Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (18)

17. Портите на духа

Потръпнах и издърпах терморъкавиците малко по-нагоре по китките си. Бяхме се изкачвали по планината през по-голямата част от първия ден и си устроихме лагер близо до няколко скали, които възпираха вятъра. Когато спряхме, признателно смъкнах раницата си от раменете и се протегнах.

Известно време претърсвах района, събирайки дърва, за да стъкна огън. След топла вечеря, благодарение на Златния плод, се сгуших дълбоко в огромния си спален чувал.

Кишан мушна глава в отвора и се вмъкна в чувала след мен. Отначало беше неловко, но след час се чувствах изключително благодарна за топлата козина, която спря треперенето ми. Бях толкова изтощена, че въпреки шума на вятъра, успях да заспя.

Използвайки Златния плод, пожелах малко вдигащ пара горещ шоколад и топла овесена каша с разбъркани вътре кленов сироп и кафява захар за закуска. Помислих си, че с Кишан ще е малко по-сложно. Той искаше да остане в образа на тигър, за да ме топли, затова му предложих да избере между голямо блюдо с еленови пържоли алангле, или гигантско блюдо от същата овесена каша и голяма купа мляко. Той започна с месото, но довърши също и овесената каша и млякото, като го излочи бързо. Намотах вещите ни и ги прибрах в чантата, преди да се отправим отново на пътешествието си.

През следващите четири дни си създадохме рутина. Кишан водеше, аз осигурявах храна чрез Златния плод и стъквах огньовете, а после спяхме сгушени заедно, тигър и човек, в големия спален чувал нощем, докато вятърът виеше около нас. Изкачването беше предизвикателно и ако не бях тренирала с Кишан и господин Кадам, нямаше да съм подготвена за него.

Не беше достатъчно тежко, че да ми трябва екипировка за катерене, но не беше и като разходка из парка. Колкото по-високо отивахме, толкова по-трудно ставаше дишането, защото имаше по-малко кислород, затова често спирахме, за да пием, и си почивахме.

На петия ден стигнахме линията на вечния сняг. Дори през лятото на връх Еверест имаше сняг. Сега Кишан се виждаше лесно, дори отдалече. Едно черно животно върху белите снежни преспи не оставаше незабелязано. Имаше късмет, че вероятно бе едно от най-едрите животни тук. Само да беше малко по-дребен, щяхме да станем плячка на хищниците.

Чудя се дали тук живеят полярни мечки. Не, полярните мечки живеят на полюсите. Хмм, може би тук има други мечки или може би пуми. Голямата стъпка? Йети? Как се казваше снежното чудовище в „Рудолф, червенокосият северен елен“? А, Бъмбъл. Изкикотих се, като си представих един подобен на марионетка Кишан да напада Бъмбъл и да си тананика песента „Негодникът“ от филма.

Тръгнах по тигърските следи на Кишан и започнах да се оглеждам за следи от стъпки на животни. Когато зърнех малки животински следи в снега, си играех на отгатване какви може да са. Някои очевидно бяха от птици, но за други си мислех, че може да са от зайци или дребни гризачи. Тъй като не видях нищо по-едро и се отегчих от играта, аз се отпуснах и оставих ума си да се зарее, докато следвах Кишан.

Дърветата ставаха оскъдни, а теренът — по-каменист. Снежните преспи бяха по-дълбоки и ставаше все по-трудно да дишам. Започнах да се изнервям. Наистина не мислех, че ще ни отнеме толкова време да открием портата на духа. На седмия ден се натъкнахме на мечката.

Кишан беше потеглил около половин час преди това, за да потърси дърва и подходящо място за лагеруване. Трябваше да тръгна по следите му, а той щеше да заобиколи обратно и да ме подуши. Всъщност трябваше да се върне скоро, тъй като никога не ме оставяше за повече от трийсет минути.

Вървях с усилие, стъпвайки в отпечатъците от тигърските му лапи, когато чух тътнещ рев зад гърба си. Предположих, че Кишан беше заобиколил и се опитваше да привлече вниманието ми. Обърнах се да го попитам какво иска и спрях като закована, ахвайки ужасено. Едра кафява мечка галопираше към мен, готова за атака. Кръглите уши бяха притиснати назад към главата. Устата висеше отворена, разкривайки остри зъби, и тя се приближаваше бързо към мен. Тичаше по-бързо, отколкото можех аз.

Изпищях.

Мечката спря на пет стъпки от мен, застана на задните си крака и отново изрева, като размахваше лапи във въздуха. Раздърпаната й козина беше мокра от сняг. Мънички черни очи ме наблюдаваха над издължена муцуна, докато животното преценяваше способността ми да отвърна на удара. Челюстта й потръпна, оголвайки впечатляващ комплект зъби, които можеха да ме разкъсат на парченца.

Бързо се смъкнах на земята, спомняйки си една история, която бях чувала, за планинци, оцелели в пустошта. Бях чувала, че когато те нападне мечка, е най-добре да легнеш на земята, да се свиеш в зародишна поза и да се престориш на мъртъв.

Свих се на кълбо и покрих главата си с ръце. Мечката се сниши на четири крака и леко подскочи нагоре-надолу, с лапи, скриптящи по снега, докато се опитваше да ме подмами да се размърдам, за да може да атакува. Замахна с нокти към гърба ми и чух как платът се раздра, когато захапа раницата, разкъсвайки външната преграда.

Тъй като бях толкова близо до мечката, можех да помириша козината й, която дъхтеше на мокра трева, пръст и езерна вода. Топлият дъх имаше лек мирис на риба. Изхленчих и се претърколих леко. Мечката захапа раницата и притисна предния си крак към бедрото ми, за да ме задържи неподвижно. Натискът беше силен. Бях сигурна, че бедрената ми кост ще се счупи.

Вероятно щеше, ако бях на гола земя. За мой късмет, тежестта на крака на мечката само ме избутваше още по-надълбоко в снега. Не знаех дали защитаваше територията си, или пък искаше да ме изяде за обяд. И в двата случая скоро щях да съм мъртва.

Точно тогава чух рева на Кишан. Мечката вдигна поглед и изръмжа силно в отговор, защитавайки вечерята си, обърна се с лице към тигъра и прокара нокти надолу по задната част на бедрото на единия ми крак и по бедрото на другия. Ахнах от болка, когато остри като на филмовия злодей Фреди Крюгер нокти с близо триста кила тежест зад тях срязаха бедрото ми. Това си беше чисто любовно потупване. Само дребно нараняване от рода на: ей, скъпа, ще се върна. Само трябва първо да се оправя с натрапника, преди да те изям, но ще се върна, преди да се усетиш.

Краката ми горяха от болка, а по бузите ми се търкаляха сълзи, но останах възможно най-тиха. Кишан обикаляше животното в продължение на един миг, после се втурна в атака. Черният тигър захапа предната лапа на мечката, докато тя се опита да впие нокти в гърба му. Биещите се зверове се отдалечиха достатъчно, че да имам възможност да зърна краката си. Всъщност не можех да извия глава достатъчно, за да видя раните, но големи капки карминена кръв обагриха снежната пряспа като зловеща скрежина.

Мечката се изправи на задни крака и изрева. После застана на четири крака, дотича на няколко стъпки по-близо и пак се изправи на задни крака. Кишан крачеше в полукръг извън обсега й. Мечката замахна два-три пъти с предните си лапи към Кишан, сякаш се опитваше да го изплаши и прогони.

Кишан се приближи и мечката нападна. Той я посрещна, застанал на задни крака. Сблъскаха се и мечката обви предните си лапи около тялото на Кишан, впивайки нокти в гърба му, с което ми предостави нова перспектива на израза „мечешка прегръдка“. Замахваха един към друг в яростна вихрушка от зъби и нокти. Мечката захапа жестоко ухото на Кишан и едва не го откъсна. Той извъртя глава и я отдръпна, при което и двамата изгубиха равновесие. Животните паднаха и се претърколиха няколко пъти, в бъркотия от черна върху кафява козина.

Опомних се достатъчно, за да осъзная, че самата аз имах оръжие. Ама че идиотка бях. Страхотен боец се оказах, няма що. Сега Кишан обикаляше в кръг около животното, опитвайки се да го обърка и изтощи. Възползвах се от разстоянието между тях, вдигнах длан и ударих мечката право по носа с малък светкавичен удар. Не беше достатъчно да я нарани, но достатъчно да отклони вниманието от потенциалната вечеря. Отдалечи се бързо, като ревеше от болка и безсилно раздразнение.

Кишан бързо се преобрази в човек и започна да преценява пораженията по краката ми. Смъкна раницата от раменете ми и за няколко секунди успя да навлече зимния си екип. После се наведе над краката ми. Кръвта вече замръзваше в снега. Той здраво уви една тениска около бедрото ми.

— Съжалявам, ако те боли. Трябва да те преместя. Мирисът на кръвта ти може да накара мечката да се върне.

Наведе се над мен и внимателно ме взе на ръце. Въпреки нежността му краката ми горяха. Извиках; не можах да се сдържа и се сгърчих, за да се опитам да облекча болката. Притиснах лице към гърдите му и стиснах зъби. После изгубих представа за всичко.

 

 

Не бях сигурна дали съм спала, или съм припаднала. Всъщност нямаше значение. Събудих се легнала по корем до топъл огън, докато Кишан внимателно преглеждаше раните ми. Беше раздрал друга тениска и внимателно почистваше краката ми с някаква миризлива гореща течност, която беше призовал с помощта на Златния плод.

Поех си дъх през зъби:

— Щипе! Какво е това нещо?

— Билково лекарство, което да спре болката и инфекцията и да помогне за съсирването на кръвта ти.

— Не мирише много хубаво. Какво има в него?

— Канела, ехинацея, чесън, птиче просо, бял равнец и няколко други растения, за които не знам английските думи.

— Боли.

— Предполагам, че боли. Трябват ти шевове.

Поех си въздух през зъби и започнах да му задавам въпроси, за да отклоня ума си от болката. Ахнах, докато почистваше прасеца ми.

— Откъде… знаеше как да го направиш?

— Сражавал съм се в много битки. Имам понятие как да се грижа за такива рани. Болката би трябвало да намалее скоро, Келс.

— Лекувал си рани преди? — Поех си въздух през зъби.

— Да.

Изхленчих.

— Ще ми… разкажеш ли за това? Ще ми помогне да се съсредоточа върху нещо друго.

— Добре. — Той натопи парчето плат в течността и започна да обработва прасеца ми. — Кадам ме изведе с една група от елитната си пехота да му помогнем да спре няколко бандити.

— Като Робин Худ ли бяха?

— Кой е Робин Худ?

— Той краде от богатите, за да раздава на бедните.

— Не. Бяха убийци. Ограбваха кервани, изнасилваха жени и после убиваха всички. Бяха станали печално известни в една определена област, където често се търгуваше. Богатствата им привличаха мнозина да се присъединят към групата, а тяхната многочисленост пораждаше голяма тревога. Обучаваха ме по военна теория и се учех от Кадам каква стратегия да използвам и как да водя партизанска война.

— На колко години беше?

— Шестнайсет.

— Ау!

— Извинявай.

— Няма нищо — изпъшках. — Моля те, продължавай.

— Бяхме приклещили голяма група от тях в едни пещери и се опитвахме да измислим как да ги изкараме оттам, когато ни атакуваха. Бяха направили в скривалището си таен изход и се промъкнаха покрай нас, тихомълком избивайки стражите ни. Нашите мъже се биха храбро и надвиха онази паплач, но няколко от най-добрите ни войници бяха убити, а мнозина — тежко ранени. Ръката ми беше изкълчена, но Кадам ми я намести отново и помогнахме на възможно най-много хора.

Тогава се научих да лекувам бойни рани. Онези от нас, които бяха достатъчно добре, следваха лекаря и му помагаха да се погрижи за войниците. Той ме научи на доста неща за растенията и лечебните им свойства. Майка ми също разбираше донякъде от билки и имаше парник, пълен с растения, някои от които се използваха като лекарства. След това винаги, когато влизах в битка, носех със себе си торба с лекарства, за да оказвам помощ, където мога.

— Сега е малко по-добре. Не пулсира толкова силно. А ти? Болят ли те раните?

— Вече оздравях.

— Наистина не е честно — отбелязах завистливо.

Той отвърна меко: „Бих се сменил с теб, ако можех, Келс“. Внимателно продължи да промива раните, като обви бедрото и прасеца в тънки ивици плат, а после ги закрепи с ластични бинтове, които господин Кадам беше сложил в комплекта ни за първа помощ. Кишан ми даде две таблетки аспирин и повдигна главата ми, за да ми помогне да отпия.

— Спрях кървенето. Само една от раните е достатъчно дълбока, за да ме накара да се тревожа. Тази вечер ще си починем и ще тръгнем отново утре. Ще трябва да те нося, Келс. Не мисля, че можеш да ходиш. Раните ти може да се отворят и да започнат да кървят отново.

— Но, Кишан…

— Не се притеснявай за това сега. Защо не си починеш малко и ще видим как ще се чувстваш на сутринта.

Протегнах ръка и я сложих върху неговата.

— Кишан?

Той обърна златистите си очи към лицето ми и се вгледа внимателно в него, опитвайки се да разбере дали не ме боли нещо:

— Да?

— Благодаря ти, че се погрижи за мен.

Той стисна ръката ми:

— Само ми се иска да можех да направя повече. Поспи сега.

Задрямвах на пресекулки, събуждайки се, когато Кишан слагаше още дърва в огъня. Не бях сигурна как намира толкова сухи дърва, но не ме беше грижа достатъчно, за да попитам. Той сложи съда с течността, с която беше промил раните ми, близо до пламъците, за да я поддържа топла. Бях уютно сгушена в спалния си чувал, легнала по корем, и, отпусната и замаяна, гледах как пламъците ближат дъното на съдинката. Билковият мирис на течността се носеше във въздуха и аз ту се унасях, ту се будех отново.

В някакъв момент трябва да съм заспала, защото сънувах Рен. Беше вързан за някакъв стълб с ръце над главата. Стоях облегната на една стена зад друг стълб и Локеш не ме виждаше. Говореше на друг език и потупваше с камшик по ръката си. Рен отвори очи и ме видя. Не помръдна нито един крайник, нито потрепна с мускул, но очите му се разбудиха. Светнаха и край тях се появиха бръчици. Усмихнах му се и пристъпих към него. Той поклати леко глава. Чух изплющяването на камшика и замръзнах.

Рен ахна от болка. Втурнах се от скривалището си, изкрещях и нападнах изненадания Локеш. Сграбчих камшика, но не можах да го изтръгна от хватката му. Той беше изключително силен. Жестът беше толкова безплоден, колкото ако птица напада дърво. Започнах да се мятам и боря, и видях неподправената тръпка на наслада, когато той ме позна. Трескава възбуда достигна до блестящите му черни очи. Сграбчи ръцете ми и ги изви над главата, после стовари три пъти камшика си отзад по краката ми. Изкрещях от болка. Някакъв рев зад гърба ми отклони вниманието му и аз сграбчих ризата му и прокарах нокти по гърлото и гърдите му. Той ме разтърси.

— Келси! Келси! Събуди се!

Стреснах се:

— Кишан?

— Пак сънуваше.

Беше в спалния чувал с мен. Внимателно откопчи пръстите ми от блузата си.

Погледнах към гърдите и шията му и видях жестоки, кървави драскотини. Леко докоснах една.

— О, Кишан. Толкова съжалявам. Много ли боли?

— Няма нищо. Зарастват в същия този миг, докато си говорим.

— Не исках. Отново сънувах Локеш. Не… не искам да се връщам, Кишан. Искам да продължа да се движа, да продължа да търся портата на духа. Рен страда. Знам го.

За огромна своя почуда, започнах да плача. Плачех отчасти заради болката в краката си, отчасти заради стреса от пътуването, но най-голямата причина беше, защото знаех, че Рен страда. Кишан се размърда и обви ръце около мен.

— Шшт, Келси. Всичко ще се оправи.

— Не знаеш това. Локеш може да го е убил, преди да открием тъпата порта на духа. — Плачех, докато Кишан разтриваше гърба ми.

— Спомни си, Дурга каза, че ще бди над него. Не забравяй за това.

Изхълцах:

— Знам, но…

— Твоята безопасност е по-важна от мисията и Рен би се съгласил с това.

Засмях се през сълзи:

— Вероятно би се съгласил, но…

— Никакво „но“. Трябва да тръгваме обратно, Келс. Щом оздравееш, можем да се върнем и да опитаме пак. Съгласна?

— Предполагам.

— Добре. Рен е… късметлия, че владее сърцето на жена като теб, Келси.

Обърнах се на една страна да го погледна. Огънят още гореше и загледах как пламъците танцуват в разтревожените му златисти очи. Взряхме се един в друг.

Докоснах вече заздравялата му шия и казах тихо:

— А аз съм късметлийка, че имам такива прекрасни мъже в живота си.

Той поднесе ръката ми към устните си и целуна топло пръстите ми.

— Той не би искал да страдаш за него, знаеш.

— Не би искал и ти да си този, който ме утешава.

При тези думи той се ухили:

— Не. Наистина не би искал.

— Но ти наистина го правиш. Утешаваш ме, искам да кажа. Благодаря ти, че си тук.

— Никъде другаде не бих предпочел да бъда. Поспи малко, bilauta.

Придърпа ме плътно и ме гушна до гърдите си. Изпитвах вина, че се чувствам утешена, докато лежа в прегръдките на Кишан, но заспах бързо без повече инциденти.

 

 

Следващите два дни път бяха кратки по необходимост. Опитвах се да ходя сама, но болката беше прекалено силна, затова Кишан ме носеше. Бавно слизахме обратно надолу по планината, като спирахме да си починем от време на време, запазвайки последния час, за да може Кишан да направи лагера и да се погрижи за мен. Повечето от раните ми заздравяваха, но дълбоката беше почнала да забира.

Кожата около нея се зачерви, отече и се покри с петна. Раната очевидно се влошаваше. Вдигах температура и Кишан започна да се отчайва. Проклинаше факта, че може да пътува с мен само по шест часа на денонощие. Използва всяко билково лекарство, за което успя да се сети, но за нещастие, Златния плод не можеше да предоставя антибиотици.

Разрази се буря и аз смътно усещах как Кишан ме носи през ледена суграшица. Фактът, че не се движех сама, ме правеше по-податлива към студа. Замръзвах и често изпадах в унес, без да осъзнавам колко дни са минали. В един момент ми хрумна мисълта, че Фаниндра можеше да ме излекува като в Кишкинда, но тя си оставаше застинала. Знаех, че времето не е точно благоприятно за змиите, но може би пък и тя знаеше, че още не съм на прага на смъртта, въпреки всички външни признаци.

Изгубихме се в бурята, без да знаем дали вървяхме назад към господин Кадам, или напред към портата на духа. Кишан постоянно се тревожеше да не би да заспя, затова ми говореше, докато вървяхме. Не помнех много от това, което казваше. Със сигурност ми изнесе лекции за оцеляването в пустошта и каза, че било важно да ни е топло, да се храним и да сме постоянно хидратирани. До голяма степен се беше погрижил за тези три неща. Когато спирахме в края на деня, той ме увиваше в спалния чувал и се промъкваше вътре до мен, така че тигърското му тяло да ми държи топло, а Златният плод осигуряваше толкова храна и напитки, с колкото можехме да се справим.

Когато се разболях, изгубих апетит. Кишан ме караше насила да ям и да пия, но ме разтърсваха тръпки, а треската ме караше да се чувствам, сякаш или замръзвах, или ми беше прекалено горещо. Налагаше му се често да се преобразява в човек, за да ме покрива непрекъснато със спалния чувал, защото в треската си постоянно се опитвах да го отхвърля.

Сега бях отпаднала и прекарвах времето си, загледана или в небето, или в лицето на Кишан, докато той говореше за най-различни неща. „Бушменският ориз“ беше една от темите, които си спомнях, защото беше отвратително. Той разказваше как успял да преживява, когато бил единственият оцелял в битка дълбоко във вражеска територия. Каза, че не можело да се намери храна, затова ядял „бушменски ориз“, който изобщо не бил ориз, а белите изпражнения на термитите.

Изсумтях тихо в отговор, но бях прекалено сънена да раздвижа устни, за да изрека някакъв коментар. Исках да го попитам как по онова време е научил за австралийските бушмени, но не можех да говоря. Той разтревожено сведе поглед към мен и дръпна качулката по-ниско над лицето ми, така че снегът да не пада право върху мен.

Надвеси се и прошепна:

— Обещавам, че ще те измъкна от това, Келси. Няма да те оставя да умреш.

Да умра? Че кой е казал нещо за умиране? Нямах намерение да умирам, но не можех точно да му кажа това. Устните ми сякаш бяха замръзнали. Не мога да умра. Трябва да открия следващите три предмета и да спася моите тигри. Трябва да избавя Рен от Локеш. Трябва да завърша училище. Трябва да… Заспах.

Сънувах как прокарвам пръст по леден прозорец. Точно бях нарисувала сърце с изписано в средата „Рен + Келси“ и бях нарисувала второ сърце с „Кишан +…“, когато някой ме разтърси и ме събуди.

— Келс! Келс! Мислех, че сме се върнали обратно, но май открихме портата на духа!

Надникнах от качулката си и вдигнах поглед към аметистовосиво небе. Болезнена, ледена суграшица ни блъскаше и трябваше да примижа, за да видя какво сочеше Кишан. В средата на гола бяла ивица сняг стояха два дървени стълба, високи горе-долу колкото телефонни стълбове. Около всеки бяха обвити дълги въжета от някаква материя, която плющеше силно в бурята, като опашки на ръчно направени хвърчила. Редица пъстри флагчета бяха закрепени на различни участъци от стълбовете. Някои от въжетата бяха вързани за отсрещния стълб. Някои бяха закрепени към халки в земята, а други просто се развяваха свободно на вятъра.

Облизах устни, но езикът ми също беше пресъхнал, и тихо попитах:

— Сигурен ли си?

За щастие, тигърският му слух беше изключително добър. Той се наведе близо до ухото ми и изкрещя, за да надвика вятъра:

— Може да е монумент или паметник, изграден от номади, но в това просто има нещо различно. Искам да го проверя.

Кимнах немощно и той ме остави в спалния чувал близо до един от стълбовете. Беше започнал да ме носи, както си бях в спалния чувал, за да ми е по-топло. Унесох се в дълбок сън. Когато той ме събуди, не бях сигурна дали са минали часове, или секунди.

— Това е правилното място, Келси. Намерих отпечатък от ръка. Сега, да минем през него ли трябва, или да се върнем? Смятам, че трябва да отстъпим и да се върнем по-късно.

Протегнах ръка в ръкавица и докоснах гърдите му. Зашепнах, чувствайки как вятърът поглъща думите и ги откъсва точно когато се отронеха от устните ми. За щастие, той ги чу. Казах:

— Не… няма да можем… да я намерим… отново… твърде трудно. Океанския учител каза… да докажем… в-вярата си. Това е… изпитание. Трябва… да… оп… опитаме.

— Но, Келс…

— Занеси ме… отпечатъка от длан.

Той ме погледна, с бушуваща в очите му нерешителност. Внимателно протегна облечената си в ръкавица ръка и изтупа снежинките от бузата ми.

Взех ръката му в своята:

— Имай вяра — прошепнах във вятъра.

Той въздъхна дълбоко, плъзна ръце под мен и ме отнесе до дървения стълб.

— Ето я. От лявата страна на стълба, под синия плат.

Видях я и се опитах да си изхлузя ръкавицата. Кишан ме изправи и задържа цялата ми тежест върху едната си ръка. Смъкна ръкавицата ми с другата ръка и я напъха в джоба си. После насочи ръката ми в студената вдлъбнатина, издълбана в кората на дървения указателен знак. Сега, когато бях по-близо, можех да видя сложни фигури, издълбани навсякъде по дървото, които бяха отчасти покрити от снега. Ако се чувствах по-добре, с удоволствие щях да ги разгледам, но не можех дори да стоя права без Кишан.

Задържах дланта си притисната към дървото, но нищо не се случи. Опитах се да призова огъня в корема си, искрата, която караше ръката ми да сияе, но се чувствах като парализирана.

— Кишан, аз… н-не мога. П-прекалено ми е студено. — Идеше ми да ревна.

Той си свали ръкавиците, разкопча ципа на якето си, разкъса блузата си отдолу и допря измръзналата ми ръка към голите си гърди, покривайки гърба със собствената си топла длан. Гърдите му бяха горещи. Притисна топлата си буза към моята студена и няколко минути разтрива опакото на ръката ми с длан. Говореше, но не разбирах думите му. Раздвижи се, за да ме предпази от вятъра, и едва не заспах така, докато ме държеше в топлия пашкул, който беше направил. Най-накрая се отдръпна малко назад и каза:

— Ето, така е по-добре. Сега опитай отново.

Помогна ми да насоча ръката си. Почувствах малка искра от гъделичкаща топлина и я подтикнах да се разрасне. Силата беше бавна и летаргична, но все пак се разрасна, докато отпечатъкът от длан засия. Стълбът се разтърси и също засия. Нещо стана с очите ми. Зелена пелена покри зрението ми, сякаш бях сложила чифт очила със зелени стъкла. Това накара сиянието от ръката ми да изглежда яркооранжево, а оранжевото премина от единия стълб през платнената опашка до другия стълб.

Земята се разтресе и ни обгърна мехур от топлина. Твърде слаба, за да продължи, ръката ми се изплъзна и аз паднах назад върху Кишан, който отново ме взе на ръце. Малко мехурче от статично електричество се оформи между двата стълба и стана по-голямо. В мехура се сменяха различни цветове, които отначало бяха твърде смътни и неясни, за да ги различа, но се уголемиха и започнаха да идват на фокус. Чух бумтене и картината рязко си дойде на мястото.

Видях зелена трева и топло златно слънце. Стада от животни пасяха лениво под листати летни дървета. Там, където стояхме, можех да усетя уханието на цветя и да почувствам как слънцето топли лицето ми, и въпреки това зимната суграшица още падаше по бузата ми. Кишан направи една стъпка напред и още една. Внесе ме в топлия рай. Главата ми клюмна на ръката му, докато слушах как шумът на бурята заглъхва. Студеният въздух стана по-далечен, а после изчезна с пукот. Тогава припаднах.