Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (13)

12. За пророчествата и практиката

Беше същият ужасен сън, който бях имала преди. Беше тъмно и отчаяно търсех нещо. Влязох в една стая и открих Рен, завързан за олтар, докато мъж в пурпурни одежди стоеше над него. Сега разбрах, че този мъж беше Локеш. Той вдигна ножа и го заби в сърцето на Рен. Скочих върху Локеш и се опитах да изтръгна ножа, но беше твърде късно. Рен умираше.

Прошепна ми:

— Келси, бягай! Махай се оттук! Правя това за теб!

Но аз не можех да бягам. Не можех да направя нищо, за да го спася. Можех само да се свия на пода, знаейки, че е немислимо Рен да оживее.

После сънят се промени. Сега беше тъмно и той седеше в клетка в образа си на тигър. Кървави резки се спускаха по гърба му.

Коленичих.

— Хайде, Рен. Да те измъкнем оттук.

Той се преобрази в човек и докосна лицето ми:

— Не, Келси. Не мога да си тръгна. Ако го сторя, той ще те хване, а не мога да позволя това да се случи. Не можеш да бъдеш тук. Моля те, върви си.

Целуна ме кратко:

— Върви! — Отхвърли ме от себе си и изчезна.

Въртях се в кръг, викайки го:

— Рен? Рен!

Видях една фигура през мъглата. Беше Рен. Беше здрав, силен и невредим. Смееше се, докато говореше с някого.

Докоснах ръката му:

— Рен?

Той не ме чу. Застанах пред него и помахах. Той не можеше да ме види. Засмя се и обви ръка около рамото на красиво момиче. Сграбчих го за ревера и го разтърсих, но той не можеше да почувства докосването ми.

— Рен!

Той се отдалечи с момичето и ме отблъсна настрани, сякаш бях просто безполезно препятствие. Започнах да плача.

Събуди ме пееща отвън птица. Бях спала дълбоко, но не се чувствах отпочинала. Цяла нощ сънувах Рен — пленен, затворник. И в каквато и ситуация да бяхме, той винаги ме отблъскваше, или за да ме предпази, или за да се отърве от мен.

Пет седмици. Пет кратки, блажени седмици бяха всичко, което имахме заедно. Дори и ако броях времето, когато беше там, но ме отбягваше, с изключение на срещите, бяха само около два месеца. Не беше достатъчно. Не и когато си влюбен в някого. Като че ли винаги губех хората, които обичах. Как щях да живея без него?

И все пак… той беше тук. Родителите ми също бяха. Можех да ги почувствам толкова близо, че понякога почти можех да ги докосна. С Рен беше същото, само че… по-силно. Бяха ми се случили толкова много чудати неща. Имах си домашна змия, която освен това служеше и като моден аксесоар; насмалко не бях изядена от подобна на водно конче маймуна вампир; имах гадже, което през повечето време беше тигър, и очевидно можех да изстрелвам мълния от ръката си.

Бях толкова смазана от залавянето на Рен, че дори не можех да започна да осмислям силата си, подобна на тази на Тор. Какво друго можеше да ми се случи? Не исках да мисля за това, защото бях сигурна, че каквото и да си представях, действителността щеше да бъде много по-ужасна.

Облякох се и слязох долу да помогна на господин Кадам. Той работеше на компютъра.

— А, госпожице Келси. Добро утро. Ако сте готова, имам няколко карти, които бих искал да ви дам да проверите.

— Разбира се.

Той разгъна гигантска карта на Индия и плъзна върху нея лист с превода на пророчеството. Глава с остра козина се бутна в крака ми и аз се наведох да го погаля. Радвах се, че Кишан беше тук, но не можех да превъзмогна желанието до мен да седеше бял тигър.

— Добро утро, Кишан. Закуси ли вече? По-късно ще ти приготвя сладки, ако господин Кадам има всички съставки.

Той изсумтя и се настани в краката ни. Взех пророчеството и го прочетох внимателно.

На Дурга първо даровете потърсете,

Че благословът неин ви очаква пак.

И от дома на боговете своя поход започнете,

там нейде долу на Ное под ледената синя планина.

И нека Океанският учител очите ви помаже,

да ви разкрие тайната на святите стени.

Да ви дари със древна мъдрост и съвети.

Той пази портите свещени на Духа.

А раят ви очаква; упорити останете

и камъка световен намерете.

Той до сърцето ще ви отведе на всичко, що сега живее,

до миналото древно на листатия престол.

Навръх световното дърво наградата въздушна ви очаква.

Лъка и острите стрели грабнете

И нека те стремглаво полетят.

Оръжията и видът прикрит

прогонват тез, които ви следят.

А къщи четири духа ви ще опитат да сломят —

птици и прилепи, кратуни и сирени ще ви връхлетят.

Най-сетне към небето погледнете,

докато стражите железни около вас летят.

На Индия народът нови дрехи ще получи

и в мощ ще се надигне по света.

— Хмм — взех да размишлявам на глас. — Добре, първите два реда са очевидни. Трябва отново да отидем в храм на Дурга. Поне за това вече се бяхме досетили. Този път ще се погрижим да занесем подходящите дарове.

— Да. Съставих списък на храмовете на Дурга из цяла Индия, а също и някои, които се намират в близки страни.

— Кишан, моля те, напомни ми да си нося гривната за глезен със звънчетата.

Господин Кадам кимна и се приведе над бележките си. Прехапах устна и се замислих за онзи път, когато Рен ми беше подарил гривната. Беше ме помолил да остана с него, но аз си бях тръгнала.

Каква загуба. Можехме да споделим всичките тези месеци заедно, ако само не бях такъв инат. Бих дала всичко да върна времето назад. Сега той бе в плен, и беше твърде възможно да не го видя никога повече.

Опитвайки се да се изтръгна от тази мисъл, аз се съсредоточих отново върху пророчеството.

— Планината на Ное? Това е Хималайската планинска верига? Как го решихте?

— „Ное“ е разновидност на „Ной“.

— Този с Ноевия ковчег?

— Да.

— Ъмм, не се ли предполагаше, че Ноевият ковчег е спрял на суша на планината Арарат?

— Имате добра памет. Това си помислих отначало, но планината Арарат е в съвременна Турция и твърдението, че това е истинското местонахождение на ковчега се оспорва разгорещено.

— Добре, но какво ви доведе до Хималаите?

— Две неща. Първо, не вярвам, че следващият предмет ще е скрит на място, толкова отдалечено от индийския континент. Пророчеството споменава, че предметът ще помогне на народа на Индия, затова не звучи логично да е скрит прекалено далече.

Второто нещо е свързано с името Ное или Ной. Библейската история не е единствената, която описва голям потоп. Всъщност десетки култури имат истории за голям потоп, който залял земята. Проучих и съпоставих всички митове за потопи. Съществуват митовете за Девкалион и Пира в Гърция, историята за потопа от епоса за Гилгамеш, Тапи от племето на ацтеките и тъй нататък, и тъй нататък. Една прилика между тях е, че когато дъждовете утихнали, хората били отведени до суша.

В Индия съществува мит, че Ману спасил живота на една риба, която на свой ред му казала, че потопът идва. Той построил лодка и рибата го изтеглила до планините. Има няколко предположения къде е излязъл на суша, но отхвърлих повечето, защото не са за „ледена синя планина“. Планинският връх, който ми звучи най-логично, е…

— Връх Еверест.

— Да. Ако приемете историята буквално и предположите, че цялата земя е била наводнена, тогава сушата, която би се появила първа, биха били Хималайските планини. Тъй като Хималаите са високи до небето, човек би могъл да предположи, че вторият стълб и вторият предмет, който трябва да намерим, са свързани с въздуха. Освен това в пророчеството се наблягаше солидно на птици и други летящи създания, а предметът, който търсехме, беше наречен „въздушна награда“.

— Връх Еверест! Не мислите, че Кишан и аз ще трябва да…

— Не, не. Изкачването на връх Еверест е нещо, което само шепа смелчаци са правили. Не бих си помислил да ви карам да правите опит за това. Не, това, което търсим, е град в подножието му, град с мъдър учител. Надявам се, че може да успеете да ми направите списък на възможни градове и може би да се сетите за някое място, за което аз още не съм успял.

— Звучи сякаш вече сте мислили много за това.

— Да, мислих. Но, както споменахте преди, понякога един нов чифт очи могат да бъдат от помощ.

Господин Кадам ми подаде един списък и аз проверих и отметнах едно по едно всички места от картата. Разбира се, той вече беше зачеркнал доста градове един след друг в радиус няколкостотин мили от Еверест. Единственото място на картата, което не беше зачеркнато, беше северно от Еверест и с надпис на китайски.

— Господин Кадам? Кой е този град? — попитах, посочвайки към мястото.

— Нарича се Лхаса. Намира се в Тибет, не в Индия.

— Е, може би учителят живее там, от другата страна на Хималаите, но предметът, който търсим, все още е скрит в Индия.

Господин Кадам замръзна, а после изтича да вземе една книга за Тибет.

— Чакайте само минутка… място на боговете. — Той прелисти книгата и погледна в индекса. Прелиствайки бързо страниците, започна да си мърмори под нос: — Океански учител… порти на духа… да… да!

Захлопна книгата и ме сграбчи в кратка прегръдка с блеснали очи:

— Това е! Направихте го, госпожице Келси!

— Какво съм направила?

— Лхаса е градът „под планината на Ное“! В превод името му означава „град на боговете“!

— А учителят, който трябва да ни покаже разни неща?

— Това е най-хубавата част! Океанският учител вероятно е един от ламите. Може би дори самият Далай Лама!

— Какво? Лхаса изобщо не е близо до океана.

— А! Стихът няма предвид буквално океана. Означава, че мъдростта му е дълбока като океана.

— Добре, значи отиваме в Лхаса и искаме да се срещнем с Далай Лама. — Побутнах черния тигър по рамото. — На мен ми звучи доста лесно, нали, Кишан?

Той изсумтя и повдигна глава.

Господин Кадам промърмори:

— Да. Това може да се окаже проблем.

— Не сте случайно в добри отношения със сегашния Далай Лама, нали? Един вид като дядото на Рен?

— Не. А настоящият Далай Лама живее в изгнание в Индия. Възможно е той да е споменатият Океански учител и въпреки това пророчеството ясно посочва, че трябва да отидем в града „на Ной под планината“ и да започнем търсенето си оттам. Тук пише, че Океанският учител ще помаже очите ви, ще разгърне свещени свитъци и може би ще ви отведе до портите на духа.

— Какво представляват те?

— Портите на духа бележат входовете към светилищата в Япония. Твърди се, че те са вратите между светския и духовния свят. Когато хората минават под тях, те се пречистват и се подготвят за духовното пътуване, което ще се състои отвъд.

— Има ли порти на духа в Тибет?

— Никакви, с които да съм запознат. Може би в пророчеството има различно значение.

— Добре, а този световен камък?

— А, знам какво е световният камък. Мисля, означава, че търсите кръгъл олтарен камък. Това са камъни, които олицетворяват центъра на света или пъпа на света, и няколко са били разположени в района на Средиземноморието, най-известният, от които се съхранява в светилището на Делфийския оракул. Някои учени са изказали твърдения, че нагоре през отвора на камъка са били насочвани газообразни изпарения и когато някой пророк или пророчица заставали над него и вдишвали газа, получавали видение.

Предполагало се, че това е начин човечеството да общува с боговете. Твърди се също, че когато човек вземел камъка, можел да прозре в бъдещето. Има един камък в Тайланд, един в Църквата на Божи гроб в Ерусалим и един в основния камък за еврейския храм в Купола на скалата.

— Как изглежда?

— Има донякъде форма на обърнато нагоре яйце с дупка на върха и издялана паяжина от външната страна.

— Значи намираме този олтарен камък и вдишваме изпаренията му или го вземаме в ръка, и той ще ни отведе до световно дърво?

— Правилно.

— А дървото?

— „Световно дърво“ е друг много често срещан мотив в много култури и митове. Има дърво, наречено Калпаврикша, изпълняващо желания, което се погрижило за нуждите на индийския народ. То благоденствало, когато хората били мъдри и добри, но когато природата на човечеството се променила, дървото залиняло.

В проучванията си за Златния плод открих писмено споменаване на специално дърво в храма Камакши в южна Индия. Това е мангово дърво, което дава четири вида манго, за които се вярва, че олицетворяват четирите Веди или касти. В скандинавската митология съществува разказ за дърво, наречено Игдразил. В славянската и финската митология са избрали дъбово дърво да олицетворява свещеното световно дърво. В индуската култура това е смокиново дърво, наречено Ашвастха. Може да го смятате за Дървото на Живота. Такива дървета се споменават в културите на Корея, Мезоамерика, Монголия, Литва, Сибир, Унгария, Гърция… схващате идеята.

— Хмм, да. Схващам идеята. Значи търсим специално дърво. Знаем ли поне какъв вид?

— Не. Всички истории използват примери за дървета, обичайни за техните земи, но повечето митове споменават много голямо дърво с птици, почиващи си в клоните. Тези изпитания, които се споменават, изглеждат сякаш биха си паснали с този мотив.

— Ясно. И последно, не трябва да ядем плодовете, нали?

Той се засмя:

— Не във всички митове се споменават плодове, но сте права. С повечето от тях се свързва някакво изпитание. Някои дори споменават гигантска змия в подножието. Листата обвързват земята с небето, а за корените се предполага, че потъват в подземния свят.

— Сега, за тези… изпитания. Мислите ли, че има нещо страховито, което ще се опита да ме изяде, като онези Капа?

Той мигновено се отрезви:

— Искрено се надявам, че не, госпожице Келси. Обнадежден съм от думата „рай“. Надявам се, всъщност, че тези изпитания ще са по-скоро умствено, отколкото физическо упражнение.

— Ясно. Само ще трябва да съм нащрек за железните стражи. И така, пише, че трябва да се изкачим до върха, за да намерим наградата, и да издържим четири изпитания. Питам се какво ли означава, че народът на Индия ще получи одежди. Мислите ли, че това значи „дрехи“?

— Предполагам, че може да е символ за кралско величие.

— Е, звучи сякаш добре сте разтълкували това, или поне доколкото можете. Изглежда, че следващото, което трябва да направим, е да се върнем в храма на Дурга. Мислите ли, че ще стане без Рен?

— Няма да навреди да опитаме. Казахте, че Рен трябвало да приеме образа на тигър, преди Дурга да приеме приношението ви. Така ли е?

— Да. Тя специално отбеляза връзката между мен и Рен.

— Тогава би било разумно да ви придружава тигър. Ще използваме Кишан вместо Рен, ако, разбира се, си склонен да приемеш, Кишан?

Черният тигър изпухтя в отговор, което приехме за съгласие. Погледнах надолу и го погалих по главата.

— Само да се надяваме, че тя обича черно.

— Междувременно ще проведа няколко дискретни обаждания и ще видя дали мога да уредя някой да ни посрещне в Тибет или може би дори да направя уговорка със самия Далай Лама.

— Мислите ли, че ще стане? Дали той ще се съгласи да се срещне с нас?

— Нямам представа.

— Но не е ли по-добре да изчакаме Рен? Не трябва ли първо да го намерим, преди да се отправим да търсим следващия предмет?

— Госпожице Келси, не мисля, че Рен би искал да чакаме. Честно казано, не успях да установя къде е и се надявах, че когато откриете втория предмет…

— Че отново ще имаме видение.

— Точно.

— И че можем да успеем да разберем къде е Локеш, което да ни отведе при Рен.

— Да. Знам, че е прекалено оптимистично, но може да е единствената насока, която ще получим.

— Добре, ще отида. Но не се чувствайте задължен да ме наглеждате.

Кишан изръмжа и се преобрази в човек. Изсъска:

— Разбира се, че съм задължен. Рен ми повери грижата за теб и точно това планирам да правя. Не съм страхливец.

Сложих длан върху неговата:

— Кишан, никога не съм те смятала за страхливец. Благодаря ти. Чувствам се много по-защитена с тигър наблизо.

Напрегнатото му лице се отпусна и той каза:

— Хубаво. Сега, след като уточнихме този въпрос, искаш ли да тренираме няколко часа?

— Това вероятно е добра идея.

Господин Кадам ни отпрати с махване на ръка:

— Ще поработя малко с вас днес следобед, госпожице Келси, може би след обяда.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Срещнах се с Кишан в доджото, след като се преоблякох. Той ме тренираше как да отхвърлям някой много по-едър от мен. Трябваше да се упражнявам върху него няколко пъти, а после той ме накара да направя цикъл от разтягащи и укрепващи упражнения. Когато най-накрая реши, че тренировката ни е приключила, ме погъделичка с пръст под брадичката и каза, че се гордее с мен.

Точно когато се канех да тръгна към горния етаж, за да обядвам с господин Кадам, Кишан изтича зад мен и ме метна на рамо. Затича нагоре по стълбите, като вземаше стъпалата по две наведнъж, докато аз подскачах на гърба му. Той се засмя и каза: „Ако не си подготвена да отхвърлиш нападателя си, ще трябва да си понесеш последствията“. Паркира ме в стола срещу господин Кадам и си взе обяд.

Бях натъртена и уморена.

— Не мисля, че ще имам нужната енергия за още една тренировка по бой с меч днес, господин Кадам. Кишан наистина ме изтощи тази сутрин.

— Няма нищо, госпожице Келси. Можем вместо това да пробваме различен вид тренировка. Да упражним уменията ви с мълнията.

Направих гримаса:

— Ами ако е било просто щастлива случайност? Може би е било нещо еднократно.

Той възрази:

— Може би сте притежавали силата през цялото време и просто никога не сте имали мотив да я използвате.

— Добре, ще опитам. Само се надявам да не ви уцеля.

— Да. Наистина се опитайте да избегнете това.

 

 

Свършихме с обяда и се отправихме обратно към доджото, после излязохме навън. Никога преди не бях излизала от землището на къщата. Стъпалата на един вътрешен двор водеха към разчистено открито пространство с размерите на футболно игрище, заобиколено с джунгла от всички страни. Господин Кадам беше поставил бали сено с мишени на различни дължини, като онези в турнирите по стрелба с лък.

— Искам да пробваме първо неподвижни мишени, а ако това е успешно, бих искал да пробваме и движещи се мишени. И така, бяхте казали, че усещането било като огън, който започнал в стомаха ви и си проправил път навън към ръката ви. Искам да върнете мислите си назад и да се опитате да уловите отново това чувство.

Затворих очи и си се представих пред Рен, докато той залиташе зад мен. Оставих чувствата да ме залеят и да нахлуят отново в мен, и си представих похитителите му, приближаващи се към мен. Гореща искра започна да прогаря стомаха ми. Съсредоточих се върху нея и я насърчих да се разрасне.

Тя се надигна като клокочеща лава, литна нагоре през тялото ми и се изстреля от ръката ми. Плътна, бяла, пулсираща светлина се устреми от дланта ми към първата мишена и удари. Цялата мишена експлодира като бомба, оставяйки само късчета димящо сено, които изгоряха, докато осейваха плавно въздуха. Всичко останало от мишената беше черна следа от експлозия. Мънички, черни, къдрави струйки дим се надигнаха, извисиха се в небето, и после бавно изчезнаха.

Господин Кадам изпухтя и си поглади брадата:

— Много ефективно оръжие.

— Да, но не искам да причиня това на човек. Върху хора не изглеждаше толкова разрушително.

— Нека още да не се безпокоим за това. Първо да упражним разстоянието. Прицелете се в следващата и по-следващата мишена.

Взривих последователно и двете мишени без никакво отслабване на силата.

— Кишан, ще бъдеш ли така добър да поставиш още мишени? Този път бих искал да ги поставиш по-назад и една до друга.

Кишан тръгна надолу по полето и господин Кадам обясни:

— Бих искал да опитате да удължите обхвата си до всичките три мишени. Опитайте се да си представите нещо наистина голямо като слон или динозавър и трябва да го уцелите по цялата му дължина.

— Добре, ще опитам.

Съсредоточих се върху мишените от другата страна на полето и изчаках Кишан да се отмести. Примижавайки на слънцето, изстрелях една мълния и уцелих само мишената далече вляво.

— Няма нищо. Опитайте пак, госпожице Келси.

Този път се съсредоточих върху задачата да задържа избухването по-дълго и раздвижих ръка във въздуха, оставяйки мълнията да удари всяка от мишените.

— Хмм, интересна адаптация. Сега знаем, че можете да я поддържате. — Той завъртя пръст във въздуха, давайки знак на Кишан да постави отново мишените.

— Опитайте пак. Този път се съсредоточете върху разширяването на обхвата. Затворете очи за момент и си представете китайско ветрило. Дръжте ръба и докато излиза от ръката ви, го разперете пред себе си, така че експлозията да се разпери като краища на ветрило.

— Добре, но стойте зад мен, окей?

Той кимна и се измести леко назад. Протегнах длан и оставих огъня да премине нагоре по ръката ми. Представих си как държа края и повдигнах длан към мишените. Този път плътната бяла светлина се изстреля по-бавно. Докато тя се движеше, разперих пръсти като ветрило, призовавайки само с волята си силата да се разпростре. Получи се… прекалено добре. Не само унищожих мишените, но също и дърветата от двете страни на полето. Кишан трябваше да скочи на земята, за да не го удари мълнията.

Изкрещях:

— Съжалявам!

Той махна с ръка, че е добре.

Господин Кадам даде знак на Кишан да дойде и каза:

— Много добре! Мисля, че с малко повече практика ще можете да уцелите точно каквото искате, когато трябва. Утре ще упражняваме степените и ще видим дали можем да намалим силата на мълнията, така че да изважда мишените от строя, вместо да… ъмм…

— Да ги унищожава?

Той се засмя:

— Да. Всичко е въпрос на контрол. Имам големи надежди, че ще успеете да овладеете това, госпожице Келси.

— Надявам се, че надеждите ви ще се оправдаят.

— Бих искал да се упражнявате още малко с Кишан върху това през следващите няколко дни. Мислете само за набелязването на мишената и разширяването на обхвата на удара си. Утре ще работя с вас по съсредоточаването на степените на силата ви.

— Добре. Благодаря.

 

 

Седмиците летяха. Преди да се усетя, беше минал месец и половина. Завърших семестъра онлайн. Преподавателите ми бяха очаровани от обяснението на господин Кадам. Беше им казал, че е открил рядък артефакт, за чието описване имал нужда от помощта ми, и им беше обещал, че ще напиша доклад по въпроса.

Нямах търпение да науча за какво ще пиша. Приключих с изпитите си в края на семестъра, което ми предостави нещо друго, освен Рен, върху което да се съсредоточа. Господин Кадам изпрати до колежа извинения и от името на Рен, като каза, че имал спешни семейни проблеми и трябвало да се върне в Индия. Деканът му се сторил много отзивчив и готов да направи всичко, каквото може, за да помогне.

След като приключих с училищните си задачи, сутрин помагах на господин Кадам с бележките, а после тренирах с Кишан до обяд. Следобедът беше заделен за упражнения с оръжия. Кишан ме обучаваше как да се грижа за оръжията и кои да избирам в различни видове битки. Учеше ме също на близък бой и овладях няколко начина да повалям по-силни противници.

Привечер работех с господин Кадам по силата на мълнията си. Сега можех да я овладея така, че да не унищожавам мишените си. Можех да пробия черна дупка в центъра на мишената като със стрела. Или можех да уцеля всичките едновременно и да ги съборя. Можех напълно да унищожа всичките или само онази, която си изберях.

Това ми даваше много сила и възможности, но беше и много плашещо. С подобна сила можех да бъда супергерой или злодей, а всъщност не исках да бъда, което и да било от двете. Всичко, което наистина исках, беше да помогна на Рен и Кишан да развалят проклятието. И да бъда с Рен.

Вечер се усамотявах и четях или пишех в дневника си. Къщата ми се струваше различна без Рен. Все очаквах да го видя застанал отвън на балкона. Сънувах го всяка нощ. Винаги беше пленен или вързан за масата, или в клетка. Всеки път, щом се опитах да го измъкна или да го спася, той ме спираше и ме отпращаше.

Една нощ се събудих от кошмара и се измъкнах от леглото. Взех си юргана и се отправих навън към верандата. Една тъмна глава се беше облегнала на канапето-люлка и за миг сърцето ми спря. Отворих плъзгащата се врата и излязох на верандата. Главата помръдна.

— Келси? Защо си будна?

Бедното ми сърце отново заспа.

— О! Здрасти, Кишан. Кошмар. Ти какво правиш тук навън?

— Често спя тук. Харесва ми да съм на открито и е по-лесно да те наглеждам.

— Мисля, че тук съм съвсем защитена. Съмнявам се, че е нужно да ме държиш под око, докато сме тук.

Той се премести и ме покани да седна до него.

— Няма да позволя нещо да се добере до теб, Келси. Моя е вината, че се случи.

— Не, не е. Не можеше да го спреш.

Той отново облегна глава на възглавничката, стисна здраво очи и разтри слепоочията си:

— Трябваше да бъда по-бдителен. Рен мислеше, че ще се разсейвам по-малко, отколкото той. Истината е, че вероятно се разсейвах повече. Щеше да е по-добре никога да не бях отивал в Америка.

Смутена, попитах:

— Какво имаш предвид? Защо казваш това?

Той ме погледна. Златисти очи пронизаха моите, сякаш търсеха отговора на въпрос, който не беше задал. Той рязко откъсна очи, изръмжа и промърмори под нос:

— Никога не се научавам.

Взех ръката му:

— Какво има?

Той неохотно ме погледна отново в очите:

— Всичко, което ни се случи, беше по моя вина. Ако бях оставил Йесубай на мира, нищо нямаше да се промени. Тя щеше да бъде принцесата на Рен и нямаше да умре. Сега ти нямаше да си в опасност. Родителите ми щяха да са водили нормален живот. Понеже аз не можах да се овладея, всички около мен пострадаха.

Сложих другата си ръка върху неговата, обгръщайки я между моите. Той обърна своята и се вкопчи в пръстите ми.

— Кишан, ти си я обичал, а научих, че това е било нещо много рядко през онзи период. Любовта кара човек да прави безумни неща. Йесубай е искала да бъде с теб въпреки всички отрицателни последици. Обзалагам се, че дори ако е знаела, че животът й ще бъде покосен, най-вероятно е щяла пак да направи всичко това.

— Не съм напълно сигурен в това. Разполагах с дълго време да го премисля, а с Йесубай едва се познавахме. Тайните ни срещи бяха много кратки и бих бил нечестен, ако кажа, че не я подозирах, че служи като пионка в бащината си игра. Не знаех наистина дали ме обича. Някак мисля, че ако бях сигурен в това, тогава всичко щеше да си е струвало.

— Тя се опита да спаси двама ви, нали?

Той кимна.

— Не би престъпила волята на баща си, ако поне не я е било грижа за теб. И бездруго не виждам как би могла да ти устои. Ти си толкова привлекателен, колкото и брат ти. Сладък си и си много чаровен, когато Рен не е наоколо. Ако не те е обичала, е била луда. Освен това ми звучи логично, защото според мен единственият начин, по който би могла да отблъсне Рен, е бил, ако те е обичала. Освен това животът ми щеше да е много по-тъжен без Рен и теб в него. — Стиснах пръстите му. — Не е твоя вината, че тези неща са се случили. Локеш вероятно щеше да тръгне да търси амулетите ви, дори ако Йесубай не е била част от живота ви.

— Сключих сделка с дявола, Келси. Когато направиш това, трябва да си платиш.

— Имаш право. Когато правиш погрешни избори или вземаш погрешни решения, винаги трябва да си понесеш последствията. Но да се влюбиш не е лош избор.

Той се засмя самоиронично:

— За мен е.

— Не, лошият избор е бил да действаш зад гърба на брат си, но в края на краищата си избрал семейството си. Избрал си да защитиш и подкрепиш Рен и да му помогнеш да избяга.

— Въпреки това беше грешка. Не биваше да се доверявам на Локеш.

Седяхме и се люлеехме тихо в продължение на един миг.

Прошепнах:

— Допускането на грешки е това, което ни превръща в човешки същества. Така се учим. Мама винаги казваше, че да допуснеш грешка не е лошо; лошото е да отказваш да се поучиш от нея, за да не я повториш.

Той се наведе и отпусна глава в дланите си. Заговори тихо, сякаш се подиграваше на себе си:

— Ясно. Някой би си помислил, че ще се науча. Да не повтарям миналото, имам предвид.

— Има ли опасност да повториш миналото? — подметнах закачливо. — Да не си бил във връзка с Локеш?

— Бих убил Локеш без колебание, ако пътищата ни отново се пресекат. Но дали има опасност да повторя миналото? Да.

— Не мисля, че има вероятност да предадеш отново брат си.

— Във всеки случай не и по начина, по който си мислиш.

Въздъхнах:

— Кишан, не искам да прекарваш цялото си свободно време, като ме наглеждаш. Очевидно се съсредоточаваш твърде много върху миналото. Би трябвало да се наслаждаваш на новия си живот. Излизаше ли с някое момиче, докато си беше у дома миналата есен? Ходеше ли на занятия?

Той извърна поглед:

— Не миналото е това, върху което се съсредоточавам болезнено. — Той въздъхна. — Занятията не ме интересуват особено. — Изправи се и отиде до парапета. Наведе се и се загледа в осветения басейн отдолу. Каза меко: — И изглежда, че единствените момичета, към които някога проявявам интерес… винаги принадлежат на Рен.

Загледах се в гърба му, изненадана. Той се обърна и подпря хълбок на парапета. Наблюдаваше реакцията ми предпазливо, с уязвимо и тържествено-сериозно изражение.

Изпелтечих:

— Сериозно ли говориш?

— Да. Сериозен съм. Аз съм доста прям, откровен тип. Не се шегувам за подобни неща.

— Но не проумявам. Разбирам за Йесубай, заради виолетовите очи и дългата черна коса, но със сигурност ти…

— Келси, спри веднага. Не те дразня нарочно, нито си играя игри. Отне ми дълго време да реша дали дори е редно да кажа нещо. Виж, знам, че го обичаш, и никога не бих си помислил да се опитвам да те отнема от него. Поне не и когато и бездруго знам, че няма абсолютно никакъв шанс да ме приемеш. — Той се усмихна сухо. — Не се справям добре с последиците от отхвърлянето.

Той скръсти ръце на гърдите си:

— Но, да, ако Рен не беше с теб, бих направил всичко по силите си да те задържа в живота си. Да те спечеля за себе си.

Облегнах се на пейката, шокирана:

— Кишан. Аз…

— Чакай. Изслушай ме, Келси. Ти… ме успокояваш. Изцеляваш счупеното и ми даваш надежда, че мога отново да имам живот. И въпреки това, което може да си мислиш, ти си прекрасна, както беше Йесубай. Чувствам… — Извърна поглед от мен, сякаш смутен, и изръмжа: — Що за човек съм? Как можа това да ми се случи? Два пъти! Така ми се пада. Този път Рен печели. Така е честно. Вече направихме пълен кръг. — Обърна се отново към мен. — Моля те, прости ми. Не смятах да те обременявам с това.

Кишан беше различен, когато Рен не беше наблизо. Оставяше уязвимостта си да се покаже на повърхността и не я прикриваше с арогантността и надменността, които винаги проявяваше, за да кара Рен да се чувства неудобно. Знаех, че говори искрено. Откровените му думи ме трогнаха дълбоко, но и ме натъжиха. Знаех, че имаше толкова голяма нужда да се съвземе от миналото, колкото и Рен. Реших да се опитам да разведря настроението.

Станах и го прегърнах. Възнамерявах прегръдката да е кратка, но той продължаваше да ме държи, сякаш бях единствената котва, която го привързваше към човешкия облик. Потупах го по гърба и се отскубнах. После взех ръката му и го дръпнах обратно на канапето. Възприех строгия и откровен подход на мама към трудните ситуации. Тя винаги казваше, че най-доброто, което можеш да направиш, за да подкрепиш някого, е да му бъдеш приятел и да си честен.

Казах:

— Е, Кишан, само за сведение, ако Рен не беше наоколо, моментално бих излязла с теб.

Кишан подметна насмешливо:

— Виж, Келс, просто забрави, че изобщо съм казал нещо, става ли? И бездруго няма да стане.

— Знаеш ли, така и не ти благодарих, че си сръчкал Рен и си го накарал да ме последва в Орегон. Никога нямаше да бъда достатъчно смела да се върна при него.

— Не ме изкарвай герой, Келс.

— Но ти беше моят герой. Можеше дори да не съм с Рен, ако не беше ти.

— Не ми напомняй. Истината е, че те исках обратно вероятно толкова много, колкото и той. Ако той не беше заминал, аз щях да тръгна след теб, за да те взема за себе си, и точно сега можеше да водим напълно различна дискусия.

За минута си позволих да си представя какво щеше да стане, ако Кишан беше дошъл за мен на Коледа вместо Рен. Тупнах го леко с юмрук по ръката.

— Не се тревожи, сега съм тук. И бездруго, вероятно това, което обичаш, е само готвенето ми. Приготвям жестоки сладки с двоен пълнеж от шоколадови парченца и фъстъчено масло.

Чух го да мърмори тихо:

— Правилно… готвенето.

— Можем ли да бъдем приятели?

— Винаги съм ти бил приятел.

— Хубаво. Имам си приятел и герой. Лека нощ, Кишан.

— Лека нощ, bilauta.

Обърнах се на прага:

— И не се тревожи. Чувствата ти вероятно са само временни. Сигурна съм, че колкото повече ме опознаваш, толкова по-дразнеща ще ставам. Имам кисела и заядлива страна, която дори не си виждал още.

Той само повдигна вежда и не каза нищо.

Въпреки уверенията ми, че ще съм си добре, без да ме наглежда, ми беше хубаво да знам, че на верандата спи тигър. Сънят ме завладя. Поне веднъж не сънувах никакви кошмари.