Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (7)

6. Мумбай

Взирах се през прозореца, докато летяхме над океана и приближавахме града. Предполагам, че всъщност не бях очаквала модерен голям град и останах удивена от стотиците високи, стъклени, еднакви сгради, простиращи се пред мен. Докато кръжахме из обширното летище с форма на полумесец, колесниците на самолета се спуснаха в подготовка за приземяването ни.

Лъскавият луксозен самолет подскочи два пъти и се спусна към пистата. Извъртях се в креслото си да видя как се справя Рен. Беше се изправил в очакване, но, ако не се брои това, изглежда беше добре. Почувствах прилив на бурна енергия, когато започнахме да рулираме по пистата и спряхме на един временно подготвен участък за кацане.

— Госпожице Келси, готова ли сте за слизане? — попита господин Кадам.

— Да. Само да измъкна чантата си.

Метнах я през рамо, излязох от самолета и бързо изтичах надолу по стъпалата до земята. Вдишвайки дълбоко влажния въздух, с изненада видях сиво небе. Беше топло и влажно, но поносимо.

— Господин Кадам, в Индия обикновено не е ли горещо и слънчево?

— Това е сезонът на мусоните. Тук почти никога не е студено, но през юли и август имаме доста дъжд и от време на време по някой циклон.

Подадох му чантата си и бавно се приближих и загледах как няколко работници се опитват да натоварят Рен. Това беше много по-трудна операция, отколкото в Съединените щати. Двама мъже прикрепиха дълги вериги към нашийника му, докато друг фиксира рампа отзад на един камион. Измъкнаха тигъра от самолета без проблеми, но после мъжът най-близо до Рен дръпна веригата твърде силно. Тигърът реагира бързо. Изрева гневно и замахна с лапа към мъжа.

Знаех, че е опасно да се приближавам, но нещо ме побутна напред. Мислейки единствено за удобството на Рен, приближих до изплашения човек, взех веригата от него и му направих знак да се дръпне назад. Той изглеждаше благодарен, че е освободен от отговорността. Зашепнах успокоителни думи на тигъра, потупах го по гърба и го придумах да тръгне с мен към камиона.

Той реагира незабавно и тръгна до мен, кротък като агънце, като влачеше тежките вериги зад себе си по земята. При рампата спря и потри тяло в крака ми. После скочи в камиона, бързо се обърна с лице към мен и близна ръката ми.

Погалих го нежно по рамото и му зашепнах тихо, успокоявайки го, докато ръката ми внимателно стигна над нашийника му и откачи тежките вериги. Рен хвърли поглед към мъжете, които още стояха застинали на същото място със зашеметени изражения, изсумтя сърдито, за да покаже неприязънта си към тях и изръмжа тихо. Докато му давах вода, той триеше глава в ръката ми и не изпускаше от поглед работниците, сякаш ми беше куче-пазач. Мъжете заговориха много бързо помежду си на хинди.

Затворих клетката и я заключих, докато господин Кадам се приближи към мъжете и заговори тихо. Не изглеждаше изненадан от случилото се. Каквото и да бе казал, то успокои мъжете, които започнаха да обикалят отново наоколо, като се погрижиха да оставят много място на тигъра. Бързо събраха оборудването и преместиха самолета в един близък хангар.

След като Рен бе прибран на сигурно място в камиона, господин Кадам ме запозна с шофьора, който изглеждаше мил, но много млад, дори по-млад от мен. След като ми показа къде е прибрана чантата ми, господин Кадам посочи друга чанта, която ми беше купил. Беше голяма черна раница с няколко отделения. Той отвори циповете на няколко, за да ми покаже някои от нещата, които беше сложил вътре. Задният джоб с цип съдържаше значителна сума индийска валута. В друг имаше документи за пътуване за Рен и мен. Любопитно отворих друг цип и намерих компас и запалка. Главната преграда на раницата беше заредена с енергийни блокчета, карти и бутилки с вода.

— Ъм, господин Кадам, защо сте сложили в чантата компас и запалка, да не говорим пък за някои от другите неща?

Той се усмихна и сви рамене, като затвори циповете на предницата и постави раницата на предната седалка.

— Никога не се знае какви вещи може да свършат работа по време на пътуването. Просто исках да се погрижа да сте напълно подготвена, госпожице Келси. Имате също и речник на хинди и английски. Дадох указания на шофьора, но той не говори много английски. Сега трябва да се сбогувам с вас. — Той се усмихни и стисна рамото ми.

Внезапно се почувствах уязвима. Да продължа пътуването сама, без господин Кадам, ме изпълваше с тревога. Сякаш отново преминавах първия ден в гимназията — ако гимназията беше една от най-големите страни на света и всички говореха различен език.

Е, вече съм сама. Време е да се държа като голям човек. Насилих се да си вдъхна увереност, но страхът от неизвестното разяждаше отвътре и правеше дупка в стомаха ми.

Попитах умолително:

— Сигурен ли сте, че не можете да промените плановете си и да пътувате с нас?

— Уви, не мога да ви придружа по време на пътуването ви. — Той се усмихна насърчително. — Не се безпокойте, госпожице Келси. Повече от способна сте да се грижите за тигъра, а аз щателно съм уредил всяка подробност от пътуването ви. Нищо няма да се обърка.

Усмихнах му се, а той взе ръката ми, обгърна я между двете свои за миг и каза:

— Имайте ми доверие, госпожице Келси. Всичко ще бъде наред с вас. — С проблясващо пламъче в очите и намигване той си тръгна.

Погледнах Рен:

— Е, хлапе, предполагам, че оставаме само двамата с теб.

Нетърпелив да потегли и да приключи пътуването, шофьорът се провикна назад през кабината на камиона:

— Тръгваме ли?

— Да, тръгваме — отвърнах с въздишка.

Когато се качих в шофьорската кабина, шофьорът настъпи газта и изобщо, дори за миг, не свали крак от педала. Потегли с безумна скорост от летището и след по-малко от две минути криволичеше през трафика с плашеща бързина. Стиснах вратата си и контролното табло пред мен. Той обаче не беше единственият безумен шофьор. Изглежда, всички на пътя смятаха, че сто и трийсет километра в час, или, според моя пътеводител, осемдесет мили в час, в многолюден град, със стотици пешеходци, не са и наполовина достатъчна скорост. Тълпи от хора, облечени в ярки, крещящи цветове, се движеха във всички посоки край прозореца ми.

Всевъзможни превозни средства изпълваха улиците — автобуси, микробуси и малки, подобни на кутии коли без врати и с по три колела, профучаваха край нас. Непривлекателните, подобни на кутии, сигурно бяха местните таксита, защото бяха стотици. Имаше и безброй мотоциклети, велосипеди и пешеходци. Видях дори животни да теглят каруци, пълни с хора и продукти.

Предположих, че се очаква да се движим в лявата страна на пътя, но, изглежда, нямаше определен модел или дори бели линии за маркиране на платната. Имаше съвсем малко светофари, знаци или сигнали. Колите просто завиваха наляво или надясно, когато се отвореше пролука, а понякога дори когато нямаше. Веднъж една кола подкара право към нас, на косъм от сблъсък, а после се измести в последната възможна секунда. Шофьорът ми се смееше всеки път, щом ахнех уплашено.

Постепенно претръпнах достатъчно, за да започна да забелязвам гледките, покрай които префучавахме, и с интерес видях безброй пъстроцветни пазари и амбулантни търговци, които продаваха еклектично разнообразие от стоки. Търговци продаваха кукли на конци, бижута, килими, сувенири, подправки, всякакви плодове и зеленчуци от малки сергии или колички.

Изглежда, всеки продаваше нещо. Върху билбордове се виждаше реклами за карти таро, гледане на ръка и ателиета за екзотични татуировки, пиърсинг и рисуване по тялото с къна. Целият град беше забързана, буйна, жива и гъмжаща от туристи тълпа с хора от всевъзможни занятия и класи. Изглежда, нямаше и един свободен квадратен сантиметър.

След мъчително шофиране из шумния и многолюден град, най-сетне се добрахме до магистралата. Най-после успях да отслабя малко хватката си — не защото шофьорът се движеше по-бавно — всъщност бе увеличил скоростта — а защото трафикът оредя значително. Опитвах се да следя по картата накъде завиваме, но липсата на пътни знаци затрудняваше задачата. Едно нещо, което забелязах обаче, беше, че шофьорът пропусна една отбивка на друг главен път, който щеше да ни отведе до резервата за тигри.

— Натам, завийте наляво! — посочих.

Той сви рамене и махна с ръка към мен, пренебрегвайки предложенията ми. Грабнах речника си и трескаво се опитах да намеря думата „ляво“ или „грешна посока“. Най-накрая открих думите kharabi raba, които означаваха „грешен път“ или „неправилна пътека“. Той посочи към пътя напред с показалец, и каза: „Бързо платно“. Предадох се и го оставих да прави каквото иска. В крайна сметка това си беше неговата страна. Помислих си, че знае за пътищата повече от мен.

 

След като пътувахме около три часа, спряхме в мъничко градче, наречено Рамкола. Да го нарека град, би означавало да преувелича големината на мястото, защото то можеше да се похвали само с пазар, бензиностанция и пет къщи. Граничеше с джунгла и именно там най-накрая намерих табела:

РЕЗЕРВАТ ЗА ДИВИ ЖИВОТНИ

„ПАКСИЗААЛАА ЯАУАЛ“

4 КМ

Шофьорът излезе от камиона и започна да пълни резервоара с бензин. Посочи към пазара отсреща и каза:

— Яж. Добра храна.

Грабнах раницата и отидох до каросерията на камиона да проверя как е Рен. Беше се проснал на пода на клетката. Отвори очи и се прозя, когато се приближих, но остана все така отпуснат.

Отидох до пазара и отворих скърцащата врата с лющеща се боя. Една камбанка оповести появата ми.

Индийка, облечена в сари, изникна от една задна стая и ми се усмихна:

— Намасте. Искате храна? Да ядете нещо?

— О! Вие говорите английски? Да, с удоволствие бих обядвала.

— Седнете там. Аз направи.

Макар че за мен беше обяд, за тях вероятно беше вечеря, защото слънцето се беше спуснало ниско на небето. Тя ми направи знак да отида до малка маса с два стола, сложена до прозореца, след което изчезна. Магазинът представляваше малко, правоъгълно помещение, което подслоняваше всевъзможни бакалийски стоки, сувенири, изобразяващи резервата за дивеч, и полезни вещи от рода на кибрит и сечива.

Някъде отзад звучеше тиха индийска музика. Разпознах звуците на ситар и чух дрънченето на звънчета, но не можах да различа другите инструменти. Хвърлих поглед през вратата, през която беше минала жената, и чух потракването на тенджери в кухнята. Изглежда, магазинът беше предната част на по-голяма сграда, а семейството живееше в къща, пристроена отзад.

Жената се върна изненадващо бързо, като крепеше четири чинии с храна. Зад нея вървеше младо момиче, което носеше още купи с ядене. Ухаеше екзотично и пикантно.

— Заповядайте, хапнете и се наслаждавайте.

Жената изчезна отзад, а младото момиче започна да оправя рафтовете в магазина, докато се хранех. Не ми бяха донесли никакви прибори, затова загребах по малко от всяко блюдо с пръсти, като не забравих да си служа с дясната ръка, следвайки индийската традиция. Голям късмет, че господин Кадам беше споменал това в самолета.

Разпознах ориза „басмати“, хляба наан и пилето тандури, но другите три ястия не бях виждала никога преди. Хвърлих поглед към момичето, наклоних глава и попитах:

— Говорите ли английски?

Тя кимна и се приближи до мен. Правейки жест с пръсти, каза:

— Малко английски.

Посочих триъгълно тестено изделие, напълнено с пикантни зеленчуци:

— Как се казва това?

— Това самоса.

— А това и това?

Тя посочи едното, а после другото:

— Расмалай и байган бхартха. — Усмихна се свенливо и отново побърза да се заеме с рафтовете.

Доколкото можех да определя, расмалай представляваха топки от козе сирене, потопени в сладък сметанов сос, а байган бхартха беше ястие от патладжани с грах, лук и домати. Всичко беше много вкусно, но в малко прекалено количество. Когато свърших, жената ми донесе млечен шейк, приготвен с манго, кисело мляко и прясно козе мляко.

Благодарих й, отпих от млечния си шейк и оставих погледи си да се зарее към гледката отвън. Изгледът не беше кой знае какъв: само бензиностанцията и двама мъже, застанали до камиона, които разговаряха. Единият беше много красив млад мъж, облечен в бяло. Той стоеше с лице към магазина и говореше с друг мъж, който беше с гръб към мен. Вторият мъж беше по-възрастен и приличаше на господин Кадам. Изглежда, спореха. Колкото по-дълго ги наблюдавах, толкова по-силно се убеждавах, че това наистина е господин Кадам, но той спореше разгорещено с по-младия мъж, а аз не можех да си представи господин Кадам някога да се ядоса така.

Хм, странна работа — помислих си и се опитах да доловя няколко думи през отворения прозорец. По-възрастният мъж често повтаряше nahi mahodaya, а по-младият често казваше anasbyak или нещо от този род. Прелистих речника си на хинди и лесно открих nahi mahodaya. Означаваше „няма начин“ или „не, сър“. Anasbyak беше по-трудно, защото трябваше да разбера как се пише, но в края на краищата го открих. Тази думи означаваше необходимо или съществено, нещо, което трябва да бъде или е наложително да стане.

Отидох до прозореца, за да погледна по-добре. Точно тогава младият мъж в бяло погледна нагоре и ме видя, докато се взирах към тях от прозореца. Незабавно прекрати разговора и излезе от полезрението ми, като заобиколи отстрани покрай камиона. Смутена, че са ме хванали, но неустоимо любопитна, аз си проправих път през лабиринта от рафтове до вратата. Трябваше да узная дали по-възрастният мъж наистина е господин Кадам, или не.

Сграбчвайки паянтовата дръжка на вратата, аз я извих и я отворих. Тя изскърца на ръждивите си панти. Прекосих черния път и отидох до камиона, но все още не виждах никого. Заобикаляйки камиона, спрях отзад и видях, че Рен е нащрек и ме наблюдава от клетката си. Двамата мъже и шофьорът обаче бяха изчезнали. Надникнах в кабината. Там нямаше никой.

Объркана, но спомнила си, че не си бях платила сметката, прекосих улицата и се върнах в магазина. Младото момиче вече беше раздигнало съдовете ми. Извадих няколко банкноти от раницата и попитах:

— Колко?

— Сто рупии.

Господин Кадам ми беше казал да пресмятам сумите, като деля общата сума на четирийсет. Бързо изчислих, че тя иска два долара и петдесет цента. Усмихнах се на себе си, като се сетих за влюбения си в математиката баща и бързите упражнения по деление, когато бях малка. Вместо това й дадох двеста и тя грейна в щастлива усмивка.

След като й благодарих, й казах, че храната е била вкусна, грабнах раницата си, отворих скърцащата врата и излязох навън.

Камионът беше изчезнал.