Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (3)

2. Ушу

Следващите няколко дни се изтърколиха бързо и без особени събития, а после дойде време да започна училище. Взех задачите си за семестъра по всеки предмет и осъзнах, че предишните ми преживявания в Индия ще ми влязат в работа. Можех да пиша за Хампи в курсовата си работа върху индийския метрополис, да обсъдя лотоса като религиозен символ по антропология и да съсредоточа темата на курсовата си работа по световна религия около Дурга. Единственият предмет, който ми се струваше твърде голямо предизвикателство, беше латинският.

Скоро вече си бях създала удобна рутина. Виждах се със Сара и Майк често, ходех на лекции и говорех с господин Кадам всеки петък. През първата седмица той ми помогна с един устен доклад за разликата между градските джипове и превозните средства от типа „Нано“, и благодарение на обширните му познания за колите и моето описание за това какво значи всъщност да шофираш в Индия, от което на човек можеше да му настръхнат косите, получих най-добрата оценка в курса. Умът ми беше толкова изпълнен със задания, че имах много малко време да се тревожа за каквото и да било друго — или да мисля за някой друг.

Едно петъчно телефонно обаждане ми донесе интересна изненада. След като побъбрихме за училище и за последната ми курсова работа относно типовете климат в Хималаите, господин Кадам подхвана нова тема.

— Записах ви за още един учебен предмет — поде господин Кадам. — Предмет, който, мисля, ще ви хареса, но ще отнема повече от времето ви. Ако сте твърде заета, ще ви разбера.

— Всъщност още един учебен предмет вероятно ще е добра идея — отвърнах, любопитна да узная какви бяха следващите му планове за мен.

— Прекрасно! Записах ви за часове по ушу в Сейлъм — обясни господин Кадам. — Занятията са в понеделник, сряда и четвъртък от шест и половина до осем вечерта.

— Ушу? Какво е това? Някакъв индийски език ли? — попитах, надявайки се, че не става дума за това.

Господин Кадам се засмя:

— О, наистина ми липсва присъствието ви. Не, ушу е вид бойно изкуство. Веднъж споменахте, че проявявате интерес да пробвате някои бойни изкуства, така ли беше?

Изпуснах въздишка на облекчение:

— О! Да, това звучи забавно. Да, мога да го вместя в програмата си. Кога започват занятията?

— Другия понеделник. Очаквах, че ще кажете „да“, и изпратих пакет с нужните материали. Може да го очаквате да пристигне утре.

— Господин Кадам, наистина не се налага да правите за мен всичко това. Трябва да се въздържате да ме отрупвате с още подаръци, иначе никога няма да мога да платя този дълг.

Той каза укорително:

— Госпожице Келси, никога не бих могъл да сторя нещо, което дори приблизително да покрие дълга, който имам към вас. Моля ви, приемете тези неща. Това прави сърцето на един много стар човек много щастливо.

Засмях се:

— Добре, господин Кадам, не драматизирайте нещата. Ще го приема, ако това ви прави щастлив. Но за колата още не ви се е разминало.

— Ще видим това. Между другото, разшифровах малко от написаното на втората колона. Може да има нещо общо с въздуха, но засега още е твърде рано да правим някакви заключения. Това е една от причините, поради които бих искал да учите ушу. Ще ви помогне да развиете по-добро равновесие между ума и тялото, което може да се окаже от помощ, ако следващото ви приключение се състои над земята.

— Е, и аз определено нямам нищо против да се науча как да се бия и да се защитавам. Ушу щеше да ми свърши добра работа срещу онези капа — пошегувах се и продължих: — А Проклятието на тигъра? Открихте ли вече как да го развалите? Преводите трудни ли са?

— Голямо… предизвикателство са. Географските забележителности, които преведох, не се намират на индийския континент. На този етап се безпокоя, че другите три предмета, които търсим, може да са къде ли не по света. Или това, или мозъкът ми е твърде уморен.

— Пак ли стояхте буден цяла нощ? Имате нужда от сън. Направете си чай от лайка и идете да си починете малко.

— Може би сте права. Може би ще пийна чай и ще прочета някои леки неща за Хималаите, за да ви помогна.

— Направете го. Частта с почивката, искам да кажа. Липсвате ми.

— И вие ми липсвате, госпожице Келси. Довиждане.

— Чао.

За първи път, откакто бях у дома, почувствах в тялото ми да нахлува прилив на адреналин. Но веднага щом затворих телефона, пак ме обхвана потиснатост. Очаквах с нетърпение ежеседмичните ни телефонни разговори и винаги се натъжавах, когато приключеха. Беше същото чувство, което винаги ме обземаше след Коледа. Всичкото това очакване се трупа през целия месец. После, когато подаръците са отворени, храната е изядена, а хората се разотиват всеки по пътя си, винаги изпитвам мрачно чувство на загуба.

Дълбоко в себе си, знаех, че истинската причина да съм тъжна беше, защото имаше само един подарък, който исках. Искаше ми се той да се обади. Той обаче така и не го направи. И всяка седмица, която изминаваше, без да чуя гласа му, унищожаваше надеждата ми. Знаех, че аз бях тази, която си тръгна от Индия, за да може той да започне живот с някоя друга. Трябваше да съм щастлива заради него. В известен смисъл бях, но бях и съкрушена заради себе си.

Беше ме обзела онази тъга, която обикновено настъпва, когато ваканцията свърши и е време да се върнеш на училище. Той беше най-големият ми подарък, моето лично чудо, а аз го бях захвърлила на вятъра. Беше като да спечелиш пропуски за влизане зад кулисите, за да се срещнеш с рокзвездата на мечтите си, и да дадеш билетите за благотворителност. Беше гадно. Ама много.

В събота мистериозният ми пакет с принадлежности за бойни изкуства пристигна по куриер. Пакетът беше голям и тежък. Оставих го на пода в дневната и грабнах ножици, за да срежа тиксото. Вътре намерих спортни панталони и тениски, всяка с логото на Студио за бойни изкуства „Шин“, на което се виждаше как един мъж замахва с юмрук към нечие лице, а друг рита с крак към корема на противника си.

Извадих също два чифта обувки и копринено мек комплект от червен жакет и панталони. Жакетът имаше черни орнаментирани връзки за пристягане отпред и черен платнен колан. Нямах представа кога или как изобщо ще трябва да го нося, но беше красив.

Това, което правеше кутията тежка, бяха различните оръжия, които намерих вътре. Имаше две саби, няколко куки, вериги, бойна тояга от три части и няколко други неща, които не бях виждала никога преди.

Ако господин Кадам се опитва да ме превърне в нинджа, ще бъде много разочарован, помислих си, спомняйки си как се вцепених по време на нападението на пантерата. Чудя се дали господин Кадам е прав и ще имам нужда от тези умения. Предполагам, че биха ми влезли в работа, ако се върна в Индия и трябва да се преборя, с каквото там се опита да ми попречи да се сдобия с втория дар на Дурга. От тази мисъл косъмчетата на тила ми щръкнаха.

В понеделник подраних за часа по латински и щастливо установената ми рутина се натъкна на непредвидено препятствие, когато Арти, асистентът на упражненията ми по латински, се приближи до чина ми. Застана много близо до мен. Твърде близо. Вдигнах поглед към него, надявайки се, че разговорът ще е бърз, за да може да излезе от личното ми пространство. От много време насам Арти беше единственият мъж, когото бях виждала да носи пуловер без ръкави с папийонка. Тъжното беше, че пуловерът бе прекалено малък. Налагаше му се непрекъснато да го придърпва надолу върху доста големия си корем. Имаше вид на човек, чието място е в някой плесенясал стар колеж.

— Привет, Арти. Как си? — попитах нетърпеливо.

Арти побутна дебелите си очила нагоре по основата на носа със средния си пръст и рязко отвори бележника с ангажиментите си. Мина направо на въпроса:

— Хей, свободна ли си в пет следобед в сряда?

Стоеше с вдигнат молив и забита в шията двойна брадичка. Кафявите му воднисти очи се впиваха в моите като свредели, докато чакаше нетърпеливо отговора ми.

— Ъмм… предполагам, че да. Професорът трябва да ме види по някакъв въпрос ли?

Арти взе да дращи усилено в тефтера с ангажиментите си, като разместваше едни и задраскваше други. Не обърна внимание на въпроса ми. После затвори с пукащ звук тефтера, пъхна го под мишница и дръпна кафявия си пуловер надолу към токата на колана. Опитах се да не обръщам внимание, когато материята бавно се дръпна пак нагоре.

Той ми се усмихна слабо:

— Съвсем не. Тогава ще те взема за срещата ни. — Без нито дума повече, Арти мина покрай мен и се отправи към вратата.

Добре ли го чух? Какво се случи току-що?

— Арти, чакай. Какво искаш да кажеш?

Часът започваше и пуловерът без ръкави свърна зад ъгъла и изчезна. Тръснах се на мястото си и се опитах да проумея загадъчния ни разговор. Може би не е имал предвид истинска среща, разсъждавах. Може би неговото и моето определение за среща са различни. Това трябва да е. По-добре обаче да проверя, за да съм сигурна.

Цял ден безуспешно се опитвах да „хвана“ Арти в езиковата лаборатория. Засега щеше да се наложи изясняването на въпроса със срещата да почака.

 

 

Същата вечер беше първото ми занятие по ушу. Облякох си черните панталони, тениска и белите чехли. Оставих гюрука на кабриолета спуснат, докато карах през гората на влизане в Сейлъм. Цялото ми тяло се отпусна, когато ме обгърна прохладният вечерен бриз. Залязващото слънце багреше облаците в пурпурно, розово и оранжево.

Студиото за бойни изкуства бе просторно и заемаше половината сграда. Минах отзад. Огромно открито пространство беше заобиколено от огледала и големи сини рогозки, които покриваха пода. Там вече имаше други петима души. Трима млади мъже и една млада жена със здрава и стегната фигура загряваха отстрани. На пода в друг ъгъл правеше упражнения за разтягане жена на средна възраст, която ми напомни за мама. Тя ми се усмихна и забелязах, че беше малко изплашена, но освен това в погледа имаше решителен блясък. Седнах до нея и подгънах крака.

— Привет, аз съм Келси.

— Дженифър. — Тя духна ситните плитчици от лицето си. — Приятно ми е да се запознаем.

Преподавателят ни влезе бавно в студиото, придружен от млад мъж. Белокосият инструктор изглеждаше стар, но много пъргав и жилав. Със силен акцент, той се представи като Чу… нещо си, но каза, че трябва да го наричаме „Чък“. Младежът до него беше внукът му, Ли. Ли беше по-младо копие на дядо си. Черната му коса беше подстригана късо и имаше високо, жилесто, мускулесто тяло и хубава усмивка.

Чък започна урока с кратка реч:

— Ушу е китайското бойно изкуство. Знаете ли за монасите от Шаолин? Те практикуват ушу. Името на моето студио е „Шин“, което означава „победа“. Всички ще имате шанс да почувствате победата, когато овладеете ушу. Знаете ли името „Кунг фу“?

Всички кимнахме.

— Кунг фу означава „умение“. Кунг фу не е стил в бойните изкуства. Просто означава, че притежавате умение. Може би умението е да яздите коне или да плувате. Ушу е стил. Ушу включва удари с крак, упражнения за разтягане, гимнастика и оръжия. Сега, кои известни хора използват ушу?

Никой не отговори.

— Джет Ли, Брус Лий и Джеки Чан — всички те използват ушу. Първо ще ви науча на поздравите. Така поздравявате учителя си преди всяко занятие. Аз казвам: „Ни хао ма?“. А вие казвате: „Во хен хао“. Това означава: „Как си?“. И: „Добре съм“.

— Ни хао ма?

Отговорихме с едно изпелтечено: „Вуу хена хау“.

— Во… хен… хао.

— Во хен хао.

Чък ни се ухили:

— Много добре, ученици! Сега да започнем с малко разтягане.

Той ни показа как да направим някои упражнения за прасците и горната част на ръцете, а после ни насърчи да седнем на пода и да се опитаме да докоснем пръстите на краката си. Каза, че иска да правим упражнения за разтягане по няколко пъти на ден, за да увеличим гъвкавостта си. После ни накара да направим шпагат. Четирима от съучениците ми се справяха чудесно, но ми беше жал за Дженифър. Тя вече пухтеше и пъшкаше дори само от упражненията за разтягане, и правеше много решителни усилия да се отпусне в шпагат.

Чък се усмихна на всички ни, включително и на своята полагаща огромни усилия ученичка, насърчавайки я да не се отказва. После изведе внука си напред да демонстрира първата стойка, по която искаше да работим. Наричаше се „конска стойка“, която изглеждаше така, както звучеше. Оттам продължихме към поза „лък“, която направо ми съсипа мускулите на прасците, и котешката стойка. „Равната“ стойка беше най-трудна. Краката остават успоредни, но тялото трябва да се извърти неудобно на една страна. Последната, която научихме, беше стойката за отдих, която, оказа се, изобщо не ни позволи да си отдъхнем.

През остатъка от занятието упражнявахме петте различни стойки. Ли ми помагаше да поставя краката си както трябва и прекара доста време в демонстриране на „равната“ стойка, но аз все още не можех да я схвана. Той много ме насърчаваше и ми се усмихваше често.

Лицето на Дженифър беше почервеняло, но тя изглеждаше много щастлива, когато занятието ни приключи. Времето отлетя много бързо. От упражненията се почувствах добре и очаквах с нетърпение следващото си занятие — което беше в същата вечер като срещата ми с Арти.

 

 

Във вторник три пъти потърсих Арти в езиковата лаборатория, за да изясня нещата и евентуално да отменя срещата. Когато най-после се свързахме, Арти разигра истински театър, докато променяше датата на срещата ни, и непрестанно прелистваше страници в тефтера с ангажиментите си, докато ми свършиха оправданията. Започнах да се чувствам виновна и реших, че нищо нямаше да ми стане да изляза с него само веднъж. Макар че изпитвах нулев романтичен интерес към Арти, в крайна сметка той можеше да ми стане приятел. Затова приех една покана за след две седмици.

 

 

Следващите две седмици минаха без инциденти, но скоро се намерих в друга необичайна ситуация. Партньорът ми по антропология, Джейсън, ме покани на футболния мач по случай завръщането на студентите за началото на новата учебна година.

Молбата му тотално ме изненада. После нещо щракна в ума ми и осъзнах, че ми бяха убягнали всички намеци, които ми правеше. Гледах към света през слой от найлонова обвивка. Умът ми беше толкова съсредоточен върху училищната работа, та бях предположила, че и той просто иска да работи.

Джейсън ми се струваше свестен тип, но не можеше да стъпи и на малкия пръст на мъжа, когото бях оставила в Индия. Бързо съставих мислен списък на качествата на всеки и тези на Джейсън излязоха по-малко. Знаех, че не беше честно да сравнявам двамата. Никой не можеше да се мери с него. И все пак, Джейсън не ме караше да се чувствам развълнувана или изплашена, щастлива или нервна. Сърцето ми не препускаше от нетърпеливо очакване. Не можех дори да кажа дали между нас имаше някаква химия. Просто се чувствах вцепенена.

Знам, че някой ден трябва да го превъзмогна, да продължа и да се опитам да ходя по срещи. Прехапах устна. Той вероятно ми провали шансовете да бъда щастлива с някой друг. Как бих могла изобщо някога да харесвам други мъже, когато те въобще не биха могли да се сравняват с него?

Отвратена от аргументите си, които се въртяха в кръг и не стигаха доникъде, казах на Джейсън, че с удоволствие ще го придружа на футболния мач. Той изглеждаше възхитен от перспективата и се разтревожих, че е сбъркал въодушевлението ми да забравя миналото с проява на интерес към него.

Същата вечер на занятието по ушу започнахме да изучаваме ударите с крак. Имаше няколко типа: удар с крак напред с изпънато стъпало, страничен удар с изпънат крак, вътрешен и външен „забърсващ“ удар, и синхронен удар с длан и пета. Любимият ми беше двойният удар с юмрук и върха на пръстите на крака. Накара ме най-накрая да се почувствам, сякаш можех да ударя нещо с юмрук.

Упражнявахме удари с крак цяла вечер, докато Чък започна да назовава напосоки различни удари, за да види колко бързо можем да ги запомним. През последната част от занятието се разделихме на двойки и аз си партнирах с Дженифър. Ли ме помоли да демонстрирам ударите с крак и ми помогна да разположа правилно ръцете си, насочвайки ме как да изпълня стойката, а после продължи. Скоро той обяви, че занятието е приключило. Благодарих му и продължих да се упражнявам сама още малко.

— Ли те харесва — прошепна Дженифър заговорнически, след като свърших. — Не знам дали ще събере смелост да направи нещо по въпроса, но е очевидно. Наблюдава те през цялото време. Какво чувстваш към него?

— Нямам никакви чувства към него. Симпатичен е, но никога не съм мислила за него по този начин.

— О! Има друг.

Намръщих се при тази мисъл.

— Не. Вече не.

— О, миличка, не можеш просто да оставяш живота да минава покрай теб, докато лекуваш разбитото си сърце. Трябва отново да се съвземеш и да пробваш пак. Животът е твърде кратък, за да го изживееш без любов.

Знаех, че тя е щастливо омъжена от петнайсет години. Съпругът беше мил, оплешивяващ мъж, който очевидно я обожаваше. Всяка вечер след занятията казваше, че изглежда зашеметяващо и че става толкова слаба, та вече не може да я вижда отстрани. После целуваше влажната къдрава кафява коса и отваряше вратата на колата. Ако някой беше експерт в любовта, това вероятно беше Дженифър.

Тя ме наблюдаваше внимателно, докато си мислех за това, което беше казала. Знаех, че е права. Но как човек променя сърцето си?

Дженифър се усмихна съчувствено, събра си нещата и стисна рамото ми:

— Ще се видим другата седмица, Келси.

Помахах, когато потеглиха, и се загледах в черната пуста улица за няколко минути, потънала в мисли. Когато се обърнах да си събера нещата, забелязах, че всички вече си бяха тръгнали. Ли стоеше до входната врата, чакайки ме търпеливо да си тръгна, за да може да заключи.

— Извинявай, Ли. Предполагам, че съм изгубила представа за времето.

Той ми се ухили:

— Няма проблем.

Събрах си кърпата, ключовете от колата и бутилката с вода и се отправих към вратата.

Точно когато се качих в колата, Ли се провикна:

— Хей, Келси. Почакай. — Дотича до вратата ми, докато смъквах прозореца. — Исках да те поканя на „вечер за игри“. Няколко мои приятели се събират на Хелоуин, за да играят „Заселниците на Катан“^[1]. Това е от онези игри, в които си строиш собствена империя, а ще има и хубави неща за хапване. Баба ми обожава да готви. Би ли искала да дойдеш? Мога да те науча да играеш.

— Ъмм. — Нямах никакви планове за Хелоуин. Знаех, че децата няма да дойдат до моята къща, понеже беше твърде далече от обичайните маршрути. Да се отбия при Майк и Сара също не ми се струваше добър вариант. Всички деца от квартала избягваха къщата им, защото те раздаваха лакомства без захар и изнасяха „лекции“ на родителите какви злини могат да причинят твърде многото сладки неща.

Ли още стоеше там в очакване на отговор, така че му дадох такъв:

— Разбира се, звучи забавно.

Той ми се усмихна:

— Супер! Доскоро!

Подкарах към вкъщи, чувствайки се странно. Когато прекрачих прага, хвърлих чантата си на кушетката и измъкнах бутилка вода от хладилника. Качих се горе, отворих вратата към балкона на спалнята си и седнах на един шезлонг. Облягайки глава назад, се загледах нагоре към звездите.

Три срещи. Имах три срещи в следващите две седмици и не очаквах с нетърпение нито една от тях. Нещо определено не беше наред с мен.