Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (2)

1. Университетът в Западен Орегон^[1]

 

Няколко вцепеняващи ума часа по-късно самолетът най-сетне се приземи на летището в Портланд, Орегон. Когато краката ми докоснаха настилката на пистата, преместих поглед от терминала към сивото, задръстено от облаци небе. Затворих очи и оставих студеният бриз да вее над мен. Той носеше мириса на гората. Меки, подобни на роса капчици от неотдавнашен дъжд покриха ръцете ми. Хубаво ми беше да съм у дома.

Поемайки си дълбоко дъх, оставих Орегон да ме завладее. Бях част от това място, а то беше част от мен. Мястото ми беше тук. Тук бях израсла и бях прекарала целия си живот. Корените ми бяха тук. Родителите и баба ми бяха погребани тук. Орегон ме приветства като любимо дете, обгърна ме в прохладните си обятия, успокои бурните ми мисли и ми обеща покой чрез шепнещите си пинии.

Нилима ме бе последвала надолу по стъпалата и чакаше тихо, докато попивах с поглед познатото обкръжение. Чух бръмченето на далечен двигател и един кобалтовосин кабриолет зави зад ъгъла. Лъскавата спортна кола беше точно с цвета на неговите очи.

Господин Кадам трябва да е уредил колата. Завъртях очи при мисълта за скъпия му вкус. Господин Кадам мислеше за абсолютно всяка подробност — и винаги го правеше със стил. Поне колата е под наем — успокоих се замислено.

Прибрах чантите си в багажника и прочетох името отзад: „Порше Бокстър RS 60 Спайдър“. Поклатих глава и промърморих: „Бога ми, господин Кадам, също толкова доволна щях да съм да взема автобуса обратно до Сейлъм“.

— Какво? — попита любезно Нилима.

— Нищо. Просто се радвам, че съм у дома.

Затворих багажника и се отпуснах в синьо-сивата кожена седалка. Пътувахме мълчаливо. Нилима знаеше точно къде отива, затова дори не си направих труда да дам указания за посоката. Просто облегнах глава назад и загледах как небето и зеленият пейзаж прелитат светкавично покрай нас.

Коли, пълни с тийнейджъри, минаваха край нас и момчетата подсвиркваха. Възхищаваха се или на екзотичната красота на Нилима и дългата, тъмна коса, развяваща се на вятъра, или на хубавата кола. Не съм сигурна кое пораждаше подмятанията, но знаех, че не са за мен. Носех обичайната си тениска, маратонки и джинси. Тънки кичурчета от златистокафявата ми коса се усукваха около хлабавата плитка и шибаха кафявите ми, зачервени очи и изпъстреното със следи от сълзи лице. По-възрастните мъже също минаваха бавно покрай нас. Те не подсвиркваха, но определено се наслаждаваха на гледката. Нилима просто не им обръщаше внимание, а аз ги изключвах от съзнанието си, мислейки си: Сигурно изглеждам толкова ужасно, колкото се чувствам.

Когато навлязохме в търговската част на Сейлъм, минахме по моста на Марион Стрийт, който щеше да ни преведе през река Уиламет и да ни изведе на Магистрала 22, отправяйки се към земеделските земи на Монмът и Далас. Опитах се да кажа на Нилима, че е пропуснала един завой, но тя просто сви рамене и каза, че ще хванем пряк път.

— Разбира се — отвърнах саркастично, — какво са още няколко мили в пътуване, продължило с дни?

Нилима отметна прекрасната си коса, усмихна ми се и продължи да кара, маневрирайки в трафика към Южен Сейлъм. Никога преди не бях минавала оттук. Това определено беше дългият път към Далас.

Нилима подкара към голям хълм, обрасъл с гора. В продължение на няколко мили бавно си проправяхме път с лъкатушене нагоре по красивия път с дървета от двете страни. Видях черни пътища, които водеха навътре в дърветата. Тук-там из гората се показваха къщи, но в по-голямата си част районът беше непокътнат. Изненадах се, че градът не го беше прибавил към територията си и не бе започнал да строи там. Беше наистина прекрасно.

Забавяйки скоростта, Нилима свърна по един от частните пътища и се изкачи още по-високо по хълма. Макар че подминахме няколко криволичещи алеи за коли, не видях никакви къщи. В края на пътя спряхме пред две долепени къщи, сгушени насред гора от пинии.

Всяка от къщите близнаци беше огледален образ на другата. Всяка имаше два етажа с гараж и малък общ вътрешен двор. Всяка имаше голям еркерен прозорец, от който се разкриваше гледка към дърветата. Дървената облицовка на къщата беше боядисана в кедрово кафяво и много тъмно зелено, а покривът беше настлан със сивкавозелени керемиди. В известен смисъл малко приличаше на хижа.

Нилима се плъзна гладко в гаража и спря колата.

— Пристигнахме у дома — оповести тя.

— У дома? Какво искаш да кажеш? Няма ли да ме закараш в дома на приемните ми родители? — попитах, още по-объркана, отколкото досега.

Нилима се усмихна разбиращо. Каза ми кротко:

— Не. Това е вашата къща.

— Моята къща ли? За какво говориш? Аз живея в Далас. Кой живее тук?

— Вие. Заповядайте вътре и ще обясня.

Минахме през перално помещение и влязохме в кухнята, която беше малка, но имаше чисто нови уреди от неръждаема стомана, лимоненожълти завеси и стени, боядисани в лимоненожълти пастелни тонове. Нилима грабна две бутилки диетично безалкохолно от хладилника.

Пуснах раницата си на пода и заявих:

— Добре, Нилима, сега ми кажи какво става.

Тя пренебрегна въпроса ми. Вместо това ми предложи напитка, която отказах, а после ми каза да я последвам.

Въздъхвайки, изхлузих маратонките си, за да не изцапам луксозните килими и я последвах в дневната, която бе малка и симпатична. Седнахме на красив червеникавокафяв кожен диван. Висок библиотечен шкаф, пълен с класически книги с твърди корици, който вероятно струваше цяло състояние, ме зовеше примамливо от един ъгъл, докато слънчев прозорец и голям телевизор с плосък екран, окачен над полиран шкаф, също се съревноваваха за вниманието ми.

Нилима затършува из някакви книжа, оставени на една масичка за кафе.

— Келси — поде тя. — Тази къща е ваша. Тя е част от заплащането за работата ви в Индия това лято.

— Не е като да съм работила наистина, Нилима.

— Това, което направихте, беше възможно най-жизненоважната работа. Постигнахте много повече, отколкото изобщо някой от нас се надяваше. Всички сме ви много задължени и това е един малък начин да възнаградим усилията ви. Преодоляхте огромни препятствия и едва не изгубихте живота си. Всички сме ви много признателни.

Смутена, подхвърлих:

— Е, сега като поставяш така нещата — я чакай! Каза, че тази къща е част от заплащането ми? Нима има още?

Нилима кимна:

— Да.

— Не. Наистина не мога да приема този подарък. Цяла къща е прекалено много — да не говорим пък за нещо друго! Това е много повече, отколкото се споразумяхме. Просто исках малко пари, за да си платя учебниците. Той не бива да прави това.

— Келси, той настоя.

— Е, ще трябва да оттегли настояването си. Това е прекалено много, Нилима. Наистина.

Тя въздъхна и погледна лицето ми, на което бе изписана стоманена решителност.

— Той наистина иска да я получите, Келси. Това ще го направи щастлив.

— Е, добре де, но е непрактично! Как очаква да хващам автобуса за училище оттук? Планирам да се запиша в колежа, а това място не е точно близо до маршрута, на който и да е автобус.

Нилима ме погледна озадачено:

— Какво искате да кажете с това „хващане на автобус“? Предполагам, че ако наистина искате да пътувате с автобуса, можете да слезете с колата до автобусната спирка.

— Да отида с колата до автобусната спирка? Това звучи напълно безсмислено.

— Е, вие не говорите смислено. Защо просто не ходите на училище с колата си?

— Колата ми? Каква кола?

— Онази в гаража, разбира се.

— Онази в… О, не! Абсурд! Сигурно се шегуваш с мен!

— Не. Не се шегувам. Поршето е за вас.

— О, не, не е! Знаеш ли колко струва тази кола? Няма начин!

Измъкнах мобилния си телефон и потърсих телефонния номер на господин Кадам. Точно преди да натисна бутона за изпращане, ми хрумна нещо, което ме накара да се закова на място.

— Има ли още нещо, което би трябвало да знам?

Нилима трепна:

— Ами… той, освен това си позволи волността да ви запише в Университета на Западен Орегон. За занятията и учебниците вече е платено. Учебниците ви са на плота до списъка с предметите, които ще учите, суичър на „Уестърн Улф“ и карта на университетския комплекс.

— Записал ме е в Университета на Западен Орегон? — попитах, слисана. — Планирах да посещавам местния общински колеж и да работя, а не да посещавам Университета на Западен Орегон.

— Сигурно си е помислил, че в университет ще ви хареса повече. Започвате занятия другата седмица. Колкото до работата, може да работите, ако желаете, но няма да е необходимо. Освен това ви е открил банкова сметка. Новата ви банкова карта също е на плота. Не забравяйте да се подпишете на гърба.

Преглътнах:

— И… ъъ… точно колко пари има в тази банкова сметка?

Нилима сви рамене:

— Нямам представа, но съм сигурна, че са достатъчно да покриват разходите ви за живеене. Разбира се, никоя от сметките ви няма да се изпраща тук. Всичко ще се праща по пощата направо на счетоводител. Къщата и колата са платени, както и всичките ви разноски за колежа.

Тя плъзна към мен цял сноп документи, а после се облегна назад и отпи от диетичната си кола.

Шокирана, седях напълно неподвижно в продължение на минута, а после си спомних твърдата си решимост да се обадя на господин Кадам. Отворих телефона си и отново затърсих номера му.

Нилима ме прекъсна:

— Сигурна ли сте, че искате да върнете всичко това, госпожице Келси? Знам, че той много държи на това. Иска да получите тези неща.

— Е, господин Кадам би трябвало да знае, че нямам нужда от милостинята му. Просто ще обясня, че общинският колеж е повече от достатъчен и нямам абсолютно нищо против да се настаня в общежитието и да вземам автобуса.

Нилима се надвеси напред:

— Но, Келси, не беше господин Кадам този, който уреди всичко това.

— Какво? Щом не е бил господин Кадам, тогава кой… О! — Рязко затворих телефона си. Нямаше начин да позвъня на него, каквото и да става. — Значи той държи много на това, така ли?

Извитите вежди на Нилима се събраха в красиво изражение на объркване:

— Да, бих казала, че да.

Сърцето ми почти се разкъса на парченца, задето го зарязах на 7196,25 мили оттук, в Индия, а той все още някак успява да ме задържи.

Изръмжах:

— Чудесно. Той и бездруго винаги получава каквото иска. Няма смисъл да се опитвам да върна това. Той просто ще измисли някакъв друг невероятен и твърде скъп подарък, който само ще усложни отношенията ни още повече.

Отвън на алеята за коли изсвири автомобилен клаксон.

— Е, това е таксито ми до летището. — Нилима се надигна и възкликна: — О! За малко да забравя. И това е за вас. — Тя пъхна в ръката ми чисто нов мобилен телефон и ме прегърна бързо, преди да тръгне към входната врата.

— Но чакай! Нилима!

— Не се тревожете, госпожице Келси. Всичко ще бъде наред. Документите, които ви трябват за училище, са на кухненския плот. В хладилника има храна, а всичките ви вещи са горе. Може да вземете колата и да посетите семейството си по-късно днес, ако желаете. Те очакват да им се обадите.

Тя се обърна, излезе грациозно през вратата и се качи в частната кола. Помаха весело от пътническата седалка. Помахах мрачно в отговор и я проследих с поглед, докато лъскавият черен седан се изгуби от поглед. Внезапно се оказах съвсем сама в непозната къща, заобиколена от безмълвна гора.

Щом Нилима замина, реших да разуча мястото, което сега щях да наричам „дом“. Отваряйки хладилника, видях, че рафтовете са наистина напълно заредени. Отвъртях капачката на една бутилка, отпих малко сода и надникнах в шкафовете. Имаше чаши и чинии, както и съдове за готвене, прибори, тенджери и тигани. Отворих наслуки най-долното чекмедже на хладилника — и открих, че е пълно с лимони. Явно тази част беше дело на господин Кадам. Този грижовен човек знаеше, че за мен ще е утеха да си пийвам вода с лимон.

Допълненията на господин Кадам към вътрешното обзавеждане обаче не приключваха в кухнята. Малкото помещение с мивка и тоалетна на долния етаж беше декорирано в сивкавозелено и лимонено. Дори сапунът в сапунерката беше с аромат на лимон.

Сложих обувките си в ракитов панер върху настлания с плочки под на пералното помещение до чисто нов комплект перална машина и сушилня и продължих към малък кабинет.

Старият ми компютър стоеше в средата на бюрото, но точно до него имаше чисто нов лаптоп. Кожен стол, чекмеджета за папки и лавица с хартия и други принадлежности завършваха обзавеждането на офиса.

Грабвайки раницата си, се отправих нагоре да видя новата си спалня. Прекрасно голямо легло с дебела пухена кувертюра с цвят на слонова кост и възглавници в прасковен оттенък бе сгушено до стената, а в долния му край бе поставена стара дървена ракла. Уютни кресла за четене в прасковен цвят бяха поставени в ъгъла, с лице към прозореца, който гледаше към гората.

На леглото имаше бележка, която моментално повдигна духа ми:

Привет, Келси!

Добре дошла у дома! Обади се възможно най-скоро!

Искаме да чуем всичко за пътуването ти!

Всичките ти неща са прибрани на склад.

Обожаваме новия ти дом!

С обич:

Майк и Сара

Бележката от Майк и Сара в допълнение с това, че бях обратно в Орегон, ме отрезви. Техният живот беше нормален. Животът ми с тях беше нормален и щеше да е хубаво за разнообразие да съм близо до нормално семейство и да се държа като нормално човешко същество. Спането върху листата и клоните в джунглата, говоренето с индийски богини, влюбването в… тигър — е, нищо от това не беше нормално. Ни най-малко.

Отворих дрешника си и видях, че колекцията ми от панделки за коса и всичките ми дрехи наистина са преместени от дома на Майк и Сара. Опипах с пръсти някои неща, които не бях виждала от няколко месеца. Когато отворих другата страна на дрешника, открих всички нови дрехи, които ми бяха купени в Индия, както и няколко нови неща, все още в чанти за дрехи.

Как, за бога, е донесъл господин Кадам тези неща тук преди мен? Оставих всичко това в дрешника си в Индия. Затворих вратата към дрехите и спомените си, решена да не отварям повече тази страна от дрешника.

Прехвърляйки се към скрина, дръпнах най-горното чекмедже и го отворих. Сара беше подредила чорапите ми точно както ги харесвах. Всички чифтове в черно, бяло и различни други цветове бяха спретнато навити на топка и подредени в редица.

Но отварянето на следващото чекмедже в миг изтри усмивката от лицето ми. Открих копринената пижама, която нарочно бях оставила в Индия.

Гърдите ми пламнаха, когато прокарах ръка по мекия плат, а после решително затворих чекмеджето и минах в банята, която беше в бяло и меко сивкавосиньо, с блестящи плочки. Докато се обръщах да изляза от светлото, просторно помещение, внезапно осъзнах една подробност, от която лицето ми се обля в алена руменина. Спалнята ми беше в прасковено и сметаново.

Трябва той да е избрал цветовете, заподозрях. Веднъж беше казал, че ухая на праскови и сметана. Излиза, че ще намери начин да ми напомни за себе си дори когато ни дели цял континент. Сякаш бих могла да забравя…

Хвърлих раницата си на леглото и мигновено съжалих за това, осъзнавайки, че Фаниндра е все още вътре. След като я извадих внимателно и се извиних, я оставих върху една бяла възглавница с бродерия в прасковен цвят. Погалих златната глава за минута, а после се залових с дрехите си от пътуването.

След като свърших с това, се отпуснах на леглото и извадих новия си телефон от джоба. Като всичко друго, телефонът беше скъп и тотално ненужен. Беше дизайн на „Прада“. Включих го и очаквах неговият номер да се покаже пръв, но това не стана. Нямаше и никакви съобщения. Всъщност единствените номера, запаметени в телефона, бяха на господин Кадам и на приемните ми родители.

Всевъзможни емоции запрепускаха из главата ми. Отначало изпитах облекчение. После бях озадачена. После се разочаровах. Част от мен си мислеше: Щеше да е мило от негова страна да се обади. Просто за да разбере дали съм пристигнала благополучно.

Подразнена от себе си, се обадих на приемните си родители и им казах, че съм у дома, уморена от полета, и ще се отбия за вечеря утре. След като затворих телефона, направих гримаса, чудейки се каква ли изненада от тофу ще ме чака. Каквото и да се окажеше здравословното ядене, с радост щях да го изтърпя, стига да имам шанс да ги видя.

Слязох лениво долу, включих стереоуредбата, приготвих си лека закуска от ябълкови резени с фъстъчено масло и започнах да ровя из документите за колежа върху плота. Господин Кадам ми беше избрал като основен предмет международни отношения, с втора специалност история на изкуството.

Прегледах програмата си. По някакъв начин господин Кадам беше успял да запише мен, първокурсничката, на лекции за трети и четвърти курс. Не само това, а и беше избрал предметите ми и за есенния, и за зимния семестър — макар че регистрирането за зимния семестър още не беше започнало.

Университетът на Западен Орегон вероятно е получил голямо, тлъсто дарение от Индия, помислих си, усмихвайки се самодоволно под нос. Не бих се изненадала да видя как тази година в кампуса изниква нова сграда.

Келси Хейс, Факултетен номер 69428L7

ЕСЕНЕН СЕМЕСТЪР

Академично писане 115 (4 кредита). Въведение в писането на тезиси.

Основи на латинския за първи курс (4 кредита). Въведение в латинския.

Антропология 476 D: Религия и ритуали (4 кредита). Изучаване на религиозните практики по света. Очертава основите на религиозното съблюдаване през погледа на антропологията, съсредоточавайки се върху конкретни теми, включително обсебване от духове, мистицизъм, магьосничество, анимизъм^[2], вълшебства, почит към предците и магия. Изследва сливането на основните световни религии с местните вярвания и традиции.

География 315: Индийският субконтинент (4 кредита): Обзор на Южна Азия и нейната география, с обръщане на особено внимание върху Индия. Оценява икономическите отношения между Индия и други нации; изучава моделите, проблемите и предизвикателствата, конкретно свързани с географията, и изследва етническото, религиозно и лингвистично разнообразие на историческите и съвременните народности.

ЗИМЕН СЕМЕСТЪР

История на изкуството 204 А: Праисторическо до Ренесанса (4 кредита). Изучаване на всички форми на изкуството от този период с конкретно наблягане върху историческите и културните връзки.

История 470: Жените в индийското общество (4 кредита). Изучаване на жените в Индия, техните системи от вярвания, културното им място в обществото и свързаната с това митология, минала и настояща.

Академично писане II 135 (4 кредита). Предмет на ниво втори курс, разширяващ уменията за писане на основани на проучвания документи.

Политически науки 203 D: Международни отношения (3 кредита). Сравнение на глобални проблеми и политиката на световни групи с подобни и/или конкурентни интереси.

Официално вече съм студентка в колеж. Е, студентка в колеж и разрушителка на древни индийски проклятия на половин работен ден — помислих си, спомняйки си продължаващото проучване на господин Кадам в Индия. Щеше да е трудно да се съсредоточа върху лекциите, преподавателите и курсовите работи след всичко, което се случи в Индия. Особено странно беше да знам, че от мен се очаква да продължа и да се върна към стария си живот в Орегон просто така. По някакъв начин старият ми живот сякаш вече бе неуместен.

За късмет, всички учебни предмети в Университета на Западен Орегон звучаха интересно, особено религията и магията. Подбраните от господин Кадам предмети бяха такива, които вероятно и сама бих избрала — без латинския. Сбърчих нос. Никога не ме е бивало с езиците. Толкова по-зле, че Университетът на Западен Орегон не предлагаше някой индийски език. Щеше да е хубаво да науча хинди, особено ако в някакъв момент ще се връщам в Индия да се справя с останалите три изпитания, посочени в пророчеството на Дурга, които ще развалят Проклятието на тигъра. Може би…

Точно тогава по радиото започна „Нали ти казах“ на Кери Ъндъруд.

Бръсвайки една сълза от окото си, помислих, че той вероятно щеше да си намери някоя нова жена много скоро. Аз не бих се приела обратно, ако бях на негово място. Да се оставя да мисля за него дори за минута, беше твърде болезнено. Прибрах спомените си и ги скътах в едно мъничко ъгълче на сърцето си. После наблъсках цял куп нови мисли на мястото на мъчителните. Замислих се за училище, за приемното си семейство и за това да съм обратно в Орегон. Подредих тези мисли като книги, една върху друга, за да се опитам да потисна всичко друго.

Засега мисленето за други неща и други хора вършеше добра работа като средство за отвличане на вниманието. Но все още можех да почувствам призрака му, кръжащ в тихите, тъмни скрити кътчета на сърцето ми, очаквайки ме да се почувствам самотна или да сваля гарда, за да може да изпълни отново ума ми с мисли за себе си.

Просто ще трябва да съм постоянно заета, реших. Това ще бъде спасението ми. Ще уча като луда и ще гостувам на разни хора и… и ще излизам на срещи с други мъже. Да! Това е, което мога да направя. Ще излизам с други хора и ще си намирам занимания, а после ще съм прекалено уморена да мисля за него. Животът ще продължи. Трябва.

Когато се отправих към леглото, вече беше късно и бях уморена. Като помилвах Фаниндра, аз се мушнах под чаршафите и заспах.

 

 

На другия ден новият ми клетъчен телефон иззвъня. Обаждаше се господин Кадам, което беше едновременно вълнуващо и разочароващо.

— Здравейте, госпожице Келси — каза той весело. — Толкова се радвам, че сте се завърнали благополучно у дома. Вярвам, че всичко е наред и сте доволна?

— Не очаквах нищо от това — отвърнах. — Чувствам се ужасно неудобно заради къщата, колата, кредитната карта и училището.

— Не го мислете дори и за миг. Бях щастлив да ви го уредя.

Победена от любопитството си, попитах:

— Какво става с пророчеството? Разгадахте ли го вече?

— Опитвам се да преведа останалата част от монолита, който открихте. След като заминахте от Индия, се върнах в храма на Дурга и направих снимки на другите три колони. Изглежда, че всяка колона представя един от четирите елемента: земя, въздух, вода и огън.

— Звучи логично — казах, спомняйки си пророчеството на Дурга. — Първата колона, която открихме, трябва да е била свързана със земята, тъй като изобразяваше фермери, поднасящи в дар плодове и зърно. Освен това, Кишкинда беше под земята, а първият предмет, който Дурга поиска от нас да намерим, беше Златният плод.

— Да, и така, оказва се, че е имало и пета колона, която е била разрушена отдавна. Тя олицетворявала елемента на космоса, който е често срещан в индуистката вяра.

— Е, ако някой може да открие какво следва, това сте вие. Благодаря ви, че се обадихте да проверите как съм — добавих, преди двамата да си обещаем да разговаряме пак и да приключим разговора.

Няколко часа разглеждах новите си учебници, а после се отправих към един магазин за играчки, за да купя плюшени тигри за Ребека и Сами, тъй като напълно бях забравила да им донеса нещо от Индия. Макар да не бях убедена, че това е разумна постъпка, накрая купих и скъп, голям, бял плюшен тигър.

Обратно у дома, прегърнах тигъра през кръста и зарових лице в козината му. Тя беше мека, но не миришеше както трябва. Той ухаеше прекрасно, на сандалово дърво и водопади. Това плюшено животно беше просто едно копие. Имаше стъклени, безжизнени, празни сини очи. Неговите очи бяха ярко кобалтови. А и ивиците на този бяха различни.

Какво ми става, за Бога? Не биваше да го купувам. Така само щеше да стане много по-трудно да забравя него.

Докато шофирах през града, минах по дългия обиколен път, за да избегна панаирните площи на окръг Полк и още болезнени спомени. Когато спрях пред къщата на Майк и Сара, вратата се отвори широко. Майк забърза към мен… но не можа да устои да огледа по-добре поршето и изтича към колата.

— Келси! Може ли? — попита със сладък гласец.

— Хайде, направи си кефа — казах през смях. Все същият стар Майк, помислих си и му подхвърлих ключовете, за да направи няколко кръгчета из квартала.

Сара обви с ръка талията ми и ме насочи към къщата.

— Толкова се радваме да те видим! И двамата! — извика тя и се намръщи на Майк, който помаха щастливо, преди да излезе на заден ход от алеята за коли.

— Когато най-напред замина за Индия, се тревожехме, защото не ни се обаждаше особено често, но господин Кадам телефонираше през ден, обясняваше какво правиш и ни разказваше колко си заета.

— О? И какво точно каза? — попитах, любопитна да узная каква история беше скалъпил.

— Е, всичко е много вълнуващо, нали? Да видим. Говореше за новата ти работа и как всяко лято ще ходиш на стаж и ще работиш с него по различни проекти от време на време. Нямах представа, че се интересуваш от международни отношения. Това е прекрасен основен предмет. Много увлекателно. Той каза също и че когато се дипломираш, можеш да работиш за неговата компания на пълен работен ден. Това е фантастичен шанс!

Усмихнах се:

— Да, господин Кадам е страхотен. Не бих могла да искам по-добър шеф. Отнася се с мен повече като към своя внучка, отколкото като със служителка, и ужасно ме глези. Искам да кажа, видяхте къщата и колата, а ме е записал и в колеж.

— Наистина говореше с голяма привързаност за теб по телефона. Дори ни призна, че е започнал да разчита на теб. Много мил човек е. Освен това настоятелно твърди, че ти си… как го каза… „инвестиция, която ще се изплати многократно в бъдеще“.

Стрелнах Сара със скептичен поглед:

— Е, надявам се, че е прав за това.

Тя се засмя, а после стана сериозна:

— Знаем, че си специална, Келси, и заслужаваш големи неща. Може би това е начинът на вселената да компенсира загубата на родителите ти. Макар да знам, че нищо няма да ги замести.

Кимнах. Тя беше щастлива за мен. А да знаят, че ще съм достатъчно добре осигурена финансово, за да живея спокойно сама, вероятно бе голямо облекчение за тях.

Сара ме прегърна и извади от фурната блюдо със странен мирис. Постави го на масата и каза:

— А сега, хайде да ядем!

С престорено въодушевление попитах:

— И така… какво има за вечеря?

— Пълнозърнеста лазаня от тофу и спанак със соево сирене и ленено семе.

— Ммм, нямам търпение — с усилие докарах полуусмивка на лицето си. С обич и копнеж се сетих за вълшебния Златен плод, който бях оставила в Индия. Божественият предмет можеше да накара и най-вкусната храна да се появи на мига. В ръцете на Сара може би дори едно здравословно ястие щеше да има хубав вкус. Отрязах си една хапка. Но пък…

Ребека, на шест години, и Самюел, на четири, дотичаха в стаята и заподскачаха нагоре-надолу, опитвайки се да привлекат вниманието ми. Прегърнах и двамата и ги насочих към масата. После отидох до прозореца да видя дали Майк вече се е върнал. Той току-що беше паркирал поршето и вървеше заднишком към входната врата, загледан в колата.

Отворих вратата:

— Ъмм, Майк, време е за вечеря.

Той отвърна през рамо, без нито за миг да откъсва очи от колата:

— Разбира се, разбира се. Идвам ей сегичка.

Сядайки между децата, загребах по един голям къс лазаня за всяко от тях, а за себе си взех едно мъничко парче. Сара повдигна вежда, а аз се оправдах, като казах, че съм яла много на обяд. Майк най-сетне влезе и забъбри оживено за поршето. Попита дали може да изведе Сара на среща и да вземе колата назаем някоя петъчна вечер.

— Разбира се. Дори ще дойда и ще гледам децата.

Той грейна, докато Сара забели очи.

— Мен ли смяташ да изведеш, или колата? — попита тя.

— Разбира се, че теб, скъпа. Колата е просто едно превозно средство, в което да се изфукам с красивата жена, която седи до мен.

Сара и аз се спогледахме и се закискахме.

— Това си го биваше, Майк — казах.

След вечеря се оттеглихме в дневната, където дадох на децата оранжевите им тигри. Те взеха да пискат от възхищение и започнаха да тичат наоколо, като си ръмжаха едно на друго. Сара и Майк ми задаваха всевъзможни въпроси за Индия, и аз разказах за руините на Хампи и за къщата на господин Кадам. Технически, тя не беше негова, но не беше нужно те да знаят това. После те ме попитаха как се приспособява цирковият тигър на господин Кадам към новия си дом.

Застинах, но само за миг, и им казах, че той се справя чудесно и че изглежда много щастлив там. За щастие, господин Кадам беше обяснил, че често излизаме да разглеждаме индийски руини и да съставяме каталог на артефактите. Беше казал, че работата ми е да бъда негова асистентка, да отбелязвам находките и да водя записки, което не беше твърде далече от истината. Освен това обясняваше защо втората ми специалност щеше да е история на изкуството.

Да бъда с тях беше забавно, но освен това ме изтощи, защото трябваше да внимавам да не се изпусна и да им разкажа нещо твърде чудато. Никога нямаше да повярват всички неща, които ми се бяха случили. Понякога на мен самата ми беше трудно да го повярвам.

Понеже знаех, че си лягат рано, аз си събрах нещата и им пожелах лека нощ. Прегърнах всички за довиждане и обещах да им гостувам пак другата седмица.

Когато се прибрах у дома, прекарах още два часа в проучвания, а после си взех горещ душ. Вмъквайки се в леглото в тъмната си стая, ахнах тихо, когато ръката ми се допря до козина. После си спомних покупката си, изблъсках плюшения тигър на края на леглото и пъхнах длан под бузата си.

Не можех да спра да мисля за него. Зачудих се какво ли правеше точно сега и дали мислеше за мен, или пък дали изобщо му липсвах. Дали кръстосваше из пълната с изпарения джунгла? Спореха ли двамата с Кишан? Щях ли някога да се върна в Индия — и исках ли наистина да го направя? Имах чувството, че играя с мислите си онази игра, в която трябва с помощта на мек черен чук да изкарваш пластмасови къртици от дупките им. Всеки път, щом „повалях“ една мисъл, друга изникваше на различно място. Не можех да спечеля; те непрестанно изникваха от подсъзнанието ми. Въздъхвайки, аз се пресегнах, хванах крака на плюшения тигър и го придърпах към себе си. Обвивайки ръце около кръста му, зарових нос в козината и заспах върху лапата му.