Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (31)

Допълнителна глава от името на Рен

Забравен сън

— Майко, татко, бих искал да ви представя годеницата си, Келси Хейс. — Застанала пред родителите ми за пръв път, Келси изглеждаше по-прекрасна от всякога. Дългата й кестенява коса блестеше на слънцето, а по бузите се разливаше руменина.

Никога не съм мислил, че този ден ще настъпи. Никога не съм помислял, че тя ще избере мен, Рен. В онзи момент на земята нямаше толкова голям щастливец или късметлия като мен.

Но това бе само сън.

Въпреки желанието да остана във въображаемия свят, винаги се връщах към кошмара си — стая за изтезания и превърната в клетка килия в лагера на Локеш при племето байга, скрит дълбоко в джунглата. Локеш искаше другото парче от амулета и за него нямаше значение, че то висеше на шията на Келси. Готов бе да ме измъчва, докато издам местонахождението й. Но аз никога не бих изложил любимата си на опасност. Бих предпочел да умра хиляда пъти…

Когато сънят за Келси избледня, вонята на собствената ми засъхнала кръв замести медено-сладкото ухание на кожата й.

Нежните ласки се превърнаха в остри ножове, които ме разкъсваха. Целувка, заменена за побой. Скъпоценни прошепнати обещания, превърнати в жестоки изтезания, от които само най-големите злодеи могат да изпитват наслада.

Рай, заменен за ад.

 

 

Хората на Локеш изключиха ярките светлини и затръшнаха вратата, потапяйки ме в най-черната тъмнина. Щракването на ключалката отекна из моята тъмница на ужасите.

Внезапно чух звънтене на камбанки и тънък като карфица лъч проникна в тъмнината. Мекото, масленожълто потрепване се усили, а после през него пристъпи човешки силует. Към мен се приближи красива жена, а в сянката стоеше мъж.

— Келси? — прошепнах обнадеждено и в същото време виновно.

— Не — отговори тих женски глас. — Това съм аз, Дурга. Обещах на Келси, че ще бдя над теб.

Богинята изглеждаше като оживяла статуя, но имаше само две ръце и не носеше оръжия. Косата й се спускаше надолу по гърба в дълга черна вълна. Носеше кожени ботуши, украсената със скъпоценни камъни змия Фаниндра на ръката си и огърлица, наполовина скрита под яката на зелената й, пристегната с колан туника.

— Не мога да ти помогна да избягаш — прошепна тя със съжаление. — Но мога да ти помогна по друг начин. Мога да попреча на Локеш да получи достъп до определени спомени… за Келси.

— Не. Спомените ми са всичко, което ми е останало от нея.

— Дхирен — каза тя меко и деликатно допря пръсти до моите, — ако не се съгласиш на това, смятам, че Келси ще пострада тежко.

Разтрих гърдите си, мислейки за жената, която ми беше толкова скъпа. Нима нашата връзка ще доведе до нейното залавяне? Как бих могъл дори да си помисля да допусна това да се случи? Нима не я обичам достатъчно, за да я опазя? Дали бездействието ми наистина може да причини страдания на Келси? Как бих оцелял без нея?

Тъмната фигура до Дурга изсумтя. Обърнах се да видя лицето му или да доловя мириса му, но долових единствено приглушения му, незаплашителен тенор.

— Кой е той? — попитах.

— Той е моят… спътник. Не се безпокой за него точно сега.

Кимнах, давайки си сметка за това, което трябваше да се направи — единственият начин да спася Келси. Печално попитах:

— Никога повече ли няма да си я спомня?

— Спомените ти ще бъдат блокирани само временно. За да го направиш, трябва да избереш „спусък“, който ще задейства паметта ти. Нещо, което ще ти докаже, че Локеш не застрашава Келси.

Мъжът в ъгъла се обърна към Дурга, която кимна, преди да каже:

— Келси е в безопасност с брат ти, нали?

Какво точно имаше предвид тя? Дали искаше да отстъпя Келси на Кишан? Не и докато съм жив.

Неохотно допуснах:

— Да…

Дурга кимна:

— Много добре. Твоят „спусък“ ще бъде целувка.

Зави ми се свят. Как се беше случило всичко това? Бях тикнал Келси в ръцете на Кишан, за да я спася, което преди всичко беше причината да бъда заловен… а сега трябва да я забравя, докато не я видя да се целува с Кишан?

Дурга крадешком хвърли поглед към своя спътник в ъгъла.

— Иска ми се да имаше друг начин. Но каквото е писано, трябва да стане — каза тя почти печално. — Хайде, Дхирен, време е.

Стиснала амулета на шията си, богинята затвори очи и зашепна непознати думи на древен език. Около Дурга се завихри мъгла и се протегна като пръсти във въздуха. Вдишах тънките струйки дим и почувствах как се просмуква през ума ми с леко докосване.

Отчаян, аз се вкопчих в спомените си, мъчейки се да ги уловя, както давещ се човек търси спасителен сал. Спомних си първия път, когато видях Келси в цирка, първата ни целувка и как си поделихме един млечен шейк в Орегон. Отначало спомените си тръгваха бавно, а после все по-бързо и по-бързо, докато останаха само няколко. Танцът ни на Свети Валентин се завъртя в тъмнината, ухапването от Капа се превърна в масленочерно небитие, гласът на Келси, която четеше стихотворение, отслабна и изчезна, и после остана само… лицето й.

Притъмня ми и стана трудно да се фокусирам върху каквото и да било. После чух познат глас.

— Колко от това ще помни? — попита някакъв мъж.

Богинята отвърна:

— Само частите, които искаме да помни.

Разпознаването проникна през черната мъгла в ума ми и се опитах да осмисля невъзможното.

Но после блесна светлина и звънна камбанка. Лежах там и се чувствах кух отвътре, сякаш някой беше бръкнал и беше изтръгнал душата ми. Образ на жена изплува пред мен. Тя беше специална. Беше скъпоценна. Златистокафявата коса и искрящите очи избледняха, изплъзвайки се като копринена панделка, внимателно издърпана от пръстите ми.

После вече я нямаше.