Колийн Хоук
Проклятието на тигъра (13)

12. Пророчеството на Дурга

Изправих се бавно, изтупах ръката си от прахта и си намерих фенерчето. Почувствах как ръката на Рен стисна рамото ми, когато той ме завъртя и ме огледа внимателно.

— Келси, добре ли си? Пострада ли?

— Не. Добре съм. Е, приключихме ли тук? Пещерата Канхери беше забавна и така нататък, но сега бих искала да си вървя у дома.

— Да — съгласи се Рен. — Да тръгваме обратно към колата. Стой много близо до мен. Животните, които спяха, когато влязохме в джунглата, сега са будни и ловуват. Трябва да сме много внимателни. — Той стисна рамото ми, преобрази се отново в тигър и се отправи навътре сред дърветата.

Изглеждаше, че сме в далечния край на пещерите, може би на половин миля зад тях в подножието на стръмен хълм. Рен ме поведе покрай хълма към каменните стъпала, откъдето бяхме тръгнали преди толкова много часове.

Всъщност бях по-доволна да вървя из джунглата нощем, защото не можех да видя всички страховити създания, за които бях сигурна, че ни дебнат, но след около час и половина дори не ме беше грижа дали ме дебнат животни или не. Бях толкова уморена, че едва можех да си държа очите отворени и да си движа краката.

Прозявайки се навярно за стотен път, попитах отново Рен:

— Стигнахме ли вече?

Той изръмжа тихо в отговор, а после внезапно спря, наведе глава и надникна в тъмнината.

С приковани върху джунглата очи, Рен се преобрази в човек и прошепна:

— Преследват ни. Когато ти кажа да бягаш, затичай натам и не поглеждай назад… бягай!

Посочи наляво и се втурна в тъмната джунгла в образа си на тигър. Скоро чух стряскащ, заплашителен рев да разтърсва дърветата. Разбуждайки умореното си тяло, се впуснах в спринт. Нямах представа къде съм или какво правя, но се опитвах да не се отклонявам от посоката, която беше указал. Придвижвах се бързо през джунглата в продължение на петнайсетина минути, преди да забавя темпото. Дишайки тежко, спрях и се вслушах в звуците в тъмнината.

Чух котки, големи котки, да се бият. Бяха на около миля разстояние, но бяха шумни. Другите животни бяха тихи. Сигурно и те слушаха схватката.

Силно ръмжене и рев отекваха из джунглата. Звучеше, сякаш са повече от две животни и започнах да се тревожа за Рен. Повървях още петнайсет минути и слушах внимателно, опитвайки се да различа гласа на Рен от другите животни. Изведнъж се възцари мъртвешка тишина.

Прогони ли ги? В безопасност ли е? Трябва ли да се върна и да опитам да му помогна?

Над главата ми в лунната светлина пърхаха прилепи, докато бързо се връщах обратно по стъпките си. Бях извървяла около четвърт миля в това, което се надявах да е правилната посока, когато чух пукащ, шумолящ звук в храстите и видях две жълти очи да се взират в мен от тъмнината.

— Рен? Ти ли си?

Един силует изникна от храстите и се сниши, като ме наблюдаваше.

Не беше Рен.

В мен дръзко се взираше черна пантера, преценявайки доколко съм способна да отвърна на удара. Не помръднах. Бях сигурна, че ако го бях направила, щеше да скочи веднага. Изправих се колкото можах и се опитах да изглеждам твърде едра за ядене.

Гледахме се в продължение на още минута. После пантерата скочи. В един миг бе приклекнала, с потрепваща напред-назад опашка, а в следващия бързо връхлиташе към лицето ми.

Острите нокти на пантерата бяха протегнати напред и блестяха на лунната светлина. Застинала на място, стоях и гледах как ноктите и зиналата, зъбата паст на ръмжащата котка се приближават към лицето и врата ми. Изпищях, вдигнах ръце, за да предпазя главата си, и зачаках ноктите и зъбите да ми изтръгнат гръкляна.

Чух рев и почувствах мощна струя въздух да преминава по край лицето ми, и после… нищо. Открехнах клепачи и се завъртях, търсейки с поглед пантерата.

Какво стана? Как може да не ме е уцелила?

Черно-бяла мълния прелетя през дърветата. Рен! Беше нападнал пантерата, избутвайки я от пътя ми. Пантерата изръмжа на Рен и за миг започна да го обикаля в кръг, но той изрева в отговор и я перна през лицето. Пантерата, обзета от нежелание да се изправи срещу котка, два пъти по-едра от нея, изръмжа отново и бързо побягна навътре в джунглата.

Черно-бялото, обвито в сенки тяло на Рен се зададе с клатушкане през дърветата към мен. По целия му гръб имаше кървави драскотини, а дясната му лапа беше наранена, може би счупена, и го принуждаваше да накуцва. Само за миг той се превърна в човек и падна в краката ми, като се задъхваше. Посегна към ръката ми.

— Ранена ли си? — попита.

Приклекнах до него и го прегърнах здраво през врата, изпълнена с облекчение, че и двамата сме оцелели.

— Добре съм. Благодаря ти, че ме спаси. Ще можеш ли да вървиш?

Рен кимна, усмихна ми се слабо и отново се преобрази в бял тигър. Близвайки лапата си, той подуши и тръгна.

— Добре. Да вървим тогава. Точно зад теб съм.

След още час ходене бяхме обратно при джипа. Твърде уморени, за да правим каквото и да било друго, изпихме по около един галон вода, смъкнахме задната седалка и се качихме вътре. Потънах в дълбок сън, преметнала ръка върху Рен.

 

 

Слънцето изгря твърде бързо и започна да нагрява колата. Събудих се подгизнала от пот. Цялото тяло ме наболяваше и беше мръсно. Рен също беше изтощен и все още сънлив, но драскотините му не изглеждаха особено зле. Всъщност, за моя изненада, бяха почти зараснали. Езикът ми беше надебелял и обложен, и ужасно ме болеше главата.

Надигнах се до седнало положение и изпъшках:

— Ъх, чувствам се ужасно, а дори не ми се е налагало да се боря с пантери. Душът и мекото легло направо ме зоват. Да си вървим у дома.

Бъркайки в раницата, проверих всеки от фотоапаратите и направените с въглен отпечатъци и ги прибрах на сигурно място, преди да подкарам джипа в сутрешния трафик.

Щом пристигнахме, господин Кадам се втурна навън от вратата и започна да ме обсипва с въпроси. Връчих му раницата и тръгнах като зомби към къщата, промърморвайки:

— Душ. Сън.

Качих се по стълбите, смъкнах мръсните си дрехи и влязох под душа. Едва не заспах под хладката вода, докато тя блъскаше по гърба ми, масажираше натъртванията и нараняванията ми и отмиваше цялата засъхнала пот и кал. Съвземайки се, за да си изплакна косата, някак успях да се измъкна и да се подсуша. Нахлузих пижамата си и се стоварих в леглото.

Около дванайсет часа по-късно, когато се събудих, видях покрит поднос с храна и осъзнах, че умирам от глад. Господин Кадам беше надминал себе си. Купчина пухкави френски палачинки стоеше до чиния с бананови резени, ягоди и сини боровинки. Придружаваха я ягодов сироп, купичка кисело мляко и чаша горещ шоколад. Нахвърлих се на среднощната си закуска. Изядох всички възхитителни палачинки до една, а после занесох какаото си на балкона. Отбелязах си наум да благодаря на господин Кадам, задето е толкова чудесен.

Беше среднощ и навън беше хладно, затова се сгуших в един уютен шезлонг, загърнах се с юргана и отпих от горещия шоколад. Лек бриз духна косата ми в лицето и когато вдигнах ръка да я отметна настрани, слисано осъзнах, че съм била толкова уморена, че след душа съм забравила да я среша. След като намерих четката си, се отправих отново към удобния си шезлонг.

И без друго разресването на косата ми след душ беше доста неприятна работа. Да я оставя да изсъхне, без да я среша, беше ужасна грешка. Беше пълна с болезнено оплетени кичури и не бях постигнала особен напредък, когато вратата в края на верандата се отвори и се появи Рен. Изписках уплашено и се скрих зад косата си. Направо върхът, Келс.

Той още беше бос, носеше панталони в цвят „каки“ и небесносиня риза с копчета на яката, която страхотно отиваше на очите му. Ефектът беше магнетичен, а аз бях издокарана във фланелена пижама и с коса, напомняща на гигантски бял трън.

Той седна срещу мен и каза:

— Добър вечер, Келси. Добре ли спа?

— Ъъ, да. А ти?

Той се усмихна с широка ослепителна усмивка и кимна леко.

— Някакъв проблем ли има? — попита, загледан развеселено как се боря с оплетените кичури.

— Не. Всичко е под контрол.

Исках да отклоня вниманието му от косата си, затова попитах:

— Как е гърбът ти и, ъъ, предполагам, че всъщност трябва да е ръката ти?

Той се усмихна:

— Съвсем добре. Благодаря, че попита.

— Рен, защо не си с бели дрехи? Само такива съм те виждала да носиш. Защото бялата ти риза се скъса ли?

Той отвърна:

— Не, просто исках да облека нещо различно. Всъщност, когато се преобразявам в тигър и отново в човек, белите ми дрехи се появяват отново. Ако се преобразя в тигър сега, а после отново се превърна в човек, сегашните ми дрехи ще бъдат заменени с предишните бели дрехи.

— Пак ли ще са скъсани и окървавени?

— Не. Когато се появявам отново, те са си чисти и цели.

— Ха. Имаш късмет. Щеше да е доста неловко, ако се оказваше гол всеки път, когато се преобразиш.

Прехапах език в мига щом думите излязоха от устата ми, и поруменях от смущение. Браво, Келс. Фантастично. Прикрих словесната си издънка, като издърпах косата си пред лицето и издърпах грубо оплетените кичури.

Той се ухили:

— Да. Късметлия съм.

Грубо прокарах четката през косата си и трепнах.

— Това повдига един друг въпрос.

Рен се изправи и измъкна четката от ръката ми.

— Какво… какво правиш? — заекнах.

— Отпусни се. Прекалено нервна си.

Представа си нямаше.

Минавайки зад гърба ми, Рен хвана един кичур от косата ми и внимателно започна да го разресва. Отначало бях нервна, но ръцете му в косата ми бяха толкова топли и успокояващи, че скоро се отпуснах в шезлонга, затворих очи и облегнах глава назад.

След като ме реса в продължение на минута, той отдръпна един кичур от врата ми, наведе се до ухото ми и прошепна:

— Какво искаше да ме питаш?

Подскочих.

— Ъмм… какво? — измънках объркано.

— Искаше да ми зададеш някакъв въпрос.

— О, вярно. Беше… ммм… това усещане е приятно.

Това на глас ли го казах?

Рен се засмя меко:

— Това не е въпрос.

Очевидно, да.

— Нещо за преобразяването ми в тигър ли беше?

— О, да. Сега си спомням. Можеш да се преобразяваш от тигър в човек и обратно по няколко пъти на ден, нали така? Има ли ограничение?

— Не. Няма лимит, стига да не се преобразявам за повече от общо двайсет и четири минути в рамките на двайсет и четири часа. — Той се прехвърли на друг кичур коса. — Още въпроси?

— Да… за лабиринта. Ти следваше някакъв мирис, но всичко, което аз можех да доловя, беше противна серниста миризма. Нея ли следваше?

— Не. Всъщност следвах ухание от лотосов цвят. Това е любимото цвете на Дурга, същото цвете, което е изобразено върху Печата. Прецених, че това е посоката, в която е правилно да тръгнем.

Рен свърши с косата ми, остави четката, а после започна леко да масажира раменете ми. Напрегнах се отново, но ръцете му бяха толкова топли, а масажът — толкова приятен, че се отпуснах назад в шезлонга си и започнах бавно да се разтапям.

От състояние на пълно спокойствие и блаженство изрекох завалено, с надебелял език:

— Ухание на лотос? Как можа да го усетиш при всичките други противни миризми там вътре?

Той докосна носа ми с връхчето на пръста си:

— Тигров нос. Мога да подуша много неща. — Стисна раменете ми за последен път и каза: — Хайде, Келси. Обличай се. Имаме работа за вършене.

Рен заобиколи, за да застане пред шезлонга, и ми подаде ръка. Сложих своята в неговата и почувствах гъделичкащи, електрически искри да пронизват ръката ми. Той се ухили и целуна пръстите ми.

Шокирана, попитах:

— И ти ли почувства това?

Индийският принц ми намигна:

— Определено.

Нещо в начина, по който изрече „определено“, ме накара да се запитам дали говорехме за едно и също.

След като се облякох, слязох на долния етаж в стаята с пауните и открих господин Кадам приведен над голяма маса, отрупана с различни томове. Рен, тигърът, се беше настанил до него на една отоманка.

Довлякох още един стол до масата и избутах настрана голяма купчина книги, за да видя върху какво работи господин Кадам.

Той разтри уморените си, зачервени очи.

— Откакто се прибрахме ли работите по това, господин Кадам?

— Да. Завладяващо е! Вече преведох надписа върху отпечатъка, който сте взели с хартията, а сега работя по снимките на монолита, които сте направили. — Той намери един лист и го побутна по-близо до мен, за да мога да прочета бележките му.

— Леле, доста зает сте бил! — изкоментирах възхитено. — Какво мислите, че значи „четири дара“ и „пет приношения“?

— Не съм напълно сигурен — отвърна господин Кадам. — Но, мисля, може да означава, че търсенето ви още не е съвсем приключило. Може да има още задачи, които с Рен трябва да изпълните, преди проклятието да бъде развалено. Например, свърших с превеждането на едната страна на монолита и тя сочи, че трябва да отидете някъде другаде, за да се сдобиете с някакъв предмет, дар, който ще поднесете на Дурга. Ще трябва да откриете четири дара. Предполагам, че на всяка стена се споменава различен дар. Боя се, че сте едва на първата стъпка от това пътуване.

— Добре, значи какво пише на първата стена?

Господин Кадам побутна към мен лист хартия, покрит със спретнатия му, съвършен почерк.

За закрила храма вий на Дурга потърсете,

и от нея благослов вземете.

На запад тръгнете и Кишкинда открийте —

тук маймуни царуват над тази земя.

Оръжието „Гада“ в царството на Хануман развъртете,

жертвения клон в миг отсечете.

Опасности трънливи над вас посягат хищно,

а други — ослепителни — под вас лежат.

Душат и впримчват хората любими —

или ги дърпат в морския капан.

Зловещи призраци настигат ви по път,

пазители опитват се да ви възпрат.

Нащрек бъдете, почнат ли да ви следят,

или в гнилото си царство ще ви завлекат.

Но всичко туй, вий можете да си спестите,

ако плода забранен намерят змиите

и на Индия глада утолят,

защото иначе хората всеки миг ще умрат.

— Господин Кадам, какво е царството на Хануман?

— Проучвах това — отвърна той. — Хануман е богът маймуна. Разказват, че неговото владение е Кишкинда, или Маймунското царство. Има големи спорове относно това къде се е намирала Кишкинда, но понастоящем се смята, че руините на Хампи най-вероятно се намират върху или близо до древната Кишкинда.

От купчината на масата издърпах една книга, която съдържаше подробни карти, намерих Хампи в индекса и прелистих страниците. Намираше се в долната половина на Индия в югозападната част.

— Означава ли това, че трябва да отидем в Хампи, да се справим с някакъв Бог маймуна и да открием някакъв клон?

Господин Кадам отговори:

— Мисля, че това, което всъщност ще търсите, е забраненият плод.

— Като в историята за Адам и Ева? Това ли е забраненият плод, за който говорите?

Господин Кадам обмисли въпроса:

— Не мисля така. Плодът е доста чест предмет на търсене в митологията, който символизира живота. Хората трябва да ядат и разчитаме на плодовете на земята за прехрана. Често пъти различни култури на земята честват плодовете или жътвата по най-различни начини.

— Да! — отвърнах. — Американците честват реколтата в Деня на благодарността и окачват рог на изобилието. В Индия има ли истории, отнасящи се за прочути плодове?

— Не съм сигурен, госпожице Келси. Нарът е важен за много индийски култури, както и за персийците и римляните. Ще трябва да проуча по-задълбочено това, но без предварително замисляне няма нищо друго, за което да се сещам.

Господин Кадам се усмихна и отново заби нос в преводите си.

Вземайки няколко книги за индийската култура и история, отидох до едно удобно кресло и седнах да чета, с възглавничка в скута. Рен скочи от столчето и се сви на кълбо в краката ми, или по-скоро върху краката ми, топлейки ги, докато господин Кадам продължаваше с проучванията на бюрото си.

Почувствах се сякаш съм отново в библиотеката на родителите си. Струваше ми се естествено да седя с тези двамата, макар да бяха засегнати от неестествени явления. Посегнах да почеша Рен зад ухото. Той замърка доволно, но не отвори очи. После стрелнах с усмивка господин Кадам, макар че той не я видя. Чувствах се щастлива и завършена, сякаш мястото ми беше именно тук. Зарязвайки размишленията си, намерих една глава, посветена на Хануман и зачетох.

— Той е индуско божество, което олицетворява предаността и физическата сила. Служел на своя господар Рама, като заминал за Ланка да открие неговата съпруга Сита.

Уфф… прекалено много имена.

— Открил, че тя е пленена от царя на Ланка, на име Равана Завързала се голяма битка между Рама и Равана, а през това време братът на Рама се разболял. Хануман отишъл в Хималаите да открие една билка, за да помогне за излекуването на брата на Рама, но не могъл да разпознае билката, така че вместо това донесъл цялата планина.

Чудя се как точно е преместил планината. Надявам се, че не се налага ние да го правим.

— Хануман бил надарен с безсмъртие и непобедимост. Той е наполовина човек и наполовина маймуна, и е по-бърз, по-пъргав и по-силен от всички други маймуни. Син на Бога на вятъра, днес Хануман все още е почитан от много индуси, които пеят химни в негова прослава и честват раждането му всяка година.

— Силен човек-маймуна, местене на планини и пеене. Схванах — промърморих сънливо.

Още беше среднощ, а аз се чувствах затоплена и уморена въпреки дългата си почивка по-рано. Оставих книгата и с Рен, все още свит на кълбо в краката ми, задрямах за малко.

 

 

Оставих господин Кадам сам през по-голямата част от следващия ден, насърчавайки го да поспи. Беше стоял буден цяла нощ, затова се опитвах да се движа из къщата тихо.

По-късно същия следобед той дойде при мен на терасата. Усмихна се, докато сядахме.

— Госпожице Келси, как я карате? Товарите, с които се обременявате, сигурно ви тежат много, особено сега, когато знаем, че ни предстоят още пътувания.

— Добре съм, наистина. Какво са няколко ужилвания от насекоми между приятели?

Той се усмихна, но после изражението му отново стана сериозно:

— Ако някога ви дойде твърде много… просто… не искам да ви излагам на опасност. Вие станахте много важна за мен.

— Всичко е наред, господин Кадам. Не се тревожете. Именно това съм родена да направя, нали? Освен това Рен се нуждае от помощта ми. Ако не му помогна, ще е принуден да си остане тигър завинаги.

Господин Кадам се усмихна и ме потупа по ръката:

— Вие сте много смела и храбра млада дама. Отдавна, много отдавна не съм срещал по-чудесна жена. Надявам се, че Рен разбира какъв късметлия е.

Изчервих се и се загледах към басейна.

Той продължи:

— От това, което разбрах досега, следващото място, където трябва да отидем, е Хампи. Прекалено голямо разстояние е, за да отидете сама. Ще ви придружа по време на пътуването. Ще тръгнем утре на разсъмване. Искам сега да си починете възможно най-добре. Все още ви остават няколко часа дневна светлина. Добре е да се отпуснете. Може би да поплувате. Да направите нещо за себе си.

След като господин Кадам си тръгна, се замислих за онова, което беше казал. Едно плуване щеше да е отпускащо.

Преобличайки се в бански костюм, аз се намазах с лосион против слънце възможно най-старателно и се гмурнах в хладката вода.

Преплувах няколко дължини, а после се обърнах по гръб и се загледах нагоре към палмите. Те се извисяваха над басейна и аз се носех лениво, влизайки и излизайки от сянката им. Слънцето се беше спуснало до дърветата, но въздухът още беше топъл и приятен. Чух шум отнякъде встрани до басейна и видях Рен да лежи до ръба, гледайки ме как плувам.

Гмурнах се под повърхността, доплувах близо до мястото, където беше той, а после се показах от водата.

— Здрасти, Рен — наплисках го и се засмях.

Белият тигър само ми изръмжа важно, предизвиквайки лека въздушна струя.

— Хайде, не искаш ли да си поиграем, а? Добре, прави каквото искаш.

Направих още няколко обиколки и накрая реших, че е по-добре да влизам вътре, защото пръстите ми бяха станали морави и сбръчкани. Загръщайки тялото и косата си с хавлиена кърпа, се качих по стъпалата да взема душ. Когато излязох от банята, видях Рен да лежи на килимчето. На възглавницата ми имаше сребристосиня роза.

— Това за мен ли е?

Рен издаде тигърски звук, който явно означаваше „да“.

Смачквайки цветето под носа си, вдишах дълбоко сладкото ухание и се обърнах по корем, за да погледна тигъра до леглото ми.

— Благодаря ти, Рен. Прекрасна е! — Целунах го по върха на косматата глава, почесах го зад ушите и се засмях, когато той бутна глава в ръката ми, за да го почеша още. — Искаш ли да ти почета още малко от Ромео и Жулиета!

Той повдигна лапа и я сложи на крака ми.

— Предполагам, че това означава „да“. Добре, да видим. Докъде бяхме стигнали? А, Действие второ, сцена трета. Влиза брат Лоренцо, а после Ромео.

Точно бяхме дочели сцената, в която Ромео убива Тибалт, когато Рен ме прекъсна.

— Ромео наистина е бил глупак — каза Рен, внезапно отново в човешки образ. — Голямата му грешка е била, че не е оповестил женитбата. Трябвало е да каже и на двете семейства. Запазването на женитбата в тайна ще унищожи Ромео. Тайни като тази могат да погубят всеки. Често са по-разрушителни от меча.

Рен остана да седи тихо, вглъбен в собствените си мисли.

Попитах меко:

— Да продължа ли?

Той се отърси от моментната меланхолия и се усмихна:

— Моля те.

Отново се наместих, за да се облегна на таблата на леглото и придърпах една възглавница в скута си. Той отново се преобрази в тигър и скочи върху долния край на леглото. Изтегна се на една страна в долния край на огромния матрак.

Зачетох отново. Всеки път, щом прочетях нещо, което не се харесваше на Рен, той потрепваше раздразнено с опашка.

— Спри да помахваш с опашка, Рен! Гъделичкаш ми пръстите на краката!

Тези думи само го вдъхновиха да продължи да го прави. Когато стигнах до края на пиесата, затворих книгата и надникнах към Рен да видя дали още е буден. Беше, и отново се беше преобразил в човек. Още лежеше на хълбок в долния край на леглото, подпрял глава на ръката си.

Попитах:

— Какво си помисли? Изненада ли се накрая?

Рен обмисли отговора си:

— Да и не. Ромео вземаше лоши решения през цялата пиеса. Тревожеше се повече за себе си, отколкото за съпругата си. Не я заслужаваше.

— Толкова много ли те смущава краят? Повечето хора се съсредоточават върху романтиката на историята, трагедията, че те никога не могат да бъдат заедно. Съжалявам, ако не ти е харесала.

Замисленото лице на Рен се проясни:

— Точно обратното, достави ми истинско удоволствие. Не бях имал някой, с когото да говоря за пиеси или поезия от… ами, откакто починаха родителите ми. Всъщност някога и сам пишех поезия.

Признах тихо:

— Аз също. Липсва ми, че нямам някого, с когото да си говоря.

Красивото лице на Рен светна в топла усмивка и аз изведнъж се оказах много заета да затягам една връзка на ръкава си. Той скочи от леглото, взе ръката ми и се поклони дълбоко.

— Може би следващия път ще ти почета малко от моята поезия.

Той обърна ръката ми и положи лека, бавна целувка върху дланта ми. Очите му проблясваха дяволито:

— Оставям те с целувката на свят поклонник. Лека нощ, Келси.

Рен тихо затвори вратата след себе си, а аз издърпах завивките до брадичката си. Още усещах гъделичкане по дланта си там, където я беше целунал. Помирисах отново розата си, усмихнах се и я пъхнах в букета на тоалетката си.

Свивайки се на кълбо под завивките, въздъхнах замечтано и заспах.