Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (14)

13. Храмът на Дурга във Ватсала

Спазвахме разписанието си още две седмици. Ставах по-силна и се чувствах уверена, че мога да се защитя в битка. Не заради физическата си сила, а заради силата на мълнията. Това умение ми се отдаваше с лекота. Можех да покося бурен чак в отсрещния край на полето, без да повредя тревата наоколо. Сякаш имах някаква вътрешна способност да се фокусирам автоматично и просто знаех къде трябва да се прицеля.

Господин Кадам прекарваше повечето си време в опити да открие Рен. Откакто открихме, че градът, който търсим, бе Лхаса, останалата част от пророчеството си дойде на мястото. Господин Кадам беше сигурен, че ако започнем пътуването си оттам, ще намерим каквото търсим. Преди да тръгнем обаче, трябваше да направим друго пътуване до един храм на Дурга.

Разни кутии започнаха да пристигат като подготовка за пътуването ни. Господин Кадам ми беше купил нови дрехи. Няколко чифта туристически боти, дузина чифтове вълнени чорапи, вълнени и пухени пуловери, термоякета, панталони и ръкавици, плътни блузи с дълъг ръкав, чифт бели студоустойчиви ботуши за сняг, дебело подплатени термо-панталони с различна кройка и най-различни шапки скоро изпълниха един ъгъл от дрешника ми.

След като пристигна последният пакет, който включваше слънчеви очила, лосион против слънце и различни други тоалетни принадлежности, аз се отправих към долния етаж.

— Господин Кадам, изглежда, че в крайна сметка ще ме карате да катеря Еверест. Точно колко чанти очаквате да взема всъщност?

Той се засмя:

— Влезте, госпожице Келси, влезте. Имам да ви покажа нещо интересно.

— Какво е? Специално ново яке, което ще ми държи топло по време на лавина, може би?

— Не, не. Ето. — Подаде ми една книга.

— Какво е това?

— Казва се „Изгубеният хоризонт“ от Джеймс Хилтън. Чели ли сте я?

— Не. Дори не съм чувала за нея.

— Чувала ли сте термина „Шангри-ла“?

— Ами, да. Като онези специални нощни клубове в старите холивудски филми? Мисля, че даже май във Вегас има казино с това име.

— А, да, добре, открих връзка между тази книга и нашето търсене. Имате ли малко време сега, за да го обсъдим?

— Да. Нека само да повикам и Кишан да слуша.

Когато се върнах, аз се настаних удобно на стола, а Кишан се намести на пода пред мен.

— „Изгубеният хоризонт“ е книга, написана през 1933 г. описваща утопично общество, където обитателите водят изключително дълъг живот в съвършена хармония помежду си. Градът се намирал в Кунлунските планини, които са част от Хималаите.

Това, което е истински интересно обаче е, че господин Хилтън основал историята си върху древния тибетски будистки мит за Шамбала, мистичен град, който е изолиран от останалия свят и пази много скрити тайни. В съвременния свят терминът Шангри-ла е придобил значение на щастливо място, утопия или рай.

— Значи ще търсим Шангри-ла през портите на духа.

— Да, така започнах да смятам. Този мит е пленителен. Знаете ли, че тази книга заимства историята си от няколко прочути града и техните истории? Съществуват връзки със Светия Граал, Изворът на младостта, Елдорадо, Градът на Енох и описваната от гърците Хиперборея. Всички тези разкази са подобни на историята за Шангри-ла.

Във всяка история хората търсят нещо, което ще ги дари с безсмъртие, или земя, където живее съвършено общество. Дори Градината на Едем има много подобни мотиви — дървото, змията, рай, прекрасни градини. Мнозина са търсили такива места и така и не са ги открили.

— Е, фантастично. Колкото повече научавам, толкова по-тежка ми се струва задачата. Може би ще е по-добре да не знам всички тези неща. Може да ми се стори по-малко стряскащо.

— Бихте ли предпочели да не ви разказвам?

Въздъхнах:

— Не, трябва да знам. От помощ е да имам някаква отправна точка. Значи, никой дори не се е доближавал до откриването на Шангри-ла?

— Не. Не че хората не са се опитвали. Натъкнах се на интересно сведение. Изглежда, Адолф Хитлер е вярвал, че Шангри-ла пази ключа към съвършената древна господстваща раса. Дори изпратил група начело е човек на име Ернст Шефер на експедиция до Тибет, за да я открие, през 1938 г.

— Радвам се, че не са я открили.

— Наистина.

Господин Кадам ми даде да чета „Изгубеният хоризонт“ и ме предупреди, че най-вероятно ще тръгнем до края на седмицата. През следващите няколко дни се върнахме към обичайната си рутина, но аз се чувствах нервна. Последния път, когато правихме това, бях имала някои плашещи преживявания, но Рен винаги беше с мен. Карах се е него през половината време и го целувах през другата половина, но въпреки целия емоционален смут, свързан с това, винаги се чувствах в безопасност. Знаех, че той ще ме защити от злите маймуни и Капа.

Сега пред мен се изправяше ново приключение и толкова отчаяно исках Рен да е с мен, че тъпа болка изпълваше вътрешностите ми. Единственото, което ме движеше, беше знанието, че правя това за него. Отказвах да си позволя дори да мисля, че той можеше и да не преживее следващите няколко седмици. Трябваше. Животът без него щеше да е лишен от смисъл.

Въпреки това щях да стигна до края, заради Кишан. Не можех да го изоставя. Това не беше в природата ми. Знаех, че щеше да ме защити възможно най-добре, и се чувствах още по-уверена в собствените си способности. Но без Рен нямаше да е същото.

Всеки час се изнизваше без нещо, което да ни насочи как да го открием. Кишан и сам беше достатъчно унил, така че не си давах труд да говоря с него за това. И бездруго беше неловко да говоря за Рен с Кишан след признанието му. А ако говорех за това с господин Кадам, той винаги изглеждаше виновен, заравяше се в проучвания и преставаше да спи всеки път, щом споменех колко ми е тежко без Рен.

С Кишан не разговаряхме повече за чувствата му към мен. Отначало нещата между нас бяха малко неловки, но и двамата упорито пренебрегвахме темата и отношенията ни станаха по-лесни. Той упражняваше бойни изкуства с мен всеки ден и открих, че искрено го харесвам.

Между братята имаше определени прилики, но имаше и няколко различия. Например Кишан ми се струваше по-внимателен от Рен. Кишан беше готов да обсъжда всяка тема, но винаги се бавеше с отговорите. Мислите му бяха проницателни. Беше суров към себе си и изпитваше огромен срам и угризения заради положението ни.

Имаше обаче неща, които казваше, думи, които избираше, които ми напомняха за Рен. С Кишан беше лесно да се говори, както с брат му. Дори гласовете им звучаха еднакво. Понякога забравях с кого говоря и без да искам го наричах Рен. Той казваше, че е разбираемо, но знаех, че го наранявам.

Напрежението витаеше из къщата през цялата седмица преди пътуването ни. Накрая дойде денят за тръгване. Чантите ни бяха натоварени в джипа. С Кишан на мястото на Рен потеглихме. Господин Кадам имаше документи за пътуване за всеки от нас и обясни, че всъщност ще пътуваме през три различни страни. Надникнах в една чанта и видях, че в паспортите и документите ми сега беше написано името К. Х. Хан, а в тях имаше моя по-стара снимка от гимназията. И ще ми говорите за скапана външност.

Дестинацията ни беше Непал, град на име Бактапур. Отне ни два дни само да прекосим Индия и влязохме в Непал през границата Биргандж-Рахаул. Господин Кадам трябваше да изпълни дълга процедура по попълване на книжа на границата и каза, че трябвало да покажем препис от The Carnet De passage En Douanes — митнически документ, който ни позволяваше временно да вкараме превозното си средство в Непал.

След като се настанихме, оставихме Кишан да подремне в хотела, а господин Кадам ме изведе с рикша да видя часовниковата кула на Биргандж.

Когато се прибрахме, Кишан ни придружи на вечеря в един ресторант близо до хотела. Господин Кадам ми поръча чатамари, вид непалска пица, но тестото беше приготвено от оризово брашно. Избрах няколко соса, които ми бяха познати. Той си поръча масу — месо с къри и ориз. Избра пилешко, но ястието се предлагаше и във вариант от овче или бизонско месо, каквото не знаех, че имат в Непал. Кишан си взе зеленчуково пулао — блюдо с пържен ориз, но с добавка от канела и куркума, овче масу и тукпа — ястие от изпържени на силен огън бъркани яйца с тънки китайски спагети.

На другия ден станахме рано и подкарахме към Бактапур. Господин Кадам ни регистрира в хотела, а после отидохме пеш до главния площад. В района не се допускаха рикши или таксита. Той каза, че това поддържало площада тих, чист и спокоен.

Подминахме голям пазар, специализиран в предлагането на десетки различни видове глинени съдове. Много от керамичните съдове бяха колоритно изрисувани и бяха изработени от черна глина, която, изглежда, беше често срещан материал.

На сергии бяха изложени маски на демони, животни, богове и богини. Зеленчуци, плодове и колички с храна ни подмамваха да се приближим. Купихме малко от прочутото кисело мляко с мед, наречено „куджу дхау“. Беше биволско мляко, пълно с ядки, стафиди и канела.

Напуснахме тържището и влязохме на главния площад. Докато вървяхме, господин Кадам обясни:

— Това място се нарича площад „Дърбар“. А, ето това, което търсим — храмът на Дурга „Ватсала“.

Два каменни лъва пазеха входа на храма. Той беше конусовиден като храма Вирупакша в Хампи, но имаше тухлен вътрешен двор, който го заобикаляше от всички страни. Два големи стълба поддържаха гигантска камбана отстрани до сградата.

— Хей, господин Кадам, в края на краищата не се налагаше да нося гривната си със звънчетата. Там горе има грамадна камбана.

— Да. Нарича се камбаната Таледжу. Направена е от бронз и се опира върху плочата на храма. Бихте ли искали да чуете историята на камбаната?

— Разбира се.

— Прозвището е „Лаещата камбана“. На един от древните владетели, които живеели тук, му се явил сън. Историите варират, но в съня му кошмарни подобни на кучета създания нападнали хората през нощта.

— Създания, подобни на кучета? Звучат като върколаци.

— Много е възможно.

— В съня му единственият начин да изплаши и прогони съществата, и да спаси хората бил да удря камбана. Звънът на камбаната бил толкова висок и толкова силен, че създанията оставили хората на мира. Когато се събудил, владетелят веднага заповядал да изработят специална камбана. Такава била силата на съня му. Камбаната била отлята и използвана да отбелязва вечерния час за жителите на града. Стига гражданите да следвали звъна на камбаната, се смятало, че са в безопасност. Мнозина все още казват, че кучетата започват да лаят и скимтят всеки път, когато камбаната бие.

— Хубава история. — Смушках Кишан с лакът. — Чудя се дали действа на полутигри.

Кишан улови лакътя ми, придърпа ме по-близо и подметна закачливо:

— Не разчитай твърде много на това. Ако тръгне да те преследва тигър, няма да можеш лесно да го сплашиш. Тигрите са много целенасочени същества.

Нещо ми подсказа, че не говореше за същото като мен. Отчаяно затърсих нещо, което можех да кажа, за да сменя темата.

Повечето мъже, които се движеха наоколо, носеха на главите си високи шапки. Попитах господин Кадам за тях и той се впусна в дълга, подробна рецитация на историята на модата и религиозните одежди.

— Господин Кадам, вие сте като ходеща енциклопедия по всяка тема, която човек може да си представи. Много е удобно човек да ви има край себе си и е по-интересно да слушам вас, отколкото който и да е друг учител, когото съм имала.

Той се усмихна:

— Благодаря ви. Но моля ви, не се притеснявайте да ми кажете, ако някога се увлека твърде много по определена тема. Това е моето слабо място.

— Ако някога се отегча — казах със смях, — ще ви кажа.

Кишан се ухили и прие коментара ми като извинение да обвие ръка около раменете ми и да погали голата ми ръка.

— Аз също мога да гарантирам, че никога няма да те отегча — подметна той закачливо.

Чувството беше хубаво, прекалено хубаво. Обзета от чувство за вина, реагирах твърде пресилено, заизвивах се под тежката му ръка и се опитах да я отблъсна.

— Пссст! Не си ли позволяваш твърде много волности? Някога да си чувал, че първо трябва да помолиш момичето?

Кишан се наведе и прошепна тихо:

— Приеми го.

Намръщих му се и продължихме обиколката си.

Прекарахме целия следобед, запознавайки се с околността, и направихме планове да се върнем в храма по здрач на следващата вечер. Господин Кадам или се беше обадил на важни хора тук-там, или беше използвал дебелия си портфейл, за да ни уреди да влезем сами след времето за затваряне.

 

 

Цветни ивици преминаваха по притъмнялото небе и ние пристигнахме обратно в храма, както беше планирано. Господин Кадам ни придружи до предните стъпала и ми връчи раница, пълна с различни предмети, които да използваме като жертвени дарове. Имаше най-различни предмети, свързани с въздуха: различни видове птичи пера, китайско ветрило, хвърчило от канап, балон, пълен с хелий, дървена флейта, пластмасово самолетче, което се задвижваше с ластик, миниатюрен барометър, платноходка-играчка и малка призма, която трансформираше светлината в небесни дъги. Бяхме сложили и няколко плода за късмет.

Господин Кадам ми подаде Фаниндра и аз я нахлузих на ръката си. Тя се беше извила във формата на гривна, за да мога да я нося, което приех като знак, че искаше да ме придружи. С Кишан се качихме по каменните стъпала, които водеха нагоре до центъра на храма. Минахме между каменните слонове-пазачи, а после — покрай двата лъва. Статуята на Дурга се виждаше от улицата в един алков високо над нас. Тревожех се, че ако се съживеше като миналия път, някой, който вървеше по настланите с тухлени блокчета улици, щеше да я види.

С Кишан безмълвно минахме зад сградата, покрай каменната веранда, обкръжена от колони, и открихме кръглото стълбище, което водеше към върха на храма. Той посегна към ръката ми и аз хванах неговата. Вътре беше тъмно и прохладно. Уличните фенери от площада осветяваха зловещо коридора, който водеше към статуята. Кишан вървеше до мен, така тих, мрачен и хладен, както храма, който ни заобикаляше. Много харесвах Кишан, но ми липсваха светлината и топлината, които сякаш винаги обкръжаваха Рен.

Влязохме в малка стая и застанахме пред каменна стена. Знаех, че статуята на Дурга е от другата страна, осветена от уличните лампи отдолу. Статуята беше разположена на два фута назад от другата стена на храма и можехме да застанем от двете страни, и въпреки това да сме скрити в сенките.

— Окей, това, което направихме миналия път, беше да поднесем жертвен дар, да позвъним с камбана, да помолим за мъдрост и напътствия, а после Рен се преобрази в тигър. Изглежда, че това свърши работа.

— Ще взема пример от теб.

Извадихме всичките си свързани с въздуха дарове и ги положихме в краката на статуята, преди да се отдръпнем пак назад в сенките. Повдигнах глезен, прокарах леко пръсти по дрънчащите звънчета и се усмихнах, когато се сетих за Рен.

Отдръпнахме се от стената и Кишан отново посегна да хване ръката ми. Бях признателна за спокойствието му. Макар че по-рано вече бях виждала веднъж каменна статуя да оживява, пак бях нервна.

— Първо аз ще кажа нещо, а после ще бъде твой ред.

Той кимна и стисна ръката ми.

— Велика богиньо Дурга, отново идваме да търсим помощта ти. Моля за благословията ти, тъй като се отправяме в търсене на следващата находка, която ще помогне на тези двама принцове. Ще ни дариш ли помощта си и ще споделиш ли своята мъдрост? — Обърнах се към Кишан и кимнах.

Кишан остана мълчалив за миг, а после заговори:

— Аз… не заслужавам благословия. — Той хвърли поглед към мен и въздъхна нещастно, докато се поправяше: — Онова, което се случи, е по моя вина, но те моля да помогнеш на брат ми. Опази го… заради нея. Помогни ми да я закрилям по време на това пътешествие и да я опазя невредима.

Погледна ме да види дали приемам думите му. Повдигнах се на пръсти, целунах го по бузата и прошепнах:

— Благодаря ти.

— Пак заповядай.

— Сега се преобрази в тигър.

Той прие тигърския си образ и почти изчезна в тъмната стая. Режещ, студен вятър повя остро из сградата и нахлу нагоре по стълбите. Ризата ми се изду около тялото. Зарових ръка в тила на Кишан и изкрещях, за да надвикам шума на вятъра:

— Това е страховитата част!

Вятърът завихри циклон от пясък около нас, когато трупан с години прах полетя от пукнатините и се издигна от подовете. Примижах и покрих устата и носа си с ръкав. Кишан ме изтика назад до един ъгъл на стаята, за да ме измъкне от мощните пориви на вятъра близо до отворените прозорци на храма.

Бях хваната като в капан между него и стената, което беше добре, защото той трябваше да впие нокти в пода, за да остане прав. Кишан притисна тялото си в мен. Коленичих и обвих ръце около врата му, заравяйки лицето си в козината му.

Започнаха да се появяват изваяни изображения, които досега бяха зацапани и покрити с прах. Вятърът и пясъкът излъскаха пода, докато заприлича на направен от мрамор. Обвих ръка около една колона, за да се закрепя, а с другата обгърнах Кишан.

След десетина минути вятърът утихна и аз отворих очи. Стаята изглеждаше драматично различна. Почистен от мръсотията и трупания с години прах, храмът бе прекрасен и блестящ. Луната беше изгряла и хвърляше светлината си в стаята, осветявайки я, така че тя изглеждаше ефирна и сякаш излязла от някакъв сън. Върху задната стена зад статуята на Дурга се беше появил познат отпечатък от длан. Кишан се преобрази в човек и застана до мен.

Попита:

— Какво следва?

— Ела и гледай.

Дръпнах го след себе си, поставих длан в отпечатъка и оставих енергията да премине с пукот надолу по ръката ми и да се влее в стената. Тътен разтърси стената и двамата отстъпихме встрани. Стената се завъртя на сто и осемдесет градуса и се намерихме лице в лице със статуята на Дурга.

Този образ на Дурга беше подобен на другата статуя, която бяхме видели. Множеството ръце бяха разперени като ветрило около нея, а тигърът седеше в краката й. Този път нямаше глиган. Чух сладкото звънтене на камбанки и един прекрасен глас изрече:

— Поздрави, девойко. Даровете ти бяха приети.

Всички предмети, които бяхме поставили в краката й, заблещукаха, а после изчезнаха. Камъкът с цвят на пясък се раздвижи и ръцете на Дурга започнаха да се полюшват във въздуха. Каменните устни станаха рубиненочервени и ни се усмихнаха. Тигърът изръмжа и се разтърси. Камъкът отлетя от тялото му като прах. Създанието оголи зъби и седна в краката на богинята.

Кишан беше запленен от нея. Тя потръпна леко и тих бриз повя през сградата и отвя всичкия прах, разкривайки я като сияен скъпоценен камък, заровен под пясъка. Вместо златист, кожата на Дурга имаше мек бледорозов цвят. Тя отпусна ръце и посегна с празна ръка да свали златната си диадема. Блестяща черна коса се спусна като водопад по гърба и раменете й.

Със звънлив глас, тя каза:

— Келси, дъще моя, толкова се радвам, че успя да откриеш Златния плод.

Тя се обърна да погледне Кишан, наклони глава и повдигна вежда в красиво изражение на объркване.

Вдигайки една от нежните си розови ръце, тя посочи към Кишан:

— Но кой е това? Къде е твоят тигър, Келси?

Кишан дръзко пристъпи напред и се поклони дълбоко над протегнатата ръка:

— Скъпа лейди, аз също съм тигър.

Той се преобрази в облика си на черен тигър, а после обратно. Тя се засмя — звънлив и весел звук, който отекна из стаята.

Кишан се усмихна. Тя погледна отново към мен и забеляза змията, увита около ръката ми.

— А, Фаниндра, моята любимка.

Направи ми знак, че трябва да се приближа, и аз пристъпих няколко крачки напред. Горната половина на Фаниндра оживя и тя протегна тяло към ръката на богинята. Дурга обичливо погали змията по главата.

— Тепърва ти предстои още работа, скъпа моя. Нужно ми е да останеш с Келси още малко.

Змията изсъска тихо, а после се отпусна върху ръката ми и отново стана неодушевена, но зелените очи от скъпоценни камъни сияеха меко, докато говорехме.

Дурга насочи вниманието си към мен:

— Долавям, че си тъжна и изтерзана, дъще. Кажи ми какво ти причинява болка.

— Рен, белият тигър, беше взет в плен и не можем да го намерим. Надявахме се, че можеш да ни помогнеш да открием къде е.

Тя ми се усмихна печално:

— Моята сила е… ограничена. Мога да те посъветвам за намирането на следващия предмет, но нямам много време за нещо друго.

От бузата ми се отрони сълза.

— Но без него откриването на предметите ще е без значение за мен.

Тя протегна мека длан и улови една блестяща сълза. Гледах как тя се втвърди и се превърна в проблясващ диамант, който се крепеше на върха на пръста й. Даде го на Кишан, който беше възхитен от подаръка.

— Трябва да помниш, Келси, че мисията, на която те изпратих, помага не само на твоите тигри. Тя помага на цяла Индия. Жизненоважно е да откриеш свещените предмети.

Подсмръкнах и изтрих очи с ръкава си.

Тя ми се усмихна сладко:

— Не се бой, скъпа моя. Обещавам ти, че ще бдя над твоя бял тигър и ще го пазя от злини, и… о… разбирам. — Тя примигна и се взря право напред, сякаш можеше да види нещо, което ние не можехме. — Да… пътеката, по която ще поемеш сега, ще ти помогне да спасиш твоя тигър. Пази предмета добре и не позволявай той или Златния плод да попаднат в погрешни ръце.

— Какво трябва да правим със Златния плод?

— Засега той трябва да ви помага по време на пътуването ви. Вземете го със себе си и го използвайте разумно.

— Каква е „въздушната награда“, която търсим?

— За да отговори на този въпрос, има някой, с когото искам да се срещнете.

Тя вдигна розова ръка и посочи зад нас към дъното на стаята. Чух ритмичен потропваш звук и двамата с Кишан се обърнахме.

В осветения от луната ъгъл на стаята върху дървено столче седеше стара, сбръчкана жена. Тънки кичури от сивата коса се подаваха от избеляла червена кърпа. Носеше проста домашнотъкана кафява рокля с бяла престилка. Пред нея беше поставен малък тъкачен стан и аз загледах мълчаливо за момент как измъкваше красиви конци от голяма плетена кошница и ги усукваше около совалката, докато прокарваше нишките напред-назад през стана.

След миг попитах:

— Какво тъчеш, бабо?

Тя отвърна с мил, но уморен глас:

— Света, малка моя. Тъка света.

— Нишките ти са прекрасни. Никога преди не съм виждала такива цветове.

Тя се изкиска:

— Използвам паяжина, за да направя тъканта лека, криле на феи, за да я накарам да искри, дъги, за да я направя пъстроцветна, и облаци — да я направя мека. Ето. Ела и пипни плата.

Стиснах здраво ръката на Кишан и пристъпих по-близо, а после протегнах пръсти да докосна материята. Тя потрепваше и пукаше.

— Има сила!

— Да. Тук има голяма сила, но трябва да те науча на две неща за тъкането.

— Какво, бабо?

— Тези дълги нишки се казват „основа“, а тези пъстрите се наричат „вътък“. Нишките на основата са дебели, здрави и често прости, но без тях вътъкът няма за какво да се захване. Твоите тигри се вкопчват в теб; те се нуждаят от теб. Без теб ще изчезнат, отвени от световните ветрове.

Кимнах разбиращо.

— На какво друго трябва да ме научиш, бабо?

Тя се наведе по-близо до мен и прошепна заговорнически:

— С майсторско тъкане се прави прекрасен плат, а аз съм втъкала в този големи нишки сила. Едно хубаво парче плат трябва да бъде многозначно. Да служи за много цели. Това може да събира, да изработва и да облича. Пази го добре.

— Благодаря ти, бабо.

— Има още едно нещо. Трябва да се научиш да правиш крачка назад и да си представяш цялото парче. Ако се съсредоточиш само върху нишката, която ти е дадена, губиш представа за това, в което може да се превърне. Дурга има умението да вижда цялото нещо от началото до края. Трябва да й се довериш.

Не си позволявай да се обезсърчаваш, когато нишката не пасва или ти се струва грозна на вид. Чакай и наблюдавай. Бъди търпелива и отдадена. Докато нишките се усукват и обръщат, ще започнеш да разбираш и ще видиш как шарките най-накрая се материализират в цялото си великолепие.

Пуснах ръката на Кишан и пристъпих близо до старицата. Целунах я по меката, сбръчкана буза и й благодарих отново. Очите проблясваха и совалката отново започна да се движи. Ритмичното потракване започна отново и докато я гледах, тя бавно се изгуби от поглед. Скоро чувахме само звуците на тъкачния стан, а после — абсолютно нищо.

Обърнахме се отново с лице към Дурга, която галеше тигъра си по главата и ни се усмихваше.

— Ще ми имаш ли доверие да се грижа за твоя тигър, Келси?

— Да, ще имам.

Дурга засия:

— Прекрасно! Сега, преди да те изпратя да си вървиш, ще ти дам още един дар. — Тя започна да върти оръжията в ръцете си и спря на лъка и стрелите. Вдигна лъка и Кишан пристъпи напред.

— Търпение, мой абаносов красавецо. Имам подарък и за теб, но това… е за моята дъщеря.

Тя ми подаде средно голям златен лък с колчан стрели със златни върхове.

Направих реверанс:

— Благодаря, богиньо.

Тя се обърна към Кишан и се усмихна:

— Сега ще избера нещо за теб.

Той се поклони дълбоко и се ухили похотливо:

— С радост ще приема всичко, което ми предложиш, моя прекрасна богиньо.

Погледнах го и забелих очи. Уффф.

Тя кимна леко, приемайки думите му, и не можех да съм сигурна, но ми се стори, че видях малка трапчинка, когато устата потрепна в лека усмивка. Хъх. Предполагам, че го харесва. Само се надявам, че не очаква да го принеса в жертва.

Погледнах Кишан, който се хилеше глуповато, омагьосан от Дурга. Много е красив. Зевс не е ли имал връзки със смъртни жени? Хмм, ще трябва да питам господин Кадам за това, когато се върнем.

Дурга подаде на Кишан златен диск и той изглеждаше възхитен от него. Подаръкът дори го направи достатъчно дързък, за да положи топла целувка върху опакото на ръката й. Дали не прекрачва твърде много границите? Не ревнувах. Бях по-скоро шокирана, че би се държал така с една богиня.

Двамата се взряха един в друг, затова се прокашлях:

— А-хъм. Е, има ли нещо друго, което трябва да узнаем, преди да потеглим? Мислехме си за Лхаса и Хималаите. Нали се сещаш, да потърсим Ноевия ковчег и Шангри-ла.

Дурга се обърна отново към мен и отново стана делова. Звънливият глас отекна: „Дааа“, започна да заглъхва, а крайниците се върнаха в предишната си поза: — Бъди нащрек с четирите дома. Те ще те подложат на изпитание. Използвай това, което научи. Когато се сдобиеш с предмета, той ще ти помогне да избягаш и да откриеш този, когото обичаш. Използвай го да…

Богинята застина. Меката кожа се втвърди и се превърна в камък.

— Да му се не види! Другия път, когато правим това, трябва първо да задам въпросите!

През стаята повя вятър и статуята започна да се движи и скоро отново стоеше с лице към улицата отвън.

— Ехо? Земя вика Кишан.

Той стоеше загледан, докато Дурга изчезна от поглед.

— Тя е… изключителна.

Подсмихнах се:

— Да. Е, във всеки случай каква е тази работа с теб и непостижимите жени?

Светлината помръкна от очите му и той видимо се затвори в себе си. Направи гримаса:

— Да. Права си, Келси. — Засмя се тихо. — Може би мога да намеря група за подкрепа.

Изкикотих се, но после се натъжих:

— Съжалявам, Кишан. Не беше много мило от моя страна да го кажа.

Той се усмихна и протегна ръка:

— Не се тревожи за това, Келс. Все още имам теб. Не забравяй — ти си моята основа, а аз съм твоят вътък.

— Да. Не много ласкателно за мен, а?

— Ти си красива основа.

— Хмм. Не мисля, че хипердвигателят ми работи в нормални параметри.

Той наклони глава, объркан:

— Какво е „хипердвигател“?

Трепнах:

— Извинявай. Татко беше треки. Не можах да устоя.

— „Треки“?

— Трябва да те запозная със „Стар Трек“. Има такъв телевизионен сериал и не един филм. Може да ти хареса. — Промърморих: — Толкова по-зле, че Скоти не може да ни телепортира и да ни изведе от този откачен живот, а?

Веждите на Кишан се сключиха в израз на объркване. Нямаше представа за какво говоря.

— Просто не ми обръщай внимание. Някой ден, когато не се сражаваме с демони, ще те науча на всичко за научната фантастика. Ще започнем с нещо лесно. Може би с „Извънземното“.

Той сви рамене:

— Както кажеш, Келс.

Подразних го:

— Хайде, абаносов красавецо. Да вървим да намерим господин Кадам.

Той се ухили:

— След теб, прекрасна моя.

Отново забелих очи и тръгнах надолу по стълбите.

— Не можа да пофлиртуваш достатъчно време с богинята, а? Е, стига вече. И бездруго не ми действа.

Той се засмя и ме последва долу.

— Тогава ще продължа да опитвам, докато открия нещо, което ти действа.

— Не затаявай дъх в очакване, Казанова.

— Кой е Казанова?

— Няма значение.

Луната бе изчезнала зад облаците и стените и подовете на храма бяха покрити със същата мръсотия и прах както когато влязохме. Кишан отново хвана ръката ми и заедно пристъпихме навън в тъмната нощ.