Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (6)

5. Завръщане

Обгърната в обятията му, слушах сърцето си, което се вълнуваше и блъскаше като юмрук в гърдите ми. Също като това на Гринч^[1], сърцето ми се бе свило до два пъти по-малки от обичайните си размери. Когато Рен ме докосна, всички емоции, които бях сдържала, нахлуха в тялото ми, бавно запълвайки празнотата.

Почувствах как разцъфвам и се изпълвам с нова енергия. Рен беше слънцето, а нежността, която показваше към мен, беше живителна вода. Една спяща част от мен буйно се пробуди за пулсиращ живот, протегна дълбоки, подобни на корени пръсти, разтвори плътни зелени листа и от нея изникнаха къдрави ластари, за да се увият около двама ни, притегляйки ни по-близо един към друг.

Сара се провикна от кухнята, напомняйки ми, че съществува и свят извън нас двамата:

— Келси? Келси? Кой е?

Връщайки се рязко към действителността, аз се отдръпнах. Той ме пусна, но плъзна длан надолу по ръката ми и преплете пръсти с моите. Бях онемяла. Отворих уста да отговоря, но не можех да оформя дори една дума.

Рен долови затруднението ми и оповести пристигането си:

— Господин и госпожа Нилсън?

Майк и Сара спряха изведнъж, когато го видяха. Рен пусна една поразяваща усмивка и протегна ръка.

— Здравейте. Аз съм внукът на господин Кадам, Рен.

Той се ръкува топло с Майк, а после протегна ръка на Сара. Когато Рен насочи усмивката си към нея, тя поруменя, нервна като ученичка. Почувствах се по-добре, когато разбрах, че не бях единствената жена, която губеше всякакъв разум в близост до него. Той имаше хипнотизиращ ефект върху жените от всички възрасти.

Майк каза:

— А, Рен. Това е съвпадение. Хей, Келси, онзи тигър не се ли…

Намесих се припряно:

— Ъъ, да. Странна работа. Нали? — Вдигнах поглед към Рен и присвих палец към него.

— Но Рен всъщност му е само прякор. Кръщелното му име е… Ал — тупнах го с юмрук по ръката. — Нали така, Ал?

Веждите му се сключиха в развеселено учудване:

— Правилно, Келси. — Той се обърна отново към Майк и Сара. — Всъщност името е Алаган, но можете да ми казвате Рен. Всички ми казват така.

Досега Сара вече се беше овладяла.

— Е, Рен. Заповядай вътре да се запознаеш с децата.

Той се усмихна отново и каза:

— С огромно удоволствие.

В отговор Сара сподави един момичешки кикот и си приглади косата. Рен се наведе да вдигне няколко големи пакета, които бе натрупал до вратата, докато аз се устремих право към дневната.

Докато Майк помагаше на Рен, Сара ме откри и прошепна:

— Келси, кога се запознахте двамата? За миг си помислих, че най-накрая ще се запозная с Ли. Какво става?

Промърморих, забила поглед в елхата:

— И аз това искам да знам.

Мъжете влязоха в дневната и Рен свали черния си като въглен тренчкот модел „рибена кост“, и го преметна на един стол. Носеше джинси и сиво поло с цип и дълъг ръкав, което прилепваше към гърдите и ръцете му.

— Кой е Ли? — попита Рен.

Устата ми увисна отворена:

— Ти как… откъде… — Бързо затворих уста. Бях забравила за тигърския му слух. — Ли е… ъмм… един… познат.

Сара повдигна вежди, но не каза нищо.

Рен се вгледа внимателно в мен, вежливо ме изчака да седна, а после седна на канапето до мен. В мига щом седна, децата го връхлетяха.

— Имам подаръци за вас двамата — затворнически се обърна той към Ребека и Сами. — Може ли да ги отворите заедно?

Децата кимнаха сериозно, а той се засмя и побутна към тях голяма кутия. Те трескаво я отвориха и измъкнаха колекционерски комплект книги на д-р Зюс. Отначало книгите ми се видяха странни. Извадих една от комплекта и бързо проумях, че бяха първи издания.

Прошепнах му:

— Взел си първи издания? За деца? Вероятно всяка струва хиляди долари!

Той пъхна кичур коса зад ухото ми и се наведе да прошепне:

— Взех ти същия комплект у дома. Не завиждай.

Лицето ми стана яркочервено:

— Нямах това предвид.

Рен се засмя и се наведе да вдигне следващия подарък. Майк непрекъснато хвърляше тайни погледи през прозореца към колата му.

— Е, Рен, виждам, че си имаш „Хамър“ там навън.

Рен вдигна поглед към Майк:

— Да.

— Мислиш ли, че може да ме повозиш някой път? Искам да кажа, винаги съм искал да се повозя в някой от тези.

Рей потри челюстта си:

— Разбира се, но не мога да го направя днес. Трябва да се настаня в новото си жилище.

— О… ще поостанеш тук известно време?

— Такъв е планът, поне за семестъра. Записах се за някои лекции в Университета на Западен Орегон.

— Е, това е страхотно. Ще ходиш на училище заедно с Келси.

Рен се ухили:

— Да, точно така. Сигурно ще се засичаме там.

Майк отново насочи вниманието си към колата с широка усмивка на лицето. Сара ме наблюдаваше внимателно. Опитвах се да поддържам неутрално изражение, но отвътре кипях от въпроси.

Какво си въобразява? Да остава тук? Къде? Да ходи на училище с мен? Какво ще правя? Защо е тук?

Рен се наведе и плъзна голям подарък към Сара и Майк:

— Това е за вас двамата.

Майк помогна на Сара да го отвори и те извадиха чисто нов червен миксер с всички приставки, познати на човечеството. Нямаше да се изненадам, ако тя можеше да сътвори с него дори ледена скулптура. Сара заговори развълнувано за всички органични печива без пшеница, които сега можеше да приготви.

Рен вдигна един по-малък пакет и ми го подаде:

— Това е от господин Кадам.

Отворих го и намерих подвързани с кожа екземпляри на „Махабхарата“ от Индия, „Романсът за трите царства“ от Китай и „Историята на Генджи“ от Япония, и трите — преведени на английски. В подаръка беше включено и кратко писмо, в което той питаше за мен и ми пожелаваше весела Коледа.

Погалих с длан кожените корици, оставих внимателно книгите на масата до мен и мислено си отбелязах да му се обадя и да му благодаря по-късно. Рен ми подаде друг подарък:

— Този е от Кишан.

Сара вдигна поглед от миксера си и попита:

— Кой е Кишан?

Рен отвърна:

— Кишан е по-младият ми брат.

Сара ми отправи майчински поглед, изпълнен с очакване, на който отговорих със смутено свиване на рамене. Никога не бях споменавала Рен или Кишан и тя вероятно се чудеше как може да съм пропуснала да спомена някой като него. И аз щях да се чудя защо съм била толкова потайна.

Отворих кутията и открих кутийка за бижута от „Тифани“. Вътре имаше колие с тънка верижка от бяло злато. Картичката беше много внимателно написана на ръка.

Хей, Келс,

Липсваш ми.

Върни се у дома скоро.

Предположих, че ще ти хареса нещо по-момичешко, което да носиш с моя амулет. В кутията има и един допълнителен подарък, просто в случай, че ти потрябва.

Кишан

Оставих колието настрана и затършувах из кутията. В тънка опаковъчна хартия беше увит малък цилиндър. Когато развих хартията, на дланта ми изпадна студен метален флакон. Беше спрей с мирис на пипер. Кишан беше залепил отгоре снимка на тигър с кръг и диагонална черта през лицето. В горния край се виждаха думите „Спрей против тигри“ с едри черни букви.

Започнах да се кикотя и Рен го взе от мен. След като прочете етикета, се намръщи и метна флакона обратно в кутията. Протягайки ръка надолу, вдигна друг пакет.

— Този е от мен.

Думите му моментално ме отрезвиха. Бързо вдигнах поглед да преценя израженията на Майк и Сара. Майк изглеждаше в блажено неведение за напрежението, което чувствах, но Сара беше по-наясно и ме преценяваше внимателно. Затворих очи за секунда, молейки се онова, което беше в кутията — каквото и да беше, — да не породи милиард въпроси, на които щеше да ми се наложи да отговарям.

Плъзнах пръсти под плътната опаковъчна хартия и отворих обвивката. Когато пъхнах ръка вътре, напипах гладко, полирано дърво. Децата ми помогнаха, като издърпаха картона, докато аз хванах предмета вътре. Беше ръчно изработена кутия за бижута.

Рен се наведе към мен:

— Отвори я.

Нервно прокарах ръка по горната част. Поставяйки я на скута си, внимателно наклоних капака и го отворих. Вътре имаше миниатюрни чекмеджета, подплатени с кадифе, а във всяко малко чекмедже имаше навита на кълбо панделка за коса.

— Отделните части се изваждат. Виждаш ли?

Той повдигна най-горната част и следващата. Имаше пет отделения с по около четирийсет панделки във всяко.

— Всяка панделка е различна. Няма два еднакви цвята и има поне по една от всяка голяма страна в света.

Зашеметена, промълвих:

— Рен… аз…

Вдигнах поглед. Майк не виждаше абсолютно нищо смущаващо. Вероятно си мислеше, че такива неща се случват всеки ден. Сара гледаше Рен с нови очи. Подозренията и загрижените изражения бяха изчезнали.

С лека одобрителна усмивка на лицето, тя каза:

— Е, Рен. Май познаваш Келси доста добре. Тя обожава панделки за коса.

Внезапно Сара шумно прочисти гърло, изправи се и ни помоли да наглеждаме децата, докато двамата с Майк излязат да потичат набързо. Донесоха ни две чаши димящ горещ шоколад и изчезнаха горе да се преоблекат в екипи за джогинг. Макар че непрекъснато спортуваха, на Коледа обикновено си вземаха почивка. Дали тя се опитваше да даде на двама ни с Рен малко време насаме? Не бях сигурна дали трябваше да благодаря, или да я помоля да остане.

Кутията още беше на скута ми и разсеяно опипвах с пръсти една панделка, когато те излязоха подтичвайки през вратата и ни помахаха.

Рен се пресегна и докосна ръката ми:

— Не ти ли харесва?

Вгледах се в сините му очи и промълвих дрезгаво:

— Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавала.

Той се усмихна сияйно, взе ръката ми и положи нежна целувка върху пръстите ми.

Обръщайки се към децата, попита:

— А сега, кой иска приказка?

Ребека и Сами избраха една книга и се покатериха върху скута на Рен. Той обгърна с ръка всеки от двамата.

Започна да чете с оживен глас:

— „Аз съм Сам. Сам ме наричат. А ти ми кажи, зелена шунка и яйца дали обичаш?“

Единствената дума, на която се запъна, беше „някъде“, но децата му помогнаха да я произнесе и той успяваше да я каже всеки път след това. Бях впечатлена. Господин Кадам сигурно го беше учил да чете на английски.

Рен убеди Сами да държи книгата вместо него и ме притегли по-близо със свободната си ръка. Оставих внимателно кутията си на пода и се примъкнах до него. Той ме придърпа здраво до тялото си, така че главата ми се опря на рамото му. Прокара възбуждащо пръсти нагоре-надолу по ръката ми.

Когато Майк и Сара се върнаха, аз се изправих рязко и започнах да си събирам нещата така светкавично, сякаш ми се бяха подпалили обувките. Нервно хвърлих поглед към Рен и го открих да ме наблюдава с леко развеселено, спокойно изражение. Майк и Сара ни благодариха и ми помогнаха да натоваря нещата си в колата. Рен също се сбогува и ме изчака отвън.

Сара ми отправи поглед, който явно означаваше, че имам да давам доста обяснения. После затвори вратата и ни остави на студеното декемврийско време. Най-накрая бяхме сами.

Рен изхлузи едната си ръкавица и проследи очертанията на лицето ми с топлите връхчета на пръстите си.

— Прибирай се у дома, Келс. Не ми задавай въпроси сега. Това не е подходящото място. По-късно ще имаме много време. Ще се срещнем там.

— Но…

— По-късно, rajkumari. — Той нахлузи отново ръкавицата си и отиде до хамъра.

Кога се е научил да шофира? Обърнах колата си и гледах хамъра в огледалото за обратно виждане, докато свърнах по една странична улица и той се изгуби от поглед.

Хиляди въпроси бомбардираха мозъка ми и аз прехвърлих списъка, докато карах нагоре по планинския връх. Пътят още беше малко заледен, така че щеше да се наложи изгарящите въпроси, които изпълваха ума ми, да бъдат отложени, за да мога да се съсредоточа върху карането.

Когато подминах завоя и видях къщата си, забелязах, че нещо беше различно. Отне ми една минута да разбера какво беше, а после проумях. На прозорците в къщата-близнак имаше пердета. Някой се беше нанесъл.

Паркирах в гаража и тръгнах към предната врата на другото жилище. Почуках, но никой не отговори. Завъртайки дръжката на бравата, открих, че вратата не е заключена. Жилището беше мебелирано почти по същия начин като моето, но в по-тъмни, по-мъжествени нюанси. Натрапчивите ми подозрения се потвърдиха, когато видях старата мандолина, оставена на кожения диван. Рен се нанасяше.

Тръгнах през кухнята и открих, че килерът за провизии и хладилникът са празни. Видях също и че долната половина на задната врата беше преправена и там беше поставено огромно полюшващо се платнище.

Хмм… няма да попречи на крадците да влязат. Направо могат да се промъкнат вътре. Предполагам обаче, че ще получат изненада, ако се опитат да отмъкнат нещо тук.

Забързах обратно към къщата си, затваряйки вратата зад гърба си. Дори не си бях направила труда да погледна на горния етаж или да проверя дрешника му за дизайнерските марки, които знаех, че съдържа. Не се съмнявах, че Рен беше новият ми съсед.

Всъщност едва си бях изхлузила обувките и палтото, когато чух нещо, което можеше да е единствено хамърът, да се задава по алеята. Гледах го от прозореца. Беше добър шофьор. Някак успя с маневри да провре огромното превозно средство между стърчащите клони, които можеха да одраскат боята. Паркира хамъра в другия гараж и чух хрущенето на стъпките му по замръзналата пътека, докато идваше към входната ми врата.

Отваряйки я, влязох в дневната, седнах на креслото с накланяща се облегалка с подвити под тялото крака и скръстих ръцете си на гърдите. Знаех как специалистите по езика на тялото твърдяха, че това е класическа отбранителна поза, но не ме беше грижа.

Чух го как затваря вратата, изхлузва си обувките, свива рамене, за да смъкне палтото си, и го закачва в малкия дрешник. Завивайки зад ъгъла, Рен влезе в дневната. За един кратък миг се взря в лицето ми с търсещ поглед, а после прокара ръка през косата си и седна срещу мен. Косата му беше по-дълга, отколкото в Индия. Гладки като коприна черни кичури падаха на челото му и той ги отметна раздразнено. Изглеждаше по-едър, по-мускулест, отколкото си спомнях. Сигурно се храни по-добре, отколкото досега.

Гледахме се безмълвно няколко секунди.

Накрая аз казах:

— Значи… ти си новият ми съсед.

— Да. — Той въздъхна тихо. — Не можех повече да стоя далече от теб.

— Не съм мислила, че се опитваш да стоиш надалече.

— Ти ме помоли да го направя. Опитвах се да уважа желанията ти. Исках да ти дам време да помислиш. Да проясниш ума си. Да… се вслушаш в сърцето си.

Определено бях имала време да мисля. За нещастие, мислите ми бяха възможно най-объркани. Не бях в състояние да мисля ясно, откакто напуснах Индия. И не съм се вслушвала в сърцето си, откакто се събудих до Рен в Кишкинда. Изолирах се от сърцето си преди месеци.

— О! Е, тогава, чувствата ти не са се… променили?

— Чувствата ми са по-силни, отколкото някога са били.

Сините му очи изучаваха лицето ми. Той прокара ръка през косата си и се наведе напред.

— Келси, всеки ден, в който ти беше далече от мен, бе истинска агония. Това ме подлудяваше. Ако господин Кадам не се беше постарал да съм зает всяка минута, щях да се кача на някой самолет още следващата седмица. Търпеливо седях и слушах инструкциите му всеки ден, но бях човек само за по шест часа. Като тигър направих пътека по килима в спалнята си, кръстосвайки по него с часове. Той насмалко не извади пушка за сафари, за да ме простреля с упойващи патрони. Не можех да се укротя. Бях неспокоен като диво животно без… без другарката си.

Раздвижих се смутено и се наместих в креслото.

— Казах на Кишан, че имам нужда да тренирам, за да си върна обичайните бойни умения. Биехме се постоянно, както като хора, така и като животни. Тренирахме с оръжия, нокти, зъби и голи ръце. Да се бия с него беше вероятно единственото нещо, което ме поддържаше нормален. Всяка нощ се стоварвах на килима си окървавен, изтощен и изцеден. Но все още… можех да почувствам теб.

Ти беше на другия край на света, но често се будех, обкръжен от твоето ухание. Болезнено копнеех за теб, Келс. Независимо колко жестоко ме пребиваше Кишан, това не можеше да намали болката от твоята загуба. Сънувах те и посягах да те докосна, но ти винаги беше точно толкова далеч, че да не мога да те стигна. Кадам неспирно ми повтаряше, че така е най-добре и че съм имал да науча много неща, преди да мога да дойда в Орегон. Вероятно беше прав, но аз не исках да чувам това.

— Но ако си искал да бъдеш с мен тогава… защо не се обади?

— Исках да го направя. За мен беше истинско мъчение да чувам гласа ти всяка седмица, когато се обаждаше на Кадам. Чаках наблизо всеки път, надявайки се, че ще помолиш да говориш с мен, но ти така и не го направи. Не исках да те притискам. Исках да уважа желанията ти. Исках решението да е твое.

Каква ирония. Имаше толкова много пъти, когато исках да попитам за него, но не можех да се накарам да го направя.

— Подслушвал си телефонните ни разговори?

— Да. Имам отличен слух, помниш ли?

— Правилно. Е, какво се… промени? Защо идваш тук сега?

Рен се засмя язвително:

— Заслугата е на Кишан. Един ден имахме спаринг и той ме размазваше от бой, както обикновено. Дотогава вече дори не полагах особени усилия да се състезавам с него. Исках да ми причинява болка. Това ми помагаше. Внезапно той спря. Заобиколи ме и ме огледа внимателно от глава до пети. Аз просто си стоях там и скръстих ръце на гърдите, чакайки го да поднови схватката. Той спря отново пред мен, потри челюстта си, дръпна юмрука си назад и ме удари с всичка сила.

Уцели ме право в челюстта. Аз просто си стоях там и поех удара. Дори не си направих труда да се защитя. Той отново замахна с юмрук и ме удари с всичка сила в стомаха. Превих се надве, съвзех се и отново застанах пред него, без дори да ме е грижа. Той ми изръмжа и закрещя в лицето ми.

— Какво каза?

— Много неща, повечето от които бих предпочел да не повтарям. Същността беше, че трябва да се съвзема и че ако съм толкова напълно нещастен… защо не взема да се вдигна и да направя нещо по въпроса?

— О!

— Взе да ми се подиграва, че могъщият принц на Империята Муджулааин, Върховният закрилник на народа, Победителят в битката на стоте коня, Престолонаследникът бил повален от едно младо момиче. Каза, че нямало нищо по-жалко от страхливо присвил се тигър, който си ближе раните.

В онзи момент не ме беше грижа какво казва. Нищо не ме трогна, докато той не каза, че родителите ни биха се срамували. Че са отгледали страхливец. Именно тогава взех решение.

— Решението да дойдеш тук.

— Да. Реших, че трябва да съм близо до теб. Реших, че дори ако искаш само приятелство, ще съм по-щастлив тук, отколкото бях в Индия без теб.

Рен стана, коленичи в краката ми и взе ръката ми:

— Реших да те намеря, да се хвърля в краката ти и да те помоля да имаш милост към мен. Честно, ще приема това, което избереш, Келси. Само, моля те, не искай от мен отново да живея разделен от теб. Защото… не мога.

Как мога да остана непреклонна? Думите на Рен проникнаха през прозрачно тънките прегради около сърцето ми. Бях смятала да издигна ограда от бодлива тел, но телта имаше бонбонени връхчета. Той с лекота се промъкна през защитите ми. Рен допря чело до ръката ми и захарното ми сърце се стопи.

Обвих ръце около шията му, прегърнах го и прошепнах в ухото му:

— Един индийски принц никога не бива да е принуден да пада на колене и да умолява за каквото и да било. Добре. Можеш да останеш.

Той въздъхна и ме прегърна.

Усмихнах се криво:

— В края на краищата, не искам от ПЕТА да ме преследват заради тормоз над тигър.

Той се засмя меко:

— Чакай тук — каза и излезе през вратата, която свързваше двете ни къщи. Върна се вътре с пакет, вързан с червена панделка.

Кутията беше дълга, тънка и черна. Отворих я с пукот и видях гривна. На тънката верижка имаше овален медальон от бяло злато. Вътре имаше две снимки: Рен, принцът и Рен, тигърът.

Усмихнах се:

— Знаел си, че ще искам да помня и тигъра.

Рен закопча медальона на китката ми и въздъхна:

— Да. Макар че леко ревнувам от него. Той може да прекарва с теб повече време, отколкото аз.

— Хмм. Е, не толкова, колкото едно време. Липсва ми.

Той направи гримаса:

— Повярвай ми, ще можеш да го виждаш твърде често в идните седмици.

Топлите му пръсти докоснаха леко ръката ми и пулсът ми заблъска като чук. Той придърпа ръката ми на нивото на очите си, огледа бижуто и целуна вътрешната страна на китката ми.

Очите на Рен проблеснаха дяволито, когато каза:

— Е, харесва ли ти?

— Да. Благодаря ти. Но… — Лицето ми помръкна. — Аз не съм ти взела нищо.

Той ме притегли към себе си и обви ръце около талията ми.

— Ти ми даде най-хубавия подарък. Даде ми днешния ден. Това е най-хубавият подарък, който бих могъл да си пожелая.

Засмях се и подметнах закачливо:

— В такъв случай, доста зле съм се справила с опаковането.

— Хмм, права си. По-добре да те опаковам както трябва.

Рен грабна бабиния юрган от облегалката на креслото и ме уви като мумия. Ритах и писках, докато той ме вземаше на ръце и ме слагаше в скута си.

— Хайде да почетем нещо, Келс. Готов съм за още някоя Шекспирова пиеса. Опитах се сам да прочета една, но ми беше трудно да произнасям думите.

Шумно прочистих гърло в „пашкула“, в който ме беше увил:

— Както виждаш, похитителю мой, ръцете ми са в капан.

Рен се надвеси и побутна с нос ухото ми, а после внезапно се вцепени:

— Тук има някой.

На вратата се позвъни. Рен скочи, вдигна ме на крака и ме завъртя, за да ме измъкне от одеялото, преди да мога да помисля. За миг стоях там, замаяна и объркана. После се изчервих смутено.

Изсъсках:

— Какво стана с тигърския ти слух?

Той ми се ухили:

— Разсеях се, Келс. Едва ли можеш да ме виниш. Очакваш ли някого?

Внезапно си спомних:

— Ли!

— Ли?

Направих гримаса:

— Имаме… среща.

Очите на Рен потъмняха и той повтори тихо:

— Имате среща?

— Да… — казах колебливо.

Из ума ми препускаха мисли за мъжа до мен и онзи пред вратата ми. Рен се върна, но какво означава това? Какво се предполага да направя сега?

На вратата отново се позвъни. Най-малкото, знаех, че не мога да оставя Ли да стои там.

Обръщайки се към Рен, обясних:

— Сега трябва да вървя. Моля те, остани тук. В хладилника има продукти за сандвичи за вечеря. Ще се върна по-късно. Моля те, бъди търпелив. И не… изпадай… в бесен гняв.

Рен скръсти ръце на гърдите си и присви очи:

— Ако това искаш да сторя, ще го сторя.

Въздъхнах от облекчение:

— Благодаря ти. Ще се върна колкото мога по-скоро.

Нахлузвайки обувките си, взех опакования комплект дивидита, които бях купила за Ли. Със стиснати устни, безмълвно, Рен ми помогна да облека новото си бяло палто, а после влезе бавно в кухнята. Облегна се на плота със скръстени на гърдите ръце и повдигната вежда. Отправих му слаба умолителна усмивка и се запътих към входната врата.

Почувствах пристъп на вина, че имам подарък за Ли, а не и за Рен, но бързо го пропъдих и отворих вратата, като се държах така, сякаш не се случваше нищо странно.

— Здрасти, Ли.

— Весела Коледа, Келси — каза Ли, в пълно неведение, че всичко в живота ми отново се бе променило.

Срещата ми с него не мина според първоначалния план. Трябваше да гледаме филм за бойни изкуства и да отидем на коледна вечеря у баба Чжи. Бях унила и мрачна, а мислите ми непрекъснато се връщаха към Рен. Беше трудно да се съсредоточа върху Ли — или върху каквото и да било, като стана въпрос.

— Какво има, Келси? Струваш ми се много мълчалива.

— Ли, би ли имал нещо против, ако пропуснем филма и просто вечеряме рано? Трябва да се обадя на няколко души, когато се прибера у дома. Нали знаеш, да пожелая Весела Коледа на приятелите.

Ли беше разочарован, но както обикновено, бързо си върна бодрото настроение:

— О, разбира се. Не е проблем.

Това не беше точно лъжа. Действително планирах да се обадя на господин Кадам по-късно. Но това ни най-малко не ме накара да се почувствам по-добре, задето промених плановете ни.

В дома на баба Чжи момчетата бяха по средата на целодневен игрален маратон. Поиграх, но бях разсеяна и взимах лоши стратегически решения — толкова лоши, че дори момчетата ги коментираха.

— Какво става с теб тази вечер, Келси? — попита Уен. — Никога не ме оставяш да направя безнаказано такъв ход.

Усмихнах му се:

— Не знам. Коледна тъга, може би.

Понасях лоши загуби, затова Ли ме сграбчи за ръката и ме поведе към дневната да си отворим подаръците. Двамата си разменихме подаръци и ги отворихме едновременно.

Смъкнахме хартията и взехме да се смеем продължително и силно. Всеки от двама ни беше купил за другия абсолютно същия подарък. Почувствах се добре да освободя малко от напрежението, което бях насъбрала.

— Очевидно и двамата харесваме филми за бойни изкуства — изкиска се Ли.

— Съжалявам, Ли. Трябваше да вложа повече мисъл в избора.

Той още се смееше.

— Не се тревожи за това. Това е добър знак. Баба Чжи би казала, че в китайската култура това е добър късмет. Означава, че си подхождаме.

— Да — казах замислено. — Предполагам, че да.

След като се нахранихме, играта продължи и аз играех като робот, докато си мислех за това, което беше казал. Беше прав в много отношения. Наистина си пасвахме и вероятно бяхме много по-подходящи един за друг, отколкото бяхме Рен и аз. Подобно на Сара и Майк, това бяха нормални хора, нормално семейство. А Рен… не беше. Той беше безсмъртен и великолепен. Беше прекалено идеален.

Лесно можех да си представя как си изграждам живот с Ли. Щеше да бъде удобно и безопасно. Той щеше да стане лекар и да започне частна практика в предградията. Щяхме да имаме две деца и да идем на ваканция в Дисниленд. Децата щяха да тренират ушу и футбол. Щяхме да караме празниците с баба му и дядо му и да каним всичките му приятели и съпругите им на барбекю.

По-трудно беше да си представя живот с Рен. Не изглеждахме сякаш сме един за друг. Беше все едно да събереш Кен с Ягодовата бисквитка^[2]. На него му трябваше Барби. Какво щеше да прави Рен в Орегон? Щеше ли да си намери работа? Какво щеше да напише в резюмето си? „Върховен закрилник и бивш индийски принц“ ли? Дали щяхме да си купим ваканционна къща в тематичен парк за диви животни, която да се редуваме да ползваме с други семейства, та да може той да бъде главната атракция през уикендите? Нищо от това не звучеше смислено. Но не можех да отрека чувствата си към Рен — вече не.

Беше болезнено очевидно, че непокорното ми сърце изгаряше от копнеж по Рен. И независимо колко упорито се опитвах да убедя себе си да „си падна“ по Ли, работата беше там, че винаги нещо ме теглеше обратно към Рен. Харесвах Ли. Може би някой ден можех дори да го обикна. И определено не исках да го наранявам. Не беше честно.

Какво ще правя?

След като играх зле още един час, Ли ме откара вкъщи. Беше ранна вечер, когато спря на алеята за коли. Погледнах в прозорците, търсейки позната сянка, но не видях нищо. Къщата беше тъмна. Ли ме изпрати до вратата.

— Хей, очите ли ме мамят, или това, което си закачила там горе, е имел? — каза Ли, като стисна лакътя ми.

Погледнах нагоре към имела и си спомних решимостта си да целуна Ли тази вечер. Струваше ми се толкова отдавна. Сега всичко се промени. Нали? Ами Рен? Можехме ли наистина да бъдем просто приятели? Трябваше ли да рискувам всичко и да се пробвам с Рен? Или да заложа на „сигурна карта“ като Ли? Какво да избера?

Мълчах дълго време, а Ли чакаше търпеливо отговора ми. Най-накрая се обърнах към него и казах:

— Да. Имел е.

Сложих длан на бузата му и го целунах леко по устните. Беше хубаво. Не страстната целувка, която планирах, но той все пак изглеждаше доволен от нея. Докосна за миг лицето ми и се усмихна. Докосването на Ли беше хубаво. Безопасно. Но изобщо не приличаше на нищо, което изпитвах с Рен. Целувката на Ли беше като нищожна прашинка в сравнение с вселената, капка вода редом до бушуващ водопад.

Как се примиряваш с нещо толкова посредствено, когато си имала нещо толкова изключително? Предполагам, че просто се примиряваш и се научаваш да пазиш като съкровище спомените си, размишлявах.

Завъртях ключа в ключалката и открехнах вратата.

Ли подвикна щастливо:

— Лека нощ, Келси. Ще се видим в понеделник.

Проследих го как потегли, а после влязох в къщата, за да се изправя лице в лице с индийския принц, който ме чакаше вътре.