Подчиняваше му се напълно, но също и отчаяно искаше да го напусне. Накрая я уби баща й. Хвърли я жестоко — достатъчно силно, че вратът й да се счупи. Как съм пропуснал да забележа страха й, тревогата й? — Той потри челюстта си. — Тя го криеше добре. Той се възползва от чувствата ми към нея. Трябваше да го видя какъвто е бил през цялото време, но бях сляп, увлечен. Как не можах да видя това преди?

— Понякога любовта те кара да вършиш лудости.

— Ами ти? Ти какво видя?

— На мен сякаш ми изчистиха ума с прахосмукачка.

— Какво значи „прахосмукачка“?

— Прахосмукачката е уред за почистване чрез вакуум. Мислите ми са ясни, както са ясни твоите спомени. Всъщност сега знам как да намеря Шала и какво следва после.

— Какво следва после?

— Ще ти кажа по пътя, но първо…

Подскочих нагоре и повдигнах гнездото, сгушено в ъгъла на къщичката в дървото. Двете птици заподскачаха нагоре-надолу, като крякаха раздразнено. Долетяха до мен и запляскаха с криле в лицето ми.

— Съжалявам, но сами сте си виновни, знаете ли. Нали вие ми прояснихте ума. Освен това, тези са си наши. Трябват ни.

Извадих от гнездото фотоапарата, гривната си и амулета. Кишан ми помогна да закопчея гривната и верижката и пъхна фотоапарата в чантата. Птиците ме погледнаха намусено.

— Може би можем да ви дадем вместо това нещо друго като компенсация, че си изгубихте плячката — казах.

Кишан изрови една риболовна кукичка, малко фенерче и компас и ги постави в гнездото. След като върнах гнездото на място, птиците литнаха да разгледат новите си съкровища.

— Благодаря и на двамата! Хайде, Кишан. Последвай ме.