Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (2)

1. Келси

Стоях на ръба на пропаст. Технически, стоях просто на опашка в офис за намиране на временна работа в Орегон, но ми се струваше като пропаст. Детството, гимназията и заблудата, че животът е хубав, а времената — лесни, бяха зад гърба ми. Напред застрашително се издигаше бъдещето: колеж, различни видове работа за през лятото, за да си помагам за плащането на учебната такса, и вероятността за изпълнена със самота зряла възраст.

Опашката се придвижваше бавно напред. Чаках сякаш от часове, опитвайки се да се добера до някаква работа за през лятото. Когато най-накрая дойде редът ми, се приближих до бюрото на отегчена, уморена служителка по разпределянето на работата, която говореше по телефона. Жената ме подкани с жест да се приближа и ми направи знак да седна. След като затвори телефона, й подадох няколко формуляра и тя механично започна интервюто.

— Име, моля.

— Келси. Келси Хейс.

— Възраст?

— Седемнайсет, почти осемнайсет. Рожденият ми ден наближава.

Тя подпечата формулярите.

— Завършила ли сте гимназия?

— Да. Дипломирах се само преди две седмици. Тази есен планирам да постъпя в Чемекета.

— Имена на родителите?

— Мадисън и Джошуа Хейс, но настойниците ми са Сара и Майкъл Нийлсън.

— Настойници?

Ето, пак се започва — помислих си. Така и не стана по-лесно да обяснявам живота си.

— Да. Родителите ми са… починали. Загинаха в автомобилна злополука преди пет години.

Тя се наведе над някакви книжа и започна да драска продължително. Направих гримаса, питайки се какво толкова пише, че й отнема толкова време.

— Госпожице Хейс, обичате ли животни?

— Разбира се. Ъмм, знам как да ги храня… — Има ли по-непохватно същество от мен? Няма що, с тия приказки със сигурност ще ме наемат. Прочистих гърло: — Искам да кажа, разбира се, обичам животни.

Жената, изглежда, не се интересуваше наистина от отговора ми и ми подаде обява за работа.

ТЪРСИ СЕ:

ВРЕМЕНЕН РАБОТНИК ЗА ДВЕ СЕДМИЦИ

ЗАДЪЛЖЕНИЯТА ВКЛЮЧВАТ: ПРОДАЖБА НА БИЛЕТИ, ХРАНЕНЕ НА ЖИВОТНИТЕ И ПОЧИСТВАНЕ СЛЕД ПРЕДСТАВЛЕНИЯТА.

Забележка: Тъй като тигърът и кучетата се нуждаят от грижи 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, осигуряваме квартира и храна.

Работата беше в „Цирк Маурицио“, малък семеен цирк на панаирните площи. Спомних си, че бях получила талон с намаление за него в бакалията и дори смятах да предложа да заведа децата на осиновителите си — Ребека, която е на шест години, и Самюъл, на четири, за да могат Сара и Майкъл да имат малко време за себе си. Но после загубих купона и напълно забравих за това.

— Е, искате ли работата, или…? — Попита нетърпеливо жената.

— Тигър, а? Звучи интересно! Има ли и слонове? Защото ще трябва да тегля чертата, като стане дума за чистене на слонски акита. — Изкикотих се тихо на собствената си шега, но жената едва-едва се усмихна. Тъй като нямах други варианти, й казах, че ще го направя. Тя ми даде картичка с адрес и ме инструктира да бъда там в шест сутринта.

Сбърчих нос:

— Имат нужда от мен в шест сутринта?

Служителката само ме изгледа и кресна: „Следващият!“ към опашката, която се тътреше зад мен.

В какво се забърках? помислих си, докато се качвах в колата хибрид на Сара, която бях взела назаем, и потеглях към къщи. Въздъхнах. Можеше да е и по-лошо. Можеше утре да правя хамбургери. Цирковете са забавни. Само се надявам, че няма слонове.

 

 

През повечето време животът със Сара и Майк бе безпроблемен. Даваха ми много повече свобода, отколкото родителите на повечето други деца, и мисля, че храним здравословно уважение един към друг — е, във всеки случай поне дотолкова, доколкото възрастните могат да уважават седемнайсетгодишно хлапе. Помагах, като наглеждах децата им и никога не се забърквах в неприятности. Не беше същото като да съм с родителите си, но все пак бяхме един вид семейство.

Внимателно паркирах колата в гаража и влязох в къщата, за да намеря Сара, която атакуваше купа за разбиване с дървена лъжица. Пуснах чантата си на един стол и отидох да си налея чаша вода.

— Виждам, че пак правиш вегански сладки. Какъв е специалният повод?

Сара заби дървената лъжица в гъстото тесто няколко пъти, сякаш лъжицата бе шиш за лед.

— Ред е на Сами да носи лакомства на срещата си за игра.

Сподавих едно кискане като се закашлях. Тя изви очи към мен и ме погледна остро:

— Келси Хейс, само защото майка ти е била най-добрата майсторка на сладки на света, не означава, че не мога да приготвя прилично лакомство.

— Не се съмнявам в уменията ти, а в съставките, които използваш — казах, като взех един буркан. — Орехово масло-заместител, пудра захар с протеини, агаве и суроватка. Изненадана съм, че не слагаш рециклирана хартия в тези неща. Къде е шоколадът?

— Понякога използвам рожкови.

— Рожковите не са шоколад. Имат вкус на кафяв тебешир. Ако ще правиш сладки, добре е да приготвиш…

— Знам. Знам. Тиквени сладки с шоколадови парченца или двойни шоколадови масленки с фъстъци. Те са наистина вредни за теб, Келси — каза тя с въздишка.

— Но са толкова вкусни.

Загледах как Сара облиза пръст и продължих:

— Между другото, намерих си работа. Ще чистя и ще храня животни в един цирк. В панаирните площи…

— Браво на теб! Това звучи сякаш ще е страхотно преживяване — оживи се Сара. — Какви животни?

— Ъм, главно кучета. И мисля, че има тигър. Но вероятно няма да се налага да правя нищо опасно. Сигурна съм, че си има професионалисти по тигрите за тези неща. Но все пак трябва да започна наистина рано и ще спя там през следващите две седмици.

— Хммм. — Сара направи пауза, за да обмисли чутото. — Е, ние сме само на едно телефонно обаждане разстояние, ако ти трябваме. Имаш ли нещо против да извадиш съда със задушено брюкселско зеле тип „рециклирана хартия“ от фурната?

Сложих вонящия глинен съд в средата на масата, докато тя пъхна тавите със сладките във фурната и повика децата на вечеря. Майк влезе, остави куфарчето си и целуна жена си по бузата.

— Каква е тази… миризма? — попита подозрително.

— Касероле с брюкселско зеле — отговорих, изненадана, че наистина иска да узнае източника на зловонието.

— И направих сладки за другарчетата по игра на Сами — обяви Сара гордо. — Ще ти запазя най-хубавата.

Майк ме стрелна с многозначителен поглед, който Сара улови. Тя плесна по бедрото си с кърпата за съдове.

— Ако с Келси мислите да се държите така нагло на масата, тази вечер двамата ще се заемете с разчистването.

— О, миличка. Не се ядосвай. — Той целуна Сара отново и обви ръце около нея, полагайки всички усилия да изклинчи от задачата.

Приех това като знак самата аз да се омитам. Докато се измъквах от кухнята, чух Сара да се кикоти.

Ще ми се един ден някой да се опита по същия начин да ме омае с приказки, за да се измъкне от задължението по почистването — помислих си и се усмихнах.

Очевидно Майк се бе справил добре с преговорите, защото получи задължението да сложи децата да си легнат, вместо да почисти, докато мен ме оставиха да измия сама съдовете. Всъщност нямах нищо против, но веднага щом свърших, реших, че и на мен ми е време за лягане. Шест часът сутринта щеше да настъпи ужасно скоро.

Тихо се качих по стълбите до стаята си. Беше малка и уютна, само с обикновено легло, тоалетка с огледало, бюро за компютъра и домашните ми, дрешник, дрехите ми, книгите ми, панер с разноцветни панделки за коса и юрганът от баба ми.

Баба уши този юрган, когато бях малка. Бях много малка, но си спомням как го съшиваше, с все същия метален напръстник на пръста си. Проследих с пръст една пеперуда върху износения, разръфан по краищата юрган, спомняйки си как една нощ бях измъкнала напръстника от принадлежностите й за шиене само за да я почувствам близо до себе си. Макар вече тийнейджърка, все още спях с този юрган.

Облякох си пижама, тръснах коса, за да я освободя от плитката, и я разресах, спомняйки си как някога мама правеше това за мен, докато си говорехме.

Промъквайки се под топлите завивки, нагласих будилника си за противния час 4:30 сутринта и се зачудих какво ли може да правя с един тигър толкова рано сутрин и как ли щях да оцелея в този цирк с три манежа, който вече беше животът ми. Стомахът ми изръмжа.

Погледнах към нощното шкафче и двете снимки, които пазех там. Едната беше на нас тримата: мама, татко и аз на празненство по случай Нова година. Точно бях навършила дванайсет. Дългата ми кафява коса беше накъдрена, но на снимката висеше унило, защото бях направила истинска сцена, отказвайки да използвам лак за коса. На снимката се бях усмихнала, въпреки че имах цяла редица лъскави сребристи шини. Сега бях благодарна за правите си бели зъби, но навремето ужасно мразех онези скоби.

Докоснах стъклото, поставяйки за миг палеца си върху снимката на бледото си лице. Винаги бях копняла да бъда стройна, загоряла, руса и синеока, но имах същите кафяви очи като баща ми и склонността към закръгленост на майка ми.

Другата беше непринудена снимка на родителите ми от сватбата им. На заден план имаше красив шадраван, а те бяха млади, щастливи и се усмихваха един на друг. Някой ден исках това за себе си. Исках някой да ме гледа така.

Като се обърнах по корем и натъпках възглавницата под главата си, се унесох, мислейки си за сладките на мама.

Тази нощ сънувах, че ме преследват из джунглата, а когато се обърнах да погледна преследвача си, с удивление видях едър мъж. Моето „аз“ от съня се засмя, усмихна се, а после се обърна и затича по-бързо. Звукът от тихи, леко стъпващи лапи с меки възглавнички премина бързо край мен, в съзвучие с ритъма ни сърцето ми.