Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проклятието на тигъра (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tiger’s Quest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon(2022)

Издание:

Автор: Колийн Хоук

Заглавие: Търсенето на тигъра

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2015

Издател: intense; Локус Пъблишинг ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Алианс Принт“

Излязла от печат: 11.05.2015

Редактор: Саша Александрова

ISBN: 978-954-783-219-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12167

История

  1. —Добавяне

23. Завръщане у дома

След като минахме през портата, се обърнах и видях как земята на Шангри-ла изчезва сред вихър от цветове. Червената светлина, която пулсираше в отпечатъка от длан, избледня, а портата на духа се върна към предишния си облик — два високи дървени стълба с дълги редици от молитвени флагчета, развяващи се на бриза.

Примигнах няколко пъти и леко разтърках очи. Нещо полепваше по миглите ми. Внимателно обелих прозрачна зелена ципа, която се беше смъкнала от всяко око като чифт контактни лещи.

Кишан, изглежда, бе закотвен в образа на тигър и вероятно щеше да остане така известно време, както Рен след Кишкинда. Примигна към мен и видях как зелената ципа се обелва от едното му око.

— Стой много неподвижен. Трябва да измъкна това, иначе ще ти пречи по целия път.

Докоснах далечния край и повдигнах ципата от едното око, после от другото. Отне дълго време, но се гордеех, че изобщо успях да го направя. Океанския учител беше казал, че когато излезем от Шангри-ла, люспите ще паднат от очите ни и можем отново да видим реалния свят. Не очаквах, че в крайна сметка думите му ще са толкова буквални.

Наместих раницата на раменете си и започнах шеметното слизане обратно към лагера на господин Кадам. Слънцето светеше, но още беше студено. Почувствах същата изгаряща енергия да ме тласка напред. Не исках да спирам, за да си почина, макар че Кишан явно искаше да го направя. Насърчих го да продължи и спрях едва когато беше твърде тъмно, за да виждам околността.

Откакто Хугин ми помогна да освободя мислите си, ума ми бе станал кристално ясен. Пресметнах възможностите и измислих план. Знаех как да спася Рен. Единственото, което не знаех беше къде да го намеря. Надявах се, че господин Кадам знае нещо за културата или местонахождението на хората, които ни се бяха явили във видението.

Надявах се, че физическите черти са достатъчна опора и че той може да разбере откъде да започнем да търсим. Надявах се също и че времето бе спряло или поне бе забавило ход, когато бяхме в Шангри-ла. Бях сигурна, че Рен ще бъде измъчван във всеки миг, в който беше с Локеш. Непоносимо бе изобщо да си представям, че Рен страда, камо ли пък в продължение на многото дни, които бяхме прекарали в света отвъд портата на духа.

Онази нощ дълго лежах будна в палатката ни, докато обмислях стратегията си и я анализирах от възможно най-много ъгли. Нямаше да позволя на Локеш да залови никой друг. Нямаше да има размяна за Рен. Щяхме да го спасим и всички да се приберем у дома.

На другата сутрин Кишан се събуди и се преобрази в човек. Бързо му приготвих екипировка за сняг и той се облече в палатката, докато аз приготвих закуска. Той скоро се присъедини към мен, облечен в новите си дрехи: ръждивочервена долна фланелка, която стоеше плътно под черно непромокаемо яке, черни панталони с еластични маншети, топли подплатени ръкавици, дебели вълнени чорапи и снегоходки. Похвалих външността му и се поздравих, че съм свършила добра работа.

Открихме, че възвръщането на Шала осигури на Кишан още шест часа, в които бе свободен от тигърския си облик. Вече бяхме наполовина приключили с търсенето си. Тигрите можеха да приемат човешки образ за дванайсет часа на денонощие.

Макар че бързах, Кишан ми напомни, че ще ни отнеме поне два пълни дни да слезем от планината. Когато си устроихме лагер на втората нощ, реших, че е време да поговоря с него за спасителния си план и да му покажа какво друго можеше да прави Шалът.

След като се настанихме в палатката, удобно направена от Шала, отворих ципа на спалния си чувал и го разстлах на пода. Убедих го да седне срещу мен и вдигнах тъканта.

— Добре, Шалът може да прави няколко неща. Може да се превръща или да създава всичко, направено от плат или естествени фибри. Не се налага да реабсорбира това, което създава. Може също и да зареже съответния предмет, и той губи магията на плата. Шалът може също да бъде оформян така, че да събере ветровете, като в историята за торбата на японския бог Фуджин. Третото, за което може да бъде използван, е… промяна на външността.

— Промяна на външността? Какво имаш предвид?

— Ъмм, как да го опиша? Виждал ли си някога как фокусник измъква заек от шапка или преобразява птица в перо?

— В двора наистина понякога идваха фокусници. Един от тях преобрази мишка в куче.

— Да! Нещо подобно е. Това е илюзия. Трик, извършван един вид със светлина и огледала.

— Как действа това?

— Помниш ли как Божествената тъкачка каза, че в тъкането има сила? Не само създава дрехите на съответния човек, но и те прави да приличаш на него. Ключът е, че трябва да бъдеш конкретен и да уловиш в ума си точно представата на кого искаш да приличаш. Ще опитам. Гледай и ми кажи дали се получава.

Казах:

— Маскировка, моля — Нилима.

Шалът се уголеми и се превърна в дълго парче искряща черна тъкан с цветове, които бързо се вихреха из нея. Платът проблясваше, сякаш украсен с инкрустирани с пайети от скъпоценни камъни, които се появиха за миг на повърхността, после изчезнаха. Светлината хвърляше отблясъци и се движеше из палатката като хиляди призми, които изстрелваха дъги във всички посоки.

Обвих тъканта около тялото си и се покрих цялата, включително косата и лицето. Кожата ми стана топла и усетих тръпки. Вихрещите се цветове бяха пъстри като дъгата и осветиха тъмното пространство, където седях, увита в топлото одеяло, в каквото се беше превърнал Шалът. Беше все едно да гледам шоу с лазерни светлини само за мен. Когато сиянието избледня, аз размотах одеялото и погледнах Кишан.

— Е?

Той отвори шокирано уста:

— Келс?

— Да.

— Ти… ти дори звучиш като Нилима. Облечена си като нея.

Погледнах надолу и открих, че нося сиво-синя копринена рокля, която свършваше до коленете ми. Краката ми бяха голи.

— Току-що осъзнах това. Замръзвам!

Кишан ме загърна с палтото си, после взе ръката ми и я огледа.

— Кожата ти изглежда като нейната. Дори имаш дългите й лакирани нокти. Невероятно!

Потреперих:

— Добре, демонстрацията приключи. Сериозно, замръзвам — Обвих отново плата около себе си и казах: — Обратно в моя образ, моля. — Цветовете отново започнаха да се вихрят и след една дълга минута махнах материята и се върнах към собствения си образ. — Сега ти опитай, Кишан. Нямам огледало. Искам да видя колко е точно.

— Добре. — Той взе Шала от мен и каза: — Маскировка — господин Кадам.

Уви шала около цялото си тяло. Когато минута по-късно го свали, открих, че седя срещу господин Кадам. Изглеждаше точно както го бях видяла за последно. Протегнах пръст и докоснах късата му брада.

— Леле! Наистина приличаш на него!

Опипах подгъва на панталона му.

— На пипане е като истински! Като съвършено копие!

Той докосна лицето си и потри с ръка късо подстриганата си коса.

Възкликнах:

— Я чакай малко! Ти дори си с неговия амулет! Усещаш ли го истински?

Той докосна амулета и опипа верижката:

— Изглежда истински, но не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Носих амулет през по-голямата част от живота си, а когато ти дадох да носиш моя, можех да почувствам отсъствието му. Този не го усещам като истински. Не го усещам силен. Освен това е по-лек на тегло и повърхността е леко различна.

— Хмм, това е интересно. Още не знам дали мога наистина да почувствам мощта му.

Пресегнах се и докоснах амулета около врата му, а после го сравних с моя.

— Мисля, че този е направен от някакъв плат.

— Наистина ли? — Той го потри между пръстите си. — Права си. Повърхността е леко протрита. Наистина ли не можеш да почувстваш силата на амулета?

— Не.

— Е, ако си го носила толкова много години като мен, щеше да я чувстваш.

— Може би е нещо, което само вие тигрите можете да почувствате, тъй като сте толкова тясно свързани с него.

— Може би. Ще трябва да питаме господин Кадам за това.

Кишан прие отново собствения си образ.

— И така, какъв точно е планът ти, Келс?

— Ами, все още не съм измислила всички подробности, но си мислех, че може би можем да приемем образите на стражите на Локеш и да се промъкнем там, където държат Рен.

— В такъв случай да не планираш размяна? Амулет срещу Рен?

— Не и ако можем да го избегнем. Иска ми се това да е последен вариант. Големият проблем с плана е, че не знам къде държат Рен. Казах ти, че видях Рен във видението, но видях също и човек, когото се надявам, че господин Кадам може да разпознае.

— Как да го разпознае?

— Косата и татуировките му бяха уникални. Не съм ги виж дала никога преди.

— Несигурно е, Келс. Да разпознаем откъде е прислужникът не означава непременно, че това е мястото, където Локеш държи Рен.

— Знам, но това е всичко, на което можем да се опрем.

— Добре, значи имаме начин. Само трябва да намерим мястото.

— Правилно.

 

 

На другия ден най-накрая напуснахме линията на снеговете и продължихме да се придвижваме бързо надолу по склона. Кишан беше спал в образа си на тигър, затова вървя с мен в образа на човек през по-голямата част от деня, което ни даде шанс да поговорим. Той каза, че се чувствал задушен, когато е принуден да се върне в тигърския си образ. Подобно на Рен сега, когато беше вкусил от преживяването да е в човешки образ, копнееше отчаяно за това.

Опитах се да му припомня, че дванайсет часа е много по-добре от шест. Сега можеше да спи като тигър и да прекарва по-голямата част от будните си часове като човек, но въпреки това той се оплакваше.

По време на едно затишие в разговора, казах:

— Кишан?

Той изсумтя, когато се подхлъзна леко по склона върху малко разпилян чакъл:

— Да?

— Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш за Локеш. Къде го срещна? Какъв е? Разкажи ми за семейството му, за съпругата му, за биографията му. Всички тези неща.

— Добре. Като за начало, той не произхождаше от кралски род.

— Какво искаш да кажеш? Мислех, че е владетел.

— Беше, но не е такъв по произход. Когато го срещнах за първи път, беше кралски съветник. Беше се издигнал бързо до влиятелен пост. Когато кралят почина неочаквано, без да остави потомство, Локеш прие кралския сан.

— Хм, там вероятно се крие интересна история. Много бих се радвала да чуя историята за издигането му на власт. Нима всички просто го приеха като новия крал? Никакви възражения ли нямаше?

— И да е имало, той бързо надуши всяко недоволство и се залови да създаде мощна армия. Онова кралство винаги е било много мирно и никога не сме имали проблем с тях, докато Локеш пое властта. Дори тогава той винаги много внимаваше в близост до семейството ми.

Между армиите ни избухваха дребни сблъсъци, за които той винаги твърдеше, че не знае. Сега мислим, че е събирал разузнавателни сведения, защото схватките винаги ставаха в ключови военни области. Той ги пренебрегваше като дребни неразбирателства и ни уверяваше, че ще порицае оцелелите.

— Оцелелите? Какво искаш да кажеш?

— Схватките често водеха до смъртта на негови войници. Той използваше войниците си като заменяеми инструменти. Изискваше от тях пълно подчинение и те му го даваха.

— И никой в семейството ти никога не заподозря нещо?

— Ако някой го заподозря, това беше господин Кадам. По това време той беше военачалник и смяташе, че става нещо повече от това войниците да разберат погрешно получените заповеди. Никой друг обаче не заподозря Локеш. Той бе много обаятелен, когато ни гостуваше. Винаги се държеше смирено и скромно в близост до баща ми, но през цялото време студено е пресмятал и планирал падението ни.

— Локеш има ли някакви слабости?

— Мисля, че знае повече за моите слабости, отколкото аз — за неговите. Предполагам, че е тормозил Йесубай. Според него, съпругата му била починала много преди да го срещнем. Йесубай никога не говореше за майка си, а на мен никога не ми дойде на ум да попитам. Доколкото знам, не са му останали никакви близки, никакво поколение, освен ако не си е взел друга жена. Той жадува за власт. Това би могло да е слабост.

— Алчен ли е за пари? Можем ли да предложим да откупим свободата на Рен?

— Не. Той използва парите само като средство да се сдобие с още власт. Не го е грижа за скъпоценните камъни или златото. Може и да твърди друго, но не бих му се доверил. Той е амбициозен човек, Келси.

— Знаем ли нещо за другите парчета от амулета? Например откъде ги е взел?

— Единственото, което знам за амулета, е каквото ни разказаха родителите ни. Казаха, че парчетата от амулета се носели от петима военачалници и се предавали през вековете. Семейството на майка ми имаше едно парче и семейството на бащи ми имаше друго. Така всеки от нас с Рен получи по едно. Това, което носи, беше на майка ни, а господин Кадам носи това на баща ни. Нямам представа как Локеш се е сдобил с другите три парчета. Никога не бях чувал за други парчета от амулета, докато Локеш не ги спомена. Рен и аз носехме нашите под дрехите си и те бяха грижливо пазени семейни реликви.

— Може би Локеш е намерил списък на семействата, на които са били поверени? — казах замислено.

— Може би. Но никога не съм чувал за такъв списък.

— Родителите ви знаеха ли, че амулетите имат сила?

— Не. Не и докато не бяхме преобразени в тигри.

— Не сте имали дядо, който да е живял дълго като господин Кадам?

— Не. Семейството ни беше плодовито и от двете страни на рода. Винаги имаше млад крал, на когото да предадем амулета, а в нашето семейство традицията повеляваше да предадем амулета, когато момчето навърши осемнайсет. Нашите предци имаха по-дълъг живот от обичайното, но тогава продължителността на живота беше значително по-кратка, отколкото е днес.

— За нещастие, нищо от тази информация не ни намеква с нищо, за която и да е от слабостите на Локеш.

— Може би намеква.

— Как така? — попитах.

— Той жадува за власт повече, отколкото, за каквото и да е друго. Тъй като се стреми да получи парчетата от амулета на всяка цена, тогава това е неговата слабост.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що видяхме Шала да създава копие на амулета, когато приех облика на господин Кадам. Ако вземе копието на амулета, ще помисли, че е спечелил.

— Но ние не знаем дали копието на амулета може да бъде свалено от врата на човека, или не. Дори и да може, не знаем колко дълго ще изтрае.

Кишан сви рамене и каза:

— Ще го изпробваме, когато се върнем.

— Добра идея.

Препънах се в един голям камък и Кишан ме хвана. Задържа ме само за миг, усмихна се и отметна косата от лицето ми.

— Почти стигнахме. Можеш ли да продължиш, или имаш нужда да си починеш? — попита напрегнато той.

— Мога да продължа.

Той ме пусна и взе раницата от раменете ми.

— Кишан, искам да ти благодаря за всичко, което направи в Шангри-ла. Нямаше да успея без теб.

Той преметна раницата на едното си рамо и застана неподвижно, оглеждайки ме замислено за минута.

— Нали не мислеше, че бих те оставил да отидеш сама?

— Не, но съм признателна, че беше с мен.

— Признателност е всичко, което ще получа, нали?

— На какво друго се надяваше?

— Обожание, преданост, привързаност, увлечение или просто да ме намираш за неустоим.

— Съжалявам, Дон Жуан. Ще трябва да се задоволиш с неувяхващата ми признателност.

Той въздъхна драматично:

— Предполагам, че това е толкова добро начало, колкото и всяко друго. Какво ще кажеш просто да обявим, че сме кит. Всъщност така и не ти благодарих, задето ме убеди да си дойда у дома. Аз… открих много неща в това да съм си у дома, които харесвам.

Усмихнах му се:

— Имаме сделка.

Той преметна ръка през раменете ми и продължихме похода си.

— Питам се дали ще се натъкнем пак на онзи стар мечок.

— Ако се случи, би трябвало да мога да го удържа този път. Не се сетих да използвам силата си, когато се натъкнахме на него за пръв път. Очевидно не ме бива особено за воин.

— Би се с птиците много добре. — Той се ухили. — Винаги бих влязъл в битка заедно с теб. Нека ти разкажа за онзи път, когато оставих меча си у дома. — Той ме целуна по челото и се унесе в спомени за по-щастливи времена.

 

 

По здрач видяхме малък огън в далечината в подножието на планината. Кишан ме увери, че това е лагерът на господин Кадам. Каза, че можел да усети мириса му по вятъра. През последната половин миля ме държеше за ръката, защото стана твърде тъмно, за да виждам. Когато се приближихме, едва различих сянката на господин Кадам в палатката.

Приближих се до палатката и казах:

— Чук-чук. Малко място вътре за двама лутащи се странници?

Сянката се раздвижи и ципът на палатката се смъкна.

— Госпожице Келси? Кишан?

Господин Кадам излезе навън и ме грабна в силна прегръдка. После се обърна да потупа Кишан по гърба.

— Сигурно замръзвате! Влизайте. Ще направя горещ чай. Нека само да донеса чайник, за да го сложа на огъня.

— Господин Кадам, не се налага да правите това. Имаме Златния плод, помните ли?

— Ах, да, забравих.

— Имаме и още нещо.

Свалих от врата си Шала с цвят на аметист, при което той стана тюркоазен.

— Меки възглавнички, моля, и дали може да направиш палатката само мъничко по-голяма? — помолих.

Тюркоазените нишки незабавно се раздвижиха и се разтегнаха. Няколко започнаха да тъкат големи възглавници с различни цветове, а друго парче се отдели и започна да се усуква през края на палатката. След няколко мига можахме да седнем удобно върху големи възглавници в палатка, която беше станала двойно по-голяма. Господин Кадам наблюдаваше мълчаливо движещите се нишки, опиянен.

За малко се затрудних, докато се измъкна от якето си, но Кишан ми помогна.

Господин Кадам попита:

— Значи действа като Златния плод, с изключение на това, че тъче нишки?

— Да, донякъде.

Господин Кадам промърмори:

— „На Индия народът нови дрехи ще получи“.

— Хм. Предполагам, че можем да облечем народа на Индия с това нещо. Странно, че това не ми беше хрумнало преди. Чакайте малко. В пророчеството не се ли казваше нещо и за „маскировката на главатаря“?

Господин Кадам разрови някакви книжа и измъкна копие от пророчеството.

— Да. Тук пише: „Оръжията и видът прикрит прогонват тез, които ви следят“. Това ли имате предвид?

Засмях се:

— Да, в такъв случай има логика. Виждате ли, Божествения шал може да прави и още две неща. Искам да кажа, освен да прави дрехи и да тъче разни неща. Може да събира ветровете като торбата на бог Фуджин.

Господин Кадам възкликна:

— Подобно на меха с ветровете, който Одисей получил от Еол? Коженият мях на Одисей, пристегнат със сребърна връв?

— Да, но не е кожена. Сребърната връв обаче ще свърши работа.

— Може би изпратена от някой бог на вятъра? Ваю? Стриборг? Ньорд? Пазузу?

— Не забравяйте Борей и Зефир.

Кишан ни прекъсна:

— Вие двамата може ли да говорите на английски, ако обичате?

Господин Кадам се засмя:

— Съжалявам, отнесох се за минута.

— Искаш ли да му покажем сега, Кишан? — попитах.

— Разбира се.

Господин Кадам се надвеси напред:

— Какво да ми покажете, госпожице Келси?

— Ще видите. Само гледайте.

Кишан взе Божествения шал, промърмори: „Маскировки“, и го усука около тялото си. Шалът се удължи и стана черен с развихрени цветове.

— Искам да видя дали ще проработи, без да изрека на глас име, както прави Златния плод.

— Да. Добра идея — отговорих.

Когато Кишан махна Шала от лицето си, бях неподготвена какво ще видя. Беше Рен. Той бе приел образа на Рен. Сигурни видя зашеметеното ми изражение.

— Съжалявам. Не исках да шокирам господин Кадам, като му покажа собственото му лице.

— Няма нищо. Просто бързо се преобрази обратно, моля те.

Той го направи, а господин Кадам седеше там, слисан и онемял. Не можех да говоря. Да видя Рен да седи там — дори и като знаех, че всъщност това е Кишан — беше изключително тежко. Трябваше да стъпча всички емоции, които изплуваха на повърхността.

Кишан бързо заговори вместо мен и обясни:

— С Шала можем да приемаме образа на други хора. Келси се преобрази като Нилима, а аз се превърнах във вас. Трябва да пробваме различни образи, за да можем да разберем докъде се простират възможностите на Шала за маскировка.

— Просто… удивително! — изпелтечи господин Кадам. — Ъъ, Кишан, може ли?

— Разбира се.

Той подхвърли шала на господин Кадам. Цветовете му се смениха в мига щом пръстите му докоснаха тъканта. Тя първо придоби кафяв цвят като горчица и стана маслиненозелена там, където връхчетата на пръстите му погалиха плата.

Подметнах закачливо:

— Май ви харесва, господин Кадам.

— Да, ами… представете си възможностите. Многото хора, на които Златния плод и този прекрасен плат могат да помогнат. Толкова много хора страдат от недостиг на храна и топли дрехи, и то не само в Индия. Това са наистина божествени дарове.

Оставих го да огледа Шала, докато аз поръчах на Златния плод да ни приготви чай от лайка със сметана и захар. Кишан не си падаше особено по чая, така че вместо това получи горещ шоколад с канела и бита сметана.

Попитах:

— Колко време ни нямаше?

— Малко повече от седмица.

Бързо пресметнах наум от колко дни бяхме горе в планината.

— Добре. Времето ни в Шангри-ла не се броеше.

— Колко време бяхте в Шангри-ла, госпожице Келси?

— Не съм съвсем сигурна, но мисля, че беше почти две седмици. Горе-долу толкова ли е?

Погледнах Кишан. Той кимна безмълвно и отпи от шоколада си.

— Господин Кадам, колко скоро можем да потеглим?

— Можем да тръгнем призори.

— Искам да се прибера у дома колкото може по-скоро. Трябва да се подготвим да спасим Рен.

— Можем да пресечем границата и да влезем в Индия от провинция Сикким. Ще бъде много по-бързо, отколкото да минаваме отново през Хималаите.

— Колко дълго?

— Зависи колко бързо ще преминем границата. Ако няма проблеми, може би няколко дни.

— Добре. Имаме да ви разказваме толкова много неща. Толкова много за обсъждане.

Господин Кадам отпи от чая си и ме погледна замислено:

— Госпожице Келси, напоследък не спите добре. Очите ви са уморени.

Той погледна Кишан за момент, а после отпи пак:

— Мисля, че е добре да ви оставим да се наспите. Предстои ни дълго пътуване и можем да обсъдим много неща по пътя.

— Съгласен съм — вметна Кишан. — Последните няколко дни ти се отразиха тежко. Почини си, bilauta.

Допих чая си:

— Предполагам, че имате числено превъзходство. Чудесно, тогава всички да поспим и ще можем да тръгнем по-рано сутринта.

Използвах Шала, за да направя нов спален чувал и възглавници за всички ни. Приспа ме тихият звук, докато господин Кадам и Кишан разговаряха меко на родния си език.

 

 

На другия ден започнахме пътуването си към къщи. Успяхме да преминем митниците, а после изминахме почти половината път до къщи, преди да спрем в един хотел в Гая. Редувахме се да караме и да подремваме отзад. Кишан също участваше в редуването, но господин Кадам го държеше под око, все още нащрек заради катастрофата с джипа в Индия.

Докато пътувахме, разказахме на господин Кадам всичко. Започнах с връх Еверест и мечока. Кишан разказа как ме е пренесъл през портите на духа и как вървяхме пеш през рая.

Господин Кадам бе очарован от силваните и задаваше десетки въпроси. Докато шофирах, той си водеше изобилни бележки. Искаше да поддържа подробен архив на пътуването ни и слушаше внимателно, и изписваше страница след страница с изящния си почерк. Зададе множество конкретни въпроси за изпитанията на четирите дома и за железните стражеви птици. Непрекъснато кимаше, сякаш бе очаквал случването на едно или друго нещо.

В хотела седнахме около малка маса и му показахме снимките, които Кишан направи на Ноевия ковчег, на Световното дърво, силваните и четирите дома. Нагледният материал ни помогна да си спомним още подробности, а господин Кадам извади отново бележника си и започна да пише усърдно.

Кишан ми показа фотоапарата и попита:

— Какво е това?

Обърнах апарата в различни посоки и се засмях:

— Това е едно от очите на Хугин. Виждаш ли? Ето го гнездото.

Кишан го взе обратно и прехвърли още няколко снимки.

— Защо не взе фотоапарат в Кишкинда?

Свих рамене, но господин Кадам обясни:

— Не исках да я обременявам с твърде много тежки предмети. Тя имаше нужда от вода и храна и освен това нямах представа, че ще отсъства толкова дълго или че ще продължат и ще минат, след като открият пролуката.

Кишан изсумтя и каза:

— Определено ще си направя копие от тази, apsanas rajkumari.

Подаде ми фотоапарата. Беше снимката, на която носех роклята от паяжина с „шноли“ от феите. Приличах на принцеса със сияеща кожа и светнали очи. Косата ми се спускаше на меки вълни по гърба и едва различих розова фея, надзъртаща зад кичур коса, за да види лицето ми. Господин Кадам погледна през рамото ми.

— Много ви отива, госпожице Келси.

Кишан се засмя:

— Трябваше да я видите лично. Много й отива, е слабо казано.

Господин Кадам се усмихна под мустак и отиде да извади чантата си от колата.

Кишан затвори вратата, върна се на масата и подпря хълбок на нея. Сви длани, повдигна коляно и ме погледна със сериозно изражение:

— Всъщност бих казал, че никога не съм виждал нищо по-красиво.

Закърших нервно ръце:

— Е, винаги е много впечатляващо, когато някой преминава през преобразяване. Едно преобразяване в стила на феите би било ужасно модно в салоните.

Той стана, хвана ме за лакътя и ме завъртя.

— Не преобразяването е това, което те направи красива. Ти си винаги красива. Преобразяването само подчерта онова, което вече беше налице. — Повдигна брадичката ми с пръст и ме погледна в очите. — Ти си прекрасна жена, Келси.

Положи топлите си длани върху голите ми ръце и ги потри леко. Притегли ме по-близо и очите му се стрелнаха надолу към устата ми. Доближи устни на сантиметри от моите. Нарочно притиснах ръце към гърдите му и казах укорително:

— Кишан.

— Харесва ми как казваш името ми.

— Моля те, пусни ме.

Той повдигна глава, въздъхна и каза меко:

— Рен… е един много, много голям късметлия.

Неохотно ме пусна, а после пристъпи до прозореца.

Заех се да събирам тоалетните си принадлежности и пижамата. Кишан ме загледа мълчаливо за минута, разтри буза и обяви:

— Мисля, че и аз имам нужда от преобразяване. Горещият душ ме зове.

Все още нервна, казах:

— Да. И мен. Един горещ душ ще е като истински рай.

Той повдигна вежда:

— Искаш ли първо ти?

— Не, върви.

Очите му проблеснаха, докато ме гледаше:

— Би било по-райско преживяване, ако ми кажеш, че искаш да пестиш водата.

Зяпнах шокирано:

— Кишан!

Той ми намигна:

— Не съм си го помислил. Не можеш да виниш един мъж, че е опитал.

От отговора ме спаси връщането на господин Кадам.

 

 

На втория ден с господин Кадам бяхме сравнили записките за видението, в което ни се яви Локеш. Той също бе забелязал татуирания слуга, който помагаше на Локеш, и смяташе, че външността му е достатъчно отличителна, за да проследим откъде е. Освен това, господин Кадам планираше дискретно да проучи офиса на Локеш в Мумбай.

Въздухът навън беше толкова задушен, че вероятно можехме да напълним шишетата си за вода като само ги провесим от прозореца. Минахме покрай храмове със златни куполи и хора, работещи в нивите си, и шофирахме над придошли реки и през наводнени пътища, но всичко, за което можех да мисля, беше да се върна при Рен. Всъщност единственото, което прекъсваше мислите ми за Рен, беше Кишан.

Нещо се беше променило между нас в Шангри-ла и не бях съвсем сигурна какво да правя по въпроса. Това, че прекарвах всичките тези седмици с Кишан, не помагаше. Той бе прекрачил границата на флиртуването и започваше да прави по-сериозни опити. Бях се надявала, че ще изгуби интерес.

Първоначално мислех, че колкото повече ме опознава, толкова по-малко ще ме харесва. Изглежда обаче, че имах точно противоположен ефект върху него. Наистина го обичах, но не хранех същите чувства, които той изпитваше към мен. Бях се научила да разчитам на него и да му имам доверие. Станал ми бе добър приятел, но бях влюбена в брат му. Ако бях опознала Кишан преди Рен, нещата може би щяха да са различни. Но не бях.

Мислите продължаваха да ме глождят, докато шофирах. Просто късмет ли беше, че срещнах първо Рен? Че имахме шанса да се влюбим? Ами ако в Америка ме бе последвал Кишан, а не Рен? Щях ли да направя различен избор?

Истината бе, че не знаех. Кишан беше много привлекателен, както външно, така и вътрешно. У него имаше нещо, нещо, което би накарало едно момиче да обвие ръце около него и да го задържи завинаги. Беше самотен. Търсеше дом, някой, който да го обича, като Рен. Имаше нужда някой да го приеме и да позволи на скитащия, изгубен тигър да си отдъхне. Лесно можех да си представя този някой да съм аз. Можех да се видя как се влюбвам в него и как съм щастлива с него.

Но после си помислих за Рен, който имаше същите качества, които обичах у Кишан. Рен също имаше нужда някой да го обича, да успокои неспокойния тигър. Но Рен и аз си пасвахме толкова по-лесно, сякаш той бе създаден специално за мен. Той беше всичко, което можех да си пожелая, събрано и обвито във великолепен пакет.

С Рен имахме толкова много общи неща. Обичах как ме наричаше с прякори. И как ми пееше и свиреше на китарата си.

Обичах начина, по който се вълнуваше, когато четяхме Шекспир, и как му харесваше да гледа филми и да вика насърчително за добрите герои. Как никога не мамеше, пък било то и за да спечели момичето, което обича.

Ако никога не бях срещнала Рен, ако Кишан беше онзи в цирковата клетка, можех да бъда щастлива и с него. Но с Рен, който ме обичаше и искаше да бъде с мен, никога не бих могла да бъда убедена да погледна в посоката на Кишан. Рен изпълваше света ми, дори когато не беше тук.

За Рен нямаше сиви нюанси. Той беше бялата котка, а Кишан беше черната, буквално. Проблемът бе, че аз просто не виждах Кишан по същия начин, както го виждаше Рен. Кишан също беше герой. И двамата бяха наранени. И двамата бяха страдали. А Кишан наистина заслужаваше щастлив завършек точно толкова, колкото и Рен.

Зад волана, Кишан от време на време хвърляше погледи в огледалото за обратно виждане, наблюдавайки ме.

Хапех устна, дълбоко замислена, когато той каза:

— Петаче за мислите ти.

Изчервих се и отвърнах:

— Просто си мисля за спасяването на Рен. — После се сгуших в седалката си и задрямах.

Когато колата най-накрая спря на автомобилната алея, Кишан внимателно ме разтърси и ме събуди:

— Прибрахме се, bilauta.