Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (16)

15. Ин-Ян

Господин Кадам не можа да осигури аудиенция лично с Далай Лама, но беше успял да уговори среща с тибетския му офис. Опита се да запази повода за посещението си неясен, за да не разкрие пред служителите повече подробности от необходимото. Не беше идеално, но щеше да се наложи да се задоволим с това. Срещата ни беше определена за понеделник, което ни даваше три дни да чакаме нетърпеливо.

За да минава времето, господин Кадам ни заведе на бърза обиколка из Тибет. Видяхме манастира Ронгфу, двореца Подала, храма Джокханг, манастирите Сера и Дрепунг и освен това пазарувахме на пазара Баркхор.

Беше ми приятно да разглеждам туристическите забележителности и да бъда с Кишан и господин Кадам, но под тези чувства все още изпитвах скрита тъга. Тъпата болка на самотата ме връхлиташе вечер и все още сънувах Рен всяка нощ. Имах доверие на Дурга и знаех, че тя щеше да спази обещанието си да бди над него заради мен, но наистина исках самата аз да съм с него.

В събота господин Кадам ни изведе извън града, за да се упражняваме в използване на новите си оръжия. Започна с Кишан и диска. Дискът беше тежък за господин Кадам, точно както гадата, но се струваше лек и на мен, и на Кишан.

Когато господин Кадам насочи вниманието си към мен, бях готова. Най-напред той ме научи как да опъвам лъка.

— Силата, която ви е нужна, за да опънете назад тетивата, е това, което определя мощта на лъка. Това се нарича тежест на опъна, която обикновено се определя от силата на стрелеца.

Той се опита да опъне лъка ми и откри, че не може. Кишан опита и успя да го опъне с лекота. Господин Кадам се взря в нас за минута и накара Кишан да поеме обучението ми.

Попитах го:

— Защо стрелите са толкова малки?

Кишан отвърна:

— Дължината на стрелите се определя от това колко едър е стрелецът. Нарича се дължина на опън, а твоята е доста малка, така че тези стрели би трябвало да ти паснат идеално. Дължината на лъка се определя и от ръста. На един стрелец не му трябва лък, който е твърде неподатлив.

Кимнах.

Кишан продължи да обяснява различните части на лъка и стрелите, включително жлеба за прикрепване на тетивата, мястото за стрелата, където тя се поставя и се дърпа назад, и тетивата. После дойде време да го изпробвам.

— Заеми стойка за стрелба, като изнесеш не доминиращия крак на около пет, до десет инча напред — каза Кишан. — Дръж краката си разтворени на ширината на раменете.

Последвах инструкциите му. Макар за мен да беше по-трудно, отколкото за Кишан, успях да се справя със задачата.

— Добре. Постави стрелата и я опри на палеца си, с единичното перо, сочещо навън. Хвани тетивата с първите си три пръста и пъхни стрелата между показалеца и средния си пръст. Сега стегни ръката, с която държиш лъка, и погледни мишената си. Дръпни назад, докато палецът допре ухото ти, а върхът на пръста ти допре ъгълчето на устата. После пусни стрелата.

Той ми демонстрира целия процес няколко пъти и заби две стрели в едно далечно дърво. Повторих движенията му. Когато стигнах до частта с опъването, ръката ми потрепери леко. Той застана зад мен и насочи ръката ми, докато опъвах лъка.

Когато заех правилната поза, той каза:

— Добре, готова си. Сега се прицели и стреляй.

Пуснах стрелата и почувствах щракване, когато лъкът я изстреля с бързо движение. Тя се заби в меката пръст в основата на дървото.

Господин Кадам възкликна:

— Това беше много добре, госпожице Келси! Чудесен първи опит!

Кишан ме накара да се упражнявам отново и отново. Бързо натрупах достатъчно умения, за да уцелвам ствола на дървото като Кишан, макар и не точно в центъра. Господин Кадам беше удивен от напредъка ми. Мислеше, че това вероятно е благодарение на тренирането ми със силата на мълнията. Бързо забелязахме, че стрелите никога не свършваха и че освен това накрая изчезваха от мишената.

Това със сигурност щеше да свърши добра работа.

Кишан отново се занимаваше с диска, когато реших да си почина. Загледах го как се упражнява и отпих вода от бутилка.

Кимнах към Кишан и попитах господин Кадам:

— Е, как се справя той с този диск?

Господин Кадам се засмя:

— Технически, госпожице Келси, това не е диск. Диск се използва в Олимпийските игри. Това, което Кишан държи, се нарича „чакрам“. Има форма на диск, но ако се вгледате внимателно, външният край е остър като бръснач. Това е метателно оръжие. Всъщност, това е предпочитаното оръжие на индийския бог Вишну. То е много ценно, когато се използва от някой, притежаващ умения, а Кишан, за щастие, е обучен в използването му, въпреки че отдавна не се е упражнявал.

Оръжието на Кишан беше направено от злато и имаше диаманти, инкрустирани в метала, като гадата. Имаше извита кожена ръкохватка, подобна на символа „ин-ян“. Металният ръб беше около два инча широк и остър като бръснач. Гледах, докато се упражняваше, и той никога не го хвана за острия ръб. Улавяше го или за ръкохватката, или за вътрешната част на кръга.

— Така ли се връщат обикновено? Като бумеранг?

— Не. Не се връщат, госпожице Келси. — Господин Кадам замислено поглади брадата си. — Гледайте. Виждате ли? Дори ако той се прицели в дърво, оръжието прави хубав назъбен разрез в ствола, а после се завърта и се връща при него. Никога не съм виждал това преди. Обикновено може да бъде размахван като меч в близък бой или може да бъде хвърлян надалече, за да осакати враг, но остава забит в мишената, докато не бъде прибран.

— Изглежда също и че забавя движението си, когато се приближи до него.

Още няколко пъти го проследихме как хвърля.

— Смятам, че сте права. При приближаване се забавя, за да го улесни при хващането. Бива си го това оръжие.

 

 

По-късно същата вечер, когато се върнахме в хотела си, след вечеря Кишан сложи на масата кутия с игра. Засмях се:

— Имаш „Парчези“?

Кишан се усмихна:

— Не точно. Технически е „Пачиси“, но се играе по същия начин.

Извадихме пионките и разтворихме дъската. Господин Кадам влезе и видя играта. Плесна с ръце и очите му светнаха със състезателен блясък.

— А, Кишан, любимата ми игра. Помниш ли, когато играехме с родителите ти?

— Как бих могъл да забравя? Побеждавахте татко, което той понасяше добре, но когато победихте майка ни при последното хвърляне на заровете, помислих, че той ще нареди да ви обезглавят.

Господин Кадам се поглади по брадата:

— Да. Наистина. Тя доста се разстрои.

— Да не искате да кажете, че сте играли тази игра още… кога?

Кишан се изкиска:

— Не точно така. Играхме „версията на живо“. Вместо пионки използвахме хора. Направихме гигантска игрална дъска и определихме крайна база, до която всеки трябваше да стигне. Беше забавно. Играчите носеха нашите цветове. Татко предпочиташе синьо, а майка ни — зелено. Мисля, че ти беше в червено онзи път, Кадам, а аз бях в жълто.

— А къде беше Рен?

Кишан вдигна една пионка и замислено я завъртя:

— По онова време беше заминал на дипломатическо пътуване, затова Кадам го замести.

Господин Кадам прочисти гърло:

— Ахъм, да. Ако вие двамата не възразявате, бих предпочел пак да съм с червеното, тъй като този цвят ми донесе късмет последния път, когато играх.

Кишан завъртя дъската така, че червеният цвят да е пред господин Кадам. Аз избрах жълто, а Кишан — синьо. Играхме в продължение на час. Никога не бях виждала Кишан толкова оживен. Почти приличаше на малко момче, от чиито плещи са свалени всички грижи на света. Лесно можех да си представя този горд, красив, мълчалив мъж като щастливо, безгрижно момче, израснало в сянката на по-големия си брат, обичайки го и възхищавайки му се, но същевременно чувствайки, че е някак по-маловажно. Някак по-недостойно. Към края на играта Кишан и аз бяхме разгромили господин Кадам. На всеки от двама ни беше останала само по една пионка и моята беше по-близо до базата.

На последното завъртане на заровете Кишан можеше да ме изхвърли от играта. Взря се в дъската за момент, като я изучаваше внимателно.

Господин Кадам направи колибка с пръстите си и започна да почуква с пръст горната си устна, която беше извита нагоре в лека усмивка. Златистите очи на Кишан срещнаха моите за миг, преди да вдигне пионката си и да прескочи моята, навлизайки в безопасна зона.

— Кишан, какво правиш? Можеше да ме елиминираш и да спечелиш играта! Не видя ли?

Той се облегна назад в стола си и сви рамене:

— Хм, трябва да ми е убягнало. Твой ред е, Келси.

Промърморих:

— Напълно невъзможно е да ти е убягнало. Добре. Тогава толкова по-зле за теб. — Хвърлих дванайсетица и успях да се добера чак до базата. — Ха! Победих двамата прословути играчи във версията на живо!

Господин Кадам се засмя:

— И още как, госпожице Келси. Лека нощ.

— Лека нощ, господин Кадам.

Кишан ми помогна да прибера играта.

Казах:

— Добре, признай си сега. Защо се отказа от играта? Не те бива в блъфирането, знаеш ли. Можех да разчета изражението ти. Видя хода и нарочно ме прескочи. Какво стана с намерението да направиш всичко, каквото е нужно, за да спечелиш?

— Все още правя всичко, каквото е нужно, за да спечеля. Може би като изгубих играта, спечелих нещо по-добро.

Засмях се:

— Спечели нещо по-добро? Какво мислиш, че си спечелил?

Той избута играта в единия край на масата и протегна ръка през нея да хване моята:

— Това, което спечелих, беше да те видя щастлива, щастлива както преди. Искам да видя как усмивката ти се връща. Усмихваш се и се смееш, но смехът никога не стига до очите ти. Не съм те виждал наистина щастлива през последните няколко месеца.

Стиснах ръката му:

— Трудно е. Но, ако Кишан, неповторимият играч, е готов да се откаже от една игра, тогава, заради теб, ще опитам.

— Хубаво. — Той пусна неохотно ръката ми и се изправи, за да се протегне.

Оставих играта на лавицата и казах:

— Кишан, непрекъснато сънувам кошмари за Рен. Мисля, че Локеш го изтезава.

— Аз също сънувам Рен. Сънувах, че ме умолява да те пазя. — Той се ухили. — Освен това ме заплашва да си държа ръцете далече от теб.

— Определено би го казал. Сън ли мислиш, че е, или истинско видение?

Той поклати глава:

— Не знам.

Притиснах ръце върху играта:

— Всеки път, когато се опитам да го спася или да му помогна да избяга, той ме отблъсква, сякаш именно аз съм в опасност. Струва ми се истинско, но как да разберем?

Кишан обви ръце около мен изотзад и ме прегърна.

— Не съм сигурен, но наистина чувствам, че е още жив.

— Аз чувствам същото. — Той се обърна да си върви: — Кишан?

— Да?

Ухилих се:

— Благодаря, че ме остави да победя. И за това, че си държеше ръцете далеч от мен. През повечето време.

— А, но забравяш, това е само една битка. Войната далеч не е свършила и ще откриеш, че съм страховит противник. На всяка арена.

— Чудесно — отбелязах. — Тогава ще го проиграем. Утре.

Той се поклони леко:

— С нетърпение очаквам предизвикателството, bilauta. Лека нощ.

— Лека нощ, Кишан.

 

 

На закуска на следващия ден засипах господин Кадам с въпроси за Далай Лама, будизма, кармата и прераждането. Кишан мълчаливо слушаше, свит на кълбо в краката ми в образа си на черен тигър.

— Виждате ли, госпожице Келси, карма е вярването, че всичко, което вършите, всичко, което казвате, всеки избор, който правите се отразява на настоящето или бъдещето ви. Онези, които вярват в прераждането, живеят с надеждата, че ако правят добри избори и саможертви в живота сега, ще имат по-светло бъдеще или по-добро положение в следващия живот.

Дхарма е свързано с поддържането на порядъка във вселената и следването на правилата, които ръководят цялото човечество в гражданските и религиозните обичаи.

— Значи ако следваш своята дхарма, ще имаш добра карма?

Господин Кадам се засмя:

— Предполагам, че това е точно изказване. „Мокша“ е състоянието на нирвана. След като преминете изпитанията, на които ви подлага смъртният свят, и се издигнете над него в състояние на по-висше съзнание, достигате просветление или мокша. За човек, постигнал това, няма прераждане. Превръщате се в духовно същество и временните светски неща вече не са от значение. Страстите на плътта стават безсмислени и се сливате в едно с вечното.

— Вие сте нещо като вечно същество сега. Мислите ли, че сте преживял мокша? Смятате ли, че е възможно да се постигне приживе?

— Това е интересен въпрос. — Той се облегна назад в стола си и се замисли за миг. — Ще трябва да кажа не, въпреки многото си години на тази планета. Не съм изпитал пълно духовно просветление; обаче пък не съм се и стремил истински към него. Връзката ми с божественото навярно все още е духовно дирене, което тепърва ще предприема. Това обаче не е въпрос, с който искам да се занимавам точно в този момент. Вместо това, какво ще кажете за една разходка до тържището?

Кимнах, обзета от нетърпение да видя нещо ново и да се съсредоточа върху по-непосредственото и належащо търсене. Пазарът беше пълен с интересни продукти. Минахме покрай сергии, където се продаваха статуетки на Буда, тамян, накити, дрехи, книги, пощенски картички и малас — подобни по предназначение на католическите молитвени броеници. Други интересни стоки, които видяхме, бяха пеещи купички и камбанки — използваха се, за да издават звуци, които помагат за фокусирането на енергиите, и се употребяват също в определени религиозни церемонии и по време на медитация. Видях молитвени флагчета и „танка“, които, по думите на господин Кадам, представляваха тъкани или рисувани знаменца, които представяха митове, показваха важни исторически събития или изобразяваха живота на Буда.

 

 

В уговореното време Кишан, господин Кадам и аз бяхме въведени в кабинета на Далай Лама. Само благодарение на връзките на господин Кадам успяхме да стигнем дори дотук. Казаха ни, че само изключително важни особи успявали да влязат в този кабинет. Посрещна ни суров мъж, облечен в типичен делови костюм, който изтъкна, че ще проведе първоначално проучване и ако нашият случай се окаже достатъчно важен, ще ни препрати към по-висша служба.

Той ни покани да седнем и аз бях доволна да оставя господин Кадам да се справи с разговора. Мъжът зададе няколко въпроса за целта ни. Господин Кадам отново отговаряше уклончиво, намеквайки, че отговорите на въпросите му не са предназначени за ушите на всеки. Мъжът се заинтригува и настоя по-упорито за отговори. Реакцията на господин Кадам беше, че информацията, която е нужно да споделим, трябва да бъде чута само от Океанския учител.

При тези думи забелязах лека промяна в очите на служителя. Разговорът приключи и бяхме въведени в друга стая, където ни посрещна жена, която продължи разпита в същата насока. Господин Кадам се придържаше към същите отговори, както преди. Отговаряше вежливо, без да издава твърде много информация.

— Ние сме поклонници, които искат аудиенция по въпрос от голяма важност за народа на Индия.

Тя махна с ръка:

— Моля, обяснете. Какво точно е от голяма важност?

Той се усмихна и се наведе напред:

— Отправили сме се на търсене, което ни доведе до великата страна Тибет. Само в нейните предели можем да намерим каквото търсим.

— Богатства ли търсите? Защото тук няма да намерите никакви. Ние сме скромен народ и нямаме нищо ценно.

— Пари? Съкровище? Те не са нашата цел. Търсим познанието, което единствено Океанския учител притежава.

Отново, когато господин Кадам спомена Океанския учител, жената рязко млъкна. Изправи се и ни помоли да почакаме. Половин час по-късно ни въведоха във вътрешно светилище. Беше по-скромно обзаведено от предишните две стаи. Седнахме върху стари, разклатени дървени столове. Влезе мълчалив, сдържан монах, облечен в червени одежди. Отправи ни продължителен високомерен поглед над кривия си нос, а после седна.

— Разбирам, че желаете да говорите с Океанския учител.

Господин Кадам сведе глава в безмълвно потвърждение.

— Не споделихте причините си с останалите. Ще ги споделите ли с мен?

Господин Кадам проговори:

— Думите, които ще ви кажа, ще са същите, които казах на останалите.

Монахът кимна отривисто:

— Разбирам. Тогава съжалявам, но Океанския учител няма време да се срещне с вас, особено понеже не сте откровени по отношение на целта си. Ако въпросът, който желаете да обсъдите, бъде сметнат за достатъчно важен, посланието ви ще бъде предадено.

Проговорих:

— Но е много важно да говорим с него. Ще споделим причините си, но въпросът е да се доверим на подходящите хора.

Монахът погледна замислено всеки от нас:

— Може би ще отговорите на един последен въпрос.

Господин Кадам кимна.

Монахът свали един медальон от врата си, подаде го на господин Кадам и попита:

— Кажете ми, какво виждате?

Господин Кадам отвърна:

— Виждам изображение, подобно по вид на символа ин-ян. „Ин“, тъмната страна, олицетворява женското начало, а „ян“, който е светлата страна, олицетворява мъжкото. Двете страни са в съвършено равновесие и хармония помежду си.

Монахът кимна, сякаш очакваше този отговор, и протегна длан. Изражението му беше непроницаемо. Разбрах, че ще ни отпрати.

Припряно вметнах:

— Може ли да погледнем медальона?

Ръката му спря за миг във въздуха, преди да подаде медальона на Кишан.

Кишан завъртя медальона напред-назад за миг и прошепна:

— Виждам два тигъра, черен и бял, и всеки преследва опашката на другия.

Монахът притисна ръце върху писалището, докато аз взех медальона и кимнах с интерес. Бързо хвърлих поглед към господин Кадам, а после към монаха, който сега се навеждаше напред в очакване да заговоря.

Медальонът беше подобен на символ ин-ян, но една линия го разделяше наполовина. Контурите в бяло и черно можеха да се оприличат на котки, затова лесно можех да разбера защо Кишан беше казал, че са тигри, всеки със стратегически разположена точка вместо око. Опашките се извиваха около центъра и се усукваха заедно около линията, която разделяше медальона на две.

Вдигнах поглед към монаха:

— Виждам част от „танка“. Дълъг, централен конец, който е женски, служи като основа, а и белият, и черният тигър са мъжки и се увиват около нея. Те са вътъкът и завършват тъканта.

Монахът дойде по-близо:

— И как е изтъкана тази „танка“?

— С божествена совалка.

— Какво олицетворява тази „танка“?

— Тази „танка“ е целият свят. Тъканта е историята на света.

Той се облегна назад в стола си и прокара ръка по плешивата си глава. Върнах му медальона. Той го взе, погледна го замислено за момент, а после го сложи на врата си. Изправи се.

— Ще ме извините ли за момент?

Господин Кадам кимна:

— Разбира се.

Не чакахме дълго. Младата жена, която ни беше разпитвала по-рано, ни инструктира да я последваме. Направихме го и ни настаниха в апартамент с удобни стаи. Чантите ни бяха опаковани в хотела и ни ги донесоха.

Вечеряхме рано заедно, след което господин Кадам и Кишан се оттеглиха в стаята си. Тъй като нямах нищо по-добро за правене, аз също се прибрах в моята. Монасите ми донесоха чай от портокалови цветчета. Той успешно ме приспа и скоро се унесох, но отново в неспокойни сънища за Рен. В съня ми той изпадаше в отчаяние.

Този път Рен беше още по-решен да ме защити и настоя да го напусна незабавно. Непрекъснато повтаряше, че Локеш се приближава и трябвало да съм колкото е възможно по-далече от него. Сънищата ми се струваха истински, и се събудих разплакана. Не можех да направя нищо. Опитах се да се утеша с обещанието на Дурга да бди над него.

 

 

На другата сутрин Кишан се присъедини към мен на шведската маса за закуска. Вече бях на края на редицата, сипвайки кисело мляко в една купичка, когато господин Кадам влезе, пристъпи зад мен и ме попита как съм спала.

Излъгах, че съм спала добре, но той се вгледа в кръговете под очите ми и разбиращо потупа ръката ми. Гузно се отдръпнах и загледах как монахът пред мен свършва да трупа плодове върху чинията си.

Ръката на монаха потрепери, докато вдигаше парченце манго от купата. Пусна го с плясък върху чинията си и започна бавния процес на тършуване за ново парче. Без да ни поглежда, старият монах проговори:

— Разбрах, че желаете да ме посетите.

Господин Кадам моментално сключи ръце, поклони се и каза:

— Намасте, мъдрецо.

Ръката ми застина във въздуха — с лъжицата мляко и всичко останало — и бавно се обърнах да се вгледам в усмихнатото лице на Океанския учител.