Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (16)

15. Ловът

Тигърът с лъскава черна козина гледаше втренчено, с жълти очи, блеснали от напрегнато внимание, докато завършвах светлосенките на рисунката си на пещерата Канхери.

Беше късно през нощта. Джунглата, която ми се беше струвала толкова шумна, сега беше тиха, ако не се броеше припукването на пъновете върху огъня. Играех си с меките уши на Рен. Очите му още бяха здраво стиснати и той леко мъркаше, или може би по-точно щеше да е „хъркаше“.

Преобразявайки се отново в човек, Кишан ме погледна замислено и каза:

— Звучи много… интересно. Просто се надявам да не пострадаш, докато го правиш. Ще бъде по-разумно от твоя страна да се върнеш у дома и да ни оставиш на съдбата ни. Това звучи като началото на дълга мисия, и то изобилстваща от опасности.

— Досега Рен ме опази, а съм сигурна, че с два тигъра, които бдят над мен, ще се оправя.

Кишан се поколеба:

— Дори с два тигъра, нещата могат да се объркат, Келси. И… аз не планирам да ви придружа.

— Какво? Какво искаш да кажеш? Знаем как да развалим проклятието. Кишан, не разбирам. Защо няма да ни помогнеш… да помогнеш на себе си?

Кишан пристъпи от крак на крак и обясни:

— По две причини. Първата е, че отказвам на съвестта ми да тежи смъртта на още хора. Вече съм причинил твърде много болка в живота си. Втората е… ами, просто не вярвам, че ще успеем. Мисля, че вие двамата и господин Кадам просто преследвате призраци.

— Преследваме призраци? Не разбирам.

Кишан сви рамене:

— Виждаш ли, Келси, аз привикнах към живота като тигър. Това всъщност не е лошо съществуване. Започнах да приемам, че това е животът ми сега. — Той остави гласа си да заглъхне и се вглъби в мислите си.

— Кишан, сигурен ли си, че не си ти този, който преследва призраци? Наказваш се, като оставаш тук сред дивата природа, нали?

По-младият принц настръхна. Златистите му очи се насочиха обратно към мен. Лицето му стана студено и безчувствено. Разпознах шок и болка в очите му. Резкият ми тон го беше наранил дълбоко. Сякаш бях дръпнала рязко превръзка, внимателно поставена да покрие раните от миналото.

Покрих дланта му със своята и тихо попитах:

— Кишан, не искаш ли за себе си бъдеще или семейство? Знам какво е чувството, когато някой, когото обичаш, умре. Самотно е. Чувстваш се разбит, сякаш никога повече не можеш да бъдеш цял. Чувстваш се, сякаш е взел със себе си частица от теб, когато си е отишъл. Но ти не си сам. Има хора, за които да се погрижиш, и които ще държат на теб. Хора, които ще ти дадат причина да продължиш да живееш. Господин Кадам, брат ти и аз. Може дори да има друга жена, която да обикнеш. Моля те, ела с нас в Хампи.

Кишан извърна поглед и продължи тихо:

— Отдавна, много отдавна се отказах да си пожелавам неща, които никога няма да се сбъднат.

Стиснах ръката му по-силно:

— Кишан, моля те, помисли отново.

Той стисна ръката ми в отговор и се усмихна:

— Съжалявам, Келси. — Изправи се и се протегна. — Сега, ако ти и Рен настоявате да продължите това дълго пътуване, той ще трябва да отиде на лов.

— На лов? — Присвих се ужасено. Доколкото забелязвах, Рен не ядеше много.

— Може и да се храни достатъчно за човек, но определено не и достатъчно за тигър. Той е тигър през по-голямата част от времето и за да бъде достатъчно силен да те защитава по време на това пътуване, ще трябва да яде повече. Нещо едро, като например един хубав глиган или воден бик.

Преглътнах мъчително:

— Сигурен ли си?

— Да. Много е слаб за тигър. Има нужда да заякне. Да си набави повече протеини.

Погалих Рен по гърба. Наистина можех да му преброя ребрата.

— Добре. Ще се погрижа да отиде на лов, преди да тръгнем.

— Хубаво. — Той наведе глава и ми се ухили. Сграбчи пръстите ми, за да се сбогува, и явно не му се искаше да ги пусне. Накрая каза: — Келси, благодаря ти за много интересното бъбрене.

С тези думи се преобрази отново в черен тигър и с дълги подскоци се отдалечи в джунглата.

Рен още спеше с глава на скута ми, затова поседях тихо още малко. Проследих с пръст ивиците по гърба му и погледнах драскотините му. Там, където само преди час зееха разкъсани рани, кожата почти напълно беше заздравяла. Дългата драскотина през лицето и окото му беше изчезнала. Не бе останал дори белег.

Когато краката ми напълно се схванаха от тежестта на Рен, аз се размърдах, за да се измъкна изпод главата му, и отново стъкнах огъня. Той само се претърколи на една страна и продължи да спи.

Онази схватка трябва много да го е изтощила. Кишан е прав. Наистина трябва да ловува. Трябва да поддържа силите си.

Рен спеше, докато аз обикалях наоколо, допълвах купчината дърва и вечерях.

Вече готова за сън, грабнах юргана си, увих го около тялото си и легнах близо до него. От гърдите му се разнесе ръмжене, но той изобщо не се събуди; само се претърколи по-близо до мен. Използвайки гърба му като възглавница, заспах, загледана към звездите.

 

 

Събудих се в късната сутрин, с юргана, усукан около цялото ми тяло. Огледах се за Рен, но не го видях никъде. Огънят обаче пламтеше буйно, сякаш той току-що бе хвърлил няколко пъна отгоре. Претърколих се по корем, за да се опитам да се измъкна от юргана, само за да ахна от болка, когато по гърба ми премина изтръпване.

Посягайки зад гърба си в опит да разтрия схванатите си мускули, изстенах.

— Твърде много нощи спане на твърдата земя и се превръщаш в старица, преди да ти е дошло времето. — Предадох се и легнах отново.

Чух тихи стъпки и Рен тикна нос в лицето ми.

— О, не ми обръщай внимание. Просто ще си лежа тук, докато гръбнакът ми се намести отново.

Той се обърна и започна да разтрива гърба ми с тигърските си лапи. Засмях се мъчително, докато се опитвах да си поема въздух през зъби и да го вкарам в дробовете си. Той беше като изключително тежко котенце, острещо ноктите си върху канапе в човешки образ.

Изписках:

— Много ти благодаря, Рен, но си прекалено тежък. Изкарваш ми въздуха.

Тежките тигърски лапи се повдигнаха от гърба ми и на тяхно място почувствах топли, силни ръце. Рен започна да масажира долната част на гърба ми и мислите ми се отнесоха обратно към смущаващото недоразумение заради целувката. Лицето ми се сгорещи, а тялото ми се напрегна, при което по гърба ми пробягаха още спазми.

— Отпусни се, Келси. Гърбът ти е целият във възли от напрежение. Остави ме да поработя по него.

Опитах се да не мисля за Рен, а вместо това си спомних първия си и единствен масаж от една масажистка на средна възраст. Беше наистина болезнен и никога повече не се върнах за друг. Жената натискаше твърде силно и забиваше кокалчетата на пръстите си в раменните ми лопатки. Не исках да казвам нищо, затова просто го изтърпях. Всяка минута беше истинско мъчение. С всяко разтриване си повтарях мантрата: „Надявам се, че свърши. Надявам се, че свърши“.

Масажът на Рен беше напълно различен. Той беше нежен и внимателен и натискаше средно силно с длани. Разтривайки с кръгообразни движения надолу по гръбнака ми, намери стегнатите места и започна да разтрива мускулите, докато те се стоплиха и отпуснаха. Когато свърши с гърба, той прокара пръсти нагоре по гръбнака ми, до яката на ризата, и започна да масажира раменете и врата ми, при което леки гъделичкащи тръпки пропълзяха по цялото ми тяло.

Пъргави пръсти започнаха да се движат в пътя на косата ми и да упражняват лек кръгообразен натиск, разтривайки врата ми. После Рен увеличи натиска, с леки движения от врата до раменете ми. Обвивайки пръсти около извивката на врата ми, той месеше, стискаше и натискаше мускулите, облекчавайки болките и схващането бавно и методично. Накрая натискът стана по-лек, докато се превърна почти в милувка. Въздъхнах дълбоко, наслаждавайки му се неимоверно.

Когато той спря, внимателно изпробвах гърба си, като се надигнах и седнах. Той стана и пъхна ръка под лакътя ми, за да ме закрепи, докато се изправях.

— По-добре ли се чувстваш, Келси?

Усмихнах му се:

— Да. Много ти благодаря.

Обвих ръце около врата му и го прегърнах с обич. Тялото му ми се стори вдървено. Не отвърна на прегръдката ми. Отдръпнах се и видях, че устните му са здраво стиснати и отказва да ме погледне в очите.

— Рен?

Той отдръпна ръцете ми от врата си, задържа ги пред себе си и най-накрая ме погледна.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре.

Отдалечи се от мен към другата страна на огъня и се преобрази в тигър.

Това не е добре, помислих си. Какво се случи току-що? Никога преди не се е държал студено с мен. Сигурно още ми е сърдит заради онова с целувката. Или може би все още е разстроен заради Кишан. Не знам как да оправя това. Не ме бива да говоря за връзки. Какво мога да кажа, за да оправя положението?

Вместо да говоря за нас или отношенията ни, или за несъстоялата се целувка, която очевидно витаеше във въздуха между нас, реших да сменя темата. Прочистих гърло.

— Ъъ, Рен? Трябва да отидеш на лов, преди да тръгнем. Брат ти каза, че трябва да се нахраниш и мисля, че ще е разумно от твоя страна да помислиш по въпроса.

Той само изпухтя и се претърколи на хълбок.

— Говоря сериозно. Обещах му, че ще го направиш и… няма да си тръгна от джунглата с теб, докато не излезеш на лов. Кишан каза, че си прекадено слаб за тигър и че трябва да изядеш някой глиган или нещо подобно. И без друго обичаш да ловуваш, помниш ли?

Рен се приближи до едно дърво и започна да трие гръб в него.

Предположих:

— Гърбът ли те сърби? Мога да ти го почеша. Това е най-малкото, което мога да направя след масажа, който ми направи ти.

Белият тигър спря да потрепва с опашка за миг и ме погледна, а после се тръшна в прахта и се претърколи по гръб, като извиваше тяло напред-назад, докато краката му риеха във въздуха.

Наранена, че е готов да ме отблъсне така, извиках:

— Предпочиташ да триеш гърба си в мръсотията, отколкото да ми позволиш да ти го почеша? Чудесно! Направи си го сам тогава, но пак няма да тръгна, докато не отидеш на лов! — Рязко се завъртях кръгом и грабнах раницата си, пропълзях в палатката и затворих ципа.

Половин час по-късно надникнах навън. Рен го нямаше. Въздъхнах и започнах отново да събирам дърва за горене, за да натрупам в запас.

Влачех един тежък пън към ямата за огъня, когато чух глас, идващ от гората. Кишан се беше облегнал на едно дърво и ме наблюдаваше. Подсвирна.

— Кой да знае, че такова малко момиче ще има такива големи мускули?

Не му обърнах внимание и свърших с влаченето на пъна, после изтупах ръцете си от прахта и седнах с бутилка вода.

Кишан седна до мен, малко прекалено близо, и изпружи дългите си крака напред. Предложих му бутилка вода и той я взе.

— Не знам какво си казала, Келси, но каквото и да е било, подейства. Рен излезе на лов.

Направих гримаса:

— Каза ли ти нещо?

— Само, че трябва да те наглеждам, докато го няма. Един лов може да отнеме няколко дни.

— Наистина ли? Нямах представа, че ще отнеме толкова време. — Поколебах се: — Значи… той няма нищо против да останеш тук, докато го няма?

— О, има — той се подсмихна, — но иска да е сигурен, че си в безопасност. Поне дотолкова ми има доверие.

— Е, мисля, че точно сега е ядосан и на двама ни.

Кишан ме погледна любопитно с повдигната вежда:

— Как така?

— Ъм… нека просто да кажем, че имахме недоразумение.

Лицето на Кишан стана сурово:

— Не се тревожи, Келси. Сигурен съм, че за каквото и да е разстроен, то е глупаво. Много обича да спори.

Въздъхнах и поклатих тъжно глава:

— Не, всъщност аз съм виновна за всичко. Аз съм труден човек, създавам проблеми и понякога е истинско изпитание да се живее с мен. Вероятно е свикнал да бъде около изтънчени, по-опитни жени, които са много по-… по-… ами, повече от мен.

Кишан изви вежди:

— Рен не е бил около никакви жени, доколкото знам. Трябва да призная, че сега съм крайно любопитен за какво е бил спорът ви. Независимо дали ще ми кажеш или не, няма да търпя повече да правиш принизяващи коментари по свой адрес. Той е късметлия, че те има, и е по-добре да го осъзнае.

Той се засмя:

— Разбира се, ако наистина сте се скарали, винаги си добре дошла да останеш при мен.

— Благодаря за предложението, но всъщност не искам да живея в джунглата.

Той се засмя:

— Заради теб дори бих обмислил смяна на жилището. Ти, прекрасна моя, си плячка, за която си заслужава да се боря.

Засмях се и го ударих леко с юмрук по ръката:

— Вие, сър, сте голям омайник. За която си заслужава да се биете? Мисля, че вие двамата сте били тигри твърде дълго време. Не съм голяма красавица, особено когато съм закотвена тук в джунглата. Дори още не съм си избрала основен предмет в колежа. Какво изобщо е онова, което би накарало някого да иска да се бори за мен?

Кишан очевидно прие реторичните ми въпроси сериозно. Замисли се за миг, а после отговори:

— Първо, никога не съм срещал жена, толкова отдадена на мисията да помага на другите. Изложила си собствения си живот на риск заради човек, когото си срещнала само преди няколко седмици. Ти си уверена, борбена, интелигентна и изпълнена със съчувствие. Намирам те за обаятелна и, да, красива.

Принцът със златистите очи завъртя между пръстите си един кичур от косата ми. При тази оценка от негова страна се изчервих, отпих от водата си, а после казах тихо:

— Не ми харесва да ми е сърдит.

Кишан сви рамене и отпусна ръка; изглеждаше леко подразнен, че бях насочила разговора обратно към Рен.

— Да, бил съм обект на гнева му и съм се научил да не подценявам способността му да се сърди.

— Кишан, мога ли да те попитам нещо… лично?

Той се подсмихна и разтри челюстта си:

— На твоите услуги съм.

— Става дума за годеницата на Рен.

Изражението му стана мрачно и той промърмори сковано:

— Какво искаш да знаеш?

Поколебах се за миг:

— Беше ли красива?

— Да. Беше.

— Ще ми разкажеш ли малко за нея?

Лицето му се поотпусна и той зарея поглед в джунглата. Прокара ръка през косата си и каза замечтано:

— Йесубай беше пленителна. Беше най-красивото момиче, което бях виждал.

Той заговори тихо:

— Последния ден, в който я видях, тя носеше искрящо златиста шарара със звънтящ, украсен със скъпоценни камъни колан, а косата й беше вдигната нагоре и събрана на кок със златна верижка. В онзи ден беше облечена елегантно, нагиздена като булка в най-хубавите си дрехи. Този последен неин образ е нещо, което помнех през всичките тези стотици години.

— Как изглеждаше тя?

— Имаше прекрасно, овално лице, пълни розови устни, тъмни ресници и вежди, и най-невероятните виолетови очи. Беше дребничка, стигаше ми едва до рамото. Когато косата й беше пусната, тя често я покриваше с шал, но косата й беше гладка, копринено мека и черна като гарваново крило. Беше толкова дълга, че се спускаше като водопад по гърба й до коленете.

Затворих очи и си представих тази съвършена жена с Рен. Мисълта за това ме прониза с емоция, каквато не знаех, че мога да изпитам. Прониза сърцето ми, отвори зейнала дупка право в средата му.

Кишан продължи:

— В минутата, когато я видях, разбрах, че я желая. Нямаше да приема никоя друга, освен нея.

Попитах:

— Как се запознахте?

— На двамата с Рен не ни беше позволено да влизаме в битка едновременно от страх, че и двамата ще загинем, и тогава няма да има престолонаследник. Така че, докато Рен се биеше, аз бях принуден да си стоя у дома, обучавайки се с Кадам, да уча военна стратегия и да работя с войниците.

Един ден, когато се връщах у дома след упражнения с оръжие, реших да се отклоня през градините. Там беше Йесубай, застанала близо до един фонтан, от който току-що беше измъкнала един лотосов цвят. Шалът й се спускаше около раменете. Попитах я коя е, а тя бързо се обърна, покри прекрасната коса и лицето си, и сведе поглед към земята.

Попитах:

— Тогава ли осъзна коя е?

— Не. Тя направи реверанс, каза ми името си, а после побягна към двореца. Предположих, че е дъщеря на някой гостуващ сановник. Когато се върнах в двореца, веднага започнах да разпитвам за нея и бързо открих, че е уредено тя да се омъжи за брат ми! Обзе ме безумна ревност. Винаги бях на второ място след него във всичко. Рен получаваше всички неща в живота, които исках. Той беше любимият син, по-добрият политик, бъдещият крал, а сега и мъжът, който щеше да се ожени за момичето, което желаех.

Той процеди:

— Дори не я беше срещал. Дори не знаех, че родителите ми търсят съпруга за Рен! Той беше само на двайсет и една години, а аз бях на двайсет. Попитах баща ни дали може да промени уговорката, така че вместо това аз да се сгодя за Йесубай. Изтъкнах, че може да се намери друга принцеса за Рен. Дори предложих лично да му потърся годеница.

— Какво каза баща ти?

— В онзи момент беше изцяло съсредоточен върху войната. Казах му, че Рен и без друго няма да го е грижа, но баща ни дори не пожела да изслуша молбите ми. Настоя, че уговорките с бащата на Йесубай са неотменими. Каза, че баща й настоявал тя да се омъжи за престолонаследника, за да може да стане следващата кралица.

Той изпъна дългите си ръце по протежение на пъна, на който се бяхме облегнали, и продължи:

— Тя си тръгна няколко дни по-късно и бе отведена с покрита карета да се срещне с Рен, да подпише документите и да изпълни годежната церемония. Остана там с него само няколко часа, но пътуването отне една седмица. Това беше най-дългата седмица в живота ми. После тя се върна в двореца да чака. Него.

Златистите му очи пронизаха моите:

— Тя остана три месеца в нашия дворец, в очакване, а аз с всички сили се стараех да я избягвам, но тя беше самотна и имаше нужда от компания. Искаше някой да я придружава в разходките й и аз неохотно се съгласих, като мислех, че мога да сдържам чувствата си.

Казвах си, че скоро тя ще бъде моя сестра и че няма нищо лошо да я харесвам, но колкото повече я опознавах, толкова по-дълбоко се увличах по нея и с толкова по-голямо негодувание се изпълвах. Една вечер, докато се разхождахме из градините, тя ми призна, че й се искало аз да съм неин годеник.

Ликувах! Веднага се опитах да я прегърна, но тя ме отблъсна. Много строго се придържаше към правилата. Дори беше помолила една по-възрастна дама да ни следва на дискретно разстояние по време на разходките. Умоляваше ме да изчакам, обещавайки, че ще измисли начин да бъдем заедно. Бях безумно щастлив и твърдо решен да сторя всичко, всичко, което е необходимо, за да я направя моя.

Пресегнах се да хвана ръката му. Той стисна моята, а после продължи:

— Тя каза, че се опитала да пренебрегне чувствата си към мен за доброто на семейството, за доброто на кралството, но че не можела да не ме обича. Мен — не Рен. За пръв път в живота си бях предпочетен пред него. И двамата с Йесубай бяхме много млади и влюбени. Когато наближи датата на завръщането на Рен, тя бе обзета от отчаяние и настоя да говоря с баща й. Това беше напълно неуместно, разбира се, но аз изгарях от любов и се съгласих, твърдо решен да сторя всичко, за да я направя щастлива.

— Какво каза баща й?

— Баща й се съгласи да ми я даде за жена, ако приема определени условия.

Вметнах:

— Тогава си уредил Рен да бъде пленен, нали?

Той трепна:

— Да. В моите представи Рен беше препятствие, което трябваше да преодолея, за да получа Йесубай. Изложих го на опасност, за да мога да я имам. В моя защита — казаха ми, че войниците ще го отведат до двореца на баща й и че ще направим други уговорки относно годежа. Очевидно нещата не минаха по план.

Попитах умолително:

— Какво стана с Йесубай?

Той каза тихо:

— Нещастен случай. Удариха я и падна, счупвайки си врата. Държах я, докато умираше.

Стиснах ръката му:

— Толкова съжалявам, Кишан. — Макар да не бях сигурна, че искам да знам, реших все пак да попитам. — Кишан, веднъж попитах господин Кадам дали Рен е обичал Йесубай. Той всъщност така и не ми даде ясен отговор.

Кишан се засмя горчиво:

— Рен обичаше представата за нея. Тя беше красива, привлекателна и от нея щеше да излезе прекрасна спътница и кралица, но той всъщност не я познаваше. В писмата си я наричаше „Бай“ и настояваше тя да го нарича Рен. Тя мразеше това. Смяташе, че само по-низшите касти използват галени имена. Ако трябва да бъда откровен, те дори не се познаваха истински.

Отначало се почувствах облекчена, но после си спомних как Кишан описа Йесубай. Да не познаваш добре едно момиче, не означаваше, че не си изпитвал желание или копнеж към него. Твърде възможно беше Рен все още да храни чувства към изгубената си годеница.

Лека тръпка прониза ръката на Кишан и разбрах, че времето му като човек е изтекло.

— Благодаря ти, че остана с мен, Кишан. Имам още толкова много въпроси. Иска ми се да можеше да говориш с мен по-дълго.

— Ще остана тук с теб, докато Рен се върне. Може би можем да разговаряме отново утре.

— Това ще ми хареса.

Мъжът се преобрази отново в черен тигър и си намери хубаво местенце за дрямка. Реших да попиша малко в дневника си.

Чувствах се ужасно заради смъртта на Йесубай. Обърнах на празна страница, но в крайна сметка нарисувах картина с два тигъра и красиво дългокосо момиче помежду им. Скицирайки линия, която водеше от момичето до всеки от тигрите, въздъхнах. Беше трудно да подредиш чувствата си на хартия, ако всъщност все още не си ги подредил в ума си.

Рен не се върна до края на деня, а Кишан прекара в дрямка целия следобед. На няколко пъти минах шумно покрай него, но той продължаваше да спи. Промърморих:

— Дотук с големия ми закрилник. Мога да изчезна в джунглата и той въобще няма да разбере.

Едрият черен тигър изпухтя леко, вероятно опитвайки се да ми каже, че знае какво става, макар да дремеше.

В крайна сметка прекарах остатъка от следобеда тихо, в четене, тъгувайки за Рен. Дори когато беше тигър, имах чувството, че винаги ме слуша и че ще говори с мен, ако можеше.

След вечеря потупах Кишан по главата и се оттеглих в палатката си да поспя. Докато сгушвах глава върху ръцете си, не можах да не забележа голямата празна дупка до мен, където Рен винаги спеше.

 

 

Следващите четири дни продължиха по същия начин. Кишан оставаше наблизо, излизаше да обикаля по два пъти на ден, а после се връщаше да седи до мен, докато обядвах. След обяда се преобразяваше в човек и ми позволяваше да му дотягам с въпроси за дворцовия живот и културата на неговия народ.

Вечерта на петия ден рутината се промени. Кишан се преобрази в човек веднага след като излязох от палатката.

— Келси, тревожа се за Рен. Отсъства отдавна, а не подуших следите му, докато патрулирах. Подозирам, че не е извадил късмет по време на лова. Не е ловувал, откакто го заловиха, което беше преди повече от триста години.

— Мислиш ли, че е ранен?

— Възможно е, но имай предвид, че ние оздравяваме бързо. Тук няма много зверове, които биха се опитали да наранят тигър, но има бракониери и капани. Мисля, че е добре да отида да го потърся.

— Мислиш ли, че ще е лесно да го намериш?

— Ако е благоразумен, сигурно се е движил в близост до реката. Повечето стада се събират близо до водата. Като говорим за храна — забелязах, че припасите ти намаляват. Снощи, докато спеше, се срещнах с господин Кадам в лагера му близо до пътя и донесох още от онези пакети с храна. — Той посочи една чанта, оставена край палатката.

— Сигурно си я носил в уста през целия път. Благодаря ти.

Той се усмихна:

— Изцяло на твое разположение, прекрасна моя.

Засмях се:

— По-добре да пренесеш една торба в зъбите си на няколко мили, отколкото Рен да забие зъби в кожата ти, задето си ме оставил да гладувам, а?

Кишан се намръщи:

— Направих го за теб, Келси. Не заради него.

Сложих длан върху ръката му:

— Е, благодаря ти.

Той притисна ръка върху моята:

— Aap ke liye. За теб — всичко.

— Каза ли на господин Кадам, че ще се забавим още малко?

— Да. Обясних му положението. Не се тревожи за него. Той се е разположил удобно на лагер близо до пътя и ще чака колкото е необходимо. Сега искам да си опаковаш няколко бутилки вода и храна. Ще те взема със себе си. Бих те оставил тук, но Рен твърди, че си намираш белята, ако останеш сама.

Той докосна носа ми:

— Вярно ли е, bilautal? Не мога да си представя привлекателна млада жена като теб да загази.

— Не си търся белята. Тя сама ме намира.

Той се засмя:

— Това поне е очевидно.

— Независимо какво си мислите вие, тигрите, мога да се грижа за себе си, знаеш ли — казах леко нацупено.

Кишан стисна ръката ми:

— Може би на тигрите им доставя удоволствие да се грижат за теб.

Скоро се отправихме по пътека, която се извиваше под ъгъл към върха на водопадите. Изкачването беше бавно, но неспирно, и краката ми започнаха да протестират, когато наближихме върха. Горе той ме остави да си почина малко. Обхванах с поглед изгледа от джунглата и различих малкия ни лагер отдолу в сечището.

Продължихме да следваме реката, докато стигнахме до голям дървесен ствол, паднал напряко. Клоните му бяха окършени, а буйната вода беше обелила кората, оставяйки ствола гладък, но опасен за стъпване. Водата бушуваше и от време на време се плисваше върху импровизирания мост.

Кишан скочи върху ствола и прецапа от другата страна. Дървото се поклащаше нагоре-надолу под тежестта му, но изглеждаше достатъчно стабилно. Той се приземи меко от другата страна, а после се обърна да ме проследи как пресичам. Събрах кураж и поставих единия си крак точно пред другия. Беше все едно да вървя по въжето в цирка на господин Маурицио — с тази подробност, че беше изключително хлъзгаво.

Извиках нервно отсреща:

— Кишан! Някога минавало ли ти е през ума, че прекосяването на този пън просто може да е малко по-лесно за тигър с нокти, отколкото за момиче с тежка раница, обуто в маратонки? Надявам се, че ако падна вътре, си готов да поплуваш!

Най-сетне, пристигайки благополучно от другата страна, въздъхнах дълбоко от облекчение. Продължихме да вървим и след около три мили Кишан най-после надуши следата на Рен, по която вървяхме бавно в продължение на още два часа. Той ме остави да си почина, докато сам тръгна да разузнае местонахождението на Рен.

Върна се половин час по-късно и съобщи:

— Има голямо стадо черни антилопи в сечището на около половин миля оттук. Рен ги е дебнал безуспешно три дни. Антилопите са изключително бързи. Обикновено един тигър набелязва като плячка невръстно или ранено животно, но тази група е само от възрастни животни.

Напрегнати и нервни са, защото знаят, че Рен ги дебне. Животните от стадото се държат заедно, заради което му е трудно да набележи само едно от тях. Освен това ловува от няколко дни, така че е много уморен. Ще те отведа на безопасно място по посока на вятъра, където да останеш и да си починеш, докато аз помогна на Рен с лова.

Съгласих се и отново нарамих раницата си. Кишан ме поведе през дърветата, за да изкачим още един стръмен хълм. По пътя спря на няколко пъти да подуши вятъра. След като бяхме изкачили няколкостотин фута, той ми намери място за лагеруване, преди да се отправи да помогне на Рен.

След известно време ме обзе пълно и абсолютно отегчение. Не можех да видя много от мястото, където седях.

Бързо се отегчих. Вече бях изпила цяла бутилка вода и започваше да не ме свърта на едно място, затова реших да се поразходя наоколо, за да се ориентирам и да проуча района.

Внимателно отбелязах скалните образувания и използвах компаса си, за да се уверя, че знам къде се намирам.

Изкачвайки се по-нагоре по хълма, забелязах голяма скала да се подава над редицата от дървета. Скалата беше равна отгоре и засенчена от голямо дърво. Изкатерих се до нея и останах удивена от гледката. С усилие се изкачих по-високо, кръстосах крака и седнах. Реката лъкатушеше лениво отдолу, криволичейки мудно напред-назад на няколкостотин стъпки под мен. Облегнах се на ствола на едно дърво и се наслаждавах на бриза. Двайсетина минути по-късно вниманието ми бе привлечено от някакво движение отдолу. От дърветата там се появи едро животно. Последваха го още няколко създания. Отначало ги помислих за елени, но после осъзнах, че вероятно са някои от антилопите, за които говореше Кишан. Зачудих се дали са от същото стадо, което Рен и Кишан преследваха. Отгоре телата им бяха самуреночерни, докато долната половина беше бяла. Имаха бели брадички, а около големите им кафяви очи имаше бели кръгове.

Самците имаха по два дълги, извити рога, които стърчаха право от върховете на главите им като телевизионни антени. Рогата на по-едрите мъжкари бяха по-големи и по-извити, отколкото на по-дребните. Цветът на кожата им варираше от светло жълтеникавокафяво до тъмнокафяво.

Пиха от реката, като размахваха белите си опашки напред-назад. По-едрите мъжкари стояха на пост, докато останалите пиеха. Женските бяха високи около метър и петдесет, а мъжките, ако се броеше и височината на рогата им, бяха с около фут-два по-високи. Колкото по-дълго гледах впечатляващите им рога, толкова по-нервно ми ставаше за Рен.

Нищо чудно, че му е било трудно да настигне някой от тях.

Стадото изглежда се отпусна и някои от животните дори започнаха да пасат. Огледах дърветата за Рен, но не можах да го видя никъде. Дълго гледах стадото. Животните бяха красиви.

Нападението дойде бързо. Стадото се впусна в панически бяг. Кишан беше като черна ивица, препускаща из местността. Избра си един едър мъжкар, който побягна бързо в посока, различна от стадото — това, предположих, беше или фатална негова грешка, или акт на смелост, за да отклони хищника от групата.

Кишан подгони антилопата към китка дървета, метна се на гърба й, заби ноктите на предните си лапи в хълбоците на животното и захапа гръбнака му. Точно тогава Рен се изстреля от дърветата, приближи се успоредно до животното и захапа предния му крак. По някакъв начин антилопата се изви и се измъкна изпод Кишан, който падна от нея. Черният тигър започна да обикаля в кръг наоколо, търсейки нов шанс да скочи.

Антилопата насочи дългите си рога към Рен, който крачеше напред-назад. Животното остана съсредоточено, непрекъснато предпазвайки се с рогата си. Ушите му потрепваха напред-назад, ослушвайки се за Кишан, който се беше прокраднал зад него.

Кишан скочи нагоре и светкавично заби нокти в бутовете на животното. Силата на удара събори антилопата. Съзирайки добра възможност, Рен скочи да я захапе за врата. Антилопата се гърчеше и извиваше, опитвайки се да се изправи, но двата тигъра имаха преимущество.

На няколко пъти си помислих, че животното може и да се спаси. Антилопата се мяташе бурно и накрая успя да се стрелне на няколко крачки от тях. Задъхвайки се, наблюдаваше как тигрите бавно се надигат и се приближават. Антилопата потръпваше от изтощение и куцаше, сякаш очакваше следващата атака. Тигрите бавно я събориха отново на земята.

Мислех си, че целият процес ще бъде бърз, но ловът отне много повече време, отколкото бях очаквала. Сякаш Рен и Кишан изтощаваха животното, въвличайки го в някакъв зловещ танц на смъртта. Тигрите също се движеха уморено. Изглежда, пазеха енергията си за преследването и изразходваха всичките си сили за него. Самото убиване на плячката беше муден процес.

Антилопата се бореше храбро. Хвърли няколко силни ритника и уцели и двата тигъра с копитата си. Тигрите я сграбчваха няколко пъти в челюстите си, докато най-после тя спря да мърда.

Когато всичко свърши, Рен и Кишан си отдъхнаха, дишайки тежко от усилието. Кишан започна да яде пръв. Опитах се да извърна очи. Исках, но не можех да се възпра. Беше завладяващо по един отвратителен начин.

Кишан опря нокти в антилопата и заби зъби дълбоко в тялото й. Използвайки силата на челюстта си, той откъсна голямо парче димящо месо, от което капеше кръв. Рен последва примера му. Беше противно, отвратително и разстройващо. От гледката по гърба ми полазиха тръпки, но просто не можех да откъсна очи.

След като приключиха с яденето, братята се раздвижиха бавно, сякаш дрогирани или сънени, което ме накара да се запитам дали беше подобно на чувството след преяждането с пуйка в Деня на благодарността. Те се излегнаха близо до мястото, където бяха яли, като от време на време отново започваха да ближат най-сочните части. Черен облак от огромни мухи се спусна надолу. Роякът сигурно наброяваше стотици, всичките бръмчащи около пресния улов.

Когато насекомите ги заобиколиха, си представих мухите, кацащи по мъртвото животно и окървавените лица на Кишан и Рен. Именно тогава изгубих самообладание и не можех да гледам повече.

Взех раницата си и се смъкнах надолу по стръмния хълм, изминавайки разстоянието само за няколко мига. Отправих се обратно към първия ни лагер, тревожейки се повече от мисълта как ще се изправя пред двата тигъра, отколкото че ще се загубя. Не бях сигурна дали мога да погледна в лицето Кишан или Рен след онова, което току-що бях наблюдавала.

Тъй като оставаха само два часа слънчева светлина, поех с бързи отсечени крачки, върнах се до пъна и пресякох реката преди слънцето да залезе. По време на последните няколко мили забавих темпото. Падаше мрак, а в небето си бяха пробили път дъждовни облаци. Ситни капчици започнаха да падат по лицето ми, пътеката стана мокра и хлъзгава, но истинският порой се отприщи едва когато бях обратно в лагера.

Запитах се дали сега дъждът вали върху тигрите, и предположих, че това вероятно ще е хубаво, за да отмие кръвта от муцуните им и да прогони мухите. Неволно потръпнах.

В този момент представата за храна ме отвращаваше. Вмъкнах се в палатката си и започнах да пея песни от „Магьосникът от Оз“, за да отклоня ума си от разстройващите гледки, които току-що бях видяла, надявайки се, че това ще ми помогне да заспя. Този метод обаче рикошира върху мен, защото след като заспах, ми се присъни как страхливият лъв къса със зъби парчета от Дороти.