Колийн Хоук
Търсенето на тигъра (11)

10. Наемни убийци

Кишан се дръпна назад да ме огледа хубаво.

— Липсваше ми. Добре ли се държи с теб този идиот, брат ми? — Прошепна високо: — Наложи ли се да използваш спрея против тигри?

Засмях се:

— Рен се държи с мен много добре, въпреки че му поднесох доста скромен подарък за Свети Валентин.

— А! Той и бездруго не заслужава никакъв. А той какво ти подари?

Посегнах нагоре да докосна с пръст една обица:

— Тези. Но са твърде екстравагантни за мен.

Кишан протегна ръка и леко докосна едната обица. Похотливото му изражение на пират, което сякаш казваше: „Ей сега ще ти отмъкна жената и какво си мислиш, че ще направиш по въпроса?“, се стопи и се превърна в кротка усмивка, която изви нагоре ъгълчето на устата му. Каза тихо:

— Майка ни щеше да одобри.

Озадачена, казах:

— Да не искаш да кажеш, че тези са принадлежали на майка ви? — Обърнах се към Рен и той кимна кратко. — Рен, защо не ми каза?

Той отвърна небрежно:

— Не исках да се чувстваш принудена да ги носиш, ако не ти харесват. Вече са малко старомодни.

— Трябваше да ми кажеш, че са били на майка ти. — Плъзнах ръце около шията му и го целунах нежно. — Благодаря ти, че ми подари нещо толкова ценно за теб.

Рен ме прегърна плътно и ме целуна по бузата.

Чух театрална въздишка зад нас.

— Ъх. Мисля, че го предпочитах хленчещ и съкрушен. Това е просто отблъскващо.

Рен изръмжа тихо:

— Теб кой те е канил?

— Ти.

— Да, но не съм те канил тук. Как ни намери?

— Долетяхме в Сейлъм и аз отидох с колата до къщата, подуших тук-там и открих поканата за танците, оставена на кухненския плот. Така че подкарах към кампуса, а после надуших следите ти. Помислих си, че ако има парти, трябва да съм тук. Май всички красиви момичета ще са вече заети. Може би… мога да взема назаем твоето.

Кишан протегна ръка, но Рен пристъпи пред мен и заплаши:

— Само през трупа ми.

Кишан запретна нагоре ръкавите на пуловера си:

— Когато кажеш, братле. Да те видим с какво разполагаш, мистър Романтичен.

Време за намеса. С най-сладкия си глас казах:

— Кишан, ние сме, така да се каже, насред любовна среща и макар че съм много щастлива да те видя, се питам дали би имал нещо против засега да си тръгнеш за вкъщи? Както виждаш, това е не толкова парти, колкото среща на една двойка. Няма да се бавим много, а вкъщи има продукти за сандвичи и огромна чиния със сладки. Имаш ли нещо против? Моля те.

— Чудесно. Ще си отида. Но само защото ти ме молиш.

Рен отвърна рязко:

— А ти си го търсиш.

Кишан перна Рен по ухото и подметна подигравателно:

— Точно така. И ще видим дали можеш да ми го дадеш по-късно. Чао, Келси.

Имах много силно предчувствие, че единствено дланта ми върху ръката му възпря Рен да се нахвърли на брат си. Той наблюдаваше, докато Кишан се изгуби от поглед, но дори след това все още не можеше да се отпусне. Опитах се да привлека вниманието му обратно към себе си.

— Рен.

— Позволява си твърде много волности. Може би беше грешка да го каня тук.

— Имаш ли му доверие?

— Зависи. Имам му доверие за повечето неща. Освен…

— Освен?

— Освен теб.

— О! Е, не е нужно да му имаш доверие по отношение на мен. Просто трябва да имаш доверие на мен.

Той изсумтя подигравателно:

— Келс…

— Сериозно говоря. — Сложих длани на бузите му, за да ме погледне: — Искам да разбереш нещо. Може би Йесубай е избрала него, но аз избрах теб. Ти си този, когото искам. Не Кишан.

Въздъхнах:

— Всъщност донякъде ми е жал за Кишан. Изгубил е жената, която е обичал. Затова трябва да се възползваме възможно най-добре от времето си. Никога не знаеш кога някой, когото обичаш, ще ти бъде отнет.

Той ме прегърна силно за минута и притисна буза към моята, докато танцувахме бавно, разбрал, че вече не говорех за Кишан.

— Това няма да ни се случи. Няма да те оставя. Безсмъртен съм, забрави ли?

Усмихнах се неубедително:

— Нямах това предвид.

— Знам какво имаше предвид. — Подметна закачливо: — Но трябваше да се преборя с трима мъже, за да спечеля любовта ти, и не искам да нападам и брат си.

Засмях се:

— Преувеличаваш, Тарзан. Всъщност не се наложи да отблъскваш никого, освен Ли. И бездруго сърцето ми ти принадлежеше през цялото време и вероятно си го знаел.

— Да го знам аз и да го знаеш ти са две различни неща. Твърде дълго бях самотен тигър. Заслужавам да бъда щастлив с жената, която обичам. И няма да позволя на никого да ми я отнеме, най-малко пък на Кишан.

Изгледах го. Той въздъхна и ме завъртя.

— Ще се опитам да бъда по-търпелив с Кишан, но той знае как да дърпа всичките ми струни. Изключително трудно е да се контролирам в близост до него, особено когато флиртува с теб.

— Моля те, опитай. Заради мен?

— Заради теб съм готов да изтърпя кошмарни мъчения, но не мога да понасям да флиртува с теб.

— Обичам теб. Ще му кажа да спре. Но се опитайте да не се пребиете взаимно, докато е в града, става ли? Без котешки битки. Не забравяй, че имаш нужда от него тук, помниш ли?

— Добре, но ако продължава да се хвърля в краката ти, всички уговорки отпадат.

След миг казах меко:

— Не каза в отговор същото… че и ти ме обичаш.

— Келси, „Аз съм като Полярната звезда, която е без съперница!“^[1]

— Цезар е загинал, нали знаеш.

— Надявах се това да не го знаеш.

— Знам целия Шекспир.

— Добре, тогава просто ще кажа, че те обичам. На този свят за мен няма нищо по-важно от теб. Удовлетворен съм само когато ти си наблизо. Единствената ми цел е да бъда това, което ти имаш нужда да бъда. Не е поезия, но идва от сърцето ми. Ще свърши ли работа?

Усмихнах се криво:

— Така мисля.

Не останахме на танците кой знае колко повече, защото настроението на Рен се бе променило въпреки моите закачки, целувки и обяснения в любов. Той танцуваше с мен, но умът му бе другаде, а когато му казах, че бих искала да си тръгвам за вкъщи, не възрази.

Когато спряхме на алеята за коли, забелязах, че лампите в моята къща светеха. Преди да влезем, Рен ме обгърна в нежна прегръдка и ме целуна нежно.

Допря чело до моето и каза:

— Това не е точно онзи край на романтичната ни среща, който бях планирал.

— Все още имаш един час. — Ухилих се и обвих ръце около шията му. — Какво беше намислил?

Той се засмя меко:

— Всъщност смятах да импровизирам останалото, но това няма да стане, след като Кишан е наоколо.

Рен ме целуна отново и чухме приглушен коментар, твърде тих, за да го разбера. Той откъсна устни от моите и изръмжа тихо, промърмори нещо на хинди и отвори вратата с намръщена гримаса.

Кишан гледаше телевизия, докато поглъщаше невероятно количество закуски. Шест различни плика с чипс, брецели, пуканки, бисквити и различни други вкуснотии бяха пръснати по масичката за кафе, всичките — недоядени.

— Просто отвратително — промърмори кисело Кишан. — Не можахте ли да свършите с целуването по време на танците, та да не съм принуден да го чувам?

С раздразнено ръмжене Рен ми помогна да си съблека палтото, преди да се отправя към горния етаж. Каза, че ще се качи веднага щом се оправи с Кишан. Частта за „оправянето“ ми прозвуча злокобно, но кимнах, надявайки се, че поне ще се опитат да са вежливи един към друг.

Нахлузвах през глава горнището на пижамата си, когато чух как Рен изрева:

— Ти си ми изял всичките… сладки… с фъстъчено масло?

Поклатих глава. Толкова близкото съжителство на двама тигри щеше да се окаже голямо главоболие.

Без да чуя отговора на Кишан, реших да ги оставя сами да се разберат. Внимателно скътах рубинените обици на сигурно място в дъното на кутията си с панделки и се зачудих за майката на Рен и Кишан. Приключих с преобличането в копринената пижама, която Рен ми беше купил в Индия, и изчистих грима. Измъквайки украсените със скъпоценни камъни гребени от косата си, реших да я оставя пусната. Меки къдрици се спуснаха като водопад по гърба ми.

Открих Рен, седнал на леглото ми, подпрян на таблата. Смокингът му беше преметнат на един стол, а вратовръзката му беше развързана и висеше от врата му. Беше пъхнал ръце зад главата си, а очите му бяха затворени.

Покатерих се в скута му и го целунах по бузата. Ръцете му се обвиха около мен и той ме притегли към себе си, но остана със затворени очи.

— Опитвам се да се справя с Кишан, Келси, но ще бъде много, много трудно.

— Знам. Къде ще спи?

— В моето легло, в другата къща.

— А ти къде ще спиш?

Той отвори очи:

— Тук. С теб. Както правя винаги.

— Ъмм… Рен, не мислиш ли, че Кишан ще почне да предполага разни неща… за, знаеш. Че сме заедно. Заедно?

— Е, не се тревожи. Знае, че не сме.

— Рен. Да не би да се изчервяваш? — засмях се.

— Не. Просто не очаквах тази тема на разговор.

— Определено си от друго време, прекрасни Принце. Важно е да проведем такъв разговор.

— А ако още не съм готов да проведа този разговор?

— Сериозно? Минават триста и петдесет години, а ти не си готов да водиш този разговор?

Той изръмжа тихо:

— Не ме разбирай погрешно, Келс. Аз съм повече от готов да проведа този разговор, но ние няма да го водим. Поне докато проклятието не бъде развалено.

Устата ми увисна отворена:

— Наистина ли казваш каквото си мисля, че казваш? Че не можем да бъдем заедно, докато не бъдем преследвани от безсмъртни маймуни и демони поне още три пъти, което може да отнеме години?

— Наистина се надявам да не отнеме толкова време. Но, да. Това искам да кажа.

— И няма да отстъпиш по този въпрос, нали?

— Не.

— Фантастично! Значи аз ще си остана стара мома, живееща с две много големи котки!

— Няма да бъдеш стара мома.

— Докато решиш да бъдеш с мен, вече ще бъда.

— Келси, да не искаш да кажеш, че си готова за всичко това сега?

— Вероятно не, но какво ще кажеш за след година? Или две години? В крайна сметка ще полудея.

— За мен също няма да е лесно, Келс. Господин Кадам е съгласен, че просто е твърде опасно. Откри, че потомците му живеят изключително дълго и смята, че това се дължи на амулета. Знаем, че Локеш се е опитвал да ни убие и че амулетите са ни спасили, превръщайки ни в тигри. Разговорът беше неловък, но той каза и на двама ни, че би било по-добре, ако не поемаме никакви… ненужни рискове. Не знаем как действа амулетът или проклятието и докато не станем отново мъже, цялостни и завършени, не мога да рискувам да ти се случи нещо.

Отбелязах сухо:

— Едва ли може да се каже, че господин Кадам е убил съпругата си, Рен.

— Не. Но и не е бил тигър.

— Да не те е страх, че ще ни се родят котенца? — подкачих го.

— Не го казвай дори на шега. — Изражението на Рен беше каменно.

— Е, добре тогава, от какво се страхуваш? — Не можах да се сдържа. Саркастичният хумор на мама напомни за себе си. — Уроци ли искаш да вземаш?

— Не! — възкликна той потресено.

Засмях се.

— Келси! Не приемаш това сериозно!

— Приемам го, и още как. Просто по една случайност говоря за нещо, което ме изнервя, а обикновено реагирам на нервността с хумор и сарказъм. Сериозно, Рен, говориш за години, когато съм на път да нападна доста привлекателната ти особа още сега. — Въздъхнах. — Наистина ли мислиш, че би било опасно?

— Истината е, че не знам. Не знам как ще ни въздейства проклятието. И няма да те изложа на риск. Така че може ли да отложим воденето на този разговор… поне за известно време?

Промърморих:

— Да. Но е добре да знаеш, че ми е… трудно да мисля трезво в близост до теб.

— Хмм — той притисна устни към шията ми.

— Това не помага, между другото. — Въздъхнах. — Предполагам, че в бъдещето ми витаят застрашително призраците на много студени душове.

Рен промърмори, притискайки се към шията ми:

— И теб, и мен. Трудно ли ти беше да мислиш трезво в близост до другите си гаджета?

— Какви гаджета?

— Джейсън или Ли?

— Всъщност не смятам Джейсън за нещо повече от приятел. Ли ми беше добър приятел с потенциал. Ммм… хубаво е. Те бяха хора, които бяха интересни и които исках да опозная по-добре. Но не гаджета. Не ги обичах както обичам теб и те не ме караха да се чувствам така. — Изпъшках тихо. — Не и така.

Той прокара диря от целувки по очертанията на челюстта ми.

— А преди тях?

— Не. Нямаше никой. Ти си ми първият… всичко.

Той повдигна глава и се усмихна с опустошителната си усмивка:

— Изключително възхитен и опияняващо щастлив съм да те чуя да казваш това. — Събра косата ми над рамото и покри с целувки извивката на врата ми. — Само за сведение, Келс, ти също си ми първата във всяко отношение.

Потръпнах. Въздишайки, той ме целуна сладко и ме гушна до гърдите си.

Заиграх се с копчетата на ризата му и проговорих тихо:

— Знаеш ли, майка ми говори с мен за това точно преди да умре. Тя и татко много се надяваха, че ще изчакам до женитбата като тях.

— За мен това се подразбираше. В моето време, в моята страна случайните и лекомислени връзки не съществуваха.

— А — подметнах закачливо, — значи мислиш, че нашата връзка е случайна и лекомислена?

— Не. Не, за мен не е. — Той наклони глава и загледа внимателно изражението ми. — А за теб?

— Нито пък за мен.

— Това е добре да се знае. — Той се пресегна, взе одеялото ми и го подпъхна около нас.

— Рен?

— Хмм?

— Какво би казал, ако кажа, че искам да изчакам, нали се сещаш, докато…

Усмивка освети красивото му лице:

— Докато… какво?

Прехапах нервно устна:

— Докато… знаеш.

Той се ухили още по-широко:

— Това предложение за брак ли е? Искаш ли телефонния номер на господин Кадам, за да можеш да помолиш за одобрението му?

Изсумтях:

— Ще ти се, Ромео! Но сериозно, Рен, ако исках да изчакам, щеше ли това да те… смущава?

Той сложи длани от двете страни на лицето ми, вгледа се в очите ми и каза простичко:

— Бих те чакал цяла вечност, Келси.

Въздъхнах:

— Винаги казваш правилното нещо.

Наслаждавах се да се гуша в него, когато в ума ми изникна задрямала досега мисъл, която ме накара да седна рязко:

— Я чакай малко! Първата ти… всичко, а? Това не е съвсем вярно, нали? Господин Кадам ми каза веднъж, че проникнал в Банята на кралицата в Хампи, което било ритуал на посвещаване за младите мъже. Не си ли го придружил до Хампи няколко пъти?

Рен застина:

— Е, технически погледнато…

Усмихнах се и повдигнах подигравателно вежда:

— Да, Рен? Любов моя? Та, казваше…?

— Казвах, че, технически погледнато, да, Кадам, Кишан и аз нахълтахме вътре. Но успяхме да стигнем само до входната врата и всички спяха. Не видяхме нищо.

Смушках го в гърдите:

— Истината ли ми казваш, Ланселот?

— Абсолютно, стопроцентово ти казвам истината.

— Значи, ако попитам Кишан утре, той ще потвърди историята ти?

— Разбира се, че ще потвърди. — Промърмори тихо: — А ако не го направи, ще му цапна един в лицето.

— Това го чух. По-добре да ми казваш истината, Рен, и няма да удряш Кишан в лицето.

— Само те поднасям, Келс. Кълна се, никога не съм поглеждал друга, освен теб от деня, когато за пръв път ми чете в цирковата ми клетка. Ти си лебед сред лястовици.

— Хубава реплика, но мисля, че е добре пак да се консултираш с наръчника си.

Той ми се намръщи и пренебрегна забележката ми:

— Колкото до Кишан, и бездруго заслужава да му цапна един, задето ми изяде сладките.

— Утре ще ти направя още, така че не го тормози заради това.

Смях се, докато той успя да ме накара да млъкна с устните си.

 

 

На другия ден, на третия омлет на Рен и четвъртия на Кишан, Рен обяви, че отново иска да се захване с ушу. Кишан плесна с ръце, показвайки, че няма търпение да натупа Рен.

Братята наеха малко студио, където можехме да бъдем сами, за да могат той и Рен да ме обучават. Не ме учеха на никакви засукани движения и стойки, а вместо това ми предадоха бърз курс с основни насоки за обезсилване на противника. Всички смятахме, че ще е най-добре, ако науча някои отбранителни движения, след като беше възможно Локеш да се навърта наоколо, а и по време на следващата ни мисия да ни дебнат кой знае какви създания. Всички правихме упражнения за разтягане в продължение на няколко минути, а после Рен започна с уроците, използвайки Кишан като опитен образец.

— Урок първи. Ако нападателят ти тича към теб, прегъни колене и го изчакай да се приближи. После го сграбчи за ръката, завърти се около него и сключи ръце около гърлото му. Ако е едър, прицели се в горната част на шията му под челюстта.

Кишан затича към Рен и го атакува в гръб. После беше мой ред. Рен затича към мен, а аз сграбчих ръката му и скочих на гърба му. Метнах ръце около врата му в кратка мъртва хватка, но после го целунах лекичко по бузата, преди да скоча долу.

— Добре. Урок номер две. Ако нападателят е по-добре запознат от теб с бойните изкуства, не се бори с него. Просто се опитай да го извадиш от строя. Цели се в стомаха или слабините и удряй с юмруци или ритай колкото можеш по-силно.

Кишан атакува отново и започна сложна атака от бойните изкуства. Разпознах висок удар с крак в лицето с прегънато коляно и удар с крак със завъртане, но той правеше също и множество сложни движения, които не бях виждала да се изпълняват преди. Рен непрекъснато отстъпваше назад, измъквайки се от обсега на Кишан, докато откри пролука и удари Кишан силно с юмрук в корема. Кишан се изправи веднага и отново му налетя. Този път се биеше по-ожесточено и хвърли Рен на земята. Рен замахна с юмрук нагоре, спирайки точно преди да осакати брат си.

— Ако трябва да избираш едното или другото, избери слабините. Много по-резултатно е. Урок трети. Цели се в слабите места. Това са очите, адамовата ябълка, ушите, слепоочието и носът. За очите — цели се с два пръста, ето така. За ушите — използвай двете си ръце и удари в двете уши едновременно, колкото можеш по-силно. Всичко друго е удар с плоската част на дланта.

Рен демонстрира всяко движение, после ме накара отново да се упражнявам върху него. Искаше действително да му причиня болка, защото искаше да действа реалистично. Просто не можех да се накарам да го направя.

Кишан изръмжа и се изправи, изблъсквайки Рен.

— Така никога няма да се научи. Трябва да почувства истинско нападение.

— Не, прекалено си груб. Ще я нараниш.

— Какво мислиш, че ще направят те!

Сложих ръка върху тази на Рен:

— Прав е. Всичко е наред. Нека опита.

Рен неохотно се съгласи и се отдръпна назад до стената.

Застанах нервно с гръб към Кишан, в очакване на атаката. Той се приближи зад мен, сграбчи здраво ръката ми и ме завъртя. Ръцете му бяха около гърлото ми, той ме душеше. Чух злобно ръмжене, а после Кишан бе запратен срещу стената. Рен застана пред мен, нежно докосвайки червените отпечатъци от пръсти по шията ми.

Изкрещя на Кишан:

— Казах ти! Прекалено си груб! Ще станат синини на врата!

— Трябва да е грубо, за да е реалистично. Тя трябва да бъде готова.

— Рен, добре съм. Нека опита отново. Имам нужда да се подготвя, за да мога да мисля ясно по време на атака. Може да се наложи да те спасявам някой ден.

Той ме погали леко по врата и ме погледна нерешително. Най-накрая кимна и отново се отмести.

Кишан затича към другата страна и се провикна назад:

— Не мисли. Просто реагирай.

Извърнах се да изчакам атаката. Кишан не издаваше нито звук. Заслушах се усилено за стъпките му, но не чух нищо. Изведнъж ръцете му се обвиха здраво около мен изотзад и той ме повлече. Беше прекалено силен. Задушаваше ме. Започнах да се гърча, да се боря и да го настъпвам по краката, все безуспешно.

Отчаяна, аз си поех дъх през зъби и блъснах глава в брадичката му. Заболя ме. Силно. Но той разхлаби хватката си достатъчно, за да се измъкна от нея и да се смъкна на пода. После се изправих изведнъж, забих рамо в слабините му и го ударих с всичка сила с юмрук в стомаха.

Кишан падна на пода, претъркулвайки се. Рен нададе висок лаещ смях и тупна брат си по гърба, преди да се върне при мен.

— Търсеше си го! Не мисли. Просто реагирай. О, човече! Защо нямам фотоапарат!

Тресях се от усилието. Успях, но сериозно не смятах, че бих могла да се справя с повече от един противник. Как щях да съм в състояние да защитя Рен, ако едва можех да се съпротивлявам?

— Кишан ще се оправи ли?

— Той ще е добре. Само му дай една минута.

Рен беше развълнуван от малката ми победа. Кишан се изправи, гримасничейки:

— Това си го биваше, Келси. Ако бях нормален човек, щях да съм на земята за поне двайсет минути.

Чувствах се леко замаяна:

— Ъъ, момчета? Може ли да спрем за днес? Вие ми се свят. Мисля, че имам нужда от аспирин. Спомнете си — не се възстановявам така бързо като вас двамата.

Рен се опомни, опипа главата ми и откри образуваща се голяма цицина. Настоя да ме отнесе до колата, въпреки че можех да ходя съвсем добре. Когато се прибрахме вкъщи, той ме настани на дивана, удари силно Кишан с юмрук в корема, просто за да му даде да разбере какво мисли, и отиде в кухнята да вземе торбичка с лед за главата ми.

 

 

Докато се упражнявахме през следващите две седмици, започнах да се чувствам уверена, че мога да запазя самообладание по време на атака. Освен това Кишан и Рен започнаха да се редуват да обикалят наоколо нощем, уверявайки се, че никой не може да се промъкне вътре и да ни изненада.

Скрих под предната седалка на смолисточерния джип на Кишан една раница с вещи за спешен случай, с дрехи и други неща, които щяха да са ми нужни, ако бързаме. Сложих в раницата завивката си, документите за пътуване, рубинените обици и Фаниндра. Рен и Кишан я напълниха с валута от няколко различни страни и добавиха и по една торба с дрехи за себе си. Паркираха джипа на около миля надолу по главния път и го покриха с клони, за да го замаскират.

Винаги носех амулета си и гривната-медальон от Рен, но се безпокоях за кутията си с панделки. Ако се наложеше да напуснем бързо града, не исках да се случи нещо. Рен предложи да изпратим по пощата един пакет на господин Кадам за съхранение. Пратихме в Индия кутията ми с панделки и няколко други незаменими лични вещи.

Трудно беше да поддържаме настроението бодро, защото всички чувствахме, че нещо лошо се задава към нас. Сега Кишан се присъединяваше към нас за филмовите вечери и обикновено изяждаше всички пуканки, което дразнеше Рен. Повечето вечери си оставахме вкъщи и аз готвех. Кишан ядеше сигурно два пъти повече от Рен, който ядеше много. Доставчикът от „Сейфуей“ вероятно си мислеше, че държим мотел, предлагащ легло и закуска, с количеството храна, което поръчвахме всяка седмица.

 

 

Една събота през март предложих излет до Тиламук и плажа. Очакваше се времето да бъде нетипично топло и слънчево. Вероятността наистина да е такова и да се задържи така бе минимална, но плажовете на Орегон бяха прекрасни дори в дъжда. В минутата, щом обещах шоколадов сладолед с фъстъчено масло, Рен започна силно да подкрепя идеята.

Натоварихме в багажника на „Хамъра“ съставки за пържени филийки и дрехи за преобличане. Подкарах към Линкълн Сити, а после завих надясно по магистрала 101, която се простираше по протежение на крайбрежието на Орегон. Пътят беше красив и двата тигъра подадоха носове навън да подушат океана, когато открехнах прозорците. По-късно спрях в центъра за посетители на фабриката за сирене „Тиламук“ и паркирах на мястото най-далече от тълпите.

— Ще се срещнем вътре, момчета.

Нахлузих леко яке. Въпреки прогнозата за топло време, беше малко навъсено, слънчевата светлина надничаше през сивите облаци само от време на време. Беше малко ветровито, но до по-късно вечерта не изглеждаше вероятно да завали. Влязох в магазина и заразглеждах разнообразието от изложени сирена.

Рен плъзна пръсти и ги преплете с моите. Носеше ледено-син анорак с качулка, с азиатски изображения на дракони, простиращи се от едното до другото рамо.

Посегнах да проследя с пръст един дракон:

— Откъде се сдоби с това?

Той сви рамене:

— От интернет. Станах много опитен в пазаруването оттам.

— Хмм. Харесва ми.

Той повдигна вежда:

— Наистина ли?

— Да — въздъхнах. — Хмм… по-добре да те държим далече от сладоледа.

Той изглеждаше обиден:

— Защо ти е да ме държиш далече от сладоледа?

— Защото си достатъчно зноен да го стопиш и тогава Кишан ще се цупи. Продавачките на сладолед вече те оглеждат.

— Е, може би си пропуснала да забележиш младия господин зад касата. Беше много недоволен, когато влязох.

— Лъжеш.

— Не… не лъжа.

Надникнах към мъжа зад касата и той наистина ни наблюдаваше.

— Вероятно просто иска да се увери, че няма да отмъкнем твърде много безплатни мостри от храната.

— Не мисля така, Келси.

Отидохме до щанда за сладолед, където вдъхнах аромата на прясно приготвени вафлени фунийки. Кишан си беше поръчал тройна фунийка с вкусове на боровинков чийзкейк, шоколад с портокал и бира от корени.

— Интересна комбинация, Кишан.

Той ми се ухили над великанската си фунийка и отхапа голяма хапка сладолед с вкус на бира от корени. Рен беше следващият, но той, изглежда, имаше проблеми.

— Разкъсвам се.

— Между какво?

— Шоколад и фъстъчено масло и праскови и сметана.

— Ти обожаваш шоколад с фъстъчено масло. Изборът би трябвало да е лесен.

— А, вярно — той се наведе и прошепна, — но повече обичам праскови и сметана.

Целуна ме по бузата и поръча двойна порция праскови и сметана.

Аз си поръчах двойна порция с шоколад и фъстъчено масло и любимото ми — „Тиламук мъдслайд“ на дъното, и му обещах, че може да изяде втората половина от моята фунийка. Добавих голямо квадратно парче фондан с шоколад и фъстъчено масло към поръчката, после платих сметката.

Оттам до плажа се стигаше съвсем бързо с кола. Понеже беше облачно и все още доста хладно, плажът беше пуст. Бяхме само ние тримата, чайките и ревът на студения океан.

Прохладната, каменносиня вода заливаше сивия като пемза пясък и мяташе пръски по големите черни скали. Това беше океанът на Северозапада: прекрасен, хладен и тъмен. Много различен от плажовете на Южна Калифорния или Флорида. Далече по водата бавно премина рибарска лодка.

Рен постла голямото одеяло и започна да стъква огън. Скоро разпали пукащ пламък и дойде при мен на одеялото. Ядяхме, смеехме се и говорихме за различни стилове бойни изкуства: карате, ушу, нинджуцу, кендо, айкидо, Шаолин, муай тай, таекуондо и кемпо.

Рен и Кишан спореха коя стойка от ушу в коя ситуация да използваме. Накрая спряха и Рен ме покани да се разходя по плажа с него. Изритахме обувките си, хванахме се за ръце, оставихме студената вода да се плиска по босите ни крака, докато извървяхме целия път чак до черните скали на около половин миля разстояние.

— Харесваш ли океана? — попита той.

— Харесва ми да го гледам или да плавам с кораб по него, но плуването ме плаши. Няма проблем да газя във водата, но само толкова.

— Защо? Мислех, че обичаш истории за океана.

— Да. Има някои прекрасни книги за морето — „Робинзон Крузо“, „Двайсет хиляди левги под водата“, „Островът на съкровищата“ и „Моби Дик“.

— Тогава защо се страхуваш?

— Една дума. Акули.

— Акули?

— Да. Очевидно, трябва да те запозная с филма „Челюсти“. — Въздъхнах. — Знам, статистически погледнато, че повечето плуващи на плажа не биват изяждани от акули, но просто самият факт, че не мога да виждам нищо във водата, ме подлудява.

— Но плувните басейни не са проблем?

— Да. Обичам да плувам, но съм гледала по телевизията твърде много специални предавания, посветени на акулите, за да се чувствам удобно в океана.

— Може би ще имаш различно мнение за гмуркането.

— Може би, но се съмнявам.

— Бих искал да опитам някой път.

— Заповядай, аз черпя.

— Знаеш ли, статистически погледнато… има много по-голяма вероятност да те изяде тигър.

Опита се да сграбчи ръцете ми, но аз се стрелнах извън обсега му и се засмях:

— Не и ако тигърът не може да ме хване.

Хукнах да бягам колкото можех по-бързо, а той се смееше и ме гонеше през пясъка, опитвайки се да сграбчи петите ми.

Остави ме да му се изплъзвам за известно време, макар да знаех, че можеше да ме настигне във всеки момент. Накрая той ме вдигна на ръце и ме метна през рамо.

Засмях се:

— Хайде, тигре, нивото на водата се покачва, а оставихме Кишан да се оправя сам твърде дълго.

Той ме отнесе обратно до одеялото и ме остави долу.

Извадих парчетата маршмелоу за препичане. Рен предизвика Кишан на състезание от одеялото до скалите и обратно.

— Хайде, Кишан, който се върне пръв, печели.

— Какво печеля?

Предложих:

— Какво ще кажеш да получиш първото лакомство?

Кишан поклати глава:

— Какво ще кажеш наградата да е целувка от Келси?

Лицето на Рен потъмня.

Осмелих се да кажа:

— Ъъ, Кишан… Не мисля, че това е добра идея.

Кишан упорстваше:

— Не е проблем, Келси. Това ще му даде истински мотив да опита. Освен ако не мисли, че ще загуби.

Рен изръмжа:

— Няма да загубя.

Кишан смушка Рен в гърдите:

— В най-добрия си ден дори нямаше да ми видиш опашката.

— Чудесно. Да го направим.

— Момчета, не мисля…

— Старт!

Двамата хукнаха да бягат толкова бързо, че се превърнаха почти в размазано петно на пясъка. Забравила парчетата маршмелоу, аз се изправих да ги гледам как тичат. Кишан летеше като светкавица, но Рен също бе бърз. Беше точно зад Кишан. Когато завиха при скалата, Рен направи по-силен завой, излезе на два фута пред Кишан и успя да запази преднина по време на обратното бягане. На половината път Кишан се пресегна и сграбчи синята качулка на анорака на Рен, дръпна я силно и го бутна в пясъка.

Рен се завъртя и падна, но бързо се изправи отново и се втурна напред, тичайки ожесточено. Краката му се движеха дори по-бързо, отколкото изглеждаше възможно. На няколко фута иззад него хвърчеше пясък, докато настигаше Кишан. Състезанието завърши с победа на косъм за Кишан.

Рен беше ядосан. Кишан се засмя и го избута настрана, за да може да си поиска наградата.

Повдигнах се на пръсти и целунах лекичко Кишан по бузата. Рен изглеждаше успокоен и започна да се отпуска. Вдигна един камък и го запрати в океана.

Изръмжа:

— Победи само защото си послужи с измама.

Кишан каза:

— Победих, защото знам как да побеждавам. Маменето няма значение. Трябва да се научиш да правиш каквото е нужно, за да печелиш. И като говорим по въпроса, това не беше наградата, която имах предвид.

Пресегна се и ме улови за лакътя, после ме завъртя и ме наклони назад в драматична целувка. Драматизмът беше много повече от съществената част, но Рен побесня.

— Пусни. Я.

След като Кишан ме изправи, аз се дръпнах една крачка назад, когато Рен се вряза в корема на Кишан, с което успешно прекрати изблиците му на смях, и го блъсна в пясъка. Затъркаляха се по пясъка, като се бореха и си ръмжаха един на друг през следващите десет минути. Реших да не се намесвам. Изглежда, че кавгите и боричкането бяха тяхно любимо забавление.

Всички ядохме препечени късчета маршмелоу и бисквити. Отмятайки косата от челото на Рен, казах:

— Знаеш, че той всъщност не искаше да каже нищо с това. Просто се опитва нарочно да те разстрои.

— О, наистина го мислеше, и още как. Казах ти, ако продължава да те сваля, всички уговорки отпадат. Хей, тези са хубави. Хмм, няма да им дойде зле малко…

— Фъстъчено масло? — казахме двамата едновременно.

Той се засмя и притегли лицето ми надолу за целувка.

— Рен! Пръстите ти са още лепкави! А също и устните ти!

Той започна да обсипва лицето ми с лепкави целувки. Засмях се, изтърколих го от скута си и скочих. Той тъкмо беше скочил на крака, за да ме хване, когато телефонът ми иззвъня. Беше Джейсън.

— Здрасти, Джейсън. Какво става?

— Просто си помислих, че ще искаш да знаеш, че вчера в кампуса цъфнаха двама типове да питат за теб. Казаха, че представляват някаква юридическа фирма, и имат новини за завещанието на родителите ти.

— Ясно. Как изглеждаха?

— Високи типове, скъпи костюми. Изглеждаха убедително, но не им казах нищо. Реших първо да говоря с теб.

— Добре. Благодаря, че ми каза, Джейсън. Бил си прав да не им казваш нищо.

— Загазила ли си нещо, Келси? Наред ли е всичко?

— Всичко е чудесно. Не се безпокой.

— Добре, доскоро.

— Доскоро.

Затворих капачето на телефона си и погледнах Рен. Той отвърна на погледа ми и двамата разбрахме. Локеш ме беше намерил. Чух Кишан да говори тихо и когато се обърнах, видях, че разговаряше по телефона, вероятно с господин Кадам.

Започнахме да събираме багажа веднага. Внезапно атмосферата на плажа се бе променила. Сега той ми се стори мрачен, тъмен и зловещ, а преди ми се струваше дружелюбен и безопасен. Небето изглеждаше заплашително и зловещо и потръпнах на внезапно хладния бриз.

Рен и Кишан се съгласиха, че щом Джейсън не беше казал нищо на мъжете, нямаше вероятност вече да са открили дома ни. Решихме да потеглим към къщи, да изясним някои неща и да напуснем Орегон.

По пътя се обадих на Сара и Майк и им казах, че се връщам веднага в Индия.

— Господин Кадам е открил нещо важно и има нужда от помощта ми. Рен ще ме придружи. Ще се обадя веднага щом кацна.

Обадих се на Дженифър и казах същото. Тя непрекъснато намекваше, че ако се каня да избягам с Рен и да се омъжа за него, е по-добре направо да й кажа. Най-накрая повярва на историята и каза, че ще предаде информацията на Ли. Внимавах да не споменавам града или колко време ще отсъствам. Опитвах се да бъда колкото е възможно по-неясна.

Когато затворих телефона, Рен ме увери, че семейството ми ще бъде в безопасност. Каза, че господин Кадам бил уредил ваканция-изненада за Сара, Майк и децата. Получавали триседмично пътуване до Хаваите с изцяло покрити разноски, но само ако тръгнат незабавно. Щяха да им кажат, че пътуването е награда от любимата им фирма за производство на спортни обувки.

През цялото пътуване към вкъщи непрекъснато гледах в огледалата, очаквайки към мен да се устремят черни седани с тайнствени мъже, стрелящи по нас. Да твърдя, че бях уплашена, беше меко казано. Бях се сблъсквала с демони и безсмъртни маймуни, но по някакъв начин ми се струваше напълно различно да се изправя лице в лице с лоши типове от съвременния свят. Можех да си кажа, че демоните не са истински; следователно, макар да ме преследваха, те всъщност не бяха заплаха, но истинските мъже, които искаха да ме похитят, измъчват или убият, ми се струваха много по-заплашителни.

Когато се прибрахме у дома, спрях в гаража и изчаках в колата, докато братята провериха къщата. Връщайки се в гаража десетина минути по-късно, Рен вдигна пръсти към устните си и тихо отвори вратата ми. Беше се преоблякъл в тъмни дрехи, тежки ботуши и черно яке.

— Какво става? — изрекох само с устни.

Рен прошепна в отговор:

— Някой е бил в къщата, всъщност и в двете къщи. Миризмата му е навсякъде, но нищо не е взето. Сега няма никого, така че върви горе и бързо се преоблечи в тъмни дрехи и хубави обувки за бягане. После се срещни с нас долу. Кишан наблюдава вратите. Ще излезем откъм задната част на къщата, ще хванем дългия път до джипа на Кишан и ще потеглим към летището.

Кимнах, влязох забързано в къщата и изтичах нагоре по стълбите. Измих си лицето, нахлузих тъмни джинси, черен пуловер с дълъг ръкав и маратонките си. Грабнах си якето и се срещнах с тях долу. Кишан тръгна начело, докато се промъквахме през моята къща и влизахме в тази на Рен.

Двамата се екипираха с оръжия от кутията ми за ушу. Бойната тояга от три части беше сгъната и пъхната в колана на кръста на Кишан, а Рен затъкна два ножа „сай“ в гайките на колана си. С Рен последвахме Кишан извън къщата и навътре в дърветата.

Той често спираше да подуши въздуха и да погледне земята. Имахме да извървим пеш една миля до джипа. Всеки шум, всеки пукот и изскърцване в гората ме стряскаше и аз често се обръщах рязко, очаквайки нападение. Чувствах сърбеж между раменните си лопатки, сякаш ни наблюдаваха.

След около пет минути Кишан замръзна. Направи ни знак да се снишим и ние приклекнахме зад няколко папрати. Някой се движеше тихо сред дърветата, вървейки по следите ни. Дори можех да го чуя, което означаваше, че беше близо. Кишан прошепна:

— Трябва да се махаме оттук. Като кажа „сега“, тръгвайте. — Минаха няколко напрегнати секунди. — Сега — прошепна той.

Поведе ни по-навътре в гората с по-бързо темпо. Опитвах се да се движа възможно най-безшумно, но се страхувах, че онзи зад нас, който и да беше, можеше да ме чуе. Краката ми, изглежда, не можеха да намират правилните места за стъпване и често чупех клонки и се подхлъзвах на влажни участъци, докато тичах. Стигнахме до едно сечище и Кишан застина и изсъска назад:

— Засада!

Обърнахме се. Мъжът, който ни следваше, ни настигна и ни препречи пътя. Кишан затича към него, бързо скъсявайки разстоянието. Когато беше само на няколко стъпки, Кишан извади тоягата и я завъртя над главата си, за да набере инерция. Смятах оръжието за тромаво и неподатливо, но в ръцете на Кишан то се въртеше като перки на хеликоптер. С рязко движение той подкоси краката на мъжа изпод тялото, а после направи гигантски скок, завъртя оръжието и с пукот стовари тоягата през гърба и главата на падналия мъж. С едно бързо движение на китката му оръжието се сгъна в дланта му и той го пъхна обратно в колана си. Мъжът не стана.

Рен сграбчи ръката ми и ме дръпна зад себе си, докато бягаше. Спирайки при китка дървета, той ме бутна зад един повален дънер и ми каза да не мърдам, после затича обратно да се присъедини към Кишан. Застана в готовност недалече от брат си. Видях проблясването на сайовете, когато ги извади и ги развъртя умело, докато Кишан отново започна да размахва тоягата. Двамата братя надникнаха в гората и зачакаха.

Другите мъже ни бяха настигнали. Това, което последва, не беше като схватка в зала за тренировки. Беше битка. Война. Рен и Кишан изглеждаха като двама свръхвойници. Лицата им не показваха никаква емоция. Движеха се рязко и експедитивно. Не пилееха енергия. Движеха се в хармония като двама смъртно опасни танцьори, Рен — със сайовете, а Кишан с тоягата. Двамата повалиха най-малко дузина мъже, но още дузини излетяха от дърветата.

Рен удари силно един от тях с лакът в шията, вероятно смазвайки гръкляна му. Когато мъжът се преви на две, Рен се преметна по гръб, направи салто и ритна следващия в лицето. Кишан беше брутален. Счупи ръката на един от противниците си и едновременно с това ритна друг в коляното. Чух отвратителния пукот и писъка, когато и двамата му противници се свлякоха на земята. Сякаш се намирахме насред някой от филмите за бойни изкуства на Ли, само че тук кръвта и опасността бяха истински.

Когато вече никой от мъжете не можеше да стои прав, братята изтичаха обратно при мен.

— Идват още — равно каза Кишан.

Побягнахме. Рен ме вдигна и ме преметна на рамо. Макар тежестта ми да го забавяше, той пак се движеше по-бързо, отколкото можех аз. Братята тичаха с все сила. Бързо, но безшумно. Някак знаеха къде да стъпват, за да не вдигат шум. Кишан забави темпото и затича зад нас, заемайки позиция встрани. Продължихме така поне десет минути. Смятах, че сме далече от мъжете, но изведнъж чух свистящи и пукащи звуци, когато нещо се удари в стволовете на дърветата около нас.

Рен и Кишан незабавно удвоиха скоростта си, скочиха зад един повален пън и се прикриха.

— Стрелят ли по нас? — прошепнах.

— Не — отвърна Кишан. — Не и с куршуми, във всеки случай. Куршумите звучат различно.

Седяхме тихо. Дишах по-тежко от тях, макар че те бяха тичали. Чакахме. И двамата братя се ослушваха много внимателно. Канех се да задам въпрос, но Рен притисна пръст към устните си, за да ми покаже, че трябва да мълча. Общуваха помежду си със сигнали с ръце. Гледах внимателно, но не можех да проумея какво искат да кажат. Рен завъртя пръст в кръг и Кишан му подаде тоягата си, преобрази се в черния тигър и се шмугна в дърветата.

Посочих натам, накъдето беше тръгнал Кишан. Рен притисна уста към ухото ми и прошепна едва доловимо:

— Отвлича им вниманието.

Настани ме в хралупата на дървото и се премести така, че тялото му покри моето.

Седях дълго там, напрегната, с лице, притиснато към гърдите на Рен. Чух ужасен рев. Рен обви ръце около мен и прошепна:

— Последвали са го. Сега са на около половин миля оттук. Да вървим.

Хвана ме за ръката и ме поведе отново към скрития джип. Опитвах се да бъда възможно най-тиха. След няколко минути пред нас изскочи тъмен силует. Беше Кишан. Преобрази се отново в човек.

— Те са навсякъде. Отклоних ги колкото можах по-надалече, но изглежда сякаш са пратили цял полк след нас.

Десет минути по-късно Кишан застина и подуши въздуха. Рен също. Мъжете скочиха върху нас от дърветата; неколцина се спуснаха от ремъци и въжета. Двама мъже ме сграбчиха, издърпаха ме от Рен и ме хванаха здраво, докато петима нападнаха него. Той изрева яростно и се преобрази в тигър. Мъжете не изглеждаха изненадани от това. Кишан вече се беше преобразил в тигър и повалил няколко от противниците си.

Рен се изправи на задни крака, грубо подпря лапи върху раменете на един мъж и изрева в лицето му. Захапа врата и раменете на мъжа, бутна го на земята и отскочи от тялото му като от трамплин. Скочи във въздуха, с извадени нокти, и перна с тях двама мъже през гърдите. Ушите му бяха притиснати назад към главата, козината му беше наежена, а от челюстите му капеше кръв. Опашката му се вдигна и се спусна като бариера, точно преди да се хвърли отново във въздуха. Приземи се върху гърба на един мъж, който нападаше Кишан, и самата му тежест омаломощи нападателя.

Борех се, но не можех дори да помръдна, защото мъжете ме държаха много здраво. Кишан изрева. Един от мъжете използваше оръжие със зъбци, към чийто край бе прикрепено нещо като електрошокова палка. Черният тигър се извъртя, събори оръжието на земята с лапа и го прекърши наполовина с тежестта на тялото си.

Кишан бързо скочи върху мъжа, който беше паднал на земята, и впи зъби в рамото му. Повдигна го от земята с мощните си челюсти и дръпна свирепо главата му, докато мъжът спря да мърда. Кишан завлече отпуснатото тяло на няколко фута по-нататък и с отмятане на глава метна мъжа в храстите. После се надигна на задните си лапи като мечка и замахна с извадени нокти на лапата си към други мъже, които се приближиха. От челюстите му капеше кръв, когато се озъби злобно.

Рен все така се опитваше да се добере обратно до мен, но мъжете винаги се изпречваха между нас. Възползвах се от моментното разсейване, когато Рен пусна един мъж в краката ни, за да изритам един от нападателите си в слабините с всичка сила и да ударя другия с лакът в стомаха. Той се преви на две, но продължи да стиска в здрава хватка ръката ми над лакътя. После ме удари в слепоочието и зрението ми се замъгли.

Чух ужасния рев на Рен. Продължих да се боря, но ми се зави свят. Мъжът ме държеше пред себе си като стръв. Дразнеха тигрите, като се държаха грубо с мен. Знаех, че целта е да отклонят вниманието на братята и, за нещастие, действаше. Рен и Кишан непрекъснато се опитваха да разчистят пътека към мен и често поглеждаха в моята посока, което позволи на още мъже да застанат зад тях.

Пристигнаха още. Очевидно беше повикано подкрепление и тези мъже имаха повече оръжия. Един от тях извади пушка и стреля по Рен. Една стреличка го уцели във врата и той залитна за миг. Причерня ми от гняв и зрението ми внезапно се проясни. Почувствах как в крайниците ми с пращене като от статично електричество нахлува сила. Блъснах с тила си носа на похитителя си и със задоволство чух как хрущялът се счупи. Мъжът изкрещя и разхлаби хватката си достатъчно, за да отскоча. Затичах към Рен. Той се преобрази в човек. Уцели го нова стреличка. Още беше на крака, но се движеше много по-бавно. Издърпах стреличките от тялото му.

Той се опита да ме избута зад гърба си:

— Келси! Дръпни се назад! Веднага!

Улучи го нова стреличка, в бедрото. Той залитна отново и падна на едно коляно. Мъжете го заобиколиха и знаейки, че съм наблизо, той отново започна да се бори, държейки ги далече от мен. Кишан разярено мачкаше човек след човек, докато се опитваше да се добере до нас, но непрекъснато прииждаха още и още. Беше прекалено зает, за да ми помогне с Рен. Едва успяваше сам да се отбранява. Опитах се да издърпам мъжете от Рен, но те бяха едри. Освен това бяха професионални бойци, може би военни, така че в общи линии ме пренебрегнаха и се съсредоточиха върху двете по-опасни мишени. Аз бях просто досадна муха, която прогониха с едно перване. Само да имах оръжие.

Чувствах се отчаяна. Трябваше да има нещо, което можех да направя, за да предпазя Рен. Той довърши последния мъж близо до нас и се свлече на колене, задъхвайки се с усилие. Телата бяха натрупани на групи около нас. Някои — мъртви, други — ранени. Но идваха още мъже. Бяха толкова много! Можех да ги видя как се промъкват по-близо, с очи, приковани върху изтощения мъж до мен.

Страхът за живота на Рен утвърди решимостта ми. Като майка-мечка, закриляща малкото си, аз застанах пред Рен, твърдо решена някак да попреча на мъжете да напреднат или поне да им предоставя друга мишена, по която да стрелят. Повече от дузина мъже се прокрадваха към нас, повечето от които имаха оръжие. В мен гореше огън, необходимост да защитя мъжа, когото обичах.

Тялото ми се тресеше от енергия, от мощ. Изправих се с лице към най-близкия до мен мъж и се втренчих мрачно в него. Той вдигна оръжието си, а аз вдигнах отбранително ръка. Тялото ми гореше и почувствах как червен, разтопен, адски огън потича надолу по ръката ми и пламва в дланта. Пламъците лумнаха и символите, които Фет някога беше нарисувал върху ръката ми, отново се появиха и засияха в алено. Мълния експлодира от ръката ми и се вряза в тялото на нападателя. Повдигна тялото му във въздуха и го запрати в едно дърво толкова силно, че то се разтресе. Той падна в смачкана купчинка в основата на ствола.

Тъй като нямах време да се чудя или да се опитвам да разбера какво се бе случило, аз се обърнах да посрещна следващия нападател и по-следващия. Бях завладяна от ярост; бесен гняв кипеше в мен. Умът ми крещеше, че никой няма да нарани онези, които обичам. Обзета от еуфория в силата си, повалях нападателите един по един.

Усетих убождане като от карфица в ръката си над лакътя и още едно — в рамото. Бяха като ужилвания от пчели, но вместо изгарящо усещане по ръката ми се разпростря скованост. Огънят в дланта ми изпращя и угасна и аз се спънах и рухнах на земята пред Рен. Той отблъсна един нападател назад, все още борейки се, макар да беше прострелян със стрелички няколко пъти. Пред погледа ми притъмняваше, а очите ми се затваряха.

Рен ме вдигна и го чух да крещи:

— Кишан! Вземи я!

— Не — измънках неясно.

Шепотът му докосна бузата ми, а после почувствах как железни ръце се сключват около тялото ми.

Рен изкрещя:

— Тръгвай! Веднага!

Носеха ме бързо през дърветата, но Рен не ни следваше. Още се биеше, докато нападателите го заобикаляха. Преобрази се отново в тигър. Чух го как изрева от ярост и болка и в тихото си замайване разбрах, че причината за крясъка му не беше физическата болка. Не можеше да е това, защото аз също я чувствах. Ужасната, раздираща болка беше заради това, че ме отнемаха от него. Не можех да си държа очите отворени. Протегнах ръка и немощно се опитах да уловя въздуха.

Примолих се замаяно: „Рен! Не!“, преди да пропадна в тъмнината.