Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (14)

13. Водопад

На другата сутрин станах и открих до вратата си наполовина пълна раница и бележка от господин Кадам. В нея пишеше, че трябва да си опаковам дрехи за три-четири дни и да взема и банския си костюм.

Банският костюм, окачен да съхне през нощта, вече беше сух. Метнах го в раницата си, сложих и хавлиена кърпа за всеки случай, натрупах отгоре останалите си неща и тръгнах към долния етаж.

Господин Кадам и Рен вече бяха в джипа, когато скочих вътре. Господин Кадам ми подаде енергийно блокче и бутилка сок и потегли със светкавична скорост в мига щом закопчалката на предпазния ми колан щракна.

— Защо сме се разбързали? — попитах.

Той отговори:

— Рен добави едно отклонение към пътуването ни и би искал да спрем някъде по пътя. Планът е да оставя вас двамата за няколко дни, а после да се върна да ви прибера по-късно. След това ще продължим към Хампи.

— Какво отклонение?

— Рен би предпочел да ви го обясни лично.

— Хмм.

От изражението на лицето му разбрах, че колкото и да го увещавам, господин Кадам няма да разкрие никакви подробности. Реших да запазя любопитството си за в бъдеще и вместо това да се съсредоточа върху настоящето.

— Тъй като ни чака дълго пътуване, защо не ми разкажете повече за себе си, господин Кадам? Какъв беше животът ви, докато растяхте?

— Добре, да видя… Роден съм двайсет и две години преди Рен през юни 1635. Бях единствено дете, родено в семейство на войник от кастата на кшатриите. Така че беше естествено да бъда обучен, за да се посветя на военна кариера.

— Какво е „каста на кшатриите“?

— Индия има четири касти или варни, подобно на различните обществени класи: брамините са учители, жреци и учени; кшатриите са управници и защитници; вайшите са фермери и търговци; а шудрите са занаятчии и слуги. Във всяка каста има също така различни нива.

Хората от различните касти никога не се смесвали помежду си през никоя част от живота си. Прекарвали целия си живот в рамките на собствената си група. Макар и официално отменена през последните петдесетина години, кастовата система все още се практикува в някои части на страната.

— Съпругата ви от същата каста като вас ли беше?

— За мен беше по-лесно да продължа ролята си като оттеглил се войник, ползващ се с висшето благоволение на владетеля, така че отговорът е, да.

— Но бракът уреден ли беше? Искам да кажа, обичахте я, нали?

— Родителите й го уредиха, но бяхме щастливи заедно през времето, което ни бе отредено.

Загледах се в пътя пред нас за миг, а после хвърлих поглед към Рен, който дремеше отзад.

— Господин Кадам, смущава ли ви това, че задавам толкова много въпроси? Не смятайте, че трябва да отговорите на всичките, особено ако са твърде лични или болезнени за вас.

— Нямам нищо против, госпожице Келси. Доставя ми удоволствие да говоря с вас. — Той ми се усмихна и мина в другото платно.

— Добре тогава. Разкажете ми малко за военната си кариера. Сигурно сте водили някои наистина интересни битки.

Той кимна:

— Започнах да се обучавам, когато бях много млад. Мисля, че сигурно съм започнал на около четири години. Изобщо не ходехме на училище. Като бъдещи воини, цялата ни младост беше посветена на превръщането ни в добри войници и всичко, което изучавахме, беше в сферата на военното изкуство. По онова време в Индия имаше десетки, може би дори стотици различни кралства, но аз имах щастието да живея в едно от най-могъщите под управлението на добър крал.

— Какви видове оръжия използвахте?

— Бях обучен да си служа с всевъзможни оръжия, но първото умение, което ни преподаваха, беше близък бой. Гледала ли сте филми с бойни изкуства?

— Ако имате предвид такива като тези с Джет Ли и Джеки Чан, тогава да.

Той кимна:

— Бойците, които притежаваха умения за близък бой, много се търсеха. Като млад се издигнах бързо в ранг заради уменията си в тази област. Никой не можеше да ме надвие в спаринг схватките. Е, почти никой. Рен ме е побеждавал от време на време.

Погледнах го изненадано:

— Господин Кадам! Да не би да ми казвате, че сте майстор по карате?

— Нещо такова — той се усмихна. — Никога не съм бил толкова добър като прочутите учители, които идваха да ни обучават, но научих достатъчно. Харесвам спарингите, но най-умел съм с меча.

— Винаги съм искала да науча карате.

— По онова време не го наричахме карате. Бойните изкуства, с които бяхме обучени да си служим по време на война, бяха по-малко вълнуващи от визуална гледна точка. Наблягаха на побеждаването на врага възможно най-бързо, което често означаваше да убиеш някого или да го нокаутираш за достатъчно дълго, че да избягаш. Не беше така организирано, както го виждате днес.

— Ясно, без „Карате Кид I“, прескачаме напред към „Карате Кид II“. Тоест, битки до смърт. Значи и двамата с Рен сте обучени в бойни изкуства.

Той се усмихна:

— Да, и него много го биваше. Като бъдещ крал, той изучаваше науки, занаяти, изкуства и философия, както и много други области на познанието, известни като „шейсет и четирите изкуства“. Обучаваха го също и в различни начини за воюване, включително бойни изкуства.

Майката на Рен също беше опитна в бойните изкуства. Беше обучавана в Азия и настояваше децата й да могат да се защитават. Бяха доведени опитни учители и нашето кралство бързо се прочу с бойните си умения в тази област.

За минута си позволих да се потопя в представата как Рен упражнява бойни изкуства. Как се бие без риза. Бронзова кожа. Стегнати мускули. Тръснах глава и се смъмрих: Съвземи се, момиче!

Прочистих гърло:

— Ъмм, та какво казвахте?

— Колесници… — продължи господин Кадам, без дори да забелязва краткото ми невнимание. — Повечето войници бяха и пехотата и оттам започнах и аз. Бях обучен да си служа с меч, копие, боздуган, както и с много други оръжия, преди продължа с колесниците. На двайсет и пет годишна възраст отговарях за армията на краля. На трийсет и пет обучавах други, включително Рен, и бях назначен за специален военен съветник и военен стратег на краля, особено при използването на бойни слонове.

— Трудно ми е да си представя слонове по време на война. Изглеждат толкова кротки — отбелязах замислено.

— Слоновете бяха наистина страховити в битка — обясни господин Кадам. — Бяха покрити с тежка броня и носеха на гръб затворена конструкция, за да предпазват стрелците с лъкове. Понякога прикрепвахме дълги кинжали, потопени в отрова, към бивните им, които се оказаха много ефективни в пряко нападение. Само си представете да се изправите пред армия с двайсет хиляди бронирани слона. Не мисля, че сега в цяла Индия са ни останали толкова слонове.

Почти можех да почувствам как земята се тресе под краката ми, докато си представях как хиляди готови за битка слонове връхлитат върху една армия.

— Колко ужасно за вас да сте принуден да бъдете част от цялото това кръвопролитие и разрушение и да си помислите, че това е бил целият ви живот. Какво ужасно нещо.

Господин Кадам сви рамене:

— Тогава войната беше различна от днес. Придържахме се към воински кодекс, подобен на рицарския кодекс на честта в Европа. Имахме четири правила. Правило първо: Трябва да се биеш с някой, който има подобно въоръжение. Не се сражавахме с някой, който няма същите на брой защитни доспехи. Това е подобно на правилото да не използваш оръжие срещу невъоръжен човек.

Той вдигна втори пръст:

— Правило второ: Ако врагът ти не може да се бие повече, битката приключва. Ако си извадил от строя противника си и си го довел до безпомощност, трябва да спреш да се биеш. Не го довършваш.

Правило трето: Войниците не убиват жени, деца, старци или болни хора, и не нараняваме онези, които се предават.

И правило четвърто: Не унищожаваме градини, храмове или други места за поклонение.

— Това ми се струват много добри правила — отбелязах.

— Нашият крал следваше Кшатриядхарма, или Закона на кралете, който означава, че можехме да се сражаваме единствено в битки, които се смятаха за справедливи или праведни, и които имаха одобрението на народа.

И двамата замълчахме за известно време. Господин Кадам изглеждаше вглъбен в мисли за миналото си, а аз се опитвах да разбера времето, в което беше живял. Когато гладко премина в другото платно, се впечатлих от лекотата, с която шофираше в натоварен трафик по същото време, когато бе така мълчаливо вглъбен. Улиците бяха претъпкани и оживени, а шофьорите профучаваха покрай нас с плашеща скорост, но това изглежда изобщо не впечатляваше господин Кадам.

По-късно той се обърна към мен и каза:

— Натъжих ви, госпожице Келси. Извинявам се. Не исках да ви разстройвам.

— Просто ми е мъчно, че в живота ви е имало толкова много война и сте пропуснали толкова много други неща.

Господин Кадам ме погледна и се усмихна:

— Не бъдете тъжна заради мен. Помнете, че това е само малка част от живота ми. Успях да видя и преживея повече неща, отколкото при нормални обстоятелства биха били възможни за някого. Виждах как светът се променя век след век. Ставал съм свидетел на множество ужасни неща, както и на много прекрасни неща. Помнете също и че, макар да бях военен, ние не бяхме постоянно във война. Нашето кралство беше голямо и уважавано. Макар да бяхме обучени да се бием, влязохме в сериозна война само няколко пъти.

— Понякога забравям колко дълго сте живели вие и Рен. Не че казвам, че сте стари или нещо от този род.

Господин Кадам се засмя:

— Наистина, не.

Кимнах и взех една книга, за да проуча още нещо за Хануман. Беше пленително да чета историите, отнасящи се за божеството маймуна. Бях толкова потънала в проучването си, че се изненадах, когато господин Кадам отби встрани и спря.

Набързо си взехме обяд, по време на който господин Кадам ме насърчи да пробвам различни видове къри. Открих, че не съм голям почитател на кърито и той се подсмихваше, докато правех гримаси при вкуса на по-пикантните видове. Въпреки това много харесах хляба „наан“.

Когато се настанихме обратно в колата, извадих препис от пророчеството на Дурга и започнах да чета. Змии. Това едва ли е на добре. Чудя се каква закрила или благословия ще ни даде Дурга.

— Господин Кадам, има ли храм на Дурга близо до руините на Хампи?

— Отличен въпрос, госпожице Келси. И на мен ми хрумна същата мисъл. Да, в почти всеки град в Индия има храмове за почитане на Дурга. Тя е много популярна богиня. Открих един храм близо до Хампи, който ще посетим. Да се надяваме, че ще намерим там следващия знак, който ще ни упъти.

— Хмм.

Заех се отново да изучавам пророчеството. Господин Кадам беше казал, че „гада“ е нещо като боздуган или бойна тояга, следователно значи, че това е оръжие. Царството на Хануман. Това значи руините на Хампи или Кишкинда. А после жертвения клон потърсете. Може би това е клонът, на който расте плодът. Трънливи опасности и ослепителни опасности? Тръните може да са розови храсти или може би трънливи увивни растения.

— Господин Кадам, някаква идея какви може да са трънливите опасности?

— Не. Съжалявам, госпожице Келси, не мога да се сетя за нищо. Аз също размишлявах. Зловещи призраци настигат ви по път. Не намерих никаква информация по този въпрос, което ме кара да мисля, че може би ще се наложи да го тълкуваме буквално. Може да има някакви духове, които се опитват да ви спрат.

Преглътнах с усилие:

— А какво за, ъъ, змиите?

— В Индия има множество опасни змии — кобрата, боата, питонът, водни змии, пепелянки, кралски кобри и дори някои, които летят.

Това изобщо не звучеше добре.

— Какво искате да кажете с това „летят“?

— Е, технически не летят наистина. Просто се плъзгат до други дървета, като летящата катерица.

Сниших се на мястото си и се намръщих:

— Какво изключително разнообразие от отровни влечуги си имате тук.

Господин Кадам се засмя:

— Да, наистина. Това е нещо, с което сме се научили да живеем, но в този случай звучи, сякаш змията или змиите ще ни бъдат от помощ.

Прочетох отново реда: Ако плода забранен намерят змиите, и на Индия глада утолят… защото иначе хората всеки миг ще умрат.

— Мислите ли, че това, което ще направим, може по някакъв начин да се отрази на цяла Индия?

— Не съм сигурен. Надявам се, че не. Въпреки многовековните си проучвания, знам много малко за това проклятие или за Амулета на Дамон. Той притежава голяма сила, но колкото до това как може да се отрази на Индия, още не съм открил.

Имах леко главоболие, затова облегнах глава назад и затворих очи. Следващото, което осъзнах, беше, че господин Кадам ме побутва да се събудя.

— Пристигнахме, госпожице Келси.

Разтърках сънените си очи:

— Къде?

— Намираме се на мястото, където Рен искаше да спрем.

— Господин Кадам, намираме се в средата на нищото, заобиколени от джунгла.

— Знам. Не се страхувайте. Ще бъдете в безопасност. Рен ще ви защити.

— Защо тези думи винаги предшестват лутането ми из джунглата с тигър?

Той се засмя леко, взе раницата ми и заобиколи до вратата ми, за да я отвори.

Излязох навън и вдигнах поглед към него:

— Ще трябва отново да спя в джунглата, нали? Сигурен ли сте, че не мога да дойда с вас, докато той намери каквото там му трябва?

— Съжалявам, госпожице Келси, но в този случай той ще има нужда от вас. Това е нещо, което не може да направи без вас, а може да не успее да го направи дори с вас.

Изпъшках:

— Ясно. И разбира се, вие не можете да ми кажете какво е.

— Нямам право да казвам. Това е история, която той трябва да сподели.

Промърморих:

— Чудесно. И ще се върнете да ни вземете… кога?

— Ще отида в града да купя някои неща. После ще се срещнем обратно тук след около три-четири дни. Може в крайна сметка да се наложи аз да ви чакам. Той може и да не успее да намери онова, което търси, през първите две нощи.

Въздъхнах и погледнах гневно Рен:

— Страхотно. Още джунгла. Добре, да се залавяме. Води, ако обичаш.

Господин Кадам ми подаде флакон със спрей против насекоми и лосион против слънце, сложи няколко неща в раницата ми и ми помогна да я наместя на раменете си. Въздъхнах дълбоко, докато го гледах как потегля с джипа. После се обърнах да последвам Рен навътре в джунглата.

— Добре, Рен, как става така, че винаги се налага да те следвам в някаква джунгла? Какво ще кажеш следващия път ти да ме последваш до някой хубав спацентър или може би до плажа? Как ти се струва това?

Той изсумтя и продължи да се придвижва.

— Чудесно, но след това си ми длъжник.

Вървяхме целия следобед.

 

 

По-късно чух тътен зад нас, но не можах да определя какъв е. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-силен ставаше шумът. Минахме през гъсталак от дървета и излязохме на малка поляна. Най-после видях откъде идваше звукът. Беше прекрасен водопад.

Поредица сиви камъни бяха подредени като стъпала върху висок хълм. Водата се пенеше и обливаше всеки камък, спускаше се стремглаво надолу и се разперваше като ветрило, падайки в широко езеро с цвят на тюркоаз. Дървета и ниски храсти с дребнички червени цветчета заобикаляха езерцето. Беше прекрасно.

Когато се приближих до един от храстите, забелязах, че изглеждаше, сякаш се движи. При следващата ми стъпка стотици пеперуди литнаха във въздуха. Имаше две разновидности: едната беше кафява с кремави ивици, а другата беше кафеникавочерна със сини ивици и точки. Засмях се и се завъртях в облак от пеперуди. Когато отново се успокоиха, няколко кацнаха по ръцете и ризата ми.

Изкатерих се по една скала, от която се разкриваше гледка към водопада и загледах изучаващо една пеперуда, кацнала на пръста ми. Когато тя литна, останах тихо, гледайки как водата пада. После чух глас зад гърба си:

— Красиво е, нали? Това е най-любимото ми място в целия свят.

— Наистина. Никога не съм виждала нещо такова.

Рен се доближи до мен и побутна една пеперуда от ръката ми към пръста си.

— Тези се наричат „гарванови пеперуди“, а другите са „сини тигри“. Сините тигрови пеперуди са по-ярки и по-лесно се забелязват, затова живеят с гарвановите за камуфлаж.

— Камуфлаж? Защо им е необходим?

— Гарвановите пеперуди са негодни за ядене. Всъщност са отровни, затова други пеперуди се опитват да се преструват на тях, за да заблудят хищниците.

Той ме хвана за ръката и ме поведе малко по-нататък по една пътека край водопада:

— Ще се настаним тук да лагеруваме. Хайде, седни. Имам да ти кажа нещо.

Намерих равно място и оставих раницата. Извадих бутилка вода и се облегнах на една скала:

— Добре, давай.

Рен закрачи напред-назад и заговори:

— Причината, заради която сме тук, е, че трябва да намеря брат си.

Задавих се с глътката вода:

— Брат ти? Предполагах, че е мъртъв. Не си го споменавал изобщо, с изключение на това, че е бил прокълнат заедно с теб. Искаш да кажеш, че е още жив и живее тук?

— За да съм честен с теб — не знам дали още е жив или не. Предполагам, че е, защото аз съм жив. Господин Кадам смята, че той още живее тук в тази джунгла.

Той се обърна и погледна към водопада, а после седна до мен, протегна дългите си крака и взе ръката ми. Играеше си с пръстите ми, докато говореше:

— Смятам, че е още жив. Просто имам такова предчувствие. Планът ми е да претърся района във все по-разширяващи се кръгове. В крайна сметка един от нас ще пресече следата на другия. Ако той не се появи или не успея да подуша следата му през следващите няколко дни, ще се върнем, ще намерим господин Кадам и ще продължим пътуването си.

— Какво имаш нужда да направя?

— Чакай тук. Надявам се, че ако не пожелае да послуша мен, срещата с теб може и да го убеди. Надявам се също и че…

— Какво се надяваш?

Той поклати глава:

— Това не е важно сега.

Стисна разсеяно ръката ми и скочи:

— Нека ти помогна да се разположиш на лагер, преди да започна търсенето си.

Рен тръгна да потърси подпалки, докато аз разгънах малката, лесна за разпъване палатка, закрепена с ремъци отзад на раницата ми. Благодаря, господин Кадам! Отворих ципа на калъфа с палатката и я разстлах върху едно равно парче земя. След няколко минути Рен дойде да ми помогне. Вече беше запалил огън и беше приготвил хубав наръч подпалки за поддържането му.

— Това се казва бързина — промърморих завистливо, докато разпъвах платнището на палатката върху една рейка.

Той подаде глава от другата страна и се ухили:

— Обучаван съм подробно как да живея на открито.

— Предполагам.

Той се засмя:

— Келс, ти умееш да правиш много неща, които аз не умея. Като разпъването на тази палатка, очевидно.

Усмихнах се:

— Издърпай плата надолу по рейката върху колчето.

Свършихме бързо и той изтупа ръцете си от прахта.

— Преди четиристотин години нямахме такива палатки. Изглеждат подобни, но тези са много по-сложни. Ние просто използвахме дървени пръти.

Той се приближи до мен, подръпна плитката ми и импулсивно ме целуна по челото.

— Поддържай огъня. Плаши дивите животни и ги държи надалече. Аз ще обиколя района няколко пъти, но ще се върна, преди да се стъмни.

Рен отново се отдалечи с подскоци в джунглата, в образа си на тигър. Подръпнах плитката си, за миг си помислих за него и се усмихнах.

Докато го чаках да се върне, реших да прегледам съдържанието на раницата си и да видя какво ни е подготвил господин Кадам за вечеря. Ах, пак се беше престарал — пиле, изсушено чрез замразяване, и ориз с шоколадов пудинг за десерт. Сипах малко вода от бутилката си в малка тенджера и я сложих върху плосък камък, който бях пъхнала в жаравата. Когато водата кипна, използвах една тениска като ръкохватка, за да хвана капака, и прехвърлих горещата вода в съда с вечерята си. Изчаках я няколко минути да възвърне плътността си, а после се насладих на яденето, което всъщност не беше толкова лошо. Със сигурност беше по-вкусно, отколкото пуйката с тофу на Сара за Деня на благодарността.

Небето започна да притъмнява и аз реших, че ще се чувствам по-защитена в палатката, затова се вмъкнах вътре и сгънах юргана си, за да го използвам като възглавница.

Рен се върна малко след това и го чух да слага още дърва в огъня. Каза: „Още няма и следа от него“. После се преобрази отново в тигър и се разположи при отвора на палатката.

Отворих ципа на палатката и го попитах дали ще има нещо против отново да използвам гърба му като възглавница. В отговор той се размърда и се изтегна. Промъкнах се по-близо, положих глава върху меката му козина и се увих с юргана. Гърдите му започнаха да вибрират ритмично от плътно мъркане, което ми подейства приспивно.

 

 

Когато се събудих, Рен го нямаше, но се върна около обяд, когато разресвах косата си.

— Заповядай, Келс. Донесох ти нещо — каза той небрежно, като ми поднесе три плода манго.

— Благодаря. Хм, смея ли да попитам откъде ги взе?

— Маймуни.

Спрях насред разресването.

— Маймуни? Какво искаш да кажеш с „маймуни“?

— Ами, маймуните не обичат тигрите, защото тигрите ядат маймуни. Така че, когато се появи тигър, те скачат в дърветата и замерват тигъра с плодове или изпражнения. За мой късмет днес мятаха плодове.

Преглътнах с усилие:

— Някога… ял ли си маймуна?

Рен ми се ухили:

— Е, един тигър все пак трябва да яде.

Изрових гумено ластиче от раницата си, за да сплета косата си.

— Ъх, това е отвратително.

Той се засмя:

— Не съм ял наистина маймуна, Келс. Просто те дразня. Маймуните са отвратителни. Имат вкус на месести топки за тенис и миришат на крака. — Той направи пауза. — Някой сочен елен, ето това вече е възхитително. — Той премлясна с устни в преувеличен жест.

— Не мисля, че наистина имам нужда да слушам за ловуването ти.

— Наистина? Много ми харесва да ловувам.

Рен замръзна на място. После, почти незабележимо, бавно се сниши и стъпи на пръсти. Постави ръка в тревата пред себе си и започна да се промъква по-близо до мен. Следеше ме, дебнеше ме като плячка. Очите му се спряха върху моите и ме приковаха на мястото, където стоях. Готвеше се да скочи. Устните му бяха оголени назад в широка ухилена гримаса, която разкриваше блестящите му бели зъби. Изглеждаше… див.

Той проговори с копринен, хипнотизиращ глас:

— Когато дебнеш плячката си, трябва да замръзнеш на място и да се скриеш, оставайки в тази поза дълго време. Ако не успееш, плячката ти се измъква. — Той скъси в един миг разстоянието между нас.

Въпреки че го бях наблюдавала внимателно, бях зашеметена колко бързо можеше да се движи. Пулсът ми заблъска бясно в шията, където сега кръжаха устните му, сякаш се целеше във вратната ми вена.

Той отметна косата ми назад и се доближи до ухото ми, шепнейки:

— И тогава… ще гладуваш. — Гласът му бе тих. Топлият му дъх погъделичка ухото ми и накара цялото ми тяло да настръхне.

Обърнах леко глава да го погледна. Очите му се бяха променили. Бяха по-яркосини от обикновено и изучаваха лицето ми. Ръката му още беше в косата ми, а очите му бавно слязоха към устата ми. Внезапно изпитах отчетливото усещане, че сигурно това е да си елен.

Рен ме изнервяше. Примигнах и преглътнах на сухо. Очите му се стрелнаха обратно нагоре към моите. Той сигурно беше доловил безпокойството ми, защото изражението му се промени. Махна ръката си от косата ми и застана по-отпуснато.

— Съжалявам, ако съм те изплашил, Келси. Няма да се повтори.

Когато той отстъпи назад, задишах отново. Казах треперливо:

— Е, не искам да слушам повече за лов. Това ме стряска. Най-малкото, което би могъл да направиш, е да не ми разказваш за това. Особено когато се налага да прекарвам време с теб на открито, става ли?

Той се засмя:

— Келси, всички имаме някои животински склонности. Обичах да ловувам, дори когато бях млад.

Потръпнах:

— Чудесно. Просто си дръж животинските склонности за себе си.

Той отново се наведе към мен и дръпна един кичур от косата ми.

— Е, хайде, Келс, има някои мои животински склонности, които явно ти харесват. — Той започна да издава тътнещ звук, който идваше от гърдите му, и осъзнах, че мърка.

— Престани! — избъбрих.

Той се засмя, отиде до раницата и взе плодовете.

— Е, искаш ли да пробваш мангото или не? Ще ти го измия.

— Като се има предвид, че си го носил в уста чак дотук само за мен. И като имам предвид откъде идва въпросният плод. Всъщност не.

Раменете му увиснаха унило и аз побързах да добавя:

— Но предполагам, че бих могла да изям някаква част от вътрешността.

Той вдигна поглед към мен и се усмихна:

— Не е изсушено чрез замразяване.

— Добре. Ще опитам малко.

Той изми плода, обели външната част с един нож от раницата и ми отряза няколко парчета. Седнахме един до друг и се насладихме на плода. Беше сочен и вкусен, но нямаше да му доставя удоволствието да разбере колко много ми харесва.

— Рен? — Облизах сока от пръстите си и взех ново парче.

— Да?

— Безопасно ли е да се плува край водопада?

— Разбира се. Би трябвало да е достатъчно безопасно. Някога това място беше много специално за мен. Непрекъснато идвах тук, за да се спася от напрежението на живота в двореца и да имам време да бъда сам и да мисля.

Погледна ме:

— Всъщност ти си първият човек, на когото съм го показвал, с изключение на семейството ми и господин Кадам, разбира се.

Погледнах красивия водопад и заговорих тихо:

— В Орегон има десетки водопади. Едно време семейството ми правеше пикници край тях. Мисля, че сме виждали повечето водопади в щата. Помня как стоях близо до един, гледайки го заедно с татко, докато облакът от пръски бавно ни накваси.

— Някой от тях приличаше ли на този?

Усмихнах се:

— Не, ни най-малко. Този е неповторим. Всъщност най-много обичах да ги посещавам през зимата.

— Никога не съм виждал водопад през зимата.

— Красиво е. Водата замръзва, както пада по скалистите планини. Гладките камъни около водопадите стават хлъзгави от лед и докато върху тях се излива още вода, започват да се образуват ледени висулки. Заостреният лед бавно набъбва и се удължава, докато пълзи надолу по хълма, като се разширява и се пука и троши, докато ледените връхчета докоснат водата отдолу като дълги, дебели, усукани въжета. Водата, която още се движи, се процежда, капе бавно над ледените висулки и покрива всичко с тънки блестящи пластове. В Орегон хълмовете са тучни и обрасли с вечнозелени дървета, и понякога върховете им са покрити със сняг.

Той не отговори.

— Рен? — Обърнах се да видя дали още слуша внимателно и го открих да ме изучава с напрегнато и съсредоточено изражение.

Бавна, ленива усмивка освети лицето му.

— Това звучи много красиво.

Изчервих се и бързо извърнах поглед.

Той многозначително прочисти гърло:

— Звучи удивително, но студено. Водата тук не замръзва. — Взе ръката ми и преплете пръстите ни. — Келси, съжалявам, че родителите ти вече ги няма.

— Аз също. Благодаря ти, че сподели водопада си с мен. На родителите ми щеше много да им хареса тук. — Усмихнах му се, а после рязко обърнах глава към джунглата. — Ако не възразяваш, бих искала да се усамотя за малко, за да се преоблека по бански костюм.

Той стана и ми се поклони театрално:

— Нека никога не кажат, че принц Алаган Дхирен Раджазам е отхвърлил молбата на прекрасна дама. — Той изми лепкавите си ръце в езерцето, преобрази се в тигър и изтича в джунглата.

Дадох на Рен малко време да се отдалечи, нахлузих банския си и се гмурнах във водата.

Беше кристалночиста и бързо охлади сгорещената ми, потна кожа. Усещането беше прекрасно. След като известно време плувах в езерото и го изследвах, заплувах към водопадите и открих един голям камък, на който да седна, точно под пръските. Оставих водата да удря по тялото ми на леденостудени струи. По-късно се промъкнах до слънчевата страна на камъка и измъкнах краката си от водата. Премятайки мократа си коса през рамо, оставих слънцето да ме топли.

Чувствах се като русалка, наглеждаща изпълнените си с блажено спокойствие владения. Тук беше толкова мирно и приятно. Със синята вода, зелените дървета и пеперудите, които пърхаха тук-там, приличаше на сцена от „Сън в лятна нощ“. Дори можех да си представя феите, пърхащи от цвете на цвете.

Точно тогава Рен изскочи в галоп от джунглата и направи летящ скок. Всичките петстотин фунта на бялото му тигрово тяло се приземиха с плясък право в средата на езерцето и диплещи се вълни се разбиха в моя камък.

— Хей — казах, когато се показа на повърхността, — мислех, че тигрите мразят водата.

Той изгази до мен и заплува наоколо в кръг, за да ми покаже, че тигрите умеят да плуват. Вмъквайки едрата си глава под водопадите, той се озова зад тях и доплува до моята скала. Изправяйки се до мен, силно изтръска козината си като куче. Водни пръски се разлетяха във всички посоки, включително и навсякъде по мен.

— Хей, тъкмо се сушах!

Плъзнах се обратно във водата и доплувах до центъра на езерцето. Рен също скочи отново вътре и започна да гази около мен в кръг, докато аз го плисках, смеейки се. Той се гмурна под мен и остана под водата дълго време. Най-накрая се показа на повърхността, скочи върху един голям камък и подскочи във въздуха, за да се пльосне по корем във водата точно до мен. Играхме във водата, докато започнах да се уморявам. После доплувах обратно до водопадите и застанах в течението с вдигнати ръце, оставяйки водата да пада навсякъде около мен.

Чух пукот и глухо тупване от горе. Няколко камъка паднаха във водата точно до мен с цопване и плясък. Докато бързо се отдръпвах от водопадите, един камък ме удари по тила. Клепачите ми потрепнаха и се затвориха, докато тялото ми се свличаше в хладката вода.