Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (20)

19. Лоши неща

Закусихме отново със силваните и ни подариха нови дрехи. Връчиха и на двама ни леки ризи, панталони в цвят каки, които леко сияеха, и подплатени с плюш ботуши. Попитах дали са кожени и мирните създания не знаеха за какво говоря. Когато обясних, те изглеждаха шокирани и казаха, че в царството на силваните никой не вреди на животните. Казаха, че феите тъчели всичките им платове и че на земята нямало толкова фина или мека и прекрасна материя.

Съгласих се с тях. Те ни казаха, че докато някой пътува из царството на силваните, прекрасното на изтъкания от феите плат е, че закачиш ли го на клона на някое дърво през нощта, феите почистват и поправят дрехите, докато спиш. Благодарихме им за даровете и се насладихме на почивката си. Докато се разполагахме на закуска, Фавн се появи, понесъл едно малко дете, и каза:

— Преди да тръгнете, имаме да ви помолим за една услуга. Семейството с новороденото бебе помоли да кръстите детето им, преди да потеглите.

Избъбрих:

— Сигурни ли сте? Ами ако му дам име, което не им харесва?

— Всяко име, което му дадеш, ще бъде чест за тях.

Преди да успея да изрека друго възражение, той положи миниатюрното дете в ръцете ми. Две малки зелени очи вдигнаха поглед към мен от мекото одеяло. Той беше прекрасен. Подруснах го леко в ръце и взех да му гукам. Посегнах с пръст да го потупам леко по носа и да докосна меката му като пух сребриста коса. Малкото бебе, много по-подвижно, отколкото щеше да е едно новородено човешко бебе, протегна ръчичка да улови кичур от косата ми и дръпна.

Кишан се надвеси и внимателно измъкна косата ми от пръстите на бебето. После отметна останалата част от косата ми през рамото. Посегна да докосне ръчичката на бебето и то сграбчи пръста му. Той се засмя:

— Има силна хватка.

— Наистина. — Вдигнах поглед към Кишан. — Бих искала да го кръстя на дядо ти, Тарак, ако нямаш нищо против.

Златистите очи на Кишан заискриха:

— Мисля, че би му харесало да си има съименник.

Когато казах на Фавн, че бих искала името на бебето да бъде Тарак, силваните нададоха ликуващи възгласи. Тарак се прозина сънено, без да се впечатли от новото си име, и започна да си смуче палеца.

Кишан обгърна раменете ми с ръка и се наведе да прошепне:

— Ще бъдеш добра майка, Келси.

— Точно сега съм по-скоро леля. Ето. Твой ред е.

Подадох бебето на Кишан и той положи малкото създание в сгъвката на ръката си и му заговори тихо на родния си език. Отидох да се преоблека и да си сплета косата. Когато се върнах, той люлееше спящото бебе в прегръдките си и се взираше замислено в личицето му.

— Готов ли си да тръгваме?

Той вдигна поглед към мен с нежно изражение:

— Мисля, че да. Само да се преоблека и аз.

Предаде бебето на семейството му. Преди да тръгне, лекичко докосна с пръст бузата ми и ми се усмихна. Докосването му беше колебливо и нежно. Когато се върна, се сбогувахме със силваните и взехме багажа си, който сега съдържаше тънката ми паяжинена рокля, няколко медени сладкиша и шишенце с цветен нектар, и се отправихме на изток.

Изглежда, Кишан знаеше къде отива, затова тръгна начело. Често го хващах да ме наблюдава, взирайки се в мен със странна усмивка на лицето. След като вървяхме около час, попитах:

— Какво ти става днес? Държиш се различно.

— Така ли?

— Да. Искаш ли да споделиш?

Той се поколеба за един дълъг миг, а после въздъхна:

— Един от сънищата ми беше за теб. Седеше облегната в едно легло, уморена, но щастлива и прекрасна. Държеше в ръце новородено момченце. Нарече го Аник. Беше твой син.

— О! — Това обяснява защо се отнася различно към мен. — Имаше ли… някой друг там с мен?

— Имаше, но не можах да видя кой.

— Разбирам.

— Той приличаше на нас, Келси. Искам да кажа… или е на Дхирен, или… е мой.

Какво? Наистина ли казва каквото си мисля, че казва? Извиках в ума си образа на сладко невръстно момченце с наситено сините очи на Рен; в един миг очите смениха цвета си и станаха златисти като аризонска пустиня. Прехапах нервно устна. Това не беше добре. Възможно ли беше Рен да не оцелее? Някак в крайна сметка да остана с Кишан? Знаех, че Кишан има чувства към мен, но не можех да си представя някакво бъдеще, в което бих избрала него вместо Рен. Може би нямаше да имам избор. Трябваше да разбера!

— А видя ли… ъъ… очите на бебето?

Той се поколеба и се вгледа внимателно в лицето ми, после каза:

— Не. Очите му бяха затворени. Спеше.

— О! — Тръгнах отново напред.

Той ме спря и докосна ръката ми:

— Веднъж ме попита дали искам дом и семейство. Не мислех, че някога бих го искал без Йесубай, но като те видях така в съня си, с онова малко бебе… да, искам. Искам го. Искам… теб. Видях го и изпитах… собственическо чувство и гордост. Наистина искам живота, който видях в съня си, Келс. Помислих си, че е редно да знаеш това.

Безмълвно кимнах и се раздвижих смутено, докато ме наблюдаваше.

Той попита:

— Има ли някой твой сън, който би искала да споделиш с мен?

Поклатих глава и се заиграх с подгъва на изтъканата си от феите риза:

— Не, всъщност не.

Той изсумтя и отново тръгна напред.

Бебе? Винаги бях искала да бъда майка и да имам семейство, но никога не си бях представяла, че ще имам двама мъже братя, състезаващи се за вниманието ми. Ако Рен по някаква причина не оцелее… Не. Ще спра тази посока на мислене още сега. Ще оцелее! Ще направя всичко по силите си да открия Локеш. Ако това ме излага на опасност, така да бъде.

Вървяхме цял следобед, като спирахме да си почиваме по пътя. Бях изключително смутена от признанието на Кишан. Не исках да се занимавам с това. Не исках да го нараня. Имаше толкова много нерешени въпроси. В ума ми се оформяха думи, но не можех да намеря куража да засегна темата. Лоша работа!

Сърцето ми крещеше, че иска Рен, но умът ми напомняше, че невинаги получаваме каквото искаме. Исках си и родителите обратно, а това беше невъзможно. Мислите ми бушуваха като кипяща вода, с идеи и мисли, избухващи в обвито в пара небитие, когато стигнеха повърхността.

Не говорехме много, освен, за да кажем нещо от рода на „Внимавай с онзи пън“, или „Внимателно с локвата“. Сега ми се струваше различно да разговарям с Кишан, неловко. Струваше ми се, че очаква нещо от мен, нещо повече, отколкото можех да му дам.

Той поведе към редица от хълмове и се отправи към малка пещера в подножието на един. Когато пристигнахме, надникнах в мрачното дълбоко място.

— Страхотно. Още една пещера. Не обичам пещери. Дотук опитът ми с тях не е хубав.

Той отвърна:

— Всичко ще бъде наред. Довери ми се, Келс.

— Както кажеш. Води нататък, ако обичаш.

Чух бръмчене, което ставаше все по-силно, колкото по-навътре навлизахме. Беше тъмно. Извадих фенерчето си и го завъртях наоколо. Светлината проникна през терена отгоре на няколко места, осветявайки скалите и земята с тънки стълбчета светлина. Нещо докосна лицето ми. Пчели! Пещерата беше пълна с пчели. От стените капеше пчелен восък. Сякаш бяхме влезли в огромен кошер. В средата на пещерата върху пиедестал беше поставен каменен предмет с дупка на върха, който приличаше доста на кошер.

— Олтарният камък!

Една пчела се промъкна надолу по яката на ризата ми и ме ужили.

— Оу! — Цапнах насекомото с ръка.

— Шшт, Келс. Тихо. Ще ни закачат по-малко, ако се движим бавно и тихо и приключим с това, което дойдохме да направим.

— Ще опитам.

Рояци пчели кръжаха гневно около нас. Имах нужда от цялата си решителност, за да не ги прогоня грубо от тялото си. Няколко бяха кацнали върху дрехите ми, но изглеждаше, че жилата не можеха да пробият изтъкания от феите плат. Почувствах ужилване по китката си и мушнах ръце в дългите си ръкави, като ги придържах затворени. Приближих се до камъка и погледнах вътре.

— Не се случва нищо — казах.

— Опитай се да използваш силата си.

Кишан беше ужилен няколко пъти по лицето; всъщност, веждата му отичаше. Изтръсках ръце от ръкавите си и трепнах, когато една пчела се възползва от възможността да се прокрадне нагоре по ръката ми. Положих двете си длани от двете страни на камъка и призовах горещината да се надигне от корема ми. Огнена топлина се стрелна надолу по ръцете ми и навътре в камъка.

Камъкът стана жълт, после оранжев, а после — яркочервен. Чух съскащ звук отвътре и усетих мирис на газови изпарения. Пушлив газ започна да изпълва пещерата и пчелите станаха мудни и отпуснати. Пльоснаха на пода на пещерата като тлъсти дъждовни капки и заспаха.

— Мисля, че може би ще трябва да вдишаш изпаренията, Келс, като онези оракули, за които говореше господин Кадам.

— Добре, готово.

Надвесвайки се, вдишах дълбоко. Видях комети и цветове. Очертанията на Кишан станаха разкривени, тялото му — усукано и издължено. После бях всмукана в мощно видение. Когато се събудих, бяхме отново в джунглата, а Кишан мажеше ужилванията ми с някакво лепкаво вещество с цвят на ларви. Да кажа, че от мазилото се носеше силен мирис, би било ужасно слабо казано. Вонята проникваше в косата ми, в дрехите ми и във всичко около нас.

— Ъх! Това нещо е гадно! Какво е?

Той протегна към мен една стъкленица:

— Силваните ни го дадоха, когато им казах, че ни предстои да видим много пчели. Никога не бяха чували за пчели, които жилят, но мажат с този мехлем дърветата, за да излекуват нараняването, когато вятърът откърши някой клон. Смятаха, че ще помогне.

— Кога им каза, че ще ходим в пещера с пчели?

— Когато ти се преобличаше. Те казаха, че тази пещера с пчели е извън тяхното царство.

— Мирише ужасно.

— Но какво е усещането?

— Усещането е… хубаво. Успокояващо и хладно.

— Тогава предполагам, че можеш да изтърпиш миризмата.

— Предполагам.

— Е, успя ли? Видя ли дървото?

— Да. Видях дървото и четирите дома, а и още нещо.

— Какво още?

— Както каза ти преди, в градината има змия. За да съм точна, много голяма змия, увита около основата на дървото, която пречи на който и да било да стигне до него.

— Демон ли е?

Замислих се:

— Не. Просто изключително голяма змия, която си има задача. Знам как да стигна там. Следвай ме, а по пътя ще измислим какво да правим.

— Ясно. Преди да тръгнем обаче, имаш ли нещо против?

Подаде ми мехлема и аз започнах да мажа веществото по врата му. Той си свали ризата, за да мога да стигна до подутите червени ужилвания върху горната част на гърдите и на гърба му, и аз бързо минах зад него, за да скрия изчервеното си лице. Макар че се опитвах да не се бавя, нямаше как да не забележа, че бронзовата му кожа беше гладка и топла.

Когато заобиколих и застанах зад него, той отметна косата си от лицето и аз намазах зеления слузест мехлем по бузите и челото му. Близо до горната му устна имаше голямо ужилване. Докоснах го леко:

— Боли ли?

Погледът ми се премести от устните нагоре към очите му. Гледаше ме по начин, който ме накара да се изчервя.

— Да — отвърна тихо.

Очевидно бе, че не говореше за ужилването, затова не казах нищо. Можех да почувствам топлината от докосването му по лицето си, докато бързо приключвах с устната и брадичката му. Отдръпнах се възможно най-скоро и отново запуших стъкленицата, оставайки с гръб към него, докато си обличаше ризата.

— Да потегляме тогава, става ли? — Тръгнах и той ме настигна, нагаждайки се към темпото ми.

Вървяхме бързо още час-два и се разположихме на лагер, когато слънцето залезе. Тази вечер Кишан искаше нова история, затова му разказах една от историите за Гилгамеш.

— Гилгамеш бил много умен мъж. Толкова умен всъщност, че открил начин да се промъкне в царството на боговете. Сторил го, като се предрешил и се престорил, че се е отправил да изпълни много важна задача. Чрез хитро разпитване открил къде крият растението на вечността.

— Какво е растението на вечността?

— Не съм сигурна. Може да са били чаени листа или нещо, което боговете слагали в салатата или храната си. Или може би приличало на билка, или може би дори дрога като опиума, но важното е, че той го откраднал. Четири дни и нощи бягал, без да спира да си почине, за да може да се спаси от гнева на боговете. Когато боговете открили, че растението е откраднато, се разгневили и обявили, че ще има награда за всеки, който успее да спре Гилгамеш. На петата вечер Гилгамеш бил толкова уморен, че трябвало да легне да си почине, пък било то и само за няколко мига.

Докато спял, една подла змия минала наблизо, отправяйки се на вечерния си лов. Натъкнала се на уханното растение, което Гилгамеш бил сложил в торбичка от заешка кожа. Като си мислела, че лесно е успяла да си намери заек за вечеря, змията погълнала цялата торба наведнъж. На другата сутрин всичко, което Гилгамеш намерил, била една змийска кожа. Това бил първият път, в който змия сменяла кожата си. Оттогава хората казват, че змиите са вечни по природа. Когато змия сменя кожата си, тя умира и се ражда отново.

Замълчах. Кишан не продумваше.

— Остана ли буден този път? — попитах.

— Да. Историята ти ми хареса. Приятни сънища, bilauta.

— И на теб.

Но аз не можах да заспя. Мислите за златооко бебе ме държаха будна дълго време.

 

 

Отне ни два дни да открием това, което търсех. Знаех, че дървото е в просторна долина и че ако се изкачим между върховете близнаци, ще го видим. Стигнахме до върховете първия ден и прекарахме почти целия втори ден в катерене. На едно място, подходящо за наблюдение, най-накрая се загледахме надолу.

Бяхме толкова високо, че облаци закриваха гледката. Когато вятърът най-сетне започна да ги разкъсва, ми се стори, че долината беше покрита с гора. Дърветата изглеждаха толкова високи, че се губеха над нас в облаците. В моето видение за олтарния камък видях само едно дърво с огромен ствол.

Въпреки че всичко изглеждаше напълно объркано, тръгнахме да слизаме в долината. На около половината път надолу облаците се разпръснаха и аз шокирано осъзнах, че това, което гледах, изобщо не беше гора от дървета, а клоните на едно гигантско дърво, дърво, чиито клони се простираха по-нависоко от планините. Когато посочих това на Кишан, той ми напомни за проучването на господин Кадам. Изрових листовете от раницата и зачетох, докато слизахме в долината.

— Той каза, че това е великанско световно дърво с корени, които се спускат до подземния свят, и листа, които докосват небесата. Предполага се, че е хиляда фута широко и няколко хиляди фута високо. Предполагам, че е това.

Кишан отвърна сухо:

— Така изглежда.

Когато стъпихме на дъното на тревистата долина, проследихме един гигантски клон обратно до ствола. Тъй като слънцето не можеше да проникне в масивните клони, той беше тъмен, студен на пипане и неподвижен под покрива от листа.

Вятърът вееше през големите листа, които бяха дълги колкото тялото ми. Удряха се с плющене в клоните като дрехи върху въже за простиране. Зловещи, странни шумове измъчваха слуха ни. Скърцайки и стенейки, вятърът намираше начини да духа над и през могъщите клони, като ни създаваше усещането, че вървим през обитавана от призраци гора.

Кишан дойде по-близо до мен и протегна ръка. Поех я с благодарност и се опитах да пренебрегна чувството, че някой ме наблюдава. Кишан също го усети и каза, че било сякаш някакви странни създания ни наблюдават изучаващо от горе. Опитах се да се засмея.

— Представи си колко ще са големи дървесните нимфи, които биха се родили от това дърво.

Намерението ми беше да прозвуча забавно, но възможността да е вярно накара и двама ни да погледнем предпазливо нагоре.

Часове по-късно най-накрая стигнахме до ствола. Простираше се като гигантска дървена стена, докъдето стигаха погледите ни. Най-близкият клон бе висок стотици футове. Беше прекалено висок, за да го достигнем, а нямахме в себе си екипировка за скално катерене.

Кишан каза:

— Предлагам да си направим лагер тук в подножието и да започнем да обикаляме и да се изкачваме около едната страна рано сутринта. Може би можем да намерим по-нисък клон или начин да се изкатерим по дървото.

— Звучи ми добре. Изтощена съм.

Чух плющене и с изненада видях черен гарван да се спуска на земята близо до лагера ни. Той ни изграчи и рязко размаха криле, докато отлиташе. Не се сдържах и си помислих, че това можеше да е лоша поличба, но предпочетох да не изказвам гласно тревогите си пред Кишан.

Когато тази вечер той помоли за някаква история, му разказах една, която бях прочела в книга, дадена ми от господин Кадам.

— Один е един от боговете на северните народи. Той има два гарвана, наречени Хугин и Мунин. Гарваните са прословути крадци, а Один изпращал тези два домашни гарвана по целия свят, за да крадат за него.

— Какво отмъквали?

— А, това е интересното. Хугин краде мисли, а Мунин — спомени. Один ги изпраща рано сутрин и те се връщат при него вечер. Кацат на раменете му и нашепват в ушите му мислите и спомените, които са откраднали. По този начин той знае всичко, което се е случило, и мислите и намеренията на всеки.

— Би било удобно да разполагаш с това по време на битка. Ще знаеш какви ходове е планирал врагът.

— Точно. И именно това правел Один. Един ден Мунин бил заловен от предател. Когато Хугин се върнал да нашепва мисли в ума на Один, той веднага ги забравил. Тази нощ вътре се промъкнал враг и надвил Один. След това хората спрели да вярват в боговете. Хугин отлетял и двете птици изчезнали. Легендата за гарваните на Один е една от причините виждането на гарван да е лоша поличба.

Кишан попита:

— Страхуваш ли се, че гарванът ще ти открадне спомените, Келс?

— Точно сега спомените ми са най-ценното нещо, което притежавам. Бих направила всичко, за да ги опазя, но не, не се страхувам от гарвана.

— В продължение на много време бях готов да дам всичко, та спомените ми да бъдат заличени. Мислех си, че ако мога да забравя случилото се, може да успея да продължа с живота си.

— Но ти не би искал да забравиш Йесубай, точно както аз не бих искала да забравя Рен или родителите си. Тъжно е да се помни, но това е част от същността ни.

— Хмм. Лека нощ, Келси.

— Лека нощ, Кишан.

 

 

На другата сутрин, докато прибирахме багажа си за тръгване, забелязах, че гривната медальон на Рен е изчезнала. С Кишан търсихме навсякъде, но не можахме да я намерим.

— Келс, фотоапаратът също липсва и всички сладкиши с мед.

— О, не! Какво друго?

Той многозначително погледна към шията ми.

— Какво? Какво става?

— Амулетът го няма.

— Какво е станало? Как са ни ограбили сред тази пустош? Как не съм могла да усетя как някой взема неща от тялото ми, докато спя? — изкрещях като обезумяла.

— Имам подозрение, че е бил гарванът.

— Но той не е истински! Той е просто мит!

— Ти сама каза, че митовете често се основават върху истини или частични истини. Може би птицата ги е взела. Щях да разбера, ако е бил човек. На птица не бих обърнал внимание, когато спя.

— Какво ще правим сега?

— Единственото, което можем да направим. Ще продължим пътя си. Все още имаме оръжията си и Златния плод.

— Да, но амулетът!

— Всичко ще бъде наред, Келс. Имай малко вяра, помниш ли? Както каза Океанския учител.

— Лесно ти е да говориш. На теб не са ти отмъкнали единствената снимка на Йесубай.

Той ме погледна безмълвно за миг.

— Единственият образ на Йесубай, който съм имал някога, е онзи в ума ми.

— Знам, но…

Той плъзна пръст под брадичката ми и повдигна лицето ми:

— Имаш шанс да си върнеш човека. Не се тревожи толкова много за снимката.

— Прав си, прав си. Знам. Да тръгваме тогава.

Избрахме лявата страна на ствола и тръгнахме. Стволът беше толкова огромен, че едва виждах извивката му в далечината.

— Какво ще стане, когато видим змията, Келс?

— Това не е зла змия. Тя просто пази дървото. Поне така изглеждаше от олтарния камък. Ако змията смята, че имаме основателна причина да минем, ще ни пусне. Ако не, ще се опита да ни спре.

— Хмм.

Час-два по-късно прокарвах пръст по кората, когато стволът се раздвижи.

— Кишан! Видя ли това?

Той се приближи до ствола и го докосна.

— Не виждам нищо.

— Сложи си ръката тук. Пипни ето… тук. Виждаш ли? Тъканта се променя. Ето! Пак помръдна! Сложи си ръката върху моята. Можеш ли да го почувстваш сега?

— Да.

Една част от ствола, широка около два метра, започна да се движи. Друг участък над нея се раздвижи в противоположната посока. Движенията изглеждаха познати, но не можех да ги свържа. Беше объркващо, все едно да видя гигантското дърво и по грешка да го помисля за цяла гора. Вятърът пухтеше около нас като дълбок, горещ ковашки мех. Струя горещ въздух, последвана от горещ вятър, разлюля ниската трева и накара косъмчетата на ръцете ми да се изправят.

Кишан вдигна поглед и замръзна:

— Не мърдай, Келси.

Въздухът започна да се движи по-силно, сякаш ковашкият мех се свиваше и разпускаше по-бързо.

Изсъсках:

— Какво има, Кишан?

Зад гърба ми се чу шумолене. Звучеше, сякаш някой влачи торба с труп в нея през купчина листа. Пукаха вейки, потрепваха листа и стенеха клони. Чух дълбок, съскащ глас:

— Защо ссссте дошшшшли в моята горрра?

Бавно се обърнах и се озовах пред гигантско, немигащо, обвито с рогови люспи око.

— Ти пазителката на световното дърво ли си?

— Даааааа. Защщщо сссссте тук?

Вдигнах поглед нагоре и нагоре, и още по-нагоре. Сега разбрах към какво бях гледала преди. Огромната змия се беше обвила около дървото, а двуметровите отрязъци бяха тялото й. Беше се прикрила съвършено. Всъщност докато гледах, тялото смени цвета си в тон с околната среда като хамелеон. Главата беше колкото хамъра на Рен и нямаше как да разбера точно колко дълго бе тялото. Кишан пристъпи до мен и взе ръката ми. Забелязах, че в другата небрежно държеше чакрама.

— Тук сме, за да потърсим ефирната награда, която почива в короната на дървото — заявих.

— Зашшшщо да ви пусссссссскам да минете? Защо ви трябва шшшшшшалът?

— Наградата е шал?

— Ддддааааа.

— Хм. Ами, трябва ни, защото ще помогне да развалим проклятието над двамата индийски принцове, а освен това ще помогне да спасим народа на тяхната страна.

— Кои сссссса теззззиииии прррринццццове?

— Това е Кишан. Брат му, Рен, беше отвлечен.

Огромната змия няколко пъти стрелна език към Кишан, който храбро издържа на инспекцията. Аз щях да побягна в другата посока.

— Не познавам теззззи брррррратя. Не можжжжжже да минете.

Огромната глава започна да се обръща, докато тежки пръстени се плъзгаха по земята. Почувствах подобно движение по ръката си и извиках:

— Чакай!

Змията се обърна отново към мен и наведе глава, за да ме види по-добре. Фаниндра се разгърна и се плъзна около тила ми. Вдигна глава към гигантското око и бързо показа езика си няколко пъти.

— Коооооояяяя ееее тттяяяя?

— Името й е Фаниндра. Принадлежи на богинята Дурга.

— Дургааааа. Чувала съм за тази богинннняяяяя. Таззззи ззззмия е нейна?

— Да. Фаниндра е тук да ни помогне по време на търсенето. Дурга я изпрати и ни даде оръжия.

— Раззззззбирррам.

Пазителката се вгледа с присвити очи във Фаниндра за един дълъг миг, сякаш обмисляше участта ни. Змиите сякаш общуваха безмълвно помежду си.

— Можжжже да прессссечете. Усссссещам, че целлллта ввви не е зловвввврррредна. Можжжже би ще усссссспеете. Можжжже би това е сссссъдбата ви. Кой ззззззнае? Ще минете преззззз четири дома. Домът на птиците. Домът на кратуните. Домът на ссссссирените. И домът на прррррилепите. Пазззззете сссссе. За да продължите, трррррябва да направите най-добрите иззззборри.

Двамата с Кишан се поклонихме:

— Благодарим ти, пазителко.

— Най-добрррри пожжжелания.

Гигантската змия люшна тежкото си тяло и голямото дърво потрепери. Пръстените й, обвити около ствола, започнаха да се движат и разделят, за да разкрият един таен проход в ствола и скрито стълбище. Фаниндра обви тялото си около ръката ми над лакътя и отново заспа.

Кишан мина през прохода и протегна длан. Стиснах здраво пръстите му и пристъпих във вътрешността на ствола с него. Имах достатъчно време да забележа, че подът беше покрит с дървени стърготини, когато змията се раздвижи. Тялото падна над прохода, запечатвайки ни в черния корен на гигантското вековно дърво.